Анджей Сапковски
Парче лед (4)

IV

— Тук можем да поговорим свободно, Гералт. Седни.

Това, което се набиваше най-много на очи в работилницата, беше голямото количество книги — именно те заемаха най-много пространство в просторното помещение. Дебелите томове запълваха шкафовете, огъваха рафтовете, бяха затрупали сандъците и бюрата. Доколкото вещерът можеше да прецени, книгите струваха цяло състояние. Разбира се, имаше и достатъчно други типични елементи на декора — чучело на крокодил, висяща под тавана препарирана риба-таралеж, покрит с прах скелет и богата колекция от буркани със спирт, вероятно съдържащи всевъзможни гадини — сколопендри, паяци, змии, жаби, а също и безчет човешки и нечовешки органи, предимно вътрешни. Имаше и хомункулус или нещо, наподобяващо хомункулус, но можеше да се окаже и опушено новородено.

Колекцията не направи впечатление на Гералт — беше живял половин година с Йенефер във Венгерберг, а тя имаше още по-интересна сбирка, съдържаща дори фалос със смайваща големина, вероятно на планински трол. Тя имаше и не особено удачно натъпкано чучело на еднорог, на гърба на което обожаваше да се люби. Гералт беше на мнение, че ако изобщо съществува особено неподходящо за това занимание място, то е на гърба на жив еднорог. Но докато той смяташе леглото за лукс и ценеше всички възможности, предлагани от тази прекрасна мебел, Йенефер беше необикновено екстравагантна. Гералт си спомняше приятните моменти, прекарани с магьосницата на един наклонен покрив, в застлана със стърготини дупка, на балкон, при това чужд, на перилата на мост, във въртяща се в буйна вода лодка и по време на левитиране на трийсет сажена над земята. Но най-зле беше на еднорога. Все пак настъпи щастливият ден, в който чучелото се счупи под тях и се разпадна на парчета, давайки им много поводи за смях.

— Какво те забавлява толкова, вещерю? — попита Истред и седна на дългата маса, отрупана със стари черепи, кости и ръждясали железа.

— Всеки път, когато видя такова нещо — вещерът седна срещу него и посочи бурканите и стъклениците, — се чудя наистина ли не е възможно да се занимава човек с магия, без да използва цялата тази гадост, от която се свива стомахът.

— Въпрос на вкус — каза магьосникът. — И на навик. Това, което е противно за едни, не прави впечатление на други. А кое е противно за теб, Гералт? Интересно, какво може да е противно за някого, който, както чувам, за пари е готов да потъне до гуша в гадости и нечистотии? Моля, не приемай въпроса ми за обида или провокация. Наистина ми е интересно какво може да предизвика отвращение у един вещер.

— А не съхраняваш ли случайно в това бурканче менструална кръв от девица, Истред? Разбираш ли, става ми противно, като си представя как ти, уважаваният магьосник, се опитваш да събереш капка по капка тази течност, клекнал с бурканче в ръка до самия извор.

— Право в целта — усмихна се Истред. — Имам предвид качеството на шегата ти, защото сгреши относно съдържанието на бурканчето.

— Но ти се е налагало да използваш такава кръв, нали? Чувал съм, че някои заклинания не се получават, без да имаш под ръка кръв на девойка, която най-добре да е убита по време на пълнолуние от мълния от ясно небе. Интересно, с какво такава кръв е по-добра от кръвта на стара развратница, която се е напила и е паднала от крепостна стена?

— С нищо — каза магьосникът, усмихвайки се любезно. — Но ако се разчуе, че за целта може да се използва почти всякаква кръв, всеки шарлатанин ще се захване да експериментира с магии. А ако на шарлатаните им се наложи да събират в шишенце и да използват кръвта на девица, драконови сълзи, отрова от бели тарантули, отвара от отрязаните ръце на новородено или на труп, изкопан в полунощ, на мнозина ще им изстине ентусиазмът.

Замълчаха. Като че потънал в дълбок размисъл, Истред почукваше с нокти един напукан кафяв череп, загубил долната си челюст. При това прекарваше показалеца си по назъбения ръб на зейналия в костта на слепоочието отвор. Гералт хвърляше бегли погледи към магьосника и се чудеше на колко ли години е. Знаеше, че най-способните могат да спират окончателно процеса на стареене, и то във всяка възраст. Мъжете, заради репутацията и престижа, предпочитаха по-зряла възраст, демонстрираща знания и опит. Жените — като Йенефер — се интересуваха по-малко от престижа и повече от привлекателността. Истред не изглеждаше по-възрастен от достойните четирийсет. Имаше леко прошарени, достигащи до раменете прави коси и многобройни придаващи сериозност бръчици по челото, около устата и в крайчетата на очите. Гералт не знаеше дали дълбочината и мъдростта на сивите благи очи са естествени, или са предизвикани от магия. След кратък размисъл стигна до извода, че е все едно.

— Истред — прекъсна той мълчанието, — дойдох, защото исках да се видя с Йенефер. И макар че не я заварих, ти ме покани да поговорим. За какво? За шарлатаните, опитващи се да нарушат монопола ви върху магиите? Знам, че причисляваш и мен към тази сган. Не съм учуден. Наистина, за миг ми се стори, че ще се окажеш различен от своите събратя, които често влизат в сериозни разговори с мен само за да ми обяснят, че не ме обичат.

