Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
–1983 (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
ivananv (2011)

Издание:

Никола Радев. Истина без давност

Българска. Четвърто издание

Художник: Михаил Танев

Предпечатна подготовка: „МТ — Студио“

Издателство „Славена“, 2006

Формат 1/32 от 84/108

Обем 13.5 п.к.

История

  1. — Добавяне

Първите

На 4 май 1942 година, в четири часа подир обяд, за село Водица, Варненско, под командването на капитан Генов поемат два камиона „Додж“, натоварени с войници, един „Щаер“ с тридесет полицаи начело с полицейския комендант Панайотов. Към колоната се присъединява и санитарната линейка на пожарната команда. В нея са агентите Борис Димитров, Иван Райнов, Георги Томов, Атанас Христов, околийският полицейски началник Желязков, капитан Дочко Дочев и още двама негови офицери.

Десет минути след пристигането селото е блокирано. Линейката бавно отбива от шосето и спира пред кметството.

Водица е събудено и имотно село. От есента на 1941 година то е главното седалище на първата партизанска чета във Варненския край.

Четата е от четирима човека: Георги Петлешев — командир, Илия Димитров (Илийката), Нанко Недев и Атанас Александров. И четиримата са млади, но младостта им е опалвана и заяквала по участъци и затвори.

В полицейските архиви е останал доклад за акцията. Из него:

„По донесение на секретен сътрудник разбрахме, че в село Водица се крият нелегални комунистически функционери. С цел същите да бъдат заловени, се наложи бързо блокиране на поменатото село.“

 

 

Тази акция разкрива нелегалните веднага, двама падат убити, единият после ще бъде обесен, ятакът ще умре от побоя. Секретният сътрудник, ако още е жив, и до днес си остава неразкрит…

Четата е изкарала зимата. Четиримата са кроили планове за действие — само да пукне пролетта, да бъкне гората!…

Командирът Георги Петлешев е двадесет и девет годишен, с изписани вежди и тънък нос, с мек глас и силно тяло. На четиринадесет години хваща иглата да учи занаят. Иглата често бодва до кръв неопитните пръсти, неправдата наоколо — чувствителното сърце… Само след година участва в стачка, отнася сума бой. На двадесет и една е секретар на Окръжния комитет на РМС. Всъщност секретарството поема от брат си Иван, след като го интернират. Онова, което се поема от брат, не се дава лесно другиму, оцелява. Полицията надушва нещо около него, а наяве не излиза нищо. Затова го въдворяват в родното му село Аксаково. Бащата става помагач в организационната му работа. Щом един баща тръгне по акъла на сина си, значи синът е отишъл далече…

Аксаково е на десетина километра от Варна. Като излезеш от него, отминеш летището вдясно, Комитовото ханче, след туй гробищата, вече си на пазара пред маслобойната. Бащата няма какво да продава и да купува, но всеки понеделник е на пазар. Там са хората. Онова, което върши синът му, е за тях и става чрез тях…

След всяко въдворяване Георги бяга във Варна, но полицията все му надушва дирите. Накрая заминава за Русе. Там среща нелегалния Йордан Лютибродски, става секретар на ремсова организация. Но в организацията се е промъкнал агент-провокатор. Следва арест, мъчения, пак го връщат във Варна.

Във Варна отново попада на предател. Това е Атанас Пенчев. Пенчев е едра риба — повлича зад себе си доста хора. Разбира се, и на него няма да му се размине, скоро ще усети стоманената кука в устата си и във вълча нощ на февруари 1935 година ще легне в земята край заснежен синор в началото на Добруджанското плато…

Сред предадените и арестуваните Петлешев е най-опасният.

