Никола Радев
Истина без давност (7)

Не се признавам за виновен

Повеждат ги към бесилото в 1 часа и 10 минути. Вече е 31 август 1942 година. От гредата на вътрешната порта висят два клупа — за тридесетгодишния Бениамин Дубавицки и за петдесетгодишния Иван Ванков. Нощта е топла, електрическите крушки наоколо ръждавеят, защото токът е слаб. Това помага на присъстващите на церемонията по-леко да преживеят кошмара на екзекуцията. И те са хора.

Присъдата е обявена преди два дена, на 29 август, в десет часа и тридесет и пет минути. Тя е с номер 274. Освен двамата в нея са включени фотографът Арам Хаджолян, Пантелей Сидеров, Стефан Куртев, Аврам Виницки — собственик на пералня и гладачница, бръснарят Никола Манасиев. Те са осъдени на доживотен затвор. На петнадесет години строг тъмничен затвор са осъдени Никола Василев Петров, Христо Ханджиев и Антон Драгнев Еребаканов. На дванадесет и половина години — Софка Дилянова.

Пантелей Сидеров си спомня, че след прочитането на присъдата Дубавицки е потупал по рамото Ванков и казал с усмивка: „Хайде, бай Иване, да вървим към бесилото! Разбра се, че ние двамата ще доизкараме хорото!“

В полицейския доклад дейността им е формулирана кратко. Независимо от добрия опит на политическата полиция и инквизициите, тя не може да узнае всичко. Но това, което узнава, е изложено в такъв ред: Бениамин Дубавицки, евреин, търговски пътник, живеещ във Варна, е завербуван като агент на съветското разузнаване през декември 1940 година, когато е работил в агенцията на спалните вагони в София от Евгени Чимширов, роден във Варна, живеещ в София, сътрудник на съветското разузнаване чрез о.з. генерал Владимир Заимов, който му е вуйчо. Помага му в работата Арам Хаджолян — ателието му „Скала“ е място за срещи. Дубавицки ползва псевдонима Орлов и е във връзка със съветския консул Константин Фьодорович Виноградов и секретаря на консулството Иван Семьонович Плакутин. В групата е и Софка Дилянова, двадесет и девет годишна, която работи при Аврам Соломон Виницки. Той също е агент на съветското разузнаване. Иван Ванков си провежда срещите и предава информацията в бръснарницата на улица „Шипка“ 27 на петдесет и шест годишния й собственик Никола Петров Манасиев, също вербуван.

Описана е дейността на всички, мястото на срещите, явките. Групата е събирала сведения, касаещи движението на германските части в България.

Съдебните заседания се водят от председателя на съда полковник Бошнаков. Негови помощници са капитан Николов и поручик Казанкалиев. Прокурорът — майор Гологанов. Именно този състав обявява в осем часа на 17 август при откриването на делото, че Нанко Недев, който също е подсъдим, не се явил в съда, понеже е обесен предния ден. Истината е, че Нанко, за да не присъства сега, е екзекутиран преди седем часа.

Делото е съшито с черни конци. В работната ми тетрадка има преписи от неговия ход. Ще цитирам няколко бележки:

„Председателят на съда заповяда свидетелите да излязат от залата и да чакат до повикване, като ги предупреди да не се споразумяват помежду си във връзка с показанията им по делото.“

„От 15.30 часа до 19 часа разпит на подсъдимия Бениамин Дубавицки. Не се признава за виновен.“

„На другия ден заседанието е открито в 7 часа и 30 минути. Призовават Арам Хаджолян — не се признава за виновен. Повикват Никола Петров Василев, Пантелей Янев Сидеров и Стефан Атанасов Куртев — не се признават за виновни.“

„След обед: Христо Георгиев Ханджиев, Аврам Соломон Виницки, Софка Дилянова. Не се признават за виновни.“

