Никола Радев
Истина без давност (1)

Написването на една книга предполага морални основания. Още повече когато се пресъздават събития от недалечното минало на родния край, когато много от героите са живи.

Израснах във Варненско, познавам от онова време селата и хората им, техния напевен говор по сборовете и нивите, поминъка, нравите и обичаите им. Те са живи в паметта ми.

Помня и стара Варна, която сега можем да видим само по оцелели фотографии — с хановете и каруците, с рибарите, които разнасяха връзки черна кая, с бозаджийниците и малките дюкянчета. Всъщност познавам оная Варна, в която са живели, борили се и загивали героите на тази книга.

Отдавна я няма оная Варна. На следващите поколения ще бъде по-трудно да пресъздадат обстановката, както и тогавашния живот на хората. Това е моето предимство.

Писах за падналите в борбата през периода 1941–1944 година. Разбира се, в разказа става дума и за много от оцелелите им бойни другари, но основната ми задача беше друга: като се докосвам до върховите мигове от живота на загиналите, да покажа величието им. Бях момче, когато разказите за тях, техните имена се превръщаха в легенда. Те бяха синове на Варненския край и са в темела на неговата нова биография.

Тази книга не е история на антифашистката борба във Варненско. Тя е лична книга за недоживелите победата. Писах я със съзнанието, че зрелостта на поколенията се измерва по опазената памет и по високата почит, която отдават на своите загинали братя.