Включено в книгата
Година
–1983 (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Бойната група

На 22 септември 1941 година, в четири и половина следобед, трима полицейски агенти спират пред портата на Темелковия хан[1]. Търсят нелегалния Иван Добрев. Те имат „сигнал“, че при готвача Тодор Радев се събират млади хора — от онези, които им трябват…

Пръв в хана влиза Атанас Христов. Останалите двама — Иван Райнов и Георги Томов, готови за изненада, остават около входа. Денят е мек и светъл, грее далечно слънце.

Още с влизането в гостилницата Христов вижда Георги Григоров, когото търсят от няколко месеца, и тръгва към нето. Младежът се надига, меките му очи стават строги, понечва да бръкне в джоба си, но агентът го е изпреварил, удря го с дръжката на пистолета си в лицето, сграбчва го за реверите и го повлича към изхода. Тънка струйка кръв запълзява към кафеникавите мустачки на младежа.

В хана е и старши подофицерът Атанас Александров. Някъде в подсъзнанието на Христов заработва мисълта, че това не е случайно. Той се връща, прави опит да задържи подофицера, но Александров е в униформа и отказва да се подчини. Излиза на улицата, прекрачва подпрения на бордюра велосипед и свива в близката пресечка. От този момент до края на живота си той остава нелегален.

Ще свие през няколко улици, вечерна Варна ще го поеме, ще го отведе в къщата на Марин Бангиев на улица „Ивайло“ 74, двамата ще изровят увитата с газени парцали сръбска карабина, с разтреперани пръсти ще поеме осемте зеленясали пачки патрони и нейде към полунощ с разтупкано сърце ще спре сред Батовата гора.

Предстоят му три партизански години. Ще погребва другари. Ще му избягват предатели. Ще понесе страдания, каквито малцина мъченици понасят. Накрая ще стане командир на голям партизански отряд и в местността Шерба кървите му ще обагрят августовската букова шума на 1944 година. Всичко това му предстои. Към него той тръгва на двадесет и седем години, от портата на Темелковия хан.

 

 

Свидетелски показания:

„Именувам се Михаил Алексиев Кескинов, роден 1901 година, живущ на улица «Султан тепе» 7.

Вчера, на 22 септември, към пет часа подир обед бях у кафенето си на улица «Оборище» 12. Видях да се събират хора около хана на Темелков, залюбопитствах и отидох там, видях задържано едно лице от двама полицая, от които единия познавам добре, господин Томов. Задържаното момче беше с ученическа фуражка, голф и синьо сако. Господин Томов ме замоли да намеря въже, за да му вържат ръцете, и аз прибягнах до кафенето си.“

 

 

Докато Кескинов търчи за въже, Георги Григоров успява да извади от вътрешния си джоб пистолет и да стреля в Райнов. Отскубва се и хуква.

 

 

Полицейски доклад:

„Георги Григоров е стрелял срещу разузнавача Иван Райнов в момента, когато полицията го залавяла, но не е успял да убие разузнавача, а само го наранил“.

 

 

Показания на Стефан Дончев Иванов, роден в Добрич през 1874 година, собственик на железарската работилница до хана.

„… И в тоя момент видях полицая Райнов побледнял и изплашен и като трепереше пред вратата на дюкяна ми, каза: «Ще ме убият, бе!», и взема позиция до вратата, като сочеше с револвера и викаше: «Стой!» И след това излязох и видях едно момче, простряно на ъгъла на дюкяна ми.“

Доклад на Иван Райнов:

„На втория или третия изстрел го улучих и Георги падна по очи на тротоара, близо до пресечката на улица «Оборище» с улица «Неофит Бозвели». Тъй като при падането ръката на Георги беше под тялото му, а там беше и оръжието му, аз се опасявах от някаква нова подлост и от вратата на близката железарница дадох още два изстрела. След това прекратих стрелбата и съобщих за случилото се на началника на разузнавателната група по телефона. След десет-петнайсет минути дойде униформена полиция, господин началникът на групата, господин комендантът, а по-късно и господин заместник-прокурорът.“

След написаното с едър почерк следва подпис. Подписът на Райнов е обработен и свободен, „р“-то напомня френско „ер“.

