Включено в книгата
Година
–1983 (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 2 гласа)
Корекция и форматиране
ivananv (2011)

Издание:

Никола Радев. Истина без давност

Българска. Четвърто издание

Художник: Михаил Танев

Предпечатна подготовка: „МТ — Студио“

Издателство „Славена“, 2006

Формат 1/32 от 84/108

Обем 13.5 п.к.


Нищо друго освен борбата

Стойко Иванов Пеев е бил шивашки работник, стигнал до калфа в ателието на Стоян Стоянов на улица „Цариград“. Прекарва осем години в затвора, след като през 1934 година смъртната му присъда е заменена с доживотна.

През пролетта на 1941 година е помилван. Написва писмо до близък другар — да му изпрати някой стар панталон, че няма с какво да излезе.

Освобождават го на 6 май, Гергьовден, празника на храбростта и офицера. Стойко вместо за Белослав хваща влака за Стара Загора при брат си Иван. Иван, жена му Райна, децата им — това са хората, които му се радват… Той има и друг брат — Пею. Пею бил полицай. През 1930 година, когато го пребиват в участъка и оскубват русата му коса, единият от инквизиторите е Пею.

През годините, прекарани в затвора, Стойко Пеев се е изграждал като комунист и човек. Той няма нищо друго освен борбата. От есента на 1941 година е секретар на Окръжния комитет на Българската работническа партия във Варна. Нощува в различни квартири. Често отивал в квартирата на Кирил Ковачев, който от 24 май е в нелегалност и живее у Стоянка Коларова на улица „Генерал Гурко“ 33.

Секретен сътрудник насочва полицейските агенти и те тръгват подир една пишеща машина, която Кирил Ковачев купува от студента Димо Петков Димов.

Когато идват да арестуват Ковачев, той прави опит да избяга, но не успява. Агентите оставят засада: Христо Панайотов, Атанас Христов, Никола Велев, Стойчо Каракашев и Васил Макриев.

От постановление номер 7, издадено на 5 декември 1944 година от Народния съд, разбираме, че полицаят Христо Атанасов от квартал Аспарухово, „без да е пряко задължен, събирал сведения за местонахождението на Кирил Ковачев и Стойко Пеев, вследствие на което са арестувани.“

Иван Ранков, току-що преназначен от разузнавач на началник-група, пише следния доклад:

„Вечерта на 9 ноември към 19 часа на поставената засада в квартирата на Ковачев полицията се натъква на опасния нелегален функционер на комунистическата партия Стойко Иванов Пеев, тридесет и две годишен, без установен адрес и местожителство. При вида на засадата Стойко Пеев изважда пистолет «Нагант», за да действа срещу полицаите, но след кратка борба бива обезоръжен, заловен и отведен в комендантството, гдето при щатен повторен обиск бе намерен още един пистолет «Зауер» калибър 6/35.“

От сирашкото детство, недояждането, участъците и затворите Стойко Пеев е с деликатно здраве. За такива като него докторите предписвали стая с южно изложение, мед, масло, пресни сурови яйца, следобеден сън и разходка на чист въздух. По онова време един секретар на окръжен комитет не може да си позволи такова нещо…

В стая номер 5 на полицейското комендантство Стойко Пеев понася невъобразима човешка жестокост. В диво изстъпление четири седмици едновременно го бият Атанас Христов, Никола Велев и Христо Панайотов. Накрая спират — да се заличат белезите, да го изправят на съд.

Съди го Шуменският военнополеви съд, но в Провадия. Не бива да се раздухва работата, че не е за пред хора. Председател на съдийския състав е капитан Байчев, членове — капитан Д. Николов и поручик М. Малчев. Прокурорът вече е старши офицер — майор Ил. Рачев. Те изслушват наказателно дело 710 и произнасят присъда номер 594.