Показания на Желязка Попова, направени на 17 март 1945 година пред Народния съд в състав: председател Сава Савов, членове — свещеник Димитър Тодоров, Зара Стойкова, Цвета Я. Костова, Кузман Пандов и народен обвинител Гено Гутев:

„Бях арестувана. Четиридесет и седем дни ме държаха в полицията. Свидетелка бях на инквизициите над Георги Петлешев. По нареждане на Добрин Попов, след като Петлешев беше инквизиран няколко вечери подред, дадоха му хамсия. Петлешев отказваше да яде. Добрин Попов нареди да му отворят устата с нож. Разбиха му зъбите, потекоха кърви. Един ден го принудиха да се хвърли от таванския етаж.“

 

 

Осъждат Георги Петлешев на десет години. Излежава пет. В затвора е с Христо Михайлов, Владо Тричков, Йордан Ноев, Добри Терпешев, които са в тюрмата още от 1925 година. Дори и да се е колебаел, самото присъствие на тези мъже го е убедило, че връщане назад няма.

През 1940 година Петлешев излиза от затвора професионален революционер. След август 1941 година става секретар на Окръжния комитет на Българската работническа партия във Варна и минава в нелегалност. Шуменският военнополеви съд му издава задочна смъртна присъда.

 

 

Илия Димитров е с три години по-млад от Петлешев. Цялата 1936 година е в затвора — съден като ятак на разкрита нелегална група от село Енина, Старозагорско, която се подготвяла да емигрира в Съветския съюз.

През 1941 година заминава за София, постъпва в акционерното дружество „Лондон“. Но варненската политическа полиция открива, че именно той е човекът на Окръжния комитет, който работи с циклостила. За да го предупреди да се укрие. Кина Добрева Богданова му изпраща следната телеграма:

„Ще ходя на санаториум в Троян. Не купувай кушетката и не идвай. От Троян ще мина край теб. Левака“.

Телеграмата закъснява. Но и закъснелите телеграми понякога влизат в работа.

„Дирекция на полицията

отд. Държавна сигурност

Разузнавач 134

30.IV.1941 г.

София

 

До Господина Началника на отделение «А»

Тук

Рапорт

Донасям Ви, господин началник, следното: при издирване на лицето Илия Димитров Атанасов, роден град Варна, установих, че работи в акционерно дружество «Лондон» на улица «Триядица» 1, а живее от 23 т.м. без адресна карта. При изчакването му да дойде в магазина на 28 т.м. към 11,45 часа се получи телеграма на негово име, която разписа един от собствениците на магазина и ми я предаде. Телеграмата е подадена от някой си «Левака».

От съдържанието на същата телеграма предполагам, че това е съобщение от «Левака» до Илия Димитров да се укрие.

Разузнавач Б. Буровски.“

Донос от шапкаря Стоян Белята до полицията:

„Илия Димитров каза на Драган Стоянов Ганчев от село Изгрев, обущар в дюкяна «Калиманци», следните думи: «Драгане, Германия ще загуби войната срещу Русия.»“

Илийката поема пътя за село Водица в голф и шуба, с бяла фланела и подковани обуща. С вярата, че Русия ще победи. Докато Германия загуби войната ще минат няколко години. Драган, макар и в затвора, ще ги дочака…

 

 

Нанко Недев е на тридесет и четири години. Син е на железар от Девня. Израства край осажденото духало на огнището. Гнойният дим от мокрия кюмюр стига за бащата, нека детето да е на чисто. И отвежда дванадесетгодишното момче в шивачницата на Йордан Събев. След една година Нанко се премества във Варна, а след още няколко месеца е конспиратор.

Отива и в София, но издържа там едва две години. Връща се пак във Варна и застава с памучен метър на врата зад тезгяха на ателие „Виена“, собственост на Стефан Кривошийков.

През 1935 година го осъждат на пет години строг тъмничен затвор. Излежава ги.

След като Германия напада Съветския съюз, започва да събира сведения за движението на немските военни части на Черноморието.

 

 

Четвъртият от четата е Атанас Александров. До 22 септември 1941 година той е старши подофицер във втори взвод на седма рота от 31 пехотен полк. В момента на блокадата на село Водица Атанас е прескочил до родното си село Крумово, където си има скривалище.