 

 

На 22 септември 1941 година Иван Райнов ранява Георги Григоров и го парализира — един от куршумите засяда в гръбначния стълб.

Какво се е случило? Какви събития предизвикаха тази престрелка?

На 1 март 1941 година Богдан Филов подписва във Виена договора за присъединяването на България към Тристранния пакт и германците нахлуват в страната ни. Същия ден министърът на войната генерал Теодоси Даскалов издава заповед номер 82, според която Германия има право да внася у нас стоки без мито. Стоката е една — оръжие, в крайна сметка ще се ползва за техни цели.

В края на юни във Варна пристига секретарят на Централния комитет на РМС Адалберт Антонов (Малчика), за да разясни новия курс на партията. Курсът е въоръжена борба. Ремсовата окръжна организация наброява петстотин членове, от които триста са във Варна. Начело на организацията е Ламбо Теолов, помощник му е Николай Бояджиев.

Неделя след Малчика във Варна идва Йордан Ноев, пълномощник на Централния комитет на Българската работническа партия, човек с особено обаяние и авторитет. Срещата с Ламбо Теолов е в кръчмата „Златна Добруджа“, в началото на улица „Доктор Пискюлиев“, до Понеделничния пазар. Провеждат няколко заседания в лозето на земеделеца Лефтер Авджиев. На тях към Окръжния комитет включват Стойко Пеев, Ламбо Теолов и Николай Бояджиев. Стойко Пеев оглавява военната комисия, в която влизат Демир Борачев, Кирил Ковачев и Стоян Добрев. Решава се да бъдат създадени бойни групи.

И тъй още на 2 юли Стойко Иванов Пеев изгражда бойна група с партиен отговорник Стоян Добрев и боен ръководител Георги Григоров. В групата влизат Ангел Георгиев, Марин Бангиев, Иван Арнаудов, Тодор Радев, Марчо Василев, Ласко Маринов, Трошо Василев, Кузман Пандов и Георги Аргиров.

Млади момчета — повечето от тях непълнолетни, пораснали в бедни къщи, в един миг са се усетили професионални революционери. Неслучайно след нападението над Съветския съюз от Германия Георги Григоров казал пред Нестор Костов Панчев: „Сега започва нашата истинска работа!“

В началото на втората седмица на юли Марин Бангиев и Ласко Маринов отиват в село Водица, провеждат срещи с комунисти и на тръгване запалват снопите на местния богаташ. В позива на Централния комитет на партията от 22 юни има такъв лозунг: „Нито едно зърно българска пшеница, нито късче български хляб за германските фашисти и обирачи!“

От германски камион момчетата от групата открадват три чувала с дрехи и двеста метра кабел. Нападат немската батарея край Колодрума (сега там е закритата спортна зала) и при престрелката пада убит първият в България немски войник.

На 4 септември слагат взрив под камионетката в учителската почивна станция, в която са разквартировани немци. На 6 септември правят опит да унищожат немската подвижна радиостанция в село Галата, но шофьорът на колата оберефрейтор Ханс Фроне открива адската бомба. На 15 септември в двора на училище „Абаджиев“ под натоварения с варели с бензин камион слагат адска бомба с шест фишека. В повечето случаи адските машини се оказват негодни.

Групата прави опит да унищожи военни самолети край Балчик, но и тази акция се проваля.

На 18 септември Ангел Георгиев и Кузман Пандов решават да взривят железопътната линия край Гара Синдел, но и от това нищо не излиза. Двамата се разделят, Кузман заминава за Ямболския край, при роднини и по-късно става партизанин.

Най-голямата акция на бойната група на Георги Григоров, завършила с успех, е на 22 август 1941 година.

След обстойно проучване на „обекта“ Григоров и Ангел Георгиев откриват на гарата влакова композиция от двадесет и осем вагона, натоварени с варели бензин. Двамата се промъкват, поставят адска бомба и в полунощ градът е разтърсен от мощен взрив, вагоните пламват…

Композицията се охранявала от моряците от флота на Негово величество Стоян Йорданов, Гуто Пеев и Светослав Сумнаров. С помощта на придошлите моряци те успяват да изтеглят от южната страна шестнадесет вагона, а от северната страна — четири. Останалите осем вагона са унищожени. В тях имало двеста и деветдесет варела бензин, натоварени от резервоара на германското петролно дружество във Варна „Циклоп“, и били предназначени за Източния фронт.

