Никола Радев
Истина без давност (5)

За моето отечество

Антон Прудкин е син на руския солдат Макар, участник в Руско-турската война 1877–1878 година. Още в Русчук той си харесва една българка, в края на войната се връща в града, издирва я, оженва се за нея и остава да работи в новата българска войска. През 1880 година на 16 януари се ражда Антон.

На шестнадесет години завършва свищовската търговска гимназия и постъпва в Морското училище в град Николаев.

Николаев е губернски град с прашни улици, порядъчно пийнали баянисти около трактирите, с бани и самовари по брега на реката Ингул, с парцаливо пране и съскащи медни примуси в дворовете… По онова време Николаев е скрит в Бугския залив, както крият каката, докато гърми сватбата на нахално младата и отракана сестричка Одеса. Каката рони и размазва сълзи, хапе везаната кърпичка и проклина света, който страда от задръстени пори, запек и високи идеали.

От Николаев двадесетгодишният Антон Макарович се връща с образование — специалист навигатор и механик, с вкус към големите идеи на руската класика. Все още са живи Чехов, Толстой.

Качва се на кораб и след осем години става комендант. Подред, в разно време, е командвал всички параходи на Българското параходно дружество. Като капитан повече защищава интересите на моряка, отколкото на корабособственика.

Младият Прудкин е авантюрист. Бял кител, хубава оперетна музика, виенски барок, деликатно деколте, укротило немирна плът, пари в джоба — и за шампанско, и за файтон, и за стая в хотела, и за щедър подарък, завързан с розова панделка — тава е животът!…

Но революцията през 1905 година, въстанието на „Потьомкин“ и „Прут“, събитията в Севастопол, разстрелите пред затвора по нареждане на адмирал Чухин, речта на лейтенант Пьотр Шмит при погребението, пророчеството в думите му и обляната в сълзи тълпа; възшествието му след това на борда на „Очаков“, издигането на флага: „Командвам флота. Шмит“, голготният му път до остров Березан, разстрелът — всичко това залюлява душата на Прудкин и той се втурва в живота, както албатросът — в бурята. Тази революция е и негова — та нали той е превозвал оръжие и литература, която руските марксисти печатат в Европа!…

Последната му жена Мария Прудкина твърдеше, че в Швейцария Антон Прудкин се е срещал с Ленин. Напълно е възможно.

Но е сигурно, че на остров Капри писателят Петко Ю. Тодоров го е запознал с Максим Горки и индустриалеца Сава Морозов. Тогава Горки е със световна слава и кафяви бурлашки мустаци, с топли от охтиката ръце, с плътен бас и рубашка от ален брилянт, препасана с шнур.

За антивоенна дейност през 1916 година го осъждат на доживотен затвор. В съседна килия е Александър Стамболийски. Когато абдикира Фердинанд и Стамболийски става министър-председател и съставя правителство, длъжностите са почти разпределени, но изведнъж се оказва, че няма подходяща фигура за градоначалник на столицата. Стамболийски изпраща файтон да вземе Прудкин от затвора. След два часа, облечен в тъмносиньо сукно, Прудкин приема длъжността…

През 1923 година, след Деветоюнския преврат, отново получава доживотна присъда — за атентата на моста в „Надежда“. През 1925 година го осъждат на смърт за атентата в театър „Одеон“, където сред белогвардейска публика журналистът Пьотр Рис държи противоболшевишка сказка.

Лежи в затвора до 1936 година и изкарва няколко гладни стачки по тридесет и пет дена. Но не пада духом.

 

 

Вестник „Утро“ от онова време:

„Прудкин притежава желязно здраве и сила. Съблечен гол, при най-голям студ и сняг, прави гимнастика по цял час. Тялото му, гъвкаво, е изплетено от мускули и сухожилия.“

Излиза от затвора на петдесет и шест години, венчава се с Мария, двадесет години по-млада от него, зряла и сочна като смокиня от дворчетата на родното й градче Нуха в Южен Кавказ. Тази женитба не е случайна. Името на Прудкин е нашумяло. Докато е в затвора, той написва и издава книгите „Записки на моряка“ и „Когато отивахме към бесилото“. Те са пропити от тропическия аромат на авантюра, драматизъм и екзотика.

След женитбата старият морски вълк отново облича капитанския кител. Всеки, който нагазва голямата вода, има за това лични основания. Неговите, освен за хляба и чашата с вино, се оплитат в соления вкус на свободата, на нейните, сини ветрове и черни бури; в силата на духа, която морето дарява, като ти взема младостта и ласките… На една от последните му снимки виждаме достолепен старец с едра и корава снага, с очи, в които е застинала жестока печал.

