Франц Каспар
Фридолин (2) (Весела история за деца)

Разходката завършва ужасно

Фридолин остана известно време в училищния двор, като се ослушваше дали няма да чуе от някой от големите прозорци своя млад господар. После направи една обиколка около училището и се върна обратно на улицата.

— Ей, Фридолин! — извика изведнъж някой. Беше раздавачът. Фридолин изтича към него.

— Какво е това? — попита раздавачът. — Откога имаш нашийник?

— Днес имам рожден ден — отвърна Фридолин. — И моят млад господар ми го подари.

— Ти си получил прекрасен нашийник — каза раздавачът. — Само внимавай да не го загубиш.

— Внимавам — скочи Фридолин и затича надолу по главната улица, като мина покрай магазина на Кремер.

— Бих могъл и на Кремер да покажа набързо нашийника — помисли си той и влезе в магазина.

— Добър ден, Фридолин — поздрави го Кремер. — Какво желаеш? И какъв е този прекрасен нашийник? Още не съм го виждал.

— Купи ми го моят млад господар — каза Фридолин. — Днес имам рожден ден.

— Рожден ден ли? — извика Кремер. — Тогава и аз трябва да ти подаря нещо.

Той вдигна капака на една кутия и подаде на Фридолин голяма шоколадова вафла. Кремер знаеше вече какво обича дакелът.

— Благодаря много — каза Фридолин и продължи пътя си. Тогава в носа му нахлу аромат на месо и салам. От другата страна на улицата беше месарницата, където той винаги се спираше с голямо удоволствие.

— И тук трябва да се похваля с нашийника — помисли си Фридолин. Огледа се внимателно в двете посоки да не идва кола, пресече улицата и влезе в месарницата.

— Добър ден, господин месар — каза той и се изправи пред тезгяха на задните си крачета.

— Какво желаеш? — попита месарят. — И откъде имаш изведнъж такъв хубав нашийник? Никога не съм го виждал.

— Подари ми го моят млад господар — отвърна Фридолин. — Днес ми е рожденият ден.

— Днес ти е рожденият ден ли? — извика месарят. — Тогава и аз трябва да ти подаря нещо. — Той отряза едно голямо парче салам и го подхвърли високо през тезгяха.

Фридолин го улови ловко и за миг го изгълта.

— Много ви благодаря, господин месар — каза той и излезе на улицата.

— Сега трябва да се покажа и на пекаря Брецелман — помисли си Фридолин. И продължи малко по-нататък към фурната.

— Добър ден, господин Брецелман — поздрави той.

— Добро утро, Фридолин — отвърна пекарят. — Какво мога да ти предложа? Но първо ми кажи откъде имаш такъв хубав нашийник? Никога не съм го виждал.

— Днес имам рожден ден — обясни Фридолин. — Моят господар ми го купи с парите си от касичката.

— Прекрасен нашийник — повтори пекарят, — трябва и жена ми да го види. — И той извика жена си.

— Великолепен е — потвърди госпожа Брецелман, — от истинска червена кожа и със златни копчета. Това сигурно е най-хубавият нашийник в целия град. Сега трябва и от нас да получиш нещо за рождения си ден. Какво ти се иска най-много?

Фридолин запремига към големите торти нагоре, които ухаеха така прекрасно, и замаха с опашка.

— Не, човек не бива да бъде нахален — мислеше си той, — поне така казва моят млад господар Вили.

— Може би един малък сладкиш с шоколад — каза той на пекаря.

— Сладкиш с шоколад ли? — извика пекарят. — Да, понеже днес ти е първият рожден ден и си порядъчен малък дакел, можеш да получиш един сладкиш с шоколад.

— Много ви благодаря — каза Фридолин и хоп — сладкишът изчезна.

— Сега внимавай добре да не ти откраднат хубавия нашийник — каза госпожа Брецелман. — Това няма да зарадва господаря ти.

— Аз внимавам — отвърна Фридолин и доволен, излезе пак на улицата.

