Франц Каспар
Фридолин (15) (Весела история за деца)

Всичко е добре, щом свършва добре!

Когато Фридолин се събуди на сутринта, слънцето грееше вече високо над дърветата, а над главата му, по цветовете на липата, жужаха пчели и други насекоми. Той се измъкна изпод топлото палто, поотърси се и се изтегна.

— Добро утро, Фридолин — извика старецът, който тъкмо се връщаше от чешмата. — Имаш здрав сън. И как ти се вижда сега светът?

— Не знам — отвърна Фридолин. — Искам да си търся нашийника, но градът е толкова голям…

— Прав си — прекъсна го старецът, — градът е голям, но такъв умен дакел като теб не може да се изгуби. Ето, вземи! — И той даде на Фридолин парче хляб, намазано със свинска мас.

— Обмислих нещата — продължи старецът. — Най-добре да се разхождаш един ден из града. Може да срещнеш шпица с твоя нашийник. А можеш да питаш и другите кучета дали не са видели нещо. И аз също ще внимавам. Оттук минават много хора с кучета.

— А ако и двамата не намерим шпица? — попита Фридолин.

— Какво ще правим тогава — отвърна латернаджията, — можем да помислим и по-късно.

— Добре — съгласи се Фридолин и преглътна последния залък от намазания с мас хляб. — Тръгвам да търся. На обяд ще се върна.

— Внимавай, като пресичаш улицата — извика след него латернаджията. — Оглеждай се наляво и надясно!

— Не се безпокой — отвърна му Фридолин и излезе от парка на улицата.

— Все някъде трябва да бъде това бяло куче — мислеше си Фридолин. — Не може просто да изчезне от лицето на земята. Сигурно ще го намеря!

Така Фридолин тръгна из големия град. Какви ли не работи имаше тук! От която и страна да вървеше, срещаше все повече и повече къщи.

Улиците бяха толкова широки, колкото беше пазарният площад в неговото градче. А там, където се пресичаха две улици, имаше един стълб с цветни лампи. Когато светеше червената лампа, хората спираха и чакаха да минат всички коли и трамваи. А когато изгаснеше червената лампа, светваше зелена и хората бързо пресичаха улицата.

— Ех, да можеше да види това моят господар — помисли си Фридолин и продължи пътя си.

По улицата се редуваха магазин след магазин. Но бяха много по-големи от тези, които Фридолин бе виждал, с огромни витрини само от стъкло, изпълнени с хиляди прекрасни неща.

Имаше фурни, месарници, магазини за обувки, други за панталони, сака, ризи и палта. Имаше и магазини с чаши, чинии, тенджери и тигани, с чукове, клещи, пирони и триони, също и с много играчки.

— Я виж ти — извика изведнъж Фридолин. В един магазин зад големите витрини имаше дори истински автомобили. И един от тях се въртеше непрекъснато в кръг като въртележка.

Ала Фридолин нямаше време да разглежда всички тези чудеса. Не се спря дори пред магазина, където се продаваха костенурки, папагали и малки маймунки. Мислеше само за едно: трябваше да намери бялото куче, което беше взело хубавия му нашийник.

В големия град не липсваха кучета. Някои бяха водени на каишка от мъж или от жена. Но повечето ходеха по улицата сами. Имаше кучета вълча порода, пудели, хрътки, малки пинчери, догове и рошави фокстериери, имаше и други, които не беше лесно да се назоват. Но шпиц Фридолин не срещна.

— Да сте видели един бял шпиц с червен нашийник? — все питаше той. Но кучетата само ръмжаха и не отговаряха.

Фридолин продължаваше да върви. И изведнъж на един ъгъл видя да се задава едно бяло куче.

Беше шпиц!

Сърцето на Фридолин силно заби. Бързо претича през улицата, та едва не попадна под една кола.

— Чакай! Чакай! Не бягай! — извика той. — Трябва нещо да те питам!

Кучето се обърна и Фридолин видя веднага: това не беше онзи шпиц. Около врата му имаше парче от стара връв, на която на ръждясала тел висеше кръгла тенекийка.

— Добро утро — поздрави Фридолин. — Търся един бял шпиц с хубав червен нашийник със златни копчета. Да имаш случайно такъв нашийник в къщи?

