Никола Радев
Истина без давност (6)

Още съм жива и здрава

Вестник „Работничка“, брой 27 от 30 юли 1931 година:

„В това огромно предприятие работят стотици работнички, които са заплашени от терора на фашистката диктатура. Не можем да изкажем своите болки, хвърлени в обятията на алчните машини, които денонощно реват. Ние, черните роби, гнием в мизерия. Работим в три смени. Дневните смени работят по девет часа с двайсет минути почивка, колкото да хапнем. Нощните смени работят цяла нощ без почивка.

Ето затова, работнички и работници, не бива да търпим тази мръсна фашистка диктатура. Нека всички хора на труда се осъзнаем и застанем рамо до рамо!“

Тези изречения принадлежат на начинаеща рабкорка от фабрика „Цар Борис“ (сега „Христо Ботев“) във Варна Мара Тасева.

Дъщеря е на кантонера Таско Марков, който умира рано, но оставя в една схлупена кантора край Попово седем сирачета. Марийка е каката.

На тринадесет години работи в разсадник, после в тютюнев склад. Отива във Варна, постъпва бобинарка в текстилната фабрика „Цар Борис“ — тютюневия прах заменя с праха от памука, все задръстват дробовете…

Но във Варна на едно от първите нелегални събрания, които посещава, говори Ана Май: „Вие бихте плакали от радост, ако видите как живеят съветските работнически деца в къщите на довчерашните московски богаташи. А вашите фабрики са гробници за хора!“

Подир тези думи тръгва Мара Тасева и върви до края на живота си.

През 1935 година е осъдена на две години. Във варненския затвор заварва Йордан Лютибродски, единадесет години по-млад от нея, осъден на смърт. Докато чака изпълнението на присъдата, в него зрее мисълта, която ще напише шест дни преди екзекуцията: „По-добре мъртъв — но жив за своята класа, отколкото жив — но вонящ политически труп.“

Мара не го е виждала никога, но му оплита пуловер и му го праща с бележчица: „От една непозната другарка.“

След затвора вратите на Варна се затварят за нея, връща се в Попово. Партийната организация е разбита и трябва да се почва отново. Хваща се миячка в гостилницата на Ковацалиев, сетне отива прислужница в частната болница на д-р Дончев, край градския пазар. Вече е секретар на Околийския комитет. За тази работа й трябва време и „свобода“ — залавя се в керемидарницата, поема тежкия калъп, напълнен с мазна глина. От сутрин до вечер си къса жилите, но плащат по-добре — след нея са две сестричета и четири братчета. Майката работа в кланица, но вкъщи месо не са виждали…

Партийната организация отново живва. От шуменския затвор избягват двама комунисти — Георги Стоянов (Вергил) и Борис Пейчев. Войниците от караула са арестувани и пребити. Един от тях, ремсистът Станчо Киряков, по-късно ще бъде разстрелян. Същия ден от затвора излиза един турчин, лежал два месеца за неплатени данъци. Преди да се прибере в селото си, отива при Мара, вади от навоя си листче: „Бягай, чорапът се разплита.“

Не избягва Мара, не успява. Тя трябва да спаси каквото може. До подмени паролите, връзките, нелегалните квартири.

Следствието й се оглавява от Иван Александров.

Иван Александров Костакиев е особена порода. Такива като него не се раждат всеки ден. Бил е ремсов деятел. След военнофашисткия преврат на 19 май 1934 година дори е нелегален, укрива се по селата в Поповско и Омуртагско. Много бедни хора са го подслонявали, отделяли са от хапката на децата си, цървули и дрехи му давали. Защото им говорил за бъдните дни, когато няма да има бедни и богати. Укривали са го стари комунисти, вречени в борбата още от 1923 година.

Когато става ренегат и постъпва в полицията, посяга първо на тях. Разбира се, черната работа я оставя за другите. Той се появява, когато трошенето на ребра е спряло и жертвата вече идва в съзнание. Тогава започва — с мек глас, приятелски, подло и храднокръвно. Имал самочувствието, че е голям полицай. В службата израства бързо, става дори началник на политическата полиция в Шумен. На съвестта му тежат стотици свидни чеда, които си отидоха от живота млади, млади…

В дните около 9 септември 1944 година той отново потърсва лозята. Но не като преди, а за да си спаси кожата. Не намира сили да си тегли куршума. Всъщност основното качество на характера му е малодушието. Външни белези — незапомнящ се. Разговарял съм с хора, които го познавали, които е разпитвал и мъчил — не могат да го опишат.