 

 

На 30 юни 1941 година Петър Николов отива на гости във вилата на Антон Прудкин на „Евксиноградско шосе“ 29. Познават се от няколко години, когато Петър е плавал на гемията „Каролина“, собственост на Цампаров. След това е плавал с Прудкин на „Струма“ и на „Рудничар“, притежание на Соломон Пизанти — правили рейсове до Палестина. Петър върви след капитана си и когато той купува бракуваното катерче „Чайка“. Ремонтират го и приспособяват за лов на делфини и превоз на дърва. И от тази работа не излиза нищо, но двамата са пак заедно на дървената гемия „Единство“.

Тази гемия е купена с партийни пари. През 1939 година във Варна пристигат Димитър Павлов и писателят Кръстьо Белев, срещат се с Прудкин, излагат предложението за лодка, с която ще се правят срещи със съветски кораби и подводници в открито море. Прудкин приема. Тогава купува „Единство“, гемия с двуцилиндров мотор „Дойчеверке“. С нея са правени много опити за среща със съветски кораби на осемдесет мили от брега, но повечето са неуспешни. Прудкин на два пъти посещава Турция и Гърция — събира сведения за германските военноморски бази. Той е отличен картограф и съставя топографска карта, на крайбрежието, на която нанася укрепленията и базите.

В прохладния юнски следобед двамата с Петър сядат на терасата, отварят бутилка. Минала е само една седмица, откакто Германия е нападнала Съветска Русия. Приказката е около войната. Разговорите за Русия винаги нажежават. Стига се до следното: Петър ще купи взрив и ще го занесе на Георги Бурханларски.

Разделят се. Лозята, белнати от бордолезовия разтвор, с който са ръсени, дъхтят на вар и рохък пясък. Долу морето диша — няма прибой, плажовата ивица е чиста, водата — ментенозелена.

 

 

Петър Николов е бесарабски българин, на тридесет и една година, рус, със силни, сини очи. Кройката на ризите му напомня съветска гимнастьорка — с малка якичка, която опира в острата му адамова ябълка. През 1931 година преминава българо-румънската граница и се добира до Варна. Наскоро го вземат войник, изкарва службата си в Осми приморски полк. Той е момък със златни ръце и ухо за сърцето на машината — каквото похване, прави го. Работи като шлосер при Симон Билян, при Оник Манокян и Саркис Магардич. Във фабрика „Партамян“ изкарва почти година, след това отива на гемиите на Цампаров. Там среща Прудкин. След тази среща пътищата им почти не се разделят. От гемия на гемия, от кораб на кораб, та до бесилото.

 

 

Петър отива при Иван Тодоров в дома му на улица „Кракра“ 57. Двамата се свързват със Стоян Енев. Стоян има сестра, женена за каменаря Петър Панайотов. Оттам тримата тръгват към улица „Никола Сукнаров“ 14, при Панайотов. Той има право да купува динарит за взривяване на скална маса по кариерите.

 

 

Показания пред полицията на Тодор Парушев Сарайдаров, роден в 1895 година във Варна, булевард „Сливница“ 5, търговец:

„По време, когато е станала тази продажба, аз не бях в магазина, понеже бях мобилизиран към Прилеп. Оставих момчето само със съпругата ми, остана на касата шурей ми. Обаче от книгата си намерих, че е извършена продажба на динарит и други такива материали за 630 лева на 5 юли 1941 година сутринта, като втора продажба записана, т.е. продажбата е била около 8 часа сутринта.“

 

 

На 6 юли към седем вечерта Петър Николов занася взрива в дома на Бурханларски. Наблизо чака Прудкин и след една цигара време влиза, взема пакета, който тежи пет килограма, излиза от антрето и тръгва по улица „Цар Симеон“ (пресечка на днешната улица „Аврам Гачев“).

След осем дена Мария и Антон Прудкин ще заминат с този пакет за София, ще влязат във фоайето на централната баня, незабелязано ще го предадат на Рада Тодорова и Светла Павлова.

Трябва още взрив — Прудкин е решил да вдигнат във въздуха „Транспетрола“.

Петър има сестра Ангелина в Добрич, женена за Йордан Найденов, който вади камъни от кариерата „Кураджакьой“ край града. Йордан и каката живеят на улица „46-та“, но Петър за алиби отсяда в хотел „Варна“. Свако му купува три килограма взрив от магазина на Габровците и се уговарят: по-нататък пак ще купи. Като е уредена стоката, кака му ще прати хабер.

