Включено в книгата
Година
–1983 (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 2 гласа)
Корекция и форматиране
ivananv (2011)

Издание:

Никола Радев. Истина без давност

Българска. Четвърто издание

Художник: Михаил Танев

Предпечатна подготовка: „МТ — Студио“

Издателство „Славена“, 2006

Формат 1/32 от 84/108

Обем 13.5 п.к.


Кораб, който не потъва

На 1 март 1942 година, понеделник, жителите на село Вълчи дол се струпват на гарата, за да посрещнат Съби Дичев. По-близките съседки блазьосват майка му, из джобовете на акраните на баща му проблясва гроздова в лимонадени шишета с порцеланови запушалки. Съби се завръща след шестгодишна емиграция.

Той е ученото чедо на къщата, че и на селото. Дипломата му от морските специални школи прашаса в сандъка на майка му и въпреки че го влачиха по нашите участъци и затвори, въпреки че го запираха във френски концлагери, Съби свят е видял, живот е живял.

В годините, когато го е нямало, по мегданите, по беленките и седенките, в кръчмата все се е отървавала приказка за него. Подобно отърване на дума е придружено и с озъртане, защото годините са такива. Но в края на краищата смелият си живее живота, а хорската уста разнася мълвата…

Затуй на гарата се струпва народ — да го види, да го чуе. Пък и щом праща предварително телеграма, че се връща, значи е редовен пред властта. А Съби слиза от вагона в хубав шлифер, със синя вратовръзка, попръскана с червени точици; с подстригани мустачки и пригладена коса, разделена „на път“.

Но докато се е кандилкал кардамският влак от Белослав, в общината приемат телефонограма от Провадия:

„Днес във Вълчи дол пристига Съби Дичев, участвал в Испанската гражданска война на страната на комунистите. Следете как ще бъде посрещнат, с кого ще се движи впоследствие и своевременно докладвайте.

Околийски полицейски началник: Г. Аврамов.“

 

 

Шестте години емиграция са професионалната революционна школа на Съби Дичев. И преди това го е лизвал огънят на народните работи. Та нали той е съкурсник на Никола Йонков Вапцаров, нали приглушеният от гнева глас на Никола разтърси курсантите абитуриенти в ресторант „Грозд“ под Колодрума? Та нали и Съби пое пътя на безработния, сдружи се със стари работници комунисти и на двадесет и четири години се видя секретар на Окръжната партийна организация…

Кирил Халачев получи нареждане от Централния комитет да намери подходящ човек, който да прехвърли болния Михаил Георгиев в Съветския съюз през Цариград. С тази задача бе натоварен Съби Дичев. Стигнаха в Истанбул, оттам в Одеса, после в Москва. Там Съби учи марксизъм, след туй изкара танковата школа в град Горки, накрая замина за Испания.

В началото Испания му се стори романтична. В Албасете прииждаха такива като него от петдесет и четири страни на света. Градът не стихваше и нощем. Под буйната мелодия на фандангото мургави испанки люлееха гъвкави тела, танцьори в матадорски одежди ситно биеха токчета, а звездите едрееха по жаркото нощно небе.

На 18 юли 1936 година дебаркираха „мароканските генерали“ начело с Франко и доброволческите отряди на Народния фронт заеха местата си. Съби по чудо, с подбит танк, оцеля в пъкъла край Алкала де Енарес и продължи да воюва в един от най-нажежените участъци — Брюнете. Наоколо мините дълбаеха оранжеви ями и той се промъкваше с батальона като през незаринати гробове. Интербригадистите рамо до рамо с републиканците се сражаваха до смърт, но Народният фронт вече губеше градове и села, франкистите настъпваха към морето и скоро щяха да откъснат Мадрид от Каталония. В края на март 1938 година потъна в кръв най-светлата фиеста на испанския народ.