„На другата сутрин: Ангел Иванов Димитров, Никола Петров Манасиев, Петър Тихолов Фъртунов от Трявна и Иван Атанасов Ванков. Не се признават за виновни.“

„Викат още пет души. След тях — още девет. Общо двадесет и пет човека. Не се признават за виновни.“

„21 август, сутрешно заседание. Поради инцидент с подсъдимата Софка Дилянова, председателят на съда отстрани същата от съдебното заседание за десет минути, след което при завръщането й в залата я предупреди, че при втори такъв случай ще я отстрани от заседанието за през цялото време, докато трае.“

И т.н. Полковник Бошнаков вече е закоравял убиец, помощниците му — също. Животът, освен техния и на близките им, няма стойност. Пък и правораздаването отдавна служи не на истината, а на властта.

Бениамин Дубавицки е роден в Русия, град Прилуки. През 1914 година родителите му се изселват в Палестина. Тогава той е на две години. И в Палестина няма живот, тръгват за България през 1915 година. Вилнее война. От град на град, та във Варна стигат едва през 1918. Бениамин е едва шестгодишен, но оттогава работи. Завършва прогимназия, владее няколко езика. От 1931 година е член на прогресивното еврейско просветно дружество „Хермон“ до разтурването му от полицията през 1936 година.

Четири години по-късно във Варна се открива съветско консулство. Беньо постъпва на работа в транспортната къща „Експрес“, която обслужва пасажера „Сванетия“. Вече е съветски разузнавач.

Интернират го в лагер. Оттам се връща на 5 ноември 1941 година, постъпва в акционерното дружество „Симонавия“ в София — службата му е да пътува из България, да купува счупени грамофонни плочи. Как раз — точно това му трябва за другата работа, а тя е най-важната.

На 21 март 1942 година започва провалът на групата на генерал Владимир Заимов. На другия ден го арестуват. Мъченията се проточват четиридесет и пет дена.

Иван Ванков е роден през 1892 година в Сухиндол, Павликенско. Става обущар. На двадесет години е войник в 34-и пехотен полк, изкарва и трите войни. Накрая стига до Владая, участва във Войнишкото въстание. Става член на Българската работническа социалдемократическа партия (тесни социалисти), често го арестуват и малтретират. През 1928 година се преселва във Варна, продължава борбата. През 1940 година организира разузнаване във Варна, Русе и Бургас.

Из писмо на осъдения Христо Г. Ханджиев от село Червенци до брат му Калчо, войник от Втора моторизирана рота при Бронирания полк, заловено от полицията:

„… Друго, което най-много ме интересува и ме въоръжава с кураж, са новините и затова, като пишеш писмо, ще пишеш така: името на паднал град да бъде винаги с начална буква с име на жена или мъж. Например: ако е паднал Харков в съветски ръце, ще пишеш — Христо е добре. Ако е още в германски ръце — същият е болен. Ако напредват нашите — «Аз съм добре.»“

Прощално писмо на Бениамин Дубавицки, написано часове преди екзекуцията:

„Варна — затвора, 30 август 1942 г.

Мили другари,

По всяка вероятност тая нощ ще бъде приведена в изпълнение моята присъда. Моля ви, ако по време на съжителството ни неволно съм обидил някого, да ми прости. Аз оставам с най-добри впечатления от всички и съжалявам, че не мога всекиму поотделно да отделя по няколко реда.

Смятам, че е излишно да спомена за какво отдадох живота си, за същата кауза, за която умирам. Вие може би ще бъдете по-щастливи от мен и ще доживеете радостния ден, когато правдата и истината ще възтържествуват. Тогава вие ще отмъстите за всички, които паднаха жертви на кървавия фашизъм.

Знайте, че ще умра с усмивка на уста, уверен в близкото тържество на истината.

Моята последна молба към вас, който и да е от вас — при първа възможност да се отбие у дома и предаде на близките ми, че аз умрях като войник на фронта на трудещите се.

Най-добри благопожелания на всички.

Беньо Дубавицки.“