На 15 юли Ангелина написва картичка; „Приготвила съм ти пет килограма сладко от зарзали.“

След като отива в Добрич и донася този взрив, Петър се среща с Никола Киров, уговаря го и той да купи пет килограма.

Отиват рано сутринта пред магазина на Таков край хотел „Лондон“. Никола се дави в мъчителна охтичава кашлица. Виждат, че чиракът на Сарайдаров отваря, поръсва с лейката и помита тротоара и ги поканва да направят сефтето. Никола купува пет килограма динарит, шестнадесет капсули и фитил.

Същия ден Петър Николов се спазарява с Аведис Асадуров Киркоров: ще поправи мотора на лодката му, ако той купи динарит…

Аведис купува едно кило от дюкяна на Кирил Чолаков на улица „Цариград“ (сега улица „Н. Й. Вапцаров“), съседен на магазина на Горчев.

Дотук всичко е добре. Взривът е събран, остава да му се палне фитилът…

На 18 юли Петър се среща с Борис Панайотов, който живее в кафене „Занаятчийски дом“. Борис се занимава с бояджилък, но я докарва повече от приказка, отколкото с четката. Двамата се отбиват в кръчмата на бай Атанас на улица „Генерал Попов“ I. Докато изпият по халба бира, Петър „изпитва“ Борис. На изпита Борис получава отличен. Уговарят нова среща за 21 юли, когато Петър ще му даде взрива, за да го постави под цистерната. Брои му петстотин лева. Като свърши работата, ще му даде още хиляда и петстотин.

 

 

Свидетелски показания на Иван Райнов:

„На 19 юли 1941 година бях дежурен в разузнаваческата група и пренощувах в комендантството. На утрото на 20 юли ме срещна господин комендантът и ми каза, че някой си Стоян Гидията, мазач по постройките и приятел на нашия полицай Марин Николов, бил казал, че един негов работник на име Борис иска да му препоръча някой добър агент, на когото да съобщи една интересна работа…“

 

 

Така Борис Панайотов се среща с Иван Райнов и му разказва всичко, каквото му е говорил Петър. Райнов посвещава в работата Атанас Христов — двамата ще действат заедно.

 

 

Борис Панайотов пред Народния съд:

„Господин Райнов ми каза да се помъча да намеря Петър и когато той ми каже, че ще ми даде взрива, който трябва да туря под цистерните, да предупредя полицията, за да могат да ни хванат в момента, когато ми го дава.“

 

 

На 21 юли Петър и Борис се срещат, отбиват се да вечерят в ресторант „Морско око“ (сега ресторант „Севастопол“). Поръчват си кебапчета. Борис изпива две бири, разприказват се: животът е станал скъп, времената мътни — ни дом да свъртиш, ни бекярлък да влачиш…

Към девет часа вече стъмнява, двамата тръгват към фабрика „Лорм“. На улица „Дрин“, малко преди старите еврейски гробища, Борис силно всмуква от цигарата си и я хвърля. Огънчето описва красива дъга, той протяга ръка и взема металната кутия с взрива, капсулите и фитила. „Изневиделица“ изскачат Атанас Христов и Иван Райков и ги арестуват…

През нощта пребиват Петър, на сутринта арестуват останалите. Докарват от Добрич Йордан Найденов и Ангелина. Обискът в къщата им прави лично завеждащият служба Държавна сигурност при Добричкото полицейско комендантство Станой Йосифов Матеев. Йордан бил на нивата си в местността „Гердълъ“, загърлял царевица. Дигат го оттам, замерят го с буци.

Така в полицейското комендантство на Варна събират Антон Прудкин, Петър Николов, Иван Тодоров, Георги Бурханларски, Мария Прудкина, Ангелина и Йордан Найденови, Стоян Енев, Петър Панайотов, Никола Киров, Коста Стоянов, Стоян Попов. Естествено, и Борис Панайотов. Арестуваните още не знаят, че той е предателят.

„Варненско полицейско

комендантство

№13600

23 юли 1941 г.

Варна

 

До Господина Директора на полицията

София

 

АРЕСТАНТСКО

вх. №8946

23.VII.1941 г.

 

Съгласно телефонното Ви нареждане представям Ви, Господин Директоре, лицата Антон М. Прудкин, Петър Н. Петров, Борис И. Панайотов, Никола Киров Николов, ведно с три протокола започнато полицейско дознание.