Съби Дичев сподели съдбата на повечето си живи бойни другари. Първо попадна в концентрационния лагер „Сан Сюприе“ на брега на Средиземно море. След това го помъкнаха в Пиренеите, в лагера „Гюрс“. Оттам избяга и измършавял и изранен се добра в Швейцария…

Сега се връщаше във Вълчи дол. След всичко преживяно трябваше да усети в ръцете си костеливите рамене на майка си, грапавата десница на баща си.

В неделя, на 7 март, го повикаха в полицейското управление в Провадия. Самият началник Георги Аврамов го посрещна — любезен, в нова, добре пипната униформа. Те са почти връстници. В разговора Съби скри само факта, че е бил в Съветския съюз. Накрая подписа декларация:

 

 

„Заявявам, че ще бъда честен българин и ще изпълня достойно дълга си към България, ако за това стане нужда.

Горното написах саморъчно, за което се подписвам.

Съби Дичев.“

 

 

Съби е знаел какво написва. Не е знаел само, че му остават още една година, три месеца и осемнадесет дена живот.

 

 

След две седмици тръгва за София. Да изпълни дълга си към бъдна България. И преди девет години той е идвал в София, но то е било друго, за хляба. Тогава скова сандъче, напълни го с инструменти и тръгна из Коньовица да оправя електроинсталации и водопроводи. Сега неговият хляб бе по-друг…

Свърза се с Тодор Киряков и Васил Михайлов, със Станьо Василев. Срещна се и с Методи Шаторов, с когото се знаеха още от Франция, и скоро оглави бойна група. В групата са Донка Ганчева (Соня), братовчедка й Донка Ганчовска (Милка), Славка Чехларова, Менахем (Мико) Папо, Пройчо, Първан Халваджиев (Гришата), Дянко Стефанов (Пешо).

На 10 май 1943 година при атентата над Кулчо Янакиев, един от тези, които заглушаваха Радиостанция „Христо Ботев“, фашистът остана жив в квартирата си на улица „Фердинанд“ 26, а Мико Папо бе заловен. Соня също бе хваната. Съби Дичев, който ги чака с кола около Зоологическата градина, за да ги прибере, вижда какво става. Отива направо при Милка на улица „Карлък“ 38 и я извежда в безопасност.

Никола Гешев поръчва сто екземпляра от снимката му, раздава ги на своите. Извиква и двама агенти от Варна, които и по-рано са имали работа с Дичев. Единият от тях го засича на улица „Леге“, но Съби му се изплъзва. На другата вечер го откриват в гостилницата на „Позитано“, блокират я. Но токът внезапно спира, лампите угасват и Съби Дичев отново им се изплъзва.

Става вече дума за извеждането на бойната група в Пиринския отряд. Всичко е уредено, ще тръгнат за Петрич, оттам по канал — в гората.

На 25 юни 1943 година Съби има среща с Донка Ганчовска в бозаджийницата на улица „Пирот“, близо до църквата „Свети Никола“. Качва се на трамвай единица. От единицата на Халите се прехвърля на тройката. Усеща, че го дебнат, слиза от трамвая, бърза. Извикват му: „Събе!“

Разбира. Вади пистолета, стреля. Стрелят и ония — с автомат…

 

 

На другия ден вестник „Зора“:

„Вчера полицията очисти един опасен терорист.

Как е бил убит?

Към два часа след пладне чрез проследяване от органите на полицията бил застигнат в градинката на «Свети Никола» — улица «Пиротска» лицето Съби Дичев Георгиев с фалшива лична карта на име Александър Петров Страхов и конспиративно име Алекси, роден в село Вълчи дол, Варненско. Участва в Гражданската война в Испания с фалшивото име Михаил Строгов.“

 

 

Съби Дичев е третото дете на Елена и Дичо Георгиеви. Бил висок, с права кестенява коса, с руси мустачки, с очи метличини.

Един ден, преди да го убият, бил при своя съселянин и стар боен другар Тодор Киряков. Тодор го съветвал да се пази, пък Съби му рекъл: „Моят кораб скоро няма да потъне, няма да се разбие!“