Анджей Сапковски
Парче лед (2)

II

— Вониш, Гералт — намръщи се Йенефер, без да откъсва поглед от огледалото, пред което почистваше грима от клепачите и ресниците си. — Изкъпи се.

— Няма вода — отвърна той, след като погледна в коритото.

— Ще измислим нещо. — Магьосницата стана и отвори широко прозореца. — Каква искаш: морска или обикновена?

— Морска, за разнообразие.

Йенефер разпери рязко ръце, изговори някакво заклинание и направи рязко движение. През отворения прозорец изведнъж повя остър прохладен бриз, капаците се разклатиха и в стаята със свистене нахлу зелено водно кълбо с неправилна форма. Коритото се напълни с вълнуваща се, преливаща от ръба вода. Магьосницата се върна към прекъснатото си занимание.

— Е, успя ли? — попита тя. — Какво имаше на сметището?

— Зеугъл, струва ми се. — Гералт смъкна ботушите си, свали дрехите си и влезе в коритото. — По дяволите, Йен, студено е. Не можеш ли да я затоплиш?

— Не. — Магьосницата приближи лице към огледалото и с помощта на стъклена тръбичка си капна нещо в окото. — Това заклинание е ужасно уморително и от него започва да ми се гади. А и студената вода ще ти е от полза след еликсирите.

Гералт не взе да спори. Нямаше никакъв смисъл да се спори с Йенефер.

— Създаде ли ти трудности зеугълът? — Магьосницата потопи тръбичката в едно шишенце и капна от течността и в другото си око, като изкриви смешно устни.

— Не особено.

През отворения прозорец долетя грохот, трясък на чупещо се дърво и се чу глас, който заповтаря фалшиво, несвързано и нечленоразделно припева на популярна непристойна песничка.

— Зеугъл. — Магьосницата се пресегна към поредното шишенце от наредения на масичката внушителен комплект и измъкна тапичката. В стаята замириса на люляк и касис. — Виж ти! Дори в града вече лесно се намира работа за вещер, няма нужда се влачиш по пущинаците. Знаеш ли, Истред твърди, че това вече се превръща в норма. На мястото на измиращите в горите и блатата същества идва нещо друго, някаква нова мутация, приспособена към изкуствената, създадена от човека среда.

Гералт се намръщи, както винаги, когато се споменеше Истред. Започваше вече да му писва от постоянното прехласване на Йенефер пред гениалността на Истред. Дори и когато Истред беше прав.

— Истред е прав — продължи Йенефер, докато втриваше в бузите и клепачите си нещо, което ухаеше на люляк и касис. — Помисли сам: псевдоплъховете в каналите и шахтите, зеуглите на сметищата, плескачите в замърсените ровове и водоеми, тайенжите в реките край мелниците. Това е някаква симбиоза, не мислиш ли?

„И гхулите на гробищата, които изяждат мъртъвците на следващия ден след погребването им — помисли си Гералт, докато отмиваше сапуна от себе си. — Пълна симбиоза.“

— Да. — Магьосницата отмести шишенцата и бурканчетата. — В градовете също може да се намери работа за вещер. Мисля, че някой ден ще се установиш за постоянно в някой град, Гералт.

„По-скоро ще получа удар“ — помисли си той, но не каза нищо. Да възрази на Йенефер, означаваше да се стигне до скандал, а скандалите с Йенефер съвсем не бяха безопасни.

— Свърши ли, Гералт?

— Да.

— Излез от коритото.

Без да става, Йенефер махна небрежно с ръка и изрече заклинание. Водата от коритото, заедно с онази, която се бе разляла по пода и се стичаше от Гералт, се събра в полупрозрачно кълбо и излетя със свистене през прозореца. Чу се звучен плясък.

— Чумата да ви тръшне, гадини! — долетя сърдит вик отдолу. — Няма ли къде да си изливате пикнята? Живи да ви изядат, да пукнете дано!

Магьосницата затвори прозореца.

— По дяволите, Йен! — изкикоти се вещерът. — Можеше да я изхвърлиш по-далече!

— Можех — измърмори магьосницата. — Но не исках.

Тя взе от масата светилник и се приближи до Гералт. Бялата нощница прилепваше към тялото й и я правеше невероятно привлекателна. „Повече, отколкото ако беше гола“ — помисли си той.

— Искам да те огледам — каза тя. — Зеугълът може да те е одраскал.

— Не ме е одраскал. Щях да усетя.

— След еликсирите? Не ме разсмивай. След еликсирите не би усетил и счупване, дори и ако костта ти изскочи и се закачи за някой жив плет. А на зеугъла може да е имало всичко, от бактерии до трупоядци. И ако е така, все още има време да се противодейства. Обърни се.

Той усещаше по тялото си меката топлина на светилника и случайните докосвания на косата й.

— Изглежда, всичко е наред — каза тя. — Лягай, докато еликсирите не са те повалили. Тези смеси са дяволски опасни. Бавно се убиваш с тях.

— Принуден съм да ги взимам преди битка.

Йенефер не отговори. Седна отново пред огледалото и среса бавно черните си блестящи къдрици. Винаги решеше косите си преди лягане. Гералт смяташе това за чудачество, но обожаваше да я гледа по време на тази процедура и подозираше, че Йенефер знае това.

Изведнъж му стана много студено, а от еликсирите направо го втресе. Вратът му се схващаше, в стомаха му нещо се превъртя и му се догади. Изруга под нос и се свлече на леглото, като не откъсваше очи от Йенефер.

Някакво движение в ъгъла на стаята привлече вниманието му и той погледна нататък. Върху накриво закрепените за стената омотани с паяжини еленови рога бе кацнала малка, черна като смола птица. Беше обърнала глава настрани и гледаше Гералт с жълтото си неподвижно око.