Изведнъж спря. Пред него стоеше черната котка от съседната къща. Фридолин смяташе вече да залае силно и да избяга. Защото винаги, когато го срещнеше на улицата, котката се извиваше, започваше да съска застрашително и си показваше ноктите. Но днес го загледа дружелюбно с присвити очи и се приближи, мъркайки, към него.

— Какво е това? — попита тя. — Нашийник! И то какъв!

— Какво чудно има? — отвърна Фридолин. — Един истински дакел получава за рождения си ден точно такъв нашийник. — И преди още котката да може да каже нещо, Фридолин й обърна гръб.

— Дали и Клементина вече е станала? — му хрумна изведнъж.

Клементина беше женски дакел, госпожица, и живееше в една голяма къща. Отдавна Фридолин намираше Клементина за чудно красива и с удоволствие би излязъл с нея на разходка. Но тя винаги се правеше, че не го вижда. И Фридолин много се ядосваше.

Ето! Клементина седеше най-отгоре на стълбите, грееше се на утринното слънце и гледаше отегчено надолу по главната улица.

— Не, няма повече да тичам подир нея — помисли си Фридолин и искаше да подмине къщата. Тогава Клементина скочи по стъпалата надолу и тръгна към него.

— Добро утро, Фридолин! Насмалко да не те позная! — извика тя. — О, колко си хубав! Откъде имаш този хубав нашийник?

— Добър ден, госпожице Клементина — отвърна Фридолин и дружелюбно я огледа отпред и отзад. — За нашийника ли питаш? Съвсем е просто. Днес го получих за рождения си ден.

— Прекрасен е! — повтори Клементина. — Ще ми го дадеш ли веднъж?

— Не, за съжаление не може — отвърна Фридолин. — Той ми е подарък от моя господар. Разбираш ли?

— Аха-а — обади се госпожицата дакел. — Но въпреки това бихме могли малко да се поразходим. Вчера зарових в градината един кокал. Какво ще кажеш?

— С голямо удоволствие, но малко по-късно — каза Фридолин. — Днес вече ядох много неща: при Кремер изядох една шоколадова вафла, при месаря парче салам, при пекаря Брецелман сладкиш с шоколад, а в къщи ме чака майката на Вили. Знаеш ли, още не съм си изпил млякото.

Фридолин и Клементина се подушиха на раздяла и той продължи по улицата. Не беше изминал много, когато чу зад себе си силно ръмжене. Обърна се и видя един боксер, който го наблюдаваше гневно.

— Какво търсиш тук с твоя нашийник, пале такова! — излая кучето.

Фридолин искаше да му разкаже, че е получил нашийника днес за рождения си ден. Но не успя и дума да обели, защото от другата страна един бял шпиц извика:

— Какво става тук? Да, този дакел е самохвалко. Вижте само какъв нашийник има!

Фридолин побягна. И тогава от всички страни се разнесе лай:

— Пале такова! Самохвалко! Изчезвай или ще видиш!

Какъв ужас! Боксерът скочи към Фридолин, последваха го цяла глутница побеснели кучета.

— Хванете го! Скъсайте му нашийника! — крещяха те.

Фридолин бягаше, колкото му стигаха силите.

— Само по-бързо да се прибера в къщи! — мислеше си той. — Там съм на сигурно място. Няма да посмеят да влязат в къщата!

В този момент иззад ъгъла изскочи огромен дог.

— Хвани го! Хвани този нахалник! — му викнаха кучетата отдалече. Догът се озъби и се спусна с яростен лай към Фридолин.

— Загубен съм! — задъха се Фридолин. — Сега вече са и отпред, и отзад. Какво да правя?

Огледа се отчаян на всички страни и видя наблизо една отворена врата. Светкавично се шмугна вътре. Беше млекарницата. Едва се бе скрил зад един голям гюм с мляко, когато със силен лай връхлетяха другите кучета.

— Тук се вмъкна — извика едно от тях. — Тук трябва да е.

