Франц Каспар
Фридолин (13) (Весела история за деца)

Към големия град!

Фридолин беше отново на улицата.

„От мазето, слава богу, се измъкнах — мислеше си той. — Сигурно ще намеря и големия град. Сега нашийникът ми е там. Началникът на гарата го е изпратил в голямото бюро за намерени вещи.“

Фридолин отиде отново на гарата.

„Най-добре ще бъде да взема влака — каза си той. — Така най-бързо ще стигна в града. А там може и да намеря някой, който да ми помогне.“

Но на гарата не се виждаше никакъв влак.

„Както изглежда, днес повече няма да пътува влак — мислеше Фридолин, — а до града може и да не е далеч. Ще опитам дали няма да стигна пеш.“

Отново напусна гарата и тръгна по пътя, който се провираше между железопътната линия и рекичката на Оберкирх надолу към долината. Не беше изминал много и срещна един селянин, който водеше след себе си теле.

— Добър ден, господин селянин — поздрави Фридолин. — Това ли е пътят за големия град?

— Да, малко кученце — отвърна му селянинът. — Но е далеко. На добър път!

— Едва ли ще е толкова трудно — каза Фридолин и продължи нататък.

Беше вървял може би един час, когато отдалеч видя едно момче, което побутваше пред себе си две свине. Тъй като те не искаха да вървят по пътя, момчето бързаше и подтичваше след животните. А те отиваха ту наляво, ту надясно по ливадата, хрупаха трева и грухтяха самодоволно.

Фридолин отново усети, че е много гладен. Но надлъж и нашир нямаше никой, който можеше да му даде да яде.

„О, да бях послушал полицая — каза си той. — Трябваше да ям в Оберкирх.“

Но вече беше късно за това. Отиде при свинарчето и каза:

— Имам още много път до големия град, а цял ден не съм ял нищо. Имаш ли нещо за мен в торбата?

Момчето потърси дори в джобовете си, но не намери нито трохичка.

— Да беше дошъл малко по-рано — каза то. — Тъкмо изядох последното парче хляб и дадох малко и на свинете, за да не ми бягат непрекъснато. Но ако искаш, ела с мен, ние живеем там, на два часа път нагоре в планината.

Не, толкова далеч Фридолин не можеше да върви с празен стомах.

Легна на ливадата край пътя и заплака:

— Ох, да бях и аз свиня, можех да се наям до насита с трева и бурени. И нямаше да съм толкова гладен.

— Да не си се побъркал — казаха свинете. — Кой иска да бъде свиня? Ние ядем и се угояваме, а после правят от нас салами и шунка. Не, вие, кучетата, сте по-добре.

— Май сте прави — съгласи се Фридолин. — Не трябва да се губи кураж заради малкото глад. — Изправи се и продължи пътя си. Слънцето беше вече високо на небето и изгаряше малкия дакел с лъчите си. Камъните на пътя бяха толкова горещи, че на тях можеха да се пекат яйца. Сигурно беше вече обяд.

„Сега е времето, когато майката на Вили вика за обяд — мислеше си Фридолин. — На пасището пастирът е в колибата при млякото, хляба и сиренето. В хотела пък седят в трапезарията по масите и готвачът пълни всички чинии с вкусни неща…“

Внезапно Фридолин забеляза, че не вижда хубаво пътя. Всичко изведнъж стана зелено, после червено, а оградите и дърветата започнаха да танцуват пред очите му.

„Да не би да припадам от глад и жега? — помисли си Фридолин със страх. — Още днес трябва да стигна в големия град!“

Но вече всичко му се виждаше само в черно, сякаш бе тъмна нощ. И Фридолин падна на пътя, като разпростря лапи.

 

 

Колко ли време беше лежал? Фридолин сам не знаеше. Изведнъж се стресна. Някаква кола надуваше клаксон. Изсвистяха спирачки. Закова се точно пред него.

— Какво е това? — извика мъжки глас. — Едно куче спи посред пътя! Или е мъртво? Да, мисля, че е мъртво. Боби, ела! Продължаваме!

— Моля ви, помогнете ми — изскимтя Фридолин, — аз съвсем не съм мъртъв!

И се опита да стане. Но вратите на колата се затвориха и моторът отново забръмча.

Изведнъж се чу момчешки глас:

— Татко, живо е! Отвори си очите!

Моторът отново угасна и момчето скочи към дакела.

— Но това е Фридолин! — извика то. — Това е Фридолин, който хвана крадците!

Тогава цялото семейство слезе от колата и всички наобиколиха дакела — богатият господин, жена му и двете му деца.