— Какво е това, Йенефер? Откъде се е взело?

— Какво? — обърна глава Йенефер. — А, това ли? Керкенез.

— Керкенез? Керкенезите са червеникавокафяви, а този е черен.

— Това е магически керкенез. Аз го направих.

— Защо?

— Трябваше ми — отсече тя.

Гералт не продължи да я разпитва, защото знаеше, че няма да получи отговор.

— Ще ходиш ли утре при Истред?

Магьосницата отмести шишенцето на края на масата, прибра гребена в кутията и затвори вратичките на трикрилното огледало.

— Ще отида. Още сутринта. Защо, какво има?

Тя легна до него, без да гаси светилника. Никога не гасеше светлината — не понасяше да спи на тъмно. Независимо дали ще е светилник, фенер или свещ — трябваше да догори до края.

Винаги. Още едно чудачество. Йенефер имаше невероятно много чудачества.

— Йен?

— Ъхъ?

— Кога ще си тръгнем?

— Не ми досаждай. — Тя придърпа рязко юргана. — Едва от три дни сме тук, а ме питаш вече поне трийсет пъти. Казах ти, че имам работа тук.

— С Истред?

— Да.

Той въздъхна и я прегърна, без да крие намеренията си.

— Хей — прошепна тя. — Взимал си еликсири…

— И какво от това?

— Нищо.

Тя се закикоти като девойче, притисна се към него, надигна се и се изви, за да свали ризата си. Както винаги, гледката на голото й тяло предизвика тръпки по гърба му, които плъзнаха и по галещите кожата й пръсти. Той допря устни до гърдите й, закръглени и изящни, с толкова бледи зърна, че се открояваха само с формата си. Зарови пръсти в косите й, ухаещи на люляк и касис.

Тя се поддаде на ласките му и замърка като котка, триейки коляно в бедрото му.

Скоро се оказа — както обикновено, — че е надценил своята издръжливост на въздействието на магическите еликсири и е забравил за вредното им влияние върху човешкия организъм. „А може и да не е заради еликсирите — помисли си той, — може и да е заради умората от битките, заради риска и заплахата от гибел? Заради умората, на която вече съм свикнал да не обръщам внимание? Но организмът ми, макар и изкуствено подобрен, не се поддава на рутината. Реагира естествено. Ала бедата е там, че това става, когато не трябва. Проклятие!“

Но Йенефер — както винаги — не падна духом заради някакви дреболии. Той усети как тя го докосва и шепне нещо до самото му ухо. Както винаги, се замисли против волята си за космическия брой други случаи, в които е била принудена да използва това доста практично заклинание. А после престана да мисли за това.

Както обикновено беше необикновено.

Той гледаше устните й, ъгълчетата им, треперещи в неволна усмивка. Познаваше добре тази усмивка, тя винаги му се бе струвала по-скоро усмивка на триумф, отколкото на щастие. Никога не я беше питал дали е така. Знаеше, че няма да му отговори.

Черният керкенез, кацнал на еленовите рога, разтърси криле и щракна с кривия си клюн. Йенефер извърна глава и въздъхна. Много тъжно.

— Йен?

— Нищо, Гералт — целуна го тя. — Нищо.

Пламъчето на светилника трепкаше. В стената стържеше мишле. В скрина тихо и монотонно скърцаше дървояд.

— Йен?

— Да?

— Да се махнем оттук. Не се чувствам добре. Градът ми влияе фатално.

Тя се обърна настрани, прекара ръка по бузата му, отметна косите му и плъзна пръсти надолу. Докосна загрубелите белези от рани отстрани на шията му.

— Знаеш ли какво означава името на този град? Аед Гинваел?

— Не. На елфически ли е?

— Да. Означава „парче лед“.

— Странно, не подхожда на тази отвратителна дупка.

— Елфите — прошепна замислено магьосницата — имат легенда за Кралицата на зимата, която по време на снежни виелици пътува из страната с шейна, теглена от бели коне. Докато пътува, кралицата разпръсква наоколо твърди и остри кристалчета лед и горко на онзи, на когото такова ледче попадне в окото или в сърцето. Той е обречен. Вече нищо не може да го зарадва. Всичко, което не притежава белотата на снега, му се струва грозно и отвратително. Той губи покоя си, изоставя всичко и започва да следва Кралицата, своята мечта и любов. Но никога не я намира и умира от мъка. Изглежда, тук, в този град, някога се е случило подобно нещо. Красива легенда, нали?

— Елфите винаги успяват да облекат всичко в красиви думи — промърмори Гералт сънено и целуна рамото й. — Това изобщо не е легенда, Йен. Това е красиво описание на отвратителното явление, наречено Дивото преследване, проклятие на някои райони. Необяснимо масово умопомрачение, каращо хората да се присъединят към призрачно шествие, носещо се в небето. Виждал съм го. Всъщност се случва често през зимата. Давали са ми луди пари, за да сложа край на тази гадост, но не съм се хващал. Нищо не може да се направи срещу Дивото преследване…

— Вещер — прошепна тя, целувайки го по бузата. — В теб няма нито капка романтика. А аз… аз обичам легендите на елфите. Толкова са красиви. Жалко, че хората нямат такива. Може би някой ден ще имат? Може би ще ги създадат? Но за какво може да се разказва в легендите на хората? Накъдето и да погледнеш — само сивота и застой. Дори онова, което започва красиво, бързо завършва със скука и баналност в този човешки ритуал, в този досаден ритъм, наречен живот. Ох, Гералт, не е лесно да съм магьосница, но в сравнение с обикновеното човешко съществуване… Гералт?

Тя положи глава върху неговите равномерно надигащи се гърди.

— Спи — прошепна. — Спи, вещерю.