Франц Каспар
Фридолин (1) (Весела история за деца)

Фридолин има рожден ден и получава хубав подарък

Фридолин се чувствуваше добре, така добре, както едва ли някой дакел някога се е чувствувал.

Той живееше с Вили, своя млад господар, в една къщичка посред малкия град. Всяка сутрин, обед и вечер Вили му пълнеше голямата чиния. И ако точно тогава не беше на училище, си играеше с него на улицата, слизаха на реката или отиваха в близката горичка.

Вечер в кухнята стоеше приготвен кошът на Фридолин и той спеше там на топло цялата нощ, без да се пробуди нито веднъж. Едва на сутринта, когато майката захващаше да шета в кухнята, той си отваряше очите. Поразтърсваше се, протягаше се и започваше да души из въздуха.

Така беше и днес. Майката погледна часовника на стената и избърса ръцете си в престилката. Фридолин това и чакаше. Изскочи от кошницата и затича пред нея нагоре по стълбите. Майката почука на стаята на Вили.

— Вили! Ставай! — извика тя и отвори вратата.

Фридолин веднага се вмъкна вътре и скочи на леглото. Но Вили напъха глава още по-навътре под одеялото.

— Хърка, сякаш училището въобще не съществува — каза Фридолин. Захапа одеялото за единия край и го издърпа от леглото.

Изведнъж Вили скочи и си затърка очите.

— Какво? Пак ли е сутрин? — попита той.

— Да, сутрин е — отвърна Фридолин. — Нима не виждаш. Слънцето отдавна свети през прозореца. Време е за училище!

— Време е за училище ли? — попита Вили. — Тогава не е толкова спешно. Първо трябва да поговоря с теб за нещо много важно.

Фридолин погледна господаря си с широко отворени очи.

— Да, нещо много важно — повтори Вили. — Утре имаш рожден ден. Ставаш точно на една година, така каза татко. И аз искам да ти дам нещо, разбираш ли, подарък за рождения ти ден. Вече питах татко. Мога да взема от касичката толкова пари, колкото ми трябват. Днес той ще ми даде ключето от нея.

Фридолин се изтегна на пода и се прозя.

— Не се притеснявай за мен — каза той. — На мене ми е добре и без подарък. Наистина нищо не ми липсва. По-добре си спестявай парите за летни кънки.

— Не, ти трябва да си пожелаеш нещо хубаво — настоя Вили. — Бързо ми кажи какво искаш. Днес трябва да го купя. Иначе ще стане късно.

В този момент майката извика:

— Вили! Удари вече седем и половина. Какво се бавиш толкова?

— О, вече е седем и половина! — извика Вили и скочи от леглото. — Хайде бързо!

Набързо изми лицето си, напъха се в ризата и панталона и изтича по стълбите надолу към кухнята. Бързо излапа една филия с масло и мед и си изпи млякото.

— Мамо, ще дадеш ли днес закуската на Фридолин? — попита той. — Вече е късно. Знаеш ли, трябваше да поговоря с него за нещо важно.

После си взе чантата и изчезна през вратата.

Фридолин скочи на перваза на прозореца и се загледа как Вили тича по улицата.

— Значи, не забравяй — викна Вили към прозореца, — помисли си какво искаш. На обяд трябва да зная.

После хукна с всички сили. На църковната кула часовниковата стрелка приближаваше вече осем часа.

Един час преди обяда Вили се върна в къщи. Подсвиркваше си весело, както винаги, когато следобед нямаше училище.

— Е, Фридолин — попита той кучето, което лежеше свито на кълбо в коша си, — измисли ли вече какво искаш за рождения си ден?

— Ох, този рожден ден! — въздъхна Фридолин и сбърчи чело. — Е, щом трябва, тогава ми купи една наденица, една дълга наденица от месаря Маде. Не е много скъпо.

Фридолин яде както обикновено в кухнята. Когато се върна в стаята, Вили седеше на масата. Той също се беше нахранил. Пред него стоеше кръглата жълта касичка. На нея с черни букви беше написано:

Спестявай редовно, ще имаш при нужда.

Вили подреди хубаво парите на купчинки: монетите по десет пфенига на една купчинка, тези по пет на друга, а сребърните в малка редичка.

— Знаеш ли какво? — каза той. — Летните кънки така или иначе ще ми ги подари татко, ако успехът ми за годината е добър. С тези пари ще купя нещо за теб. Нещо наистина хубаво, дори и да ми струва последния петак. — Той пъхна парите в носната си кърпичка и я завърза грижливо на възел.