На другия ден на мястото на събитието пристига със свитата си самият Никола Гешев — шеф на политическата полиция в България.

 

 

След раняването на Георги Григоров започва следствието. По него, както и по залавянето на групата особено старание проявяват Иван Райнов и Атанас Христов.

 

 

Нейде из полицейските архиви има такава записка:

„Разкриването на групата саботьори се дължи на сведенията, които даде на службата чиновничката от адресната служба на комендантството Евгения Стоянова, получени от неин секретен сътрудник“.

И така да е, чорапът се разплита много бързо.

Донасят в полицейското комендантство адската машина, която намерил оберефрейторът Ханс Фроне. Идват и трима души от Абвера — офицерите Шнайде, Шен и Херманд.

Щом пристигат тримата, работата става „дебела“ и Борис Димитров, началник на разузнавателната група при Варненското полицейско комендантство, поставя въпроса „на чест“: или ще разкрият саботьорите или ще си обират крушите…

Когато обезвреждат адската машина, от края на гилзата изваждат три ламаринени пластинки. Набързо установяват, че са правени в работилницата на Овадия Фархи на улица „Владислав“ 21 (сега булевард „Карл Маркс“). Направил ги е синът му Азаря за пет лева.

Предоставят на Азаря Фархи снимки от легитимации. Той веднага познава „едното лице, което ги е поръчало“ — Стоян Добрев.

Установяват, че часовниковите механизми са купувани от часовникаря на градския часовник Иван Отонов. Решават, че купувачите може да са от близката фабрика на Кочо Шотев „Вулкан“. Изправят на портала й Иван Отонов и жена му — нищо.

 

 

Полицейска докладна:

„По донесение на сътрудници при извършването на очната ставка работникът Марчо Василев е бил твърде неспокоен и уплашен“.

 

 

Дигат веднага Марчо, отвеждат го право у тях на улица „Анастасия Д-р Желязкова“ 127, намират там циклостил. При разпита го пребиват и Марчо признава, че е донесен от Иван Добрев и Георги Аргиров.

 

 

Адмирал Иван Добрев — стенограма от магнетофонен запис на 11 ноември 1978 година:

„Бях видял един циклостил в сградата на Търговската камара, сега там е щабът на Военноморския флот. Взех го — Марин Бангиев ме охраняваше. Увих го в шлифера си и се спуснах по стълбите — Марин ме чакаше наблизо с колело. Не знаехме къде да го скрием. Тръгнахме по улица «Ниш» (сега булевард «Георги Димитров»), занесохме го в квартирата на Коста Стойков Костадинов от село Левски. Оттам — в Георги Аргиров. Аз имах едно пищовче шест на трийсет и пет, а Аргиров ползваше за отбрана хаванското бронзово чукало. Беше здравеняк и неговото оръжие бе по-сигурно. Хищника почнаха да му викат в затвора. Той намери Марчо. Взехме каручка, закарахме го в лозята при Марчо. Нищо не можахме да напечатаме на него — след няколко дена стана провалът.

Отидох в районния кооперативен съюз, където работех, и още при влизането видях знака, оставен ми от един приятел — Иван: «Не отивай, търсят те». Аз обаче отидох. Държах пистолетчето си в един отвор на комина — ако ме приберат, ще съумея да го взема, като слизаме по стръмната стълба, и ще стрелям. Момчешка работа!

След малко дойде агентът Георги Томов и ме прибра. Отведе ме в полицията. За брат ми Стоян не поменаха. Влезе Атанас Христов, разпсува се. Накрая Георги Томов ми удари два-три шамара: «И… друг път да знаеш!…»

Пуснаха ме. Беше седемнайсети или осемнайсети септември — няколко дена преди провала. На бегом се върнах, взех си пищовчето и повече не стъпих в Районния съюз.

