Включено в книгата
Година
–1983 (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 2 гласа)
Корекция и форматиране
ivananv (2011)

Издание:

Никола Радев. Истина без давност

Българска. Четвърто издание

Художник: Михаил Танев

Предпечатна подготовка: „МТ — Студио“

Издателство „Славена“, 2006

Формат 1/32 от 84/108

Обем 13.5 п.к.


Няма мъртва земя

Дошъл на себе си, човекът се мъчи да обясни смисъла на живота, почва да човърка в миналото — в миналото и хората, които е срещал, в човешките работи. Това дирене залисва човека, укротява го, кара го да разбере, че на тоя свят го е нямало и утре няма да го има. Но той не отнася всичко в гроба! Люлели са го борби, делил е правда от неправда, падал е и се е въздигал, имал е милост и се е озлобявал, ставал е роб на други, които също не са били и утре няма да бъдат… И все дири цаката на тоя живот, сее или краде жито, за да храни деца. И лъже себе си — пълни къща и заключва сандъци, додето… Додето някой ден разбере, че е бил слуга на един гол корем…

Димитър Савов (Такича) се топи и стопи в огъня на тези въпроси. И той е бил млад човек, и на него му се искало да прави неща, без да им наднича в дъното. Но такова нещо намирисва на авантюра. Такича нямал право на безсмислени рискове. Физическите и духовните страдания, на които е подлаган през последните години от живота му, го накарват да се вгледа по-добре в себе си и в другите. Много е да се каже за двадесет и две годишен младеж, че е мъдър, но Такича започва да произнася думи, които са мъдри…

Пред очите му дошлите в Беломорието българи наемаха еднокатни къщички и се хващаха за морето. Хващаха се, без да се досетят, че на бедните морето носи само мъка. Лудост ли е било това или боричкането за насъщния ги превръщало в попиляна плява? Царското правителство вече прави училищата казарми, за да заздрави властта си. А властта е дълбоко подкопана от самите властници. За една глава плащат пари. Оня, който взема пари за глава, посяга върху главите на най-близките около себе си…

Старите гемиджии имали нужда от хора — контрабандата потръгва. От хашиша и тютюна до канчето газ и зехтин или тричавия калъп сапун, наполовина хума. И това е живот — гладен, отдаден, продаден.

Такича всеки ден слизал в Кавала, където е ефрейтор от морските на Негово величество войски и служи като свръзка на командира на флота капитан I ранг Дудев, понеже знаел гръцки. Пустите кавалски улици се оживявали само вечер. Насреща му се белеели къси копринени чорапчета, скрили петната от недояждането. Било война, а привечер от някой отворен прозорец се чували китари. И бузуки се чували — ситни пъргави мелодии. Гъркинчетата се смеели много къдраво, сякаш са сити. От тротоарите се виждали празните рафтове на магазините. В работилниците бакърджиите от стари съдове правели нови. Единствените дюкяни, в който имало оживление, били бръснарниците. И на гладните, и на ситите брадите растат еднакво. Дори на гладните по-бързо. Гърците обичат да ходят бръснати, с натънени мустачки — като черно конче на горната устна. Единственото весело нещо в града бил дъхът на евтин берберски одеколон. Дъхът на многото тютюневи складове бил тежък. Много тютюневи складове имала Кавала. Прави стени с размита жълтеникава боя около улуците. Прозорците — един до друг, като на затвор. Около железните врати — портиери. И те сиромаси, но сиромах човек, като преброява преди работа и след работа други сиромаси, става нещо повече от тях…

В пристанището тинясвали дъната на старите „корита“. Гемията, като не плава, тинясва. Очертаният от вълнолома квадрат на пристана е гладко и оцъклено огледало. От огледалото към големия свят няма път. И от света към огледалото няма. Тасос е сив, та син. В Лимен и Лименария имало маслобойни за зехтин. И маслини имало, и портокали…

Далечна работа е Тасос. Да не е вода, от пристанището Керамути до Тасос се изтърчава за час-два. И да няма вода, пак не може да се изтърчи. Тасос е далечна работа — на зехтина и портокалите му е сложена желязна ръка…

Пътят от града за Драма и Солун тръгва стръмно нагоре. Оръфана борова горица се откъртила от Боздаг и се изтърколила в града. Шосето лъкатуши през нея, качва се горе на билото, след това се навежда към Филипи — към старите руини на Филиповия град.