Кучето се засмя:

— Нашийник със златни копчета? Ха-ха-ха! Да не мислиш, че съм на някой принц или принцеса? Не, моят господар събира стари дрехи и аз ходя да проверявам къде хората са оставили нещо пред вратите си, което вече не им трябва. За това всеки ден получавам по една супа с вода и един кокал, а понякога и по няколко удара на всичкото отгоре. Искаш ли да дойдеш с мен и да ми помагаш?

— Не, не мога — отвърна Фридолин. — Трябва да си търся нашийника. А после искам да се върна при моя господар.

— Е, тогава успех! — каза шпицът и продължи нататък.

Фридолин вървеше и вървеше. Пред една градинска врата намери дакел, който се препичаше на слънце. Ала и той не можа да му помогне.

— Бели кучета шпиц има — каза той и се прозя. — Но с червен нашийник и на всичкото отгоре със златни копчета още не съм виждал.

Фридолин бе вървял вече доста много из големия град. Беше изморен и гладен.

— Градът е толкова голям, как ли ще намеря изобщо някога белия шпиц? — мислеше си той. И тъжен, тръгна обратно.

Беше вече обяд, когато стигна до парка, в който беше спал последната нощ. И точно когато влизаше през вратата на парка, за да търси латернаджията, по пътя се зададе един дебел мъж, а до него подтичваше бял шпиц.

Фридолин спря и от вълнение почти забрави да диша.

Нямаше нужда да се вглежда по-специално. Виждаше се отдалеч: шпицът носеше червен нашийник, върху който на обедното слънце блестяха едно до друго златни копчета.

Сега нищо не можеше да спре Фридолин. Затича се към белия шпиц.

— Ей, ти! — извика той. — Взел си моя нашийник! Върни ми го веднага!

Кучето извърна глава и едва зърнало дакела, избяга обратно в парка.

— Ей, шпиц! Ела тук! — заповяда дебелият мъж с остър глас. Тогава Фридолин отиде при него и застана на задни лапи.

— Моля, драги господине — каза той. — Твоето куче трябва да ми върне нашийника. Той е мой. Аз го изгубих и вече толкова дълго го търся. Моля те, върни ми го!

— Глупости! Остави ме на мира! — развика се човекът и понечи да си тръгне. Ала Фридолин му препречи пътя.

— Това е моят нашийник. Подарък ми е от моя млад господар — каза той. — Даде за него всичките си спестявания. Много те моля, върни ми нашийника.

— Какво нахалство! Ще те науча аз тебе! — крещеше мъжът. — Шпиц! Ела тук! Хвани го!

И понечи да ритне дакела. Фридолин отскочи бързо встрани. Но в този момент откъм гърба го нападна шпицът и го захапа с острите си зъби за тила.

Фридолин изкрещя силно, като се опитваше да се отскубне. Започна жестока борба. Скоро шпицът се озова върху Фридолин, като го хапеше с всички сили по врата и по краката. Фридолин успя да се отскубне и събори шпица на земята.

— Да можех да му смъкна нашийника — помисли си Фридолин.

С един замах вдигна шпица във въздуха, хвърли го по гръб и го притисна с две лапи в чакъла. После се опита да откопчае закопчалката със зъби.

Наистина успя! Само още малко му трябваше, за да може да избяга с нашийника. Но Фридолин пусна нашийника и се строполи на земята. Дебелият мъж го беше ударил с всичка сила по гърба с бастуна си.

На Фридолин му причерня пред очите. Ударите валяха по главата и гърба му.

— Пусни! Пусни! Мръсно псе! — викаше мъжът. — Изчезвай по дяволите!

И все по-яростно удряше бедния дакел. Фридолин се опита да избяга. Но вече не можеше да се движи.

„Строши ми всички кости!“ — мислеше си той и лежеше на земята, като силно скимтеше.

Но мъжът не преставаше да удря. Явно искаше в яда си да пребие бедното куче до смърт.

Изведнъж някой извика силно:

— Стой! Какво става тук?

Кой ли беше това? Фридолин познаваше този глас! Той извърна глава и отвори очи. Беше дългият полицай. А до него стоеше латернаджията с дългата бяла брада.

Дебелият мъж се стъписа за миг. После взе бастуна си под ръка.

— Ей, шпиц, ела тук! — каза той и понечи да излезе от парка и да избяга.

— Стой! — извика дългият полицай още веднъж. — Стой!