Преди да я произнесат, му дават последна дума. Изрича я кротко и спокойно, както е правил всичко през живота си: „Това, което съм вършил, съм го правил с пълното съзнание, че помагам на своя народ“. От Провадия ги връщат в шуменския затвор. Още с пристигането отвеждат Стойко Пеев на бесилката. Денят е 30 декември 1942 година.

 

 

Главното събитие на планетата по онова време е следното: за четири дни от 19 до 23 ноември 1942 година съветските войски затварят в Сталинград триста и тридесет хилядната армия на Фон Паулус, който след два месеца ще вдигне бялото знаме. Настъпва повратният момент в борбата срещу хитлеризма.

 

 

Ставри Бурназов:

„Със Стойко Пеев имах среща и преди попадането му в Шуменския затвор през 1942 година, но впечатленията ми от него от затвора бяха сякаш най-първи. Неописуемите мъчения, на които е бил подлаган в полицията, го бяха превърнали в сянка. Чудех се как в това изтерзано и немощно тяло се съхранява високият дух на непримиримия борец, твърдата вяра в победата, съчетана със скромност и човешка благост към всеки другар. Осъдиха го на смърт. На връщане от съда бяхме свързани с едни белезници. Искаше ни се да му кажем нещо хубаво, надеждно, но… думите секваха. И не ние, а той беше, който ни окуражаваше. Такъв беше Стойко.“

 

 

Спомен на генерал-полковник Демир Борачев, записан на 17 декември 1972 година:

„Познавам Стойко от 1928 година. В една квартира близо до «Ташиолу» (сега булевард «Карл Маркс») влезе бял, светъл човек, по-висок от среден ръст, с каскет, приветливо каза: «Добър вечер». В малката бекярска стаичка стояхме трима. Аз бях ученик, моят другар отиде да купи нещо за ядене. Останахме със Стойко. Помня, че го попитах от кое село е. Стойко почна да ми разказва тихо, без да бърза. Гледаха ме две хубави чисти очи…

Бях през 1933 година в шуменския затвор, осъден на смърт. Във вестник «Черно море» прочетох името на Стойко Пеев във връзка с голямата моряшка конспирация. Веднага казах на Деньо Попов, че Стойко ми е близък другар. На нас ни разрешаваха рядко писма. Първата възможност използвах да напиша на Стойко.

Месец или два след това получих отворена картичка. Още при поемането й видях печата на варненския затвор и подателят беше: «Стойко Ив. Пеев — политзатворник.»

На 3 февруари 1937 година се срещнахме в 51-ва килия на сливенския затвор, в северното крило, където бяха смъртните, въпреки че присъдите ни бяха заменени с доживотни.

Видя ме. Дойде до мен, прегърнахме се, дълго не се пускахме. Две години спях на нара между Никола Парапунов и Стойко. Те по скромност много си приличаха. Стойко не говореше много, но всяка негова дума беше казана на място. Прекара осем години в затвора. Беше зле със здравето.

Бях в Коджабалкан командир на партизанската чета «Народна дума», когато получих съобщението, че Стойко е арестуван. Кой го предаде? Още не е изяснено. Няколко месеца при всяко заспиване го сънувах. Какъв партиен ръководител загубихме в негово лице!…“

 

 

Спомен на Ламбо Теолов, секретар на Окръжния комитет и командир на Десета въстаническа оперативна зона, записан на 2 октомври 1972 година:

„При дяволски трудните условия на нелегалност Стойко посвещаваше всичките си сили и време на работата и борбата за делото на партията. Той спеше малко. Нощуваше, където се случи. Хранеше се, когато можеше. В началото нямаше изградени надеждни скривалища и ятаци, свикнали с мисълта, че за делото трябва да се жертва всичко.

В малката записчица, която получих чрез Васил Мирчев от шуменския затвор от Стойко няколко дена преди неговата смърт, беше написано: «Стана така, както не трябваше да става. Аз направих всичко, което беше по силите ми. Вие ще продължите. Зная, че свободата е близко. Дерзайте! Ваш Стойко»“