Вечер в тая горичка си шепнели моряци и гъркинчета. Моряците научавали по няколко думи и си шепнели. „Сагапо“ не е чак толкова трудно да се научи.

Оръфаната борова горичка, зелената кръпка от голия Боздаг, била за моряците и войниците. Офицерите са друго нещо. Офицерите имали по улица „Адолф Хитлер“ квартири, мраморни стълбища ги изкачвали към старите салони. Салоните лъщели от огледала, в скриновете звънтял майсенски порцелан. Там не се шепнело. „Сагапо“ са приказки за тревата край руините на Филипи, за оглозганата горичка. В мраморните къщи ставали по други работи. Там се пенело вино, очите потъмнявали и думите ставали излишни.

Когато наоколо има глад, очите на ситите се напояват с тъмен блясък, защото човекът поевтинява. И мебелите поевтиняват, и любовта поевтинява, и всичко става леснодостъпно…

Смехът на гъркинчетата къдрел топлия мрак. Бузуките ситнели, за да не заплачат. Огледалото на пристанището се оцъклило, за да излъже, че не е загубило погледа си към голямата вечна вода. Шумели листаци и млади, глупави хора си казвали, че се обичат…

Понякога в кошовете на черните немски „декавета“ запъстрявала басма, солен вятър грабвал валма черни коси. Мотоциклетът търсел някоя попиляна из околностите военна барака. Или прохладен храсталак. Или побелял от жегата плаж. Винаги има евтини жени, с които да потърсиш една барака, един храсталак, един плаж…

Акведуктът е ръфан и глозган от ветрове. Векове тоя старинен мост са го мили дъждове. Солта на морето го е кълвала и багрила, а още си стоял. И крепостта горе си стояла. При изгрев и залез зъберът на стената й ставал диадема… Било странно — един гладен, с изметени хамбари град по изгрев и на свечеряване да си слага златна диадема!…

Такича спирал на улицата накипял — отвсякъде хлътвали тесни входове на таверни. Вътре плачела китара и тезгяхът по цял ден не съхнел от разлятата мастика. Салати от маруля и без оливия. На салатата й трябва малко вкиснато вино. И сол. Вкиснати вина имало. Морето е само сол.

Дъждовете дълго се бавели, после руквали отведнъж. Не оставала зряла смокиня. Децата със светнали от глада уши се катерели и ги брулели, а после се давели накуп, за да си ги поделят. Моряците се събуждали потни и отмалели от маларията, товарели бързо гемиите и със загасени светлини се изнизвали от гаваните.

Но Кавала не спяла в нощта. По впримчените една в друга улички се озъртали полицейски и военни патрули — все имало някой да се промъква нанякъде, а под мрачните сводове на оголелите къщи измършавели жени се подмокряли, схапали език между зъбите, и кръвта им бавно изтичала, за да врекне дете.

И това е животът — човешкият, вечният, на който се дири и цаката, и песента. Навън биели камбаните на църквата, вбити в тая ялова земя, от потъмнелите икони богородиците оплаквали с восъчни сълзи мъртвородения младенец. На юг по всички румбове вълните люлеели морето — късали и котвите, и пъпната връв на живота — на вечния живот, с плача и песента.

В дюкянчето на улица „Фортман“ 6 вехтошарят Щерю Прахопулос посрещал Такича. Ставал от стола, вдигал върху олисялото си чело телените рамки на очилата, подпирал лакти на тезгяхчето и се взирал в Такича с късогледи очи, сякаш го вижда за първи път. Рафтовете, отдавна опразнени, събирали прахоляк, само тук-там се търкаляли лакирани рапани, лъжички с остърган ниююкел, изхабени бръсначи, прашни детски пищялки; висели кирливи копринени кордели, някога потребни, а сега ненужни — толкова ненужни, че човек в друго време не би се навел да ги вдигне, камо ли да ги купува. Но бай Щерю, четиридесетгодишният добряк с тъжна усмивка, всяка сутрин свалял кепенеца на малкото прозорче, разплисквал от олющената стомна по плочите вода, помитал и сядал зад тезгяха. Той държал връзка с гръцките партизани, на него Такича предавал изнесеното от казармата оръжие, патроните и пакетите с медикаменти. Щерю Прахопулос, иначе бавен и спокоен, бързо ги прибирал, а после пак опирал лакти в излъсканите дъски и пак се усмихвал…

 

 

След време Щерю Прахолупос първо изгубва усмивката си. Когато го изправят на съд, в устата му не бил останал зъб. Избили ги нейде из мъчилищата. Щерю остава и без глава. Няколко дена след прочитането на присъдата го разстрелват.