В деня на залавянето на Григоров имах уговорка да се видим. Той ми каза: «Ела да отидем на една среща». Отидохме към барутните погреби, чакахме — морякът не дойде. Григоров се оплака: «Ей, докато беше бате ти Стоян, работите вървяха. Трудно ни е сега…»

След това отидохме до хана на Темелков и там се разделихме. Подир двайсетина минути дошла полицията… Търсили ме в Районния съюз, после на улица «Хаджи Димитър», където живеехме с брат ми, но аз не си ходех — нали там хванаха бате. Буля беше бременна и той отиде да я види и го хванаха. Тръгнах за Кичево, по тъмно се прибрах. Влизам в селото, минах край мелницата, гледам баща ми с една каручка тек кон. Легнах отзад, той не ме видя. Като поотминахме, се обадих: «Тате!» Трепна: «Лягай!» В двора се задъха: «Къде да те скрия? Днес идваха, обърнаха всичко.» Отидох у какини. Пратих мъжа й във Варна, върна се — градът блокиран…“

Арестуват Тодор Радев, викат му Вуйчото. Тодор е готвач, често казвал: „Няма да им се дам. Дойдат ли, ще им ливна по един черпак вряла чорба в лицата и ще офейкам!“

Не успява да докопа черпака и да офейка. Пребиват го жестоко и изтръгват от него имената на всички от бойната група. Прибират ги още същата вечер. Иван Добрев и Атанас Александров са вече в нелегалност.

Докарват и Стоян Добрев, който е интерниран в началото на август. Към него вниманието е особено. Атанас Христов и другите го „обработват“ цяла нощ. Мълчи, дори не охка. Мачкат го дни наред, накрая са принудени да направят следния протокол:

„Стоян Добрев отказва да прави каквито и да е било признания, но от показанията на Тодор Радев и другите, както и на свидетеля Азаря Фархи и от донесенията на секретен сътрудник се очертава като връзка между терористичната група и Окръжния комитет на Комунистическата партия във Варна.“

 

 

На 13 октомври 1941 година Борис Димитров съставя протокол за разпит на Георги Григоров в присъствието на Иван Райнов и Ангел Йоцов Петров — младши полицейски стражар при комендантството:

Въпрос: Откъде взе пистолета, с който стреля срещу полицая?

Отговор: Имах го още като ученик. Взех го от Кюстендил, от един железничар, името му не помня. В Кюстендил бях през 1938 година.

Въпрос: Защо стреля?

Отговор: Защото полицаят ме хвана. За да избягам. Инстинкт за самосъхранение.

Въпрос: Откъде се снабди с три лични карти и защо ти бяха?

Отговор: Едната взех от секретаря на общината и я попълних сам, втората намерих в едно кино, третата взех от един студент за оригинал. Тия карти исках да използвам, защото полицията ме търсеше, и да бъда под чуждо име.

Въпрос: Защо си залепи снимката под чужда лична карта?

Отговор: За да мога да минавам под чуждо име.

Въпрос: Кой изрисува печата върху една от личните карти?

Отговор: Аз сам, с червен молив.

Въпрос: Защо ти е изолирбандът, намерен в джоба ти?

Отговор: Намерих го, не зная за какво служи, мислех го за лепенка.

Въпрос: Откъде са двете ключета от часовник за маса, намерени в джоба ти?

Отговор: Не зная откъде са попаднали тези ключета.

Въпрос: Защо ти беше солната киселина, намерена в джоба ти?

Отговор: Киселината ми трябваше за изгаряне на вълнен плат, правех опити по химия, исках да зная какво може да изгаря солната киселина.

Въпрос: Вярно ли е, че ти заедно с Ангел Георгиев сте поставили адска машина във вагоните с бензинови варели на 21 август?

Отговор: Не зная такова нещо. Не е вярно.

Въпрос: Кой направи адските машини и постави такива до учителската станция в село Галата и в училището „Абаджиев“?

Отговор: Нито съм поставял, нито съм правил.

Въпрос: Кой ги постави?

Отговор: Не зная.

Въпрос: С кого бяхте, когато изрязахте електрическата жица в квартал „Пясъците“?

Отговор: Не зная такова нещо.

Въпрос: Откъде взе бойната пушка и патроните, които се намериха в Ласкови?

Отговор: Не зная нищо за пушка и патрони.

Въпрос: Откъде взе съдържанието на газената тенекия, която даде на Иван Арнаудов да скрие?