— Толкова много пари ли струва една наденица? — попита смаян Фридолин. — Сега ли ще отидем да я купим?

— Не, днес ще стоиш тук — отвърна Вили. — Сетих се нещо друго. Но какво ще ти купя, е тайна.

— Така да бъде — измърмори Фридолин и се пъхна отново в коша. Предпочиташе повече да отиде с Вили долу на реката да се къпят. Но какво да прави едно куче, когато трябва да получи нещо за рождения си ден!

Фридолин се сви на възглавницата и започна обедния си сън. Сънуваше, че е получил една огромна дълга наденица за рождения си ден. Цял ден я гризеше парче по парче, без да спира. И въпреки това тя не намаляваше, не, дори ставаше все по-дълга.

Вече се беше почти свечерило, когато Вили най-сетне се върна в къщи. В ръката си носеше малък, обвит в кафява хартия пакет. Фридолин подскочи към него и поиска да му измъкне пакета.

— Чакай, чакай! — извика Вили. — Остави, тук вътре е тайната. — И сам се качи в стаята си, като заключи след себе си вратата.

— Какво ли може да е това? — питаше се Фридолин и душеше из въздуха. — Не е салам. Щях веднага да го подуша. Мирише по-скоро на нови обувки. Да не би Вили да смята да ми подари за рождения ден обувки?

Цяла вечер той врънкаше Вили:

— Хайде, кажи ми какво е! — А когато вратата на стаята остана за миг отворена, той се шмугна вътре и започна да души във всички ъгли и чекмеджета.

— Не бъди толкова нетърпелив — каза Вили. — Утре ще го видиш съвсем рано. Нещо прекрасно е!

— Мирише на нови обувки — мислеше си Фридолин, когато след вечеря лежеше в своя кош. — Но не прилича на обувки. И е нещо прекрасно, каза Вили. Не, нищо не мога да разбера.

За първи път в живота си Фридолин не можа да спи спокойно. Все се будеше и гледаше към луната, която светеше през прозореца. Едва призори потъна в дълбок сън и когато отвори очи, беше вече ден.

Вили клекна до коша. Беше вече измит и сресан.

— Ей ти, сънливко, Фридолин! Честит рожден ден! — извика той и разтърси кученцето. — Желая ти много щастие и винаги да сме заедно!

Фридолин изскочи от коша и се заоглежда учудено из кухнята.

— Благодаря ти, благодаря — каза той и протегна нос. — Пак мирише на нови обувки.

Тогава Вили извика:

— Тук! — И вдигна кафявия пакет високо във въздуха.

Фридолин го грабна с един скок от ръката му и — раз-фрас — разкъса хартията. И какво да види? Нашийник — прекрасен червен нашийник, върху който блестяха чудни златни копчета.

Кучето започна силно да маха с опашка. Това то правеше винаги, когато се радваше особено много. Първо подуши нашийника от всички страни. После го хвана внимателно със зъби и обиколи с него няколко пъти кухнята. Накрая го остави на възглавницата в коша си и извика:

— Нашийник, какъв прекрасен нашийник! Елате всички да видите! Откога мечтая за подобно нещо. Сега и аз мога да се разхождам с нашийник като другите големи кучета.

Вили седна на масата и захапа филията си.

— Сега бързо си изяж закуската — каза той на Фридолин. — После можеш да ме придружиш до училище.

Но Фридолин не му даваше мира.

— Моля те, Вили, сложи ми нашийника — повтаряше той. — Веднага трябва да видя как ми стои.

Вили не можеше да откаже и скоро Фридолин изтича в голямата спалня. Там имаше гардероб и огледало, което стигаше почти пода. Фридолин дълго се оглежда в огледалото от всички страни.

— Ама наистина — извика той, — мисля, че сега съм най-хубавото куче в цялото градче.

— И аз мисля така. Изглеждаш като дакела на някой принц — каза майката. — Но сега бързо изчезвайте. Осем без пет е.

Вили взе нещата си за училище и потегли с Фридолин.

При училището той го почеса гальовно по врата за довиждане и каза.

— Сега върви право в къщи и не се разтакавай. Следобед ще излезем заедно на разходка.

Пред училищната врата стояха няколко деца.

— Фридолин! Фридолин е дошъл! — викнаха те и се затичаха към него. — Вижте, сега е с нашийник!

— Днес имам рожден ден — заяви Фридолин гордо. — Нашийникът ми е подарък от Вили. Сега съм голямо куче!

Изведнъж силно се обади звънецът. Децата побягнаха и изчезнаха в училището.

Фридолин остана съвсем сам в големия двор.