 

 

Но тогава нещата се нареждали. Такича вече имал връзка с пехотния и кавалерийския полк чрез редниците Асен Балкански и Крум Беков. В двете казарми войниците наброяват над хиляда души. Формират се първите ремсови ядки, а във флота Тодор Зиновиев извадил барута от патроните на целия караул и от артелната изчезнали няколко варела олио, десетина пити кашкавал. Артелчикът не бил глупав — траел си и се чудел как да изпише изчезналото.

Може би след месец-два, най-много три, за една нощ щели да превземат целия Кавалски гарнизон заедно с гръцките партизани и да преминат на тяхна страна.

Такича излизал от дюкянчето на Прахопулос, прекосявал улица, „Фортман“, подминавал фотографското ателие „Леонар“, където някога деколтирани гъркини се „кадросвали“ за вечен спомен, стигал до шосето за Ксанти, а там го чакал редник Васил Карачански. Долу блестели опустелите плажове на Каламица, а високо зад гърба им оставали дебелите попукани зидове на някогашната кавалска крепост, тебеширената белота на града. По обгорелите им лица се стичала пот, шиите им пламвали от солта, мухите ги хапели. Било май — от юг биел горещ вятър, слънцето висяло някъде над хълма на водния резервоар, сенките на смокиновнте дръвчета се търкаляли в прахоляка. По шосето дигали пушилка зачергени немски камиони.

Васил Карачански бил свръзка на командира на пехотния полк подполковник Пощаков. Радиоприемникът в щаба не бил запечатан. Той слушал редовно бюлетините на Москва, а след туй предавал на Такича чутото. Двамата се събличали и нагазвали морето, а Васил говорел за тежките боеве под Сталинград.

После, през всичките десет месеца, в които Такича е следствен в гарнизонния затвор, по момчетата от караула Васил Карачански ще продължи да предава сведенията за събитията на фронта.

На връщане от Каламица, преди да стигнат района на казармите, двамата спирали. Горе, на хълма, блестяла сградата на радиостанцията, а на двеста метра вляво се виждали хидропланите на немската ескадрила, която трябвало да дигнат във въздуха. Долу продължавали да вдигат прах моторизираните колони — немското командване прегрупирало силите си в Гърция и войските се изтегляли от Халкидическия полуостров. Глад и малария душели лятото. Далече на хоризонта като потъващ кораб чезнел остров Тасос. В морето играел сафрид.

 

 

Когато арестуват Такича, го подлагат на вандалски мъчения. Едно от тях: връзват го за ръцете на гредата на мазето, а на краката окачват петдесеткилограмов сандък с патрони, оставят го да виси така цяла нощ. След двайсетина минути Такича припадал.

Няколко пъти го извеждат на разстрел, копае сам гроба си. Последния път — в синя топла нощ. Повеждат го по шосето зад казармите, спират на хълма. Насреща се тъмнеел Боздаг, Бяло море светлеело. Лейтенант Влъчков му дава лопатата.

От побоя с шомполи Такича бил с отпрана кожа на табаните. Копал с ръце. Навремени откъм морето се отронвал слаб самотен писък на чайка.

Ръцете му отслабвали, на няколко пъти падал, докосвал песъчливата земя. От негови писма, писани до Тинка Николова Милушева, осъдена на смърт с него и после помилвана в затвора на Серес, съм усетил, че той, морякът, имал много здраво чувство за земята. Знаел е, че земята не е мъртва. Тя ражда хората. Храни ги и си ги взема. Пътища на откриватели и предатели сечат гръдта й. Сълзят вити лози и гният непокълнали семена. Целуват се гълъби и гарвани си кълват очите. Земята кънти от стъпки и сокове, кръв бълбука и я топли, тая свещена и грешна земя.

Когато изкопава за трети път гроба си, преди да чуе изстрела, казва на лейтенант Влъчков: „Не се боя от смъртта. Смъртта на невинните се плаща.“

 

 

Димитър Савов (Такича) е член на РМС от 1937 година, става секретар на ремсова група, член на районния комитет в квартал „Пясъците“ във Варна. Живее с родителите си на улица „Три уши“. Брат му Петър е политзатворник, сестра му Мара — ремсистка. Имал годеница красавица — Златка Левкова, активна ремсистка.