Отговор: Нищо не зная.

Въпрос: Откъде взе пистолетите, които даде на Ангел, скрити в Иван Арнаудов?

Отговор: Няма такова нещо.

Въпрос: Участвал ли си в нападението срещу германските войници от противоаеропланната батарея?

Отговор: Не зная такова нещо.

Предварителното следствие е към своя край. Изчакват седмица да се „дръпнат“ синините от телата на арестуваните и ги изпращат във варненския затвор. Задържат само Григоров — още осемнадесет дена. Когато го откарват при другите, тежал четиридесет и два килограма.

 

 

Спомен на Неделчо Иванов (Дяката), записан на 31 декември 1974 година:

В затвора излежаваше присъда бившият полицейски агент Гайтанджиев, осъден за рушвет. Той изпълняваше длъжността фелдшер.

Един ден Гайтанджиев извика Георги Костов (Левака) от нашата килия и говориха кратко. Като се прибрахме от разходка, Левака ни каза разговора: докарали Георги Григоров при него в лазарета. Рекъл му: „Вие знаете как аз ще го гледам, затуй да предложа на директора да го дадем на вас. Но всички от килията да сте съгласни. Дори един да има против, директорът няма да се съгласи.“

След два часа ключалката на вратата изтрещя, влезе директорът. Станахме на крака. Пита ни: „Съгласни ли сте да приемете вашия другар?“ „Съгласни сме, съгласни сме!“

Двама криминални затворници, хванали по две краища на вехто одеяло, като люлка, застанаха на вратата. Ние се спуснахме да поемем одеялото. Надвесихме се и две ръце се подадоха и Георги извика: „Дяка, Захари!“

Криминалните пуснаха одеялото и излязоха. Разсъблечен, почти гол, Георги лежеше върху дрехите си, потънал в торище. Наистина за двата месеца, през които е бил в комендантството на Варна, той не е къпан, нито преобличан…

Поискахме да ни отведат на баня, да изкъпем Георги. Не отказаха. Отидохме всички, отнесохме го. Там го изкъпахме, както майка детето си. Преоблякохме го. Беше в пълно съзнание, бодър, дори весел. Показваше белезите от куршумите. Един куршум беше минал през бузата му.

Не можеше да става. Само коленете си свиваше. Ръцете до лактите му бяха неподвижни — пръстите му стърчаха като патрони. Не можеше да хване молив, нито лъжица. Парализата беше на левия му крак и дясната ръка. Веднъж Георги ни каза: „Разбраха, че като ме бият по краката напреки с дърво, единият ми крак не трепва, не усещам с него болка. Почнаха да ме бият по здравия крак, докато и той стана безчувствен.“

 

 

На 28 ноември 1941 година под номер 299 се гледа делото. Зад него стои Шуменският военнополеви съд. Сградата на Варненския окръжен съд е обградена от полиция. В залата докарват подсъдимите, внасят Георги Григоров на носилка.

Съдът произнася три смъртни присъди — над Георги Григоров, Тодор Радев и Атанас Александров, две — доживотен затвор. Останалите са от петнадесет до двадесет години. Към присъдата над Георги Григоров се добавя: ако до една година не оздравее, смъртната му присъда се заменя с доживотен затвор.

 

 

Коментар на Радиостанция „Христо Ботев“, излъчен няколко дена след приключването на делото:

„Това не са присъди на български съдилища, а на хитлеристки съдилища и съдии, на немското Гестапо. Те са позор и престъпление спрямо свободата и независимостта на България.“

 

 

На 5 януари 1942 година преместват Григоров в Софийския централен затвор под предлог, че ще го лекуват в затворническата болница.

Баща му идва в София. Спира пред двореца. Знамето се вее на пилона, значи царят е тук. След дълги молби Борис III приема бащата. Облечен е във военна униформа, стои прав, разхожда се. Бащата присяда с подкосени крака на края на тапицирания виенски стол, понечва да говори, разплаква се. Царят обещава да отмени смъртната присъда — ако синът подпише заявление, че се отказва от комунистическите си идеи. Стиснал каскета, бай Григор изхвръква от двореца, търси адвокат, съчиняват такава молба. Отива в затвора. Но Георги решава въпроса с няколко думи: „От смъртния си враг милост не искам!“

 

 

Няма милост за Георги Григоров. Лекарят на затвора д-р Михаил Радионов съставя протокол, че парализираният затворник е напълно оздравял.