Когато партизаните го залавят и довеждат в Шумен, поисква две машинописки. Осигуряват му ги, осигуряват и специална стая. Онова, което е избълвал, е някъде около осемдесет страници. Когато ги четеш, имаш чувството, че този човек ще пише история.

Описал е цялата си дейност — той е от тези, които знаят как се пишат показания. На моменти спорел с партизани, участници в някоя акция, срещу които той е действал. Спорел не за часа, за минутата. И винаги се оказвал прав.

Не зная на какво се е надявал. Освен стремежа да докаже, че не той е виновникът, че той е само изпълнителят, на няколко пъти сам си предлага услугите: да служи на народната власт, да чисти враговете й. Каквото било — било, пито — платено… Но да чуем и него — показания пред Народния съд:

„Аз имам историческа памет, и то слухова, а зрителна не толкова много. Помня датите. Запомням и имена. Ако ми се припомни на някого името, то аз ще назова неговото презиме или ще кажа от кое село е, или ако ми се припомни селото, ще назова името му и прочие. По асоциация. И още нещо по моята биография: бях ученик в седми клас в гимназията в Шумен през 1932 година. През същата година бях изключен като участник в ученическата стачка като комунист. Бях член в ремса, впоследствие останах и в ръководството. Полицай станах по мои чисто интимни съображения…“

Когато водят следствието над Мара Тасева, както винаги Александров дърпа конците. Полицаите „надуват“ докрай „Телефункена“, за да не се чуват писъците й. Докато е в безсъзнание, спират радиоапарата да не „загрява“, подават си от ръка на ръка шише с мастика, трият гърлото му, преди да ударят едра глътка, гнусят се един от друг, запяват:

Отдолу иде Колю Бързака,

Колю Бързака с куцото магаре.

Всички му дават по една парица,

сал да ги прекара през мътна водица.

Сал една вдовица нищо не му даде,

бели поли вдига, мътна вода гази…

Два месеца я мъчат горката — от 2 юни до края на юли 1942 година. Изпитвам неудобство, но ще го напиша да се знае: понякога нощем при нея пияни са идвали мъчителите й — един по един, изреждали се. Нейни са думите: „Гадове, не оставихте нищо по мен!“

Делото се гледа от 3 до 12 август в Шумен, в казармите на Шести полк. Съставът на съда: председател — майор Рачев, членове — капитан Байчев и поручик Казанкалиев, прокурор — поручик Марков. На въпроса, дали се признава за виновна, тя отговаря: „Аз съм се борила за своя народ срещу враговете му. Нима това вие наричате вина?“

От петдесет и осемте подсъдими тя е единствената жена. Осъждат я на смърт чрез обесване. Майка й, баба Цана, присъства на делото. В утробния й плач има такива думи: „Господи, защо ми я вземаш?…“ Мара й поисква червената си блуза и новото костюмче. Замисля се и се отказва от него. Тя често е повтаряла: „Бедната мома умът я краси!“ Заръчва да го продадат на някое съседско момиче.

След процеса я отделят в единочка. Остават й два дена живот. Успява да предаде бележка до другарките си от килията: „Мили жени, още съм жива и здрава. Дано съдбата ме върне при вас. Горещи привети. Мара.“

На другия ден под стряхата на стария сайвант на затвора в Шумен окачват въжето. Сковават ковчега пред нея. Пристигнали са служебните лица за екзекуцията: прокурорът Борислав Трендафилов, директорът на затвора Асен Василев Тонев, лекарят д-р Пенчо Чилингиров, свещеникът Методи Милчев, както и секретарят на Шуменския областен съд Атанас Мераков.

Преди да спрат пред бесилката, Мара дочува, че наблизо плющи вода. Поисква да я отведат до чешмата. Напива се, измива лицето си, приглажда косите. На бледата електрическа светлина червената й блуза е почти черна.

Когато се връща под въжето, тя извива глава към смълчаната сграда на затвора и с дрезгав глас извиква: „Другари, аз отивам. Отмъстете за мен!“

Това са последните й минути.

Мара Тасева е четиридесет и две годишна — първата жена, обесена в България. По майчина линия е дъщеря на Петко Ковача, поборник за свободата на отечеството.