Полицейски комендант: Д. Х. Чавдаров

За началник разузнаваческа група: З. Попов.“

Дознанието в София се води от Никола Гешев, Помагат му груповият началник Иван Славов и Иван Райнов, комуто по-късно предоставят да довърши следствието. За него това е чест. Убеден е, че е заслужена. Отнася във Варна и чудесното си впечатление от софийските биячи — пипат много тънко…

Скоро Райнов приключва следствието, предава го на прокурора.

„Прокурорски надзор

при Варненския областен съд

№ 8453

18 август 1941

Варна

 

До Господина Варненския полицейски комендант

Тук

 

На №15098/41

Наредете, Господин Комендант, да се пусне на свобода лицето Борис Иванов Панайотов, ако не се задържа по друго дело.“

Борис е освободен на другия ден. Във Варна той си е свършил работата. Разбрал е, че от бояджилъка не се прокопсва много. Прибира се в Добрич, в къщата си на улица „Цар Петър“ 13. Гешев още в София му с броил три хиляди и петстотин лева. От Петър е взел две хиляди. Това вече е капитал за един ерген на двадесет и девет години — може да проводи навсякъде сватове…

 

 

Съдът започва работа на 6 октомври 1941 година в осем часа. Председател му е Васил Ангелов, членове — Дедов и Иван Лазов.

Прокурорът, след като прочита обвинителния акт и разпитва обвиняемите, е принуден да заяви: „Антон Прудкин не е правил признания нито пред полицията, нито пред следователя, не направи признания и пред съда. Обаче събраните доказателства го изобличават.“

 

 

Прудкин е изправян на съд неведнъж. Държи се с достойнство, отрича, че е давал пари, че е нареждал да правят саботаж, че е говорил за политика. Той знае кои стоят насреща му. Още през 1926 година е записал в дневника си:

„… Насилникът, ако има власт, може да приложи към жертвата си всички начини на мъчения и все пак е безсилен в злобата си, защото не може да окове мисълта на своя противник. Напротив, ако насилваният стои по-високо по характер, воля и дух от своите противници, тогава той далеч превъзхожда своя противник. В своята злоба и жажда за мъст насилникът, без да забелязва и сам това, дава на жертвата едно много мощно оръжие: дух и воля, които побеждават всичко!“

В залата поканват прокурорската свидетелка Малина Тимева. Тимева е криминална затворничка, осъдена за убийство. Била в една килия с Мария Прудкина и заявява, че е „влязла под кожата й“ и Мария пред нея си „признала“ всичко… Затова Малина Тимева, като добра българка, си предложила услугите и отишла при директора на затвора. В неговата канцелария на 25 септември 1941 година на хубави карирани табаци е направила изложението. Сега убийцата е дошла да го потвърди пред съда…

Делото се гледа четири дена. На 10 октомври, в единадесет часа, четат присъдите. Прудкин и Петър Николов са осъдени на смърт. Иван Тодоров — на петнадесет години, Стоян Енев — на десет. Йордан Найденов — също на десет. Мария Прудкина — на доживотен затвор.

В залата „дежурят“ полицейските агенти Д. Кожухаров, разузнавач номер 469 Стойчев, криминалният разузнавач Димов, разузнавач номер 49 Нейков. След „дежурствата“ дават рапорти до господин началника на разузнавателната група, че гражданството на Варна с голямо задоволство посреща смъртните присъди…

 

 

На първи август 1942 година е екзекуцията. Присъстват прокурорът Ванков, поп Димитър Денчев, лекарят Божков, секретарят на съда. Палачите, които ще ги бесят, са Марин Севданов — за Прудкин, и Стоян Желязков — за Петър Николов.

Отварят вратата на единочката на Прудкин. Той се надига от нара. В книгата си „Когато отивахме към бесилото“, издание на печатница „Нов живот“ през 1934 година, той е написал: „Че какво пък? Повече от една бесилка има ли!?… Къде да е и кога да е, ще се мре…“ И още: „Има хора, които през целия си живот не са показали стойност на характера, но са съумели храбро да умрат на ешафода“.

Казва на палачите си: „Чакайте да се облека и сам ще вървя“. На двора снемат веригите им. Двамата отказват причастие.

Покачен на масата, Антон Прудкин казва: „Аз отивам за моето отечество!“ Поп Денчев запитва: „Кое отечество?“ Прудкин се заглежда в него, отмества тежкия си поглед върху прокурора и изрича: „Други ще ви кажат!“