В първия час на 25 юни 1942 година с носилка отнасят Георги Григоров на бесилото. Освен д-р Радионов присъстват директорът на затвора, прокурорите Пенчо Луков и Пано Гавраилов, секретарят на Софийския областен съд Петър Димитров, свещеникът Христо Иванов.

Когато го запитват за последното му желание, Григоров изрича: „Обърнете ме на изток, откъдето изгрява слънцето и откъдето ще дойде свободата и вашата гибел!“

Сутринта го закопават в софийските гробища — парцел 79, ред 24, гробно място 16.

Политическите затворници в Софийския централен затвор отказват закуска. Спират разходката в „колелото“, свалят кепетата си, запяват: „Вий жертва паднахте в неравна борба…“

 

 

Тодор Радев е роден през 1912 година в село Балъджа, Добричко (сега Стожер). От малък е сирак, ласка не помни. За хляба винаги е чиракувал. Във Варна идва на осемнадесет години. Завърта се край казан в гостилница, става майстор готвач. Той е най-бит в полицията — до умопомрачение.

Документирана, екзекуцията му е такава:

„12 юни 1942 т.г.

До Господина

Областния Полицейски началник

Държавна сигурност

Шумен

Донасям Ви, Господин началник, че на 2 т.м. през нощта, във Варненския областен затвор бе изпълнена смъртната присъда, издадена от Шуменския полеви военен съд на конспиратора — саботьор Тодор Радев Пенков, роден в село Балъджа, Добричко, в миналото живял в град Варна, улица «Хаджи Стамат» 39, готвач.

Полицейски комендант: Панайотов

Началник разузнавателна група: Димитров.“

В действителност става така: извеждат го, той се дърпа, те го блъскат. Събарят го върху цимента и го ритат.

 

 

Надзирателят Стоян Андонов Аврамов пред Народния съд — свидетелски показания:

„Марин Севданов го обеси и увисна на краката му. На другия ден отидох при директора и му казах, че Марин не бива да прави такива работи в последно време, а директорът ми каза: «Кажи му ти да не прави такива работи и аз ще му кажа!».“

Марин Севданов е садист и не ползва „метода“ избиване на сандъка изпод краката, а се хвърля на жертвата със засилване и увисва на нея. От конвулсиите на умиращия изпитвал оргазъм и получавал спонтанна еякулация…

Той е обесил комунистите Нанко Недев, Антон Прудкин, Бениамнн Дубавицки, Иван Банков, Петър Иванов, Стоян Мураданларски, Сава Ганчев. Накрая вече не можел да спи — и ракията не му помагала. Дъщеричката му плачела — в училище децата я отбягвали, че баща й е палач. Ходил при ходжа да му бае. Една вечер, потен, с обувки в ръце, хлопал на външната врата на затвора и се задъхал пред портиера: „Сандо, Сандо! В орехите има човек!“

Марин Севданов има кръщелно, че е християнин. Венчавал се е. На Рождество и Великден ходел на църква. По Преображение, преди да целуне кръста и да захапе лъжичката с комката, преди да посегне към нафората, се е вслушвал в молитвата: „Нине неуслишанная услишанная биша, без Отца бо Син от деви, отческим гласом славно свидетелствуваше, яко Бог и человек тойже и во веки.“

Смирен, тържествен, кротък, той е вдигал сбрани пръсти към челото си, за да стори кръст, и е нашепвал подир свещеника: „Господи, преди да се причестя от тялото и кръвта Христова, аз ти се изповядвам свободно пред твоето лице невидимо. Ти знаеш, господи, че съм съгрешил много: няма грях, който не съм сторил — гордост, блудство, прелюбодейство, себелюбие, укорителство, празнословие, присмех, пиянство, преяждане, завист, ненавиждане, сребролюбие, лихварство, славолюбие, грабителство, клеветничество, прислушничество, ръкоблудство, невъздържание, хулителство, жестокост и прочие. И станах работник на дявола. Но, Господи, моля те, всичко ми прости като благ и човеколюбец. Амин!“

За греховете на Марин Севданов няма думи в молитвеника за употребление в полза на душеспасението на православните.

