Анджей Сапковски
Парче лед (9)

IX

През нощта явно беше валяло.

Гералт излезе от конюшнята, разтърка очи и изчисти сламата от косите си. Изгряващото слънце хвърляше отблясъци върху мокрите покриви и обагряше в златисто пасищата. Вещерът се изплю, но неприятният вкус в устата му остана. Усещаше тъпа болка в подутината на главата.

На бариерата пред конюшнята седеше черна котка, която лижеше съсредоточено лапата си.

— Пис, пис, коте — повика я вещерът.

Котката застина, погледна го зловещо, прибра уши и засъска, оголила зъби.

— Знам — кимна Гералт. — И аз не те харесвам. Просто се пошегувах.

Стегна бавно разхлабилите се катарами и шнурчета, изглади дрехите си и провери дали някъде не ограничават свободата на движенията му. Прехвърли меча зад гърба си и нагласи ръкохватката над дясното си рамо. Завърза кожена лента през челото си, отметна косата си зад ушите и си сложи дългите бойни ръкавици със стърчащите конуси на сребърните игли.

Погледна още веднъж слънцето, свивайки зениците си във вертикални процепи, и си помисли: „Прекрасен ден. Прекрасен ден за битки.“

Въздъхна, изплю се и тръгна бавно по уличката, покрай стените на къщите, от които се носеше острата миризма на мокра варовикова мазилка.

— Ей, чудако!

Гералт се обърна. Цикада, заедно с трима съмнителни на вид въоръжени типове, седеше върху купчина греди, наредени покрай стената. Стана, протегна се и излезе насред улицата, като старателно заобикаляше локвите.

— Накъде си се запътил? — попита той, сложил тънките си длани върху накичения с оръжия колан.

— Не е твоя работа.

— За да съм пределно ясен: изобщо не ми пука за кмета, магьосника и целия този смотан град — каза Цикада, като изговаряше бавно думите. — Работата е в теб, вещерю. Няма да стигнеш до края на тази уличка. Чуваш ли? Искам да проверя как се справяш в боя. Този въпрос не ми дава мира. Стой, ти казвам!

— Махни се от пътя ми.

— Стой! — изрева Цикада и стисна дръжката на меча си. — Не разбра ли? Ще се бием. Предизвиквам те! Сега ще видим кой е по-добър!

Гералт сви рамене, без да забавя крачка.

— Предизвиквам те на двубой! Чуваш ли, изрод такъв? — извика Цикада, като отново му прегради пътя. — Какво чакаш? Вади желязото от ножницата! Какво, страх ли те хвана? Или се биеш само с такива като Истред, когато чукат вещицата ти?

Гералт продължаваше да върви, като принуди Цикада да заотстъпва неловко. Приятелите на Цикада станаха от гредите и тръгнаха на известно разстояние подире им. Гералт чуваше как калта мляска под краката им.

— Предизвиквам те! — повтори Цикада, като пребледня и поруменя едновременно. — Чуваш ли, вещерски боклук? Какво още трябва да направя? Да те заплюя в муцуната?

— Наплюй себе си!

Цикада спря и наистина си пое въздух, за да се изплюе. Той гледаше вещера в очите, а не в ръцете. А това беше грешка. Без да забавя крачка, Гералт го удари мълниеносно с юмрук, облечен в ръкавицата с шипове — без да замахва, само леко присви колене. Удари го право в свитите устни. Те се пръснаха като сплескани вишни. Вещерът се приведе и го удари още веднъж на същото място, но този път замахна и почувства как яростта му се слива със силата на инерцията на удара. Цикада, който в момента се бе завъртял и седеше на един крак в калта, се стовари окървавен в една локва. Вещерът дочу зад гърба си съсък — мечове излизаха от ножниците си. Спря и се обърна бавно, хванал ръкохватката на меча си.

— Е — каза той с треперещ от ярост глас, — моля, заповядайте!