 

 

Това са хората от четата. Във Водица те намират подслон. Сигурни ятаци им стават Димитър Желязков, Стати Йорданов, Милко Стоянов и др. На трети май четата се прехвърля в къщата на Йордан Павлов.

Къщата на Йордан е двуетажна, с външни стълби. Покрита е с турски керемиди. Горният кат е с една външна врата и четири прозореца. Над прозорците, под стряхата, са наредени лястовичи гнезда. Казват, че съществува поверие — лястовиците носели щастие…

От полицейската снимка на стаята, в която са спали партизаните, се вижда дървен креват с по четири ребра на таблите. Подът е застлан с черги, а креватът — с бабина покривка. Върху нея — две големи издути възглавници: останалите вещи и дрехи от тримата Минка, булката на Йордан, набързо е натъпкала и зашила в тях.

 

 

Оръжието, с което разполага Георги Петлешев, е пушка „Щаер“, номер 1574, и седем пачки патрони, пистолет барабанлия „Лебел“ с пет патрона. От тримата той е най-добре въоръжен.

При обиска на трупа му старши стражарят Кирил Джамбазов намира в него и друго оръжие — стратегическо и морално: ръчен часовник „Новорусь“, яка за риза, фенерче, банкнота от 250 лева серия „Ж“, номер 092415, пакетче с ножчета за бръснене „Маннос“, снимка на „някоя си“ Мара. Датата на царствения надпис на гърба й е 9 октомври 1941 година. С тази снимка Георги Петлешев е тръгнал към свободата…

 

 

Когато започва блокадата, тримата напускат дома на Йордан Павлов, за да не „изгори“ къщата. Задъхано са шепнели в антрето, а Йордан тъпчел от крак на крак…

Решават да тръгнат едновременно. След малко Петлешев като командир си казва думата: първи ще поеме той. Ако го открият, ще привлече вниманието върху себе си и двамата ще се измъкнат по-лесно.

След като изчакват малко, Илийката и Нанко хукват. След тях търчат Борис Димитров, Иван Райнов и други агенти. При бягането Нанко хвърля в един двор четири пачки патрони — оръжието е улика. Илийката насочва пистолет срещу Райнов, но пистолетът засича. Той е малък „Либерти“ 6/35. Препречват пътя им, залавят ги.

 

 

Из полицейски доклад:

„Едновременно с преследването на горните двама в западната украйна на селото бива забелязано едно лице в селски дрехи с карабина, което се опитваше да мине през кордона на войниците. Поканено да спре, лицето открива огън срещу полицията и успява да се укрие в близката угар. След престрелката бива убит.“

 

 

Георги Петлешев е прекосил няколко градини и излязъл на открито. Ако мине кордона, трябват му още няколко минути, за да се спаси. Казва на войника насреща; „Аз съм полският, чакай, ще ме убиеш!“ Войникът се развиква и открива огън. Пролайва и картечница…

Георги Петлешев пада до рекичката, край напъпил храст. До храста са избуяли няколко стръка лапад. Подир него вървяло напъдено куче, убиват и него.

С това свършва първата част на акцията. Писва полицейска свирка, Панайотов извиква: „Стой, прекрати стрелбата!“

Показания на Иван Райнов пред Народния съд:

„Кой точно беше убил Петлешев, не зная и не беше възможно да се установи, защото всички се хвалеха, че те са го убили.“

 

 

За кратко време арестуват шестнадесет ятаци. Илия Димитров отказва да говори. Няколко пъти Атанас Христов и Георги Томов го просват с юмруци. Пак мълчи. Пребиват и ятаците. Най-много Йордан Павлов. Той ще бъде изправен и на съд, ще го осъдят на петнадесет години строг тъмничен затвор, а от този побой на 26 септември ще издъхне в затвора…

Късно вечерта победителите тръгват за Варна — възбудени, пийнали, доволни. Плячката ще тури „сухо“ в джоба, ще лепне звездички на рамената… Димитров заповядва да спре колоната. Спират в гората до Сарагьолското ханче. Слизат. Смъкват и Илийката. Борис Димитров държи пистолет, развиква се: „Атанасе, бяга бе!“, и стреля от упор два пъти в Илийката…

След няколко месеца Борис Димитров ще бъде повишен в длъжност, ще стане инспектор в Държавна сигурност в Бургас. Иван Райнов ще заеме мястото му.