 

 

През 1941 година и криминалната полиция свършва доста работа. От едно сведение научаваме, че Варна наброява седемдесет и пет хиляди души. От тях двадесет хиляди са безработни. През годината са извършени четиридесет убийства, седем опита за убийства, пет детеубийства, десет грабежа, осемстотин и шестдесет кражби, от тях разкрити — петстотин шестдесет и осем. Разни престъпления — сто тридесет и две. По член 124 от Закона за държавната полиция от областта са интернирани осемдесет и пет души. Открити са двеста шестдесет и пет общодостъпни заведения, закрити — шест. В града са регистрирани четиридесет и две проститутки и пет сводници.

 

 

Стоян Добрев (Странджата) е роден през 1915 година в село Кичево. Баща му е комунист от 1919 година.

Шестнайсетгодишен, мие чиниите и тавите в кръчмата „Богдан войвода“. След това постъпва словослагател във вестник „Новини“. Там става ремсист. След една манифестация по повод убийството на Петко Напетов и Христо Трайков го прибират в трети полицейски участък, премачкват го и го изхвърлят в близката улица. Намира го Димо Лефтеров от село Аврен, завежда го на улица „Капитан Райчо“ 33, в дома на Злати Томов. Към полунощ намират овца, заколват я и в топлата й кожа увиват пребития младеж.

 

 

Спомен на негов другар от печатницата:

„Работехме със Стоян един до друг. Свидетел съм с какво доверие и уважение се отнасяха към него. Дори собственикът Юруков поздравяваше Стояна, когато минаваше през работните помещения. С такова внимание удостояваше само Аврам Гачев, който беше народен представител и често посещаваше редакцията.“

 

 

На двадесет и четири години Стоян Добрев е секретар на Окръжния комитет на РМС и член на Окръжния комитет на партията. Организирал е ремсови групи в селата Крумово, Водица, Любен Каравелово, Веселин, Николаевка, Новградец (сега Суворово). За прикритие събирал снимки за увеличаване в портрети и оцветяване.

На 2 септември 1941 година отива да види жена си Деля — време й е да ражда. Преди да се оженят, той й е писал: „Ще обичам семейството си, ще държа за него, но да си го знаеш — живота си давам за партията“.

Квартирата е на улица „Хаджи Димитър“ 4. Арестуват го там. Докато е в ареста, му се ражда син — черпил с вафли.

Неделя Бацова:

„Кака Жечка дойде с каруца да ме вземе от родилния дом. Пътят ни минаваше край комендантството. Знаехме, че Стоян е там. Много исках да му покажа бебето — макар и отдалече да зърне Добринчо. Кака Жечка, нали е добра и милостива, завърна каруцата към комендантството: «Пък нека да опитаме!» Взех детето и влязохме. Помолихме се на дежурния. Той помисли, помисли, после отиде в дъното на коридора и отвори една врата. Наизскачаха всички… Показа се Стоян — усмихнат, щастлив! Като че ли сега го виждам — стиска ръце за поздрав. Намериха един лев и го дадоха на полицая…“

 

 

Писмо на Стоян Добрев до Деля Бацова, изпратено от Плевенския затвор:

„Скъпа Делюша… за мен няма какво да се мисли. Прекалени грижи не бива да се полагат. Вниманието си насочи изцяло към детето. Ех, как се радвам, когато ми пишеш за него! Аз постоянно си го представям такъв, какъвто го видях последния път…“

 

 

Когато залавят Григоров, по време на следствието Стоян Добрев е държан шестнадесет дена прав, без храна. Дознанието е „верижно“ — предават го от ръка на ръка.

Стоян Добрев няма показания…

По липса на доказателства го осъждат на дванадесет и половина години. В Плевенския затвор лежи в една килия с Райко Дамянов, Георги Чанков, Добри Терпешев. Терпешев го наричал Дзержински.

На 26 януари 1943 година брат му Христо, току-що уволнил се от казармата, му отива на свиждане. Дават им пет минути. Решетката е двойна — между тях се разхожда надзирател.

