Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
–1983 (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
ivananv (2011)

Издание:

Никола Радев. Истина без давност

Българска. Четвърто издание

Художник: Михаил Танев

Предпечатна подготовка: „МТ — Студио“

Издателство „Славена“, 2006

Формат 1/32 от 84/108

Обем 13.5 п.к.

История

  1. — Добавяне

Пролетарският трибун

На 9 октомври 1941 година седемдесетгодишният концлагерист от „Гонда вода“ Аврам Гачев кротко умира в пловдивската болница. След три години варненци, когато разбият вратите на затвора и поемат към центъра на града, най-отпред, в челото на колоната, ще носят портрета му.

Аврам Гачев е син на габровеца Петко Табака, поборник и другар на Цанко Дюстабанов. На шестнадесет години организира стачка в габровската гимназия, изключват го и заминава за Свищов, където завършва търговската гимназия. В 1891 година Аврам Гачев е курсант във Военното училище в София, но се разминава с офицерството — баща му умира и той трябва да поеме семейството, след него са шест братчета и сестричета.

В ония години чиновническият хляб уж е сигурен — минали са само петнадесет години от Освобождението и младата държава кове администрация. Аврам Гачев постъпва секретар на съда в Севлиево, но го уволняват за участие в местното социалистическо движение. Изпращат го в Хасково, там създава марксически кръжок. И оттам ще го уволнят, но онова, което е оставил, вече е хванало яки корени и напира в издънки. Една от тези издънки е учителката Ана Маймункова. До майския ден на 1925 година, когато ще бъде убита, четиридесет и седем годишната Ана Май винаги е смятала Аврам Гачев за свой учител по комунизъм. Само един достоен ученик може да напише два месеца преди смъртта си такива редове: „Историята иска своите жертви, за които нито бива да се плаче, нито да се жали. Никому нищо лошо не съм направила, напротив, младини съм пожертвала за братя, за семейство. Сега не искам да се свия като баба. Какво друго имам от живота? Само скърби, труд и огорчения, затова и няма защо да ламтя за живот.“

Аврам Гачев проскитва България от град на град, накрая се заселва във Варна и е един от основателите на партийната организация в града. През 1928 година заедно с Илия Добрев е избран за член на Централния комитет.

Цели осем години той е на първо място в листата на Работническата партия при общинските избори. На 27 февруари 1929 година на първото заседание на новия общински съвет взема думата: „Господа, трябва да ви заявя от името на Трудовия блок, че преди изборите се упражнява голям терор, благодарение на който Сговорът получи толкова мандата. Ако не беше терорът, тук ние не щяхме да сме шест души, а много повече. Осъждам похватите на Сговора и смятам, че той не трябва да има постоянно присъствие на съвета.“

Мисълта за примера, който дава като пролетарски водач, за покварата, която носи компромисът, за участието в играта на властниците не му дава мира. Протоколирана е речта му, когато го избират за кмет на Варна: „Аз благодаря на всички общински съветници за голямото доверие, което оказаха на мен, като гласуваха за листата на Работническата партия и ме избраха за кмет. За личното доверие благодаря, но с такива помощници, които не одобряват политиката на моята партия, не ще мога да работя. Ще стана кмет на Варна само тогава, когато варненското гражданство ме изпрати с цяло постоянно присъствие от комунисти и единнофронтовци. Моля да ми приемете оставката!“

Вилнее терор. Само за осем месеца във Варна са арестувани над сто и петдесет души, много пъти е разбиван партийният клуб, накрая го запалват. На 8 август в дома на Аврам Гачев хвърлят бомба.

По време на изборите през 1931 година полицията го пребива. Той е вече на шестдесет години, но ония не се посвеняват от възрастта му. Намира сили да се дигне, да се фотографира с бинтована глава. Тази снимка е отпечатана по онова време във вестник „Поглед“. Цялата борческа дейност на Аврам Гачев е в защита на работника, за неговата духовна хигиена. Като марксист той достойно пренася през живота си мисълта и грижата за бъдещето на работническата класа. Когато поема пътя към концлагера, в прощалните думи на Аврам Гачев към близките му има и такива: „Когато научите, че вече ме няма, известете това на варненските работници, че повече от половин век съм се борил за тяхното освобождение.“