Франц Каспар
Фридолин (14) (Весела история за деца)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fridolin (Eine lustige Geschichte für Kinder), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2012)

Издание

Франц Каспар. Фридолин

Весела история за деца

 

Отговорен редактор на библиотеката: Лилия Рачева

Преводач: Светлана Тодорова

Рецензент: Елена Николова — Руж

Редактор: Калина Захариева

Художник: Ханс П. Шад

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Методи Андреев

Коректор: Снежана Бошнакова

 

Първо издание

Дадена за печат на 19.12.1984 г.

Подписана за печат на 24.4.1985 г.

Излязла от печат на 25.5.1985 г.

Издателски коли 7,50

Печатни коли 7,50

Усл. изд. коли 5,50

Цена 0,73 лв.

 

Държавно издателство „Отечество“, София, 1985

ДП „Г. Димитров“, София, 1985

История

  1. — Добавяне

Фридолин отново изпада в беда, но намира и нови приятели

Значи в тази голяма къща трябваше да е нашийникът му, който търсеше вече толкова време. Фридолин заподскача по стъпалата нагоре и влезе в нея.

Не се виждаше жив човек. Но от двете страни на дългия коридор имаше врата до врата и всяка беше с табелка и номер.

— Най-добре да започна от номер едно — каза си Фридолин и задраска на първата врата. Не получи отговор. Тогава подскочи към дръжката на вратата и я дръпна надолу. Вратата се отвори и пред него се появи дълъг като върлина полицай. От едната страна на колана му висеше револвер, а от другата — гумена палка.

— Добър вечер — поздрави Фридолин. — Извинявай много, тук ли е бюрото за намерени вещи?

— Тук е полицейският участък — отвърна дългият полицай, — бюрото за намерени вещи е там отсреща.

После дълго и сериозно заразглежда кучето.

— А всъщност как си попаднал тук? — попита той. — Да не си избягал от господаря си? Чие куче си?

— Казвам се Фридолин, а господарят ми е Вили — отговори кучето тихо. — Аз съм от Зибентюрм. Там си загубих нашийника. Пътувах чак до Оберкирх да го търся. Началникът на гарата ми каза, че го е изпратил тук, в големия град, в бюрото за намерени вещи. Сега искам да си го взема. Довиждане!

— Успех, Фридолин! — каза дългият полицай. — И внимавай да не се изгубиш в големия град.

Фридолин отиде до вратата, която му показа полицаят, и влезе вътре. Зад гишето седеше мъж с големи черни очила.

— Добър вечер — каза Фридолин. — Бих искал да си взема нашийника.

— Да си вземеш нашийника ли? — попита мъжът. — Трябва да дойдеш с господаря си.

Но Фридолин не се предаваше.

— Моят господар е на училище и не живее тук — отвърна той. — Но и аз мога да ти кажа как изглежда нашийникът ми. От червена кожа е и целият е в златни копчета. Началникът на гарата в Оберкирх го е изпратил тук.

— Първо да видя дали тук има такъв нашийник — каза човекът и изчезна зад една висока дървена стена.

— Със сигурност е тук — настоя Фридолин.

Едва изчака мъжът да се върне. Чуваше как зад стената той отваря чекмедже след чекмедже и пак ги затваря, като си мърмори нещо.

Най-после се върна на гишето. Но в ръцете си не държеше нашийника, а една дебела книга, която беше отворил.

— Да, тук е имало такъв нашийник — каза той. — Така си и мислех. Тъкмо днес следобед дойде един мъж и каза, че е негов. Каза, че го загубило неговото бяло кученце или пък са му го откраднали. И аз му го дадох. Да, беше бял шпиц, добре го разгледах, защото непрекъснато лаеше силно.

— Кой е този човек? — извика Фридолин. — Къде отиде?

Човекът с очилата затвори голямата книга и каза:

— Това не знам.

Фридолин се разхълца и заплака. Нашийникът му пак беше изчезнал!

— Как да намеря мъжа с бялото куче? — завайка се гой. — А дори и да го намеря, той няма да ми даде нашийника.

Да, сега нашийникът вече беше безвъзвратно загубен.

— Много съжалявам, че дадох нашийника ти — каза мъжът. — Но не мога да ти помогна. Което го няма, го няма. Сега господарят ти трябва да ти купи нов нашийник.

— Моят господар няма повече пари — хълцаше Фридолин. — Даде всичките си спестявания за нашийника. Не, без него не мога да се върна в къщи.

— Сега трябва да си отиваш — каза мъжът и започна да заключва шкафовете. — Шест часът е и трябва да затварям.

Фридолин излезе тъжен от бюрото за намерени вещи на улицата.

„Кой ли би могъл да ми помогне? — мислеше си той. — Кого да питам какво да правя?“

Но не познаваше никого в големия град. Вървеше отчаян между високите къщи и изобщо не виждаше как ще свърши всичко това.

Фридолин не бе изминал много път, когато стигна до един парк с големи дървета, тревни площи и много лехи с цветя. Под дърветата бяха наредени боядисани в зелено пейки. На тях седяха много хора — стари и млади. Дори няколко деца си играеха още, въпреки че беше вече доста късно.

На една пейка седеше съвсем сам възрастен мъж с дълга бяла брада. Беше със затворени очи, сякаш спеше. До него имаше сандък на четири колела.