Самият Райнов със свито гърло ще изрече пред Народния съд: „Не вярвам Илия да се е опитал да бяга. Мисля, че Чавдаров беше наредил по този въпрос нещо на Димитров.“

В същото време, когато убиват Илийката, Иван Добрев е тръгнал за Водица, за да се присъедини към четата. Някъде по пътя за село Веселин вижда светлините на фаровете на спрените камиони, чува изстрелите. Тогава поема към село Припек, при Васил Бацов. Васил отива на „разузнаване“ и на другата вечер, почернял от мъка, му донася вестта за разгрома на четата…

На 5 май сутринта извикват доктор Манолов от флота, за да подпише протокола, че двамата са мъртви. Извикват и фотографа Стоян Вергилов. На снимката, която е направил, отдясно е Илийката, отляво — Петлешев, с мустачки на бялото лице, ръцете на гърдите, свити в юмруци. Каскетът е в краката му.

Остава още една формалност. Връчват я на Георги Томов — да ги погребе.

 

 

В Централния партиен архив и до днес се пази анонимното писмо, изпратено от Варненско до министъра на войната генерал Никола Михов след разгрома на четата: „Вие избивате най-верните, най-преданите, най-достойните синове… Но знайте, че те не са един и двама и ако искате да ги унищожите, ще трябва да избиете целия български народ.“

На 2 октомври разкървяват незаздравялата рана — извикват Димитър Петлешев в Общината на Аксаково и връчват с писмо номер 5502 от 17 септември вещите на убития му син. Подписва и разписка.

Разписката, която поднася младшият полицейски стражар Павлов на бащата на Илийката, е напечатана на гърба на бланка от адресна карта на хотел „Комерсиал“ (сега хотел „Преслав“). Хартията по тава време е дефицитна. Адресната карта е попълнена от колбасаря Георги Петков от Добрич, връстник на Илийката, отседнал в стая 22. Когато наоколо има глад, търговията със салам е на особена почит. Ето и текста на разписката:

„Подписаният Димитър Атанасов, баща на Илия Димитров, удостоверявам, че получих от канцеларията на Шести полицейски участък следните вещи, а именно: едно кръщелно свидетелство, повиквателна заповед, членска книжка на Работническия съюз, един молив и една носна кърпа на лицето Илия Димитров Атанасов“.

 

 

Това е имущественото състояние на един комунист, паднал я борбата.

 

 

На 15 август 1942 година Шуменският военнополеви съд с председател полковник Бошнаков и членове капитан Д. Николов и поручик Йосиф Николов, с прокурор майор Гологанов на заседание във Варна осъжда на смърт чрез обесване Нанко Недев.

Преди да го обесят, разрешават свиждане с брат му Васил и снаха му Елена. Те мълком, със сухи очи го оплакват жив, а той им нарежда: „След моята смърт се съберете и изпейте една песен. Декламирайте Ботев!“

На 17 август, съгласно член 61 от Закона за наказателното съдопроизводство, след полунощ, в 1 часа и 5 минути изпълняват присъдата.

Извеждат Нанко Недев, снемат веригата му. На свещеника Денчев отказва причастие с думите: „Аз не вярвам в бога“.

Нанко оглежда обувките си — здрави са. Събува ги и пожелава да ги връчат на затворника Петър Савов — той знае кому да ги даде…

Беси го Марин Севданов.