От началото на 1941 година е във флота. Изпращат го да служи в Беломорието. Там създава организация и след разкриването й е арестуван. Докато е в ареста, „обработва“ войниците от караула, които го пазят, и чрез тях създава две нови организации — в Трета пехотна дружина от 58 полк и в Трети конен полк.

Съди го военнополеви съд в Ксанти на 29 и 30 октомври 1943 година. Съставът на съда: подполковник Георги Гиков — председател, членове — капитан Кънчо Стоянов и капитан Михаил Коленцов. Секретар на съда — Кръстю Попов. Участва и заместник-военният прокурор подпоручик Антон Тончев. Осъждат го на смърт — присъда номер 218.

На 5 декември под силен конвой го преместват в сливенския военен затвор.

На 8 февруари 1944 година го отделят в единочка. На разсъмване във вътрешния двор на затвора спира камионетката за него. Когато стъпва на сандъка, за да се качи в нея, Такича загубва равновесие и политва. Войниците го подкрепят. Запитва ги какъв ден е. Казват му — сряда. Когато колата потегля, заговорва: „Запомнете този ден, момчета. Съжалявам, че умирам толкова близко до победата. Умирам нечут и невидян от никого. Трябваше да ме разстрелят като войник — пред строя.“

Камионетката спира извън града, край вдълбаното гарнизонно стрелбище. С друга кола са пристигнали полицейският началник на Сливен Димитър Въндев, секретарят Никола Сапунов, поручик Георги Трендафилов и лекарят на затвора.

 

 

В една дъждовна ноемврийска вечер на 1965 година пристигнах в Сливен, издирих къщата на същия този лекар — солидна, с вътрешно стълбище. Бяха ми казали, че докторът скоро се пенсионирал и бил награден за активна обществена дейност.

Когато влязох, на горната площадка застана той — дребничък, в мек кариран халат. Взе ме за пациент и окуражително ме заподканя да се кача. Не можех да помръдна. „За Такича съм дошъл“ — казах, като се стараех да се овладея и да не треперя — бях на двадесет и четири години.

Говорихме кратко — аз долу, той горе. Деляха ни единадесет стъпала. Грижел се за него, припряно говореше старчето, цирей имал, бинтовал му го…

Не беше истина. Стисках зъби, знаех и друго: в северното крило на смъртните бил Живко Стоянов, осъден след разкритата конспирация в Софийския гарнизон. Пияни фелдфебели го тъпкали, от боя с шомполите Живко останал без седалищни части — там месото окапало и момчетата мажели гнилите рани с пчелен мед и краве масло, защото докторът въобще че го допускал до лечебницата и се интересувал най-вече от акциите си в лампената фабрика…

 

 

По липса на военен прокурор поручик Георги Трендафилов чете заповедта за изпълнението на присъдата — с джобно фенерче осветявал листа, който се огъвал от вятъра.

Докато той четял, Такича гледал тъмното небе, стихналия град на североизток. Зад града се очертавал Япа баир, насреща се чернеели Сините камъни.

Когато Трендафилов млъква, Такича се извърнал към него и тихо и ясно казал: „Как се храните, господин поручик? Как милвате децата си?“

Наказателното отделение се командва от подофицера Ради Милчев. Първият залп само ранява Такича. Настъпва суматоха, намесва се фелдфебелът Ангел Колев. Такича извиква: „Да живее свободна България! Войници, стреляйте по-точно! Слушайте мойта команда! Огън!“

След залпа Такича полита напред, задържа се така няколко мига и пада по очи — единият от куршумите скъсал въжето, с което бил привързан на стълба…

Такича пожелава съобщението за изпълнението на присъдата да изпратят до брат му Петър Савов — той е най-силен в семейството, той ще утеши другите…

Но и Патрика не посмява да каже на майката. Вестта за смъртта на сина й стига до нея след седмица. Тогава тя зачестява свижданията с големия си син. Тръгвала из града безпаметна и онемяла в скръбта си, излизала на улица „Ташиолу“. Край гробищата сваляла черната си кърпа и забраждала бяла — Петър да не разбере!… Избърсвала старателно сълзите си и пристъпвала към решетката засмяна…

На 11 септември 1944 година Райна Савова намира чадото си в края на сливенските гробища, полага китка невенчета, пада на още неслегналия се тревясал гроб, най-после „свободно“ да го оплаче…