Този, който беше извадил оръжието си, го погледна в очите, но издържа погледа му само секунда и извърна глава. Другите двама отстъпиха. Отначало бавно, а после все по-бързо. Като ги видя, онзи с меча също отстъпи, мърдайки беззвучно устни. Най-далечният се обърна и побягна, като пръскаше кал, а останалите застинаха по местата си.

Цикада се обърна в калта, опря се на лакти, смотолеви нещо и изплю парче зъб и кръв. Гералт с отвращение го изрита в бузата, счупи лицевата му кост и отново го събори в локвата.

И без да се оглежда, продължи по пътя си.

Истред вече го чакаше при кладенеца, облегнат на обраслата със зелен мъх дървена макара. На колана му висеше меч. Великолепен, лек тергански меч с полузакрит предпазител, чиято обкована ножница докосваше стигащия до над коляното лъскав ловджийски ботуш. На рамото на магьосника беше кацнала настръхнала черна птица.

Керкенез.

— Ето те, вещерю. — Истред подложи облечената си в ръкавица ръка на керкенеза и внимателно премести птицата върху навеса над кладенеца.

— Ето ме, Истред.

— Не очаквах да дойдеш. Мислех, че ще си тръгнеш.

— Не си тръгнах.

Магьосникът се разсмя гръмогласно, отметнал глава назад.

— Тя искаше… искаше да ни спаси — каза той. — И двамата. Нищо не се получи, Гералт. Ще кръстосаме мечове. Трябва да остане само един.

— Смяташ да се биеш с меч?

— Това учудва ли те? Нали и ти ще се биеш с меч? Хайде, давай!

— Защо, Истред? Защо с меч, а не с магия?

Магьосникът пребледня и устните му потрепнаха нервно.

— Давай! — извика той. — Не е време за въпроси, това време отмина! Сега е време да се действа!

— Искам да знам — изрече бавно Гералт. — Искам да знам защо с меч. Искам да знам как и защо се оказа, че имаш черен керкенез. Имам право да знам истината, Истред.

— Истината? — повтори високо магьосникът. — Е, може и да я получиш. Да, може и да я получиш. Имаме равни права. Питаш за керкенеза? Долетя на разсъмване, мокър от дъжда. Донесе писмо. Кратко, знам го наизуст. „Сбогом, Вал. Прости ми. Има дарове, които не могат да се приемат, а аз нямам нищо, с което да се отблагодаря. И това е истина, Вал. Истината е парче лед“. Е, Гералт? Доволен ли си? Спазени ли са правата ти?

Вещерът бавно кимна.

— Добре — каза Истред. — Сега аз ще се възползвам от моите права. Защото няма да взема под внимание това писмо. Не мога без нея… Предпочитам… Хайде, по дяволите!

Той се приведе и измъкна меча с бързо, ловко и привично движение. Керкенезът заврещя.

Вещерът стоеше неподвижно, отпуснал ръце.

— Какво чакаш? — извика магьосникът.

Гералт бавно вдигна глава, вгледа се в него, а после му обърна гръб.

— Не, Истред — каза той. — Сбогом.

— Какво означава това, по дяволите?

— Истред — каза Гералт през рамо, — ако си решил да се самоубиваш, не забърквай и други. Обеси се в конюшнята.

— Гералт! — извика магьосникът и гласът му изведнъж изви, поразявайки слуха с фалшиви злобни нотки. — Няма да се откажа! Тя няма да избяга от мен! Ще я последвам във Венгерберг, ще я последвам накрая на света, ще я намеря! Никога няма да се откажа от нея! Чуваш ли!

— Сбогом, Истред.

Отдалечи се по уличката, без да погледне назад. Вървеше, без да обръща внимание на хората, които бързо отстъпваха от пътя му и рязко затръшваха врати и прозорци. Не забелязваше никого и нищо.

Мислеше за писмото, което го очакваше в странноприемницата.

Ускори крачка. Знаеше, че върху възглавницата го очаква мокър от дъжда керкенез, стиснал писмо в кривия си клюн. Искаше да го прочете колкото се може по-бързо.

Макар че знаеше какво пише в него.