— Фридолин, какво е станало с теб? — попита господинът. — Мислех, че си на пасището да питаш за нашийника! Как си попаднал тук! Едва не те прегазихме.

Фридолин отвори и затвори муцунка, но не можа да каже нито дума.

— Донеси малко вода — каза жената. — Сигурно умира от жажда или е получил слънчев удар. Във всеки случай водата ще му подействува добре.

Момчето донесе от колата шише и чаша и Фридолин за миг я излочи цялата.

— О, много ви благодаря — задъха се той. — Исках да отида в големия град, нали знаете, за моя нашийник, и тук съм припаднал…

— В големия град ли? Та той е много далеч! — извика богатият господин. — Дотам не може да се стигне пеш при тази жега. Ние тъкмо отиваме там, дори малко по-нататък. Ако искаш, можеш да пътуваш с нас.

Разбира се, на Фридолин много му се искаше. Внимателно го качиха в колата и го сложиха да легне на задната седалка между момчето и момичето. Колата отново потегли.

— Сега си поспи хубаво — каза момчето. — Когато стигнем в големия град, ще те събудя. Бъди сигурен, няма да забравя.

Фридолин обаче седна.

— Не, благодаря, достатъчно спах — каза той. — Гладен съм, а и бих могъл да изпия още една такава чаша с вода.

Добрата жена подаде една кошница отзад и Фридолин можеше да си избере каквото си поиска: имаше хлебчета с шунка, със салам, с лебервурст, с тънки парчета месо и кутия със сладкиши.

— Все едно от кое ще започна — каза Фридолин. — От вчера сутринта не съм ял нищо. Ако може, и без това ще изям всичко.

Всички се засмяха.

— Колко хубаво, че те намерихме — каза момиченцето. — Иначе сигурно някой камион или трактор щеше да те прегази. Можеше и да умреш от глад.

Фридолин ядеше и ядеше. С всяка хапка му ставаше все по-добре.

Най-после разказа какво му се беше случило по пътя към пасището и как беше открил нашийника си в бюрото за намерени вещи на гарата.

Когато разправи как цялата етажерка заедно с препарирания бухал му бе паднала на главата, момчето се разсмя толкова силно, че страшно се задави.

— Стига вече — каза майката. — Смееш се глупаво, а на бедния дакел сигурно не му е било до смях.

— А какво ще правиш в големия град? — попита богатият господин. — Познаваш ли някого там? Имаш ли роднини? И къде е всъщност твоят нашийник?

— Точно в големия град! — отвърна Фридолин. — Началникът на гарата го изпратил там, защото никой не го е потърсил. Аз искам да си го получа от бюрото за намерени вещи в големия град.

Колата прекосяваше село след село, без нито веднъж да спре. Фридолин гледаше с децата през прозореца и броеше с тях селата и мостовете, през които минаваха.

— Зибентюрм — прочете момчето на една табела край пътя.

— Зибентюрм? — извика Фридолин и скочи. — Сега идва Зибентюрм? Аз съм от там!

— Не искаш ли по-добре да слезеш тук и да отидеш при господаря си? — попита богатият господин. — Той сигурно най-добре ще ти помогне.

— Не, не! — извика Фридолин. — Първо ще си взема нашийника и утре ще се прибера заедно с него. Какво би казал господарят ми, ако се върна без нашийника!

— Както искаш, Фридолин — каза господинът дружелюбно. — Значи продължаваме!

Колата мина покрай градчето и продължи през поля и гори. Вече беше вечер, когато най-после пристигнаха в големия град.

— Още сега ще те откарам до бюрото за намерени вещи — каза господинът. — После обаче ние трябва да продължим. Бързаме. Нашата баба ненадейно се е разболяла и ни чака. Иначе щяхме да останем още в Оберкирх.

Колата спря пред една голяма къща. Момчето погледна през прозореца към голямата табела, която висеше над вратата.

— Бю-ро за на-ме-ре-ни ве-щи — засрича то.

— Значи сме точно където трябва — каза господинът. — Тук е бюрото за намерени вещи. Желаем ти успех, мили Фридолин.

Момчето и момичето заплакаха, когато се сбогуваха с кучето.

— Сигурно пак ще се видим! — успокои ги Фридолин. — И много ви благодаря за всичко!

— Ние трябва да ти благодарим — казаха господинът и дамата. — Ако не беше открил крадците в хотела, щяха да ни откраднат всичко, дори и колата щяха да вземат.

Те се качиха и потеглиха. Фридолин гледаше след колата, докато изчезна зад един завой.