Анджей Сапковски
Парче лед (8)

VIII

Ударът беше неочакван. Тоягата изсвистя в мрака тихо и така бързо, че вещерът за малко да не успее да предпази главата си с ръка и да смекчи удара с гъвкаво завъртане на тялото. Отскочи, падна на коляно, претърколи се, изправи се и усети движението на въздуха, предизвикано от новото замахване на ръката. Изплъзна се от удара с ловък пирует, започна да се върти между двете пристъпващи към него в тъмнината фигури и се пресегна над дясното си рамо.

Мечът му го нямаше.

„Нищо не може да изкорени от мен този рефлекс — помисли си той, отскачайки меко. — Навик? Клетъчна памет? Аз съм мутант и реагирам като мутант“. При тази мисъл той отново падна на коляно и посегна към камата си в ножницата на ботуша.

Камата я нямаше.

Усмихна се накриво и веднага получи удар с тояга по главата. Пред очите му присветна и го прониза болка чак до върховете на пръстите. Падна отпуснат и все така усмихнат.

Единият от нападателите го притисна с коляно към земята, а другият изтръгна кесията от колана му. Проблесна нож. Седналият на гърдите му човек разкъса дрехата му под шията, хвана верижката и измъкна медальона. Но веднага го пусна.

— Баал Зебута — извика непознатият. — Това е вещер… Чародей…

Вторият изруга.

— Та той нямаше меч… О, Богове… Пфу, пфу… Да се махаме, Радгаст! Не го докосвай, пфу, пфу!

Луната надникна за миг през тънкия облак. Гералт видя над себе си слабото лице, което много приличаше на муцуна на плъх, и малките блестящи черни очички. Чу тропота на втория, който се отдалечаваше в пресечката, от която лъхаше на котки и на загоряла мазнина.

Човекът с плъхската физиономия бавно отмести коляно от гърдите му и Гералт ясно чу шепота му:

— Следващия път… Следващия път, когато решиш да се самоубиваш, вещерю, не забърквай други в тази работа. Просто се обеси в конюшнята.