Фридолин скочи съвсем тихо на пейката и седна до мъжа.

— Ох, да бях поне толкова стар като този мъж — въздъхна той, — тогава нямаше да трябва да живея още толкова много и нещастието ми скоро щеше да свърши.

Старият човек отвори очи.

— Кой хленчи тук? — попита той и погледна Фридолин отстрани. — Я виж! Малко дакелче, младо и здраво, а се вайка, сякаш е изоставено от целия свят.

— Аз наистина съм изоставен от всички — каза Фридолин. — Загубих си нашийника и когато си мислех, че най-после съм го намерил, точно днес следобед някакъв мъж го взел от бюрото за намерени вещи. А той въобще не е негов.

И разказа на стария човек как се бе случило всичко и какво беше направил, за да си намери нашийника.

— Сега нашийникът е безвъзвратно загубен и аз никога вече не мога да се върна при моя господар. Никога вече… никога вече! — приключи Фридолин тъжната си изповед и горчиво заплака.

Старият човек го взе в скута си, извади една голяма червена носна кърпа и му избърса сълзите.

— Престани да плачеш — каза той. — Не е чак толкова страшно. Сигурно господарят ти ти е подарил хубав нашийник. Но щом е могъл веднъж да ти го купи, сигурно ще може и втори път. Или пък още утре ще срещнеш белия шпиц и ще си вземеш обратно нашийника. Ще направя всичко каквото мога, за да ти помогна. И запомни за цял живот следното, мили Фридолин: всичко можеш да загубиш, само куража не бива.

Фридолин доста се поокуражи.

— Много ти благодаря, добри стари човече — каза той. — Как мислиш, веднага ли да тръгна да търся белия шпиц?

— Не, сега вече е късно, шпицът сигурно се е прибрал — отвърна старият човек. — Но можеш на мен да помогнеш малко, искаш ли? Като работи човек, по-бързо забравя тъжните мисли.

— А ти какво работиш? — попита Фридолин и се изправи. — Твой ли е този странен сандък?

— Това не е странен сандък — отвърна старият човек, — това е латерна. Аз съм латернаджия. Стоя на улицата или на някой площад и свиря, а хората ми дават по един петак или по десетак. Понякога и нищо не ми дават, дори ме гонят. Какво да се прави, в живота всичко се случва.

— А как свириш? — попита Фридолин. — Влизаш в сандъка и пееш песничка ли?

Старият човек се засмя, та чак бялата му брада се заклати.

— Не — каза той. — Въртя тази ръчка. И музиката сама излиза. Чудно, нали?

— Искам и аз да чуя! — извика Фридолин. — Завърти, моля те! Мога ли и аз да опитам?

— Почакай малко — каза старият човек. — Сега ще видиш как става.

Изправи се и приближи латерната до голямата врата, през която хората влизаха и излизаха от парка.

— Тук ще свирим — каза той. — Аз ще въртя латерната, а ти ще седнеш до мен и ще държиш шапката. Така е много по-добре, отколкото ако шапката просто лежи на земята или на латерната.

fridolin_24.png

Старият човек завъртя ръчката. И наистина от сандъка прозвуча най-прекрасната музика.

— Това е почти като при нас в неделя в църквата — извика Фридолин. От радост му идваше да танцува около латерната. Но той искаше да помогне на стария човек. Застана спокойно на задните си лапички, като държеше с муцунка старата шапка.

— Виж какво сладко кученце — казваха хората, които минаваха покрай тях. — Сигурно е приятел на стареца. — И един след друг хвърляха монети в шапката, докато тя стана толкова тежка, че Фридолин едва я държеше. Така дойде нощта.

— Господин латернаджия — каза Фридолин и се прозя, — днес изминах дълъг път. Уморен съм до смърт и страшно съм гладен.

— Прав си — съгласи се старият човек. — Вече е късно и няма повече хора. Време е да спим.

Но къде щеше да спи Фридолин? И кой щеше да му даде нещо за ядене? Тук не познаваше никого.

— Може ли да остана при теб? — попита той стареца. — Ще дойда с теб в твоята къща и ще спя в кухнята. И при моя господар правя така.

— Аз нямам къща, нито кухня — отвърна латернаджията. — Спя тук в парка на една пейка.

— Просто на твърдата пейка? — попита Фридолин изплашен. — Нали сега имаш много пари. Не можеш ли да отидеш в хотел? Там дават хубава храна и може да се спи в хубаво голямо легло.

— Мили Фридолин — каза старият човек. — Трябва да пестя за зимата. Тя е дълга и студена. Тогава няма да мога да стоя толкова дълго на улицата, защото ще се разболея и ще умра.

Не, Фридолин също не искаше това. И те тръгнаха през тъмния парк към най-крайната пейка, която се намираше под една голяма липа. Старецът метна върху латерната едно голямо одеяло. После отвори чантата си и извади хляб и салам.

— Ето, вземи твоя дял — каза той на Фридолин, като отряза с джобното си ножче голямо парче хляб и му даде половината салам.

След като се нахраниха, отидоха до една чешма и пийнаха малко вода. После легнаха на пейката. Старецът разстла дългото си палто така, че и Фридолин се напъха под едното крайче.

fridolin_25.png

— Добре ли си завит? — попита латернаджията след малко. Но Фридолин не отговори. Беше вече дълбоко заспал.