Стоян Добрев е делови — пита за детето си, за Деля, за братчето си Иван, за бащата, майката е починала отдавна. Минутите изтичат, стражарят се изпречва. Христо му пъхва през решетката банкнота от двеста лева. Стоян му се скарва: „Що не даде петдесет!“ Христо заплаква, така се разделят. Това е последната им среща…

Стоян Добрев е революционер с железен характер. През живота си не е пил алкохол. Когато се налагало да влезе в кръчма, поръчвал си жълта лимонада. Като нелегален влизал в много къщи по селата, но тъй стъпвал, че и кучетата не го усещали. Когато си миел краката, събувал само единия. Измие го, обуе чист чорап и обувката, тогава събувал другия — да е готов!

 

 

Спомен на другар:

„Той беше светъл човек. Светлината му идваше отвътре. Издълбоко. Като нас беше, а и не беше. С него всичко бе просто, ясно, леко…“

През 1934 година с брат си Христо чистели слънчогледови стебла и корени на нивата в местността Мантър Йолу и Стоян му говорел за Съветския съюз. Обяснявал му какво е трактор, макар че самият той не е виждал. Христо го гледал ококорен — оре се само с волове!…

 

 

Преместват го с група затворници от Плевен в Бургаския затвор. Оттам — в оградената кариера в Българово.

На 12 юни 1943 година Стоян Добрев, Добри Терпешев, Иван Радев, Ганчо Хардалов, Еньо Мордовански, Петър Пенчев и още едно момче, гайдарджийчето Тошко, избягват, присъединяват се към партизаните в Айтоския балкан. С фалшиви документи Добри Терпешев тръгва за София, Иван Радев — за Пловдив. Останалите, чрез ятаците от селата Пирне и Черноград, отиват в Карнобатската чета на Слав Желязков Бонев.

През ноември и декември полиция, жандармерия и войска правят „чистка“ в района. Четата се е разраснала, води тежиш сражения. Зареждат се и провал след провал. На 13 декември в село Крушево убиват политкомисария Ганчо Хардалов, партизаните Петър Пенчев, Стефана Чамурова и ятака им Христо Ангелов. Политкомисар става Стоян Добрев. Дават му името Лазо. Първият въпрос, който поставя като комисар, е въпросът за зимуването. Вече са ошетали селата Крушево, Сан Стефано, Добриново, Житосвет, Орханово, Малина, Лазарево, Черница.

На 14 декември влизат в село Зимен, Карнобатско. Стоян отива в Тодор Михалев, секретар на местната партийна организация, а командирът Слав и партизанинът Христо Георгиев — в дядо Драгия Костадинов.

Полицията залавя ятак от съседното село. Той не издържа на побоя и казва името на Тодор Михалев. Оставят нещастника и тръгват за Зимен. Обграждат плевнята, насред двора убиват Тодора пред жена му и децата му.

Сражението започва сутринта. Полицаите прострелват Стоян Добрев към обяд, но ги е страх да приближат вратата на плевника. Стрелят непрекъснато — целят се в процепа. Напълват тялото му с олово. Вече са изгладнели. Нейде подир обяд стигат вратата, издърпват вкочанения партизанин, обръщат го по гръб и без да затворят очите му, вадят от походните торби консерви с телешко варено, разрязват капаците им, нареждат ги на гърдите на убития и започват да ядат…

 

 

Един документ:

„Радиограма номер 325.

Главният инспектор Санков.

Приета в Шумен — 23 декември 1943 година.

Донасям Ви, че на 15 декември 1943 година по донесение на Бургаското областно полицейско управление е бил убит в село Зимен, Карнобатско, Стоян Добрев Стоянов, роден в село Кичево, Варненско, на 12 юли 1915 година, осъден на дванадесет и половина години строг тъмничен затвор.

Областен полицейски началник: Герчев.“

 

Негов другар:

„Когато научих, че са го убили, една жила ми се окъса ей тука… Казвам на другарите в печатницата: «Убили Стояна!» А те мълчат, ще си строшат зъбите… Да беше казал някой: «Лъжа е бе, Арнаутка!…».“

Бележки

[1] Сега на мястото на хана е градинката пред кино „Тракия“.