— Какво има? На мен ли говорите? — попита дебелият. — Нищо не съм направил. Това зло куче нападна моя шпиц и искаше да му вземе нашийника.

— Не е вярно — обади се латернаджията. — Аз видях всичко отначало. Този мъж насъска шпица срещу дакела и после започна да го бие. Затова те извиках. Ако бях по-млад, щеше да му се случи нещо на този грубиян! И сигурно е взел нашийника от бюрото за намерени вещи, а той е на Фридолин.

— Какво, бюро за намерени вещи ли? — извика дебелият мъж. — Нашийника съм го купил. Затваряй си устатата, стар глупак, или ще те науча!

Тогава полицаят се ядоса.

— Хайде в бюрото за намерени вещи, всички! — извика той.

Ала дебелият не искаше да тръгне.

— Аз… аз сега нямам време — замънка той. — Трябва много бързо да уредя нещо.

— Я не си измисляй — каза полицаят. — Върви или ще ти сложа белезниците.

И дебелият мъж не каза нищо повече. Всички тръгнаха заедно към къщата, където беше полицейският участък и бюрото за намерени вещи.

Когато влязоха в бюрото, човекът с очилата дойде на гишето и гледа известно време смаян.

— Това е човекът, който вчера взе червения нашийник — извика той, като посочи дебелия мъж.

— Свали нашийника от твоя шпиц! — заповяда дългият полицай строго и после го постави на масата в средата на стаята.

С един скок Фридолин се озова горе и заразглежда нашийника от всички страни.

— Моят е! Моят е! — викаше той и лаеше силно от радост.

— Това е нагла лъжа — крещеше дебелият мъж. — Нашийникът е мой. Купих го със собствените си пари.

— Не, не е вярно — извика Фридолин. — Нашийникът е мой! Познавам го много добре. От червена кожа и със златни копчета. Това е точно нашийникът, който ми подари за рождения ден моят господар.

Полицаят ходи дълго из стаята. После застана на едно място и каза:

— Мили Фридолин, много съжалявам, но и аз не мога да ти помогна. Единият казва едно, а другият друго. Откъде да зная кой има право? Няма друго решение, освен нашийникът да остане тук. Може да се намери още някой, който да каже със сигурност на кого принадлежи.

Тогава дебелият мъж удари с юмрук по масата.

— Това е подло — викаше той. — На мен вярват по-малко, отколкото на това жалко куче тук! Дайте ми нашийника или ще отида при господин кмета и ще се оплача.

Изведнъж Фридолин скочи.

— Вижте! Вижте тук! — извика той. — Тук пише нещо! Отвътре нещо пише!

И посочи с лапичка едно място от вътрешната страна на нашийника.

— Къде? — попита полицаят. — Аз не видях нищо.

Действително там съвсем тънко със синьо мастило беше написано нещо. Полицаят взе нашийника пред носа си и зачете на висок глас:

„На милия Фридолин за първия му рожден ден.“

Фридолин скочи от масата.

— Видяхте ли! Видяхте ли! — викаше той. — „Фридолин“ пише тук! Вили го е написал!

Дебелият мъж съвсем пребледня и не можа да каже нито дума.

— Ето! Ти си лъжец и крадец! — каза дългият полицай сърдито. — Ти си взел нашийника от бюрото за намерени вещи, въпреки че той изобщо не е бил твой. Сигурно и други неща си извършил. Сега ще дойдеш за известно време в затвора. И без това си го заслужил, защото едва не си пребил до смърт нещастния дакел.

— Не, моля ви, не в затвора — молеше се дебелият мъж. — Вече не искам нашийника.

— И без това него ще го получи Фридолин — отсече полицаят. — А ти ще му платиш и глоба. С парите той ще може да си отиде в къщи с влака.

И дългият полицай сложи нашийника на Фридолин и рече:

— Какво ще кажеш, Фридолин? Този човек ще ти даде парите за влака, защото те наби. Мисля, че след един час има влак за Зибентюрм.

Фридолин не беше на себе си от радост. Наистина всичко все още го болеше от ударите, които му бе нанесъл този лош човек. Ала отново размаха весело опашка, затича около полицая и латернаджията и завика от радост:

— Ура-а! Намерих си нашийника! Сега ще се върна при моя добър господар. Ура-а!