Никола Радев
Истина без давност (33)

Епилог

Тази книга е резултат на дългогодишна работа. За написването й са използвани полицейските архиви на Варна и Варненска област, архивите на Народния съд, документи на Централния военен архив във Велико Търново и Варненския окръжен партиен архив, течения на вестниците „Зора“, „Черно море“ и „Варненска поща“, градоустройственият план на Варна от 1933 година, сведения на криминалната полиция, „движението“ на държавния ценоразпис. А също така и спомени на участници в антифашистката борба, устни разкази на повече от петдесет души, които пряко или косвено са свързани с третираните събития, други източници.

Такива книги се пишат бавно и мъчително. Когато години наред се ровиш в документи и спомени, в чуждия живот, неминуемо поемаш върху себе си страдания, човешки стремления и погроми, разпънати съдби на хора, които заради своите идеи преминават през преизподнята на жестоко и кърваво време.

Ведно с това, че вървях по дирите на загиналите в борбата, натрапчиво се налагаше в съзнанието ми мисълта за убийците и предателите. И възникнаха въпроси. Защо повечето от тях, довчерашни орачи, стопани, бащи на челяд, оставиха ралото да гние в браздата, зарязаха добитъка и битието си, и тръгнаха да шетат на голямата власт, на властващите?… Излиза, че не са били морално устойчиви, че са били развратени от буржоазното общество и вътрешно подготвени за своето омерзение. Мнозина от тях са се пръкнали от народа, а загърбват тоя народ. И много често прикриват братоубийството и своята низост зад високопарни слова за дълг, отечество, национални съдбини.

Както и да съдим — за тях пощада няма.

През тези пет години, в които събирах дума по дума тази книга, живях с надеждата, че като пиша за мечтите, въжделенията и постъпките на загиналите, аз изправям на морален изпит, оцелелите в борбата, които дойдоха на власт, т.е. победителите.

След разговора ми с тях или оставаше очарованието от общуването с естествени и скромни хора, опазили нещо от младежката си дързост, или трябваше пряко сили да преодолявам мъчителни разочарования от „личности“, събития и социална несправедливост. Бях на тридесет и осем години и вече знаех, че на този свят никога е нямало и няма да има справедлива власт, защото властта развращава човека и се изражда. А моралния изпит бе от един въпрос: колко от вас не измениха на партизанската клетва — живот в името на народа! До победата сте били борци за свобода и справедливост — след победата трябваше да въздадете братство и равенство между хората, да отхвърлите пагубната роля на привилегиите…

Читателят е в правото си да преценява доколко съм се справил със задачата си. Но като автор твърдя, че бях добросъвестен в издирването на фактите и истината.

Тази истина няма давност.