Обаче млекарят, който стоеше зад тезгяха, взе една метла и изкрещя:

— Вън, мръсни псета! Изчезвайте! Какво си въобразявате? — И замахна с метлата към кучетата.

Изведнъж шпицът извика:

— Там е! Видях го! Там, зад гюма.

Кучетата яростно се спуснаха към гюма. Той се залюля и с грохот се преобърна. Млякото се разля по пода.

Но Фридолин вече се беше измъкнал през вратата на магазина.

— Сега само да свия зад ъгъла — мислеше си той, — и няма да могат вече да ме намерят.

Свърна в следващата уличка и продължи да тича колкото сили имаше. Най-после се осмели да спре и си поеме дъх.

Беше наистина луда гонитба! Сега вече всичко свърши — само трябваше по един заобиколен път да се прибере в къщи. Ако кучетата го откриеха още веднъж, нямаше да може да се спаси.

Фридолин се скри зад една голяма кофа за боклук и почака малко. После тръгна бавно по бордюра нагоре по улицата. Тук-там се спираше и душеше някой стълб или ъгъла на някоя къща.

„Какво ще стане, ако другите кучета не могат вече да ме понасят! — мислеше Фридолин с тъга. — Само Клементина ми хареса нашийника. Но ние двамата сами няма да се справим с тази глутница.“

Тъкмо сви в улицата, която водеше към къщи, и изведнъж отново чу силния лай:

— Там е! Там е! Хванете го!

Ето ги пак! Кучетата стояха точно пред неговата къща. Фридолин се обърна и побягна колкото позволяваха късите му крачета.

— Трябва да се скрия някъде — мислеше си той. — Ако тичам направо, ще ме хванат със сигурност.

На ъгъла на улицата стоеше един камион. Фридолин се шмугна между колелата му. За миг преследвачите го загубиха от очи. Но ето че пак го залаяха. Фридолин продължи лудо да тича. Шумът се приближаваше все повече и повече.

— Хванете го! Хванете го!

— Дали да вляза в някой отворен вход! — разсъждаваше отчаян Фридолин. — Но ако ме намерят, ще бъда като затворник в клетка. И може би на всичкото отгоре и човекът, на когото е къщата, ще ме набие.

Сега Фридолин бягаше по улицата, която водеше към гарата. Натам той всъщност не биваше да отива. Вили строго му беше забранил. Защото към гарата винаги пътуваха много коли. А едно малко кученце лесно можеше да попадне и под някой влак. Но какво да прави тогава? Големите кучета все повече се приближаваха.

— Хванете го! Захапете го! — звучеше в ушите му. Ей сега щяха да го хванат и да го хвърлят на земята.

— Вили! Вили! Помощ! Помощ! — крещеше Фридолин и изкачи набързо петте стъпала на сградата на гарата. Той профуча през един дълъг коридор и излезе на перона. Но другите кучета не изоставаха. Фридолин вече чуваше тяхното тежко дишане.

— Не мога повече, не мога повече — задъхваше се Фридолин и му се искаше просто да легне и да опъне нагоре крака.

Тогава видя вън, на коловоза, стадо крави, които тъкмо се качваха в един влак.

— Те ще ми помогнат — помисли си Фридолин. С последни сили се спусна към кравите. Без дълго да умува, той се провря между краката им и по товарното мостче се шмугна във вагона за животни. През вратата той чуваше лай и силно мучене.

— Оттук мина, тук трябва да е, между кравите — викаше вън едно куче.

— Изчезвайте веднага, кучешка сган! — измуча една крава. — Иначе всички ви ще намушим на рогата си!

— Може да е вътре във вагона! — изкрещя едно от кучетата.

„Ей сега ще ме открият!“ — помисли Фридолин и се сви в най-тъмния ъгъл.

— Не, изчезна под вагона — извика друго куче. — Бързо след него! Иначе накрая ще ни избяга!

Действително лаят постепенно утихна и само кравите се качваха една след друга. Фридолин си отдъхна. Никое от кучетата не беше забелязало, че той действително се беше вмъкнал във вагона при кравите. Какъв късмет!