Включено в книгата
Година
–1983 (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 2 гласа)
Корекция и форматиране
ivananv (2011)

Издание:

Никола Радев. Истина без давност

Българска. Четвърто издание

Художник: Михаил Танев

Предпечатна подготовка: „МТ — Студио“

Издателство „Славена“, 2006

Формат 1/32 от 84/108

Обем 13.5 п.к.


Давам живота си с усмивка

Делото се отлага пет пъти. Откриват го на 8 март 1943 година под номер 480. Тогава и на 7 май председател на съдийския състав е В. Ангелов, на 13 април — Л. Мандиков. На 17 септември — Л. Диманов. Прокурорът и петте пъти е един и същ — П. Кацаров. Той е хвърлил къртовски труд и дяволско въображение, докато стъкми обвинението. Амбицията му е да бъде убедителен, да блесне, да улесни почитаемия съд. Въобще тези служители на юстицията са обръгнали отдавна. Дори когато лишават от живот млади хора, смятат, че изпълняват гражданския си дълг и служат на велика национална кауза.

Но при разглеждането на това дело нещо ги смущава, липсва нещо категорично, което да мотивира обвинението, да наложи предварително „наложените отгоре“ присъди. Така делото се проточва седем месеца, накрая съдът произнася присъда номер 495-А, която изпраща на бесилката тридесетгодишния Стоян Мураданларски и тридесет и шест годишния Сава Ганчев.

Осъдените са наясно с кого имат работа, но за да спечелят някой ден живот, обжалват присъдите. Решението на върховния касационен съд от трето наказателно отделение, подписано от председателя Вл. Аврамов, е от 22 февруари. То оставя жалбите без последствие. Оттук нататък на двамата им остават сто двадесет и осем нощи в единочките на смъртните. В тях ще будуват до разсъмване, ще преживяват всяко тракване по коридора, всяка стъпка — да не би да идват за тях, да посрещнат екзекуторите на крака, да тръгнат към смъртта с достойнство, да са мъже до края.

И двамата са известни на политическата полиция отдавна. На двадесет години Стоян Мураданларски е секретар на партията в Провадия. Две години по-късно, през 1935 година, след провал във Варна се пуска бримка, която бързо пропълзява към Провадия. В живота на този човек ще има още много погроми, но това е първият. Осъждат го на пет години, лежи три, излиза и отново застава начело на околийския комитет.

Преселва се във Варна. Преселването става лесно — качва се във влака от Шумен за Варна. Няма ни имот, ни багаж да влачи — всичко, каквото има, е на него и в него.

Постъпва на работа в „Кораловаг“. В края на 1941 година, когато и българската полиция е обхваната от манията да сложи ред в политическия живот на своята държава, когато хитлеристите все още напредват, Стоян Мураданларски е арестуван. Обвинен е не само в комунистическа дейност, но и в шпионаж в полза на Съветския съюз. И двете обвинения отговарят на истината. Съдът е военен. По чудо не му дават смъртна присъда, а доживотна. Докато е в затвора, по друго дело му добавят още дванадесет и половина години…

 

 

Сава Ганчев е добруджанец и на осемнадесет години става член на младежката секция на Добруджанската революционна организация. Като войник в румънската кралска армия избягва от казармата и през границата за една нощ стига до Варна. Във Варна продължава своята опасна дейност — първо в тукашната Добруджанска революционна организация, а после в окръжния комитет на работническата партия. И на двете организации целта е една — свобода на народа.

От 1932 година е куриер на Централния комитет по канала България — Румъния — Съветския съюз. Между хората, които е превеждал през границата, са и Станке Димитров (Марек), Георги Дамянов, Антон Иванов, Енчо Стайков. През 1936 година румънската сигуранца го арестува срещу Силистра, на самия бряг. Осъждат го на една година и след излежаването на присъдата го предават на българските власти. Те го осъждат на още две. В края на 1941 година е изпратен в лагера Кръсто поле.

През 1942 година на варненската политическа полиция се удава да попълни едно от белите петна в своята дейност. Това петно е празно от осем години, но не са го забравили. Най-вече Атанас Христов, защото агент-провокаторът Атанас Пенчев, който е ликвидиран по решение на Окръжния комитет на партията, е „негов“ и през 1934 година е свършил отлична работа. Атанас Христов не е на себе си — от всяка дума на показанията му пред съда вее мрачна радост: „Аз произведох полицейско дознание и извърших огледа. На 9 февруари 1935 година се получи заявление от Пенчо Атанасов, че синът му Атанас Пенчев безследно изчезнал. Правихме разследване, но не можахме да се доберем до данни и тъй си остана. След две-три години се добрах до сведение, че бил убит по нареждане на ЦК на партията.“

Под този текст трябва да се сложи черта, да се направят отправки за пояснения. Например: „… произведох полицейско дознание“ за Атанас Христов означава — троших кости, скубах коси и нокти и т.н.

И тъй след осем години от „деня на престъплението“ е възбудено дело — подсъдимите са им под ръка: единият е в лагер, другият — в затвора. Нови мъчения и след седеммесечно мотаене на папката от ръка в ръка, от чекмедже в чекмедже, ги осъждат на смърт.

 

 

Сава Ганчев е роден в село Видно, Добричко. Като момче учи дърводелство. Дъхът на чамов талаш и дъхът на топъл хляб ще му липсват до края. През 1935 година се оженва за Мария Трайкова, комунистка, сътрудник по тайния партиен канал за Съветския съюз. Ражда им се момче, кръщават го Красин.

Стоян Мураданларски е от село Мировци, Новопазарско. Когато е на шест години, родителите му се преселват в Провадия. Работи на много места. Той е синеок и хубав, за последните десет години от живота му е изправян на съд седем пъти. Другар в живота и борбата му става Дана Мураданларска. Когато той очаква екзекуцията, и тя е във варненския затвор с тежка присъда. Имат дъщеричка Маргарита, която е останала в старата къщица на улица „Тракия“ 13 при дядо Илия, бащата на Дана, но често идва при тях, надзирателите са свикнали с момиченцето, понякога се трогват, оставят го да спи в затвора. Без мама и татко нощите са още по-дълги и по-страшни.

Екзекуцията е през нощта на 30 март 1944 година. Официалните лица, които трябва да присъстват на церемонията, са същите, познати ни от други изпълнения на смъртни присъди. Различен е само лекарят, този път е доктор Шейтанов. Палачът Марин Севданов е за двамата.

 

 

От последните дни на Стоян Мураданларски е останало тесте писма. В тях е кондензирана дълбоката обич, нежността и чистотата на един силен човек. А това писмо е написано преди самата екзекуция:

„Драги другари,

Разбирам, че тази вечер ще е последната, прекарана между вас, между другарите, с които съм живял и работил повече от десет години. Животът ми от шестнайсетгодишна възраст е бил посветен неизменно на освободителното работническо движение, за което съм бил готов не един път да дам живота си и заради което най-после го давам с усмивка на уста. Бих желал обаче да живея винаги във вашите сърца и когато настъпи денят на разплатата, който не е далеч, и тогава да не ме забравяте. Вярвайте всички непоколебимо, както и аз вярвам в близката победа, в тържеството на нашата исторически справедлива борба. В наша памет не работете два дни в картонажната.

Дерзайте другари!

Да живее победоносната Червена армия с нейния любим вожд другаря Сталин!

Стискам на всички поотделно ръка.

Стоян Мураданларски.“