Протоколът за екзекуцията е фалшив. Ето го:

„Съгласно член 61 от Закона за наказателното съдопроизводство се състави настоящият протокол, в един часа и пет минути след полунощ се изпълни смъртната присъда върху затворника Нанко Недев Нанков от село Девня, Провадийско, живеещ в град Варна, осъден на смърт чрез обесване с присъда номер 263/42 г. на Шуменския военнополеви съд, постановена по Н. О. Х. Д. 342/42 г.

Затворникът с караулния началник, нужното число войници и помощни лица от персонала се изведе в портиерната, където свещеникът изпълни нужния религиозен обред, след което секретарят на Областния съд прочете присъдата, подир което затворникът се постави на въжето, на което, след като престоя двадесет минути, се сне от въжето. Лекарят констатира, че смъртта е настъпила. По нареждане на прокурора след обичайната религиозна молитва от Свещеника трупът се занесе за погребение в гробищата.“

 

 

И още една лъжа: на сутринта, само седем часа след екзекуцията, същият състав на съда, при разглеждане на друго дело, ще състави следния протокол:

„Подсъдимият Нанко Недев не се е явил, понеже е осъден по друго дело на смърт и присъдата е приведена в изпълнение на 16 август т.г. вечерта.“

 

 

Архив на МВР — II — НС дело 1405 — стр. 115.

Разпит на Стоян Андонов Аврамов пред Народния съд:

Председателят: Чухте в какво се обвинявате. Четохте ли обвинителния акт?

Аврамов: Четох то.

Председателят: (Чете обвинителния акт)… През 1944 година, като извеждал осъдените на смърт политически затворници, предварително им нанасял зверски побоища, без да е бил служебно задължен. За триста лева е вършел работата на палач. Говорете от коя година сте надзирател във Варненския затвор.

Аврамов: От 1934 година.

Председателят: Кажете при извеждането от килията на политическия затворник Тодор Радев кои присъстваха и кой извърши обесването?

Аврамов: Всички надзиратели, прокурорът Ванков, лекарят д-р Божков и секретарят на съда и ние всички бяхме там.

Председателят: Кой отиде и го извади от килията и колко часът беше?

Аврамов: След 12 часа. Отвори му се килията, той стана и излезе навън. След него вървяха всички надзиратели. Марин Севданов му каза: „Ти отиваш против държавата! Ще ти дам да разбереш!“ Той го обеси и увисна на краката му.

Председателят: При обесването на Нанко Недев?

Аврамов: Присъства прокурорът Банков, свещеникът Денчев, секретарят на съда, всички надзиратели, д-р Божков младият. Като се отвори килията, Нанко нищо не каза и слезе долу. Марин Севданов пак увисна на краката му. Турихме го на масата, дръпнахме я и той увисна.

Председателят: За обесването на Прудкин и Петър Николов?

Аврамов: Отвори му се килията, имаше и войници, заведохме го долу, извадихме му веригата и след това Марин Севданов увисна на краката на Прудкин. Стоян Желязков обеси Петър Николов, пак същият свещеник присъства, същият прокурор и д-р Божков.

Председателят: Говорете за обесването на Стоян Мураданларски и Сава Ганчев.

Аврамов: Присъстваха всички надзиратели. Стоян Мураданларски извика: „Сбогом, дерзайте!“. Изведохме ги навън от затвора да ги обесят в конюшнята. Обеси ги Марин Севданов.

Състав на Народния съд:

Председател: Петър Бомбов

Членове: Добри Ст. Цветков

Димитър Пеев

Дана Мураданларска

Стефан Александров

Народен обвинител:

Гено Гутев

 

 

Хонорарът за обесване на човек през 1942 година е бил триста лева. За триста лева можело да се купят десетина килограма захар. Или шест килограма мандраджийско масло. Или един чифт обувки с гьон.

Но и когато цената на човешкия живот падне до цената на обувките, животът не секва, той продължава. На 6 май, само два дена след погрома над четата на Георги Петлешев, в гората край село Дюлино се събират трима младежи — Недялко Милушев, Андрей Стойков, Васил Богданов, и създават ядрото на нова партизанска чета.