— Нямам намерение да се извинявам заради своите, както се изрази ти, „събратя“ — отговори спокойно магьосникът. — Разбирам ги, защото на мен, както и на тях, ми се наложи да се потрудя здраво, докато овладея чародейското изкуство. Още когато бях съвсем малък, докато връстниците ми тичаха по ливадите с лъкове, ловяха риба или играеха на „четно и нечетно“, аз залягах над ръкописите. От каменния под в кулата ме боляха костите и ставите. През лятото, разбира се, защото през зимата ми се пукаше емайлът на зъбите. От прахта по старите свитъци и книги кашлях така, че ми излизаха свитки от очите, а моят учител, старият Рьодскилд, никога не пропускаше случай да ме наложи по гърба с тоягата си, защото явно смяташе, че иначе няма да постигна успехи в науката. Не съм опитвал нито военната служба, нито момичетата, нито бирата в най-хубавите години от живота ми, когато всички удоволствия са особено притегателни и приятни.

— Горкичкият — каза вещерът. — Направо ми потичат сълзи от очите.

— За какво е тази ирония? Опитвам се да ти обясня причините, поради които магьосниците не обичат селските знахари, заклинателите, целителите, вещиците и вещерите. Наричай го както искаш, дори обикновена завист, но именно в това е причината за антипатията. Разгневяваме се, когато виждаме как аматьори и профани използват магическото изкуство, което са ни учили да възприемаме като елитарен дар, привилегия за най-добрите и свещена мистерия. Дори и ако е обикновена, нисша, достойна за осмиване магия. Ето защо събратята ми не те обичат. Ето защо не те обичам и аз.

На Гералт вече му омръзваше от дискусии и намеци. Завладя го неприятно, дразнещо безпокойство, сякаш охлюв лазеше по врата и гърба му. Той погледна Истред в очите и стисна ръба на масата.

— Става въпрос за Йенефер, нали?

Магьосникът вдигна глава, но продължи да почуква тихичко по черепа.

— Завидна проницателност — каза той, издържайки погледа на вещера. — Поздравления. Да, става въпрос за Йенефер.

Гералт премълча. Някога, преди много години, когато беше още млад, вещерът дебнеше в засада мантикор. И чувстваше, че мантикорът се приближава. Не го виждаше, не го чуваше, но го усещаше. Никога не забрави това усещане. Сега беше същото.

— Твоята проницателност — поде магьосникът — ни позволява да спестим доста време, през което щяхме да се въртим в кръг. А сега въпросът е поставен открито.

Гералт премълча.

— Близкото ми познанство с Йенефер — продължи Истред — датира от доста отдавна. Дълго то беше просто познанство без задължения и се изчерпваше в дълги или кратки, повече или по-малко редовни срещи. Такива незадължаващи с нищо срещи се практикуват повсеместно от хората с нашата професия. Само че това изведнъж взе да не ми харесва. Реших да й предложа да остане с мен завинаги.

— Какво отговори тя?

— Каза, че ще си помисли. А аз й дадох време за размисъл. Знам, че няма да й е лесно да реши.

— Защо ми казваш всичко това, Истред? Какво те ръководи, освен достойната за уважение, но странна искреност, толкова рядка за хората с твоята професия? Каква е целта й?

— Прозаична — въздъхна магьосникът. — Виждаш ли, именно ти пречиш на Йенефер да вземе решение. Затова те моля да се оттеглиш. Да се махнеш от живота й и да престанеш да й пречиш. Накратко: да вървиш по дяволите. Най-добре тихичко и без да се прощаваш, както си свикнал да постъпваш, според думите й.

— Наистина — усмихна се Гералт, — твоята прямота ме поразява все повече и повече. Очаквах всичко, но не и подобна молба. А не ти ли се струва, че вместо да ме молиш, трябваше просто да ме удариш иззад ъгъла с кълбовидна мълния? И пречката щеше да изчезне, щяха да останат само малко сажди, които да се изстържат от стената. Лесен и сигурен способ. Защото, виждаш ли, молбата може да се пренебрегне, а кълбовидната мълния — не.

— Не виждам причини за отказ.

— Защо? Нима твоята странна молба не е просто предупреждение, предотвратяващо мълнията или някое друго, не по-малко весело заклинание? А може би тя ще бъде подкрепена с някой по-звънък аргумент? Сума, която ще зашемети алчния вещер? И колко възнамеряваш да ми заплатиш, за да ти освободя пътя към щастието?

Магьосникът престана да почуква по черепа, положи ръка върху него и сви пръсти. Гералт забеляза как кокалчетата му побеляха.

— Не исках да те обиждам с такова предложение — каза магьосникът. — Бях далече от това. Но… ако… Гералт, аз съм магьосник, и то не кой да е. Не смятам за нужно да се хваля с всесилието си, но бих могъл да изпълня много от желанията ти, ако ги изкажеш. Някои, например, с подобна лекота.

Той махна небрежно с ръка, сякаш прогонваше комар, и над масата тозчас започнаха да се реят множество приказно цветни пеперуди-аполони.

— Моето желание, Истред — процеди вещерът, докато махаше, за да прогони насекомите, — е да престанеш да се бъркаш в отношенията ми с Йенефер. Слабо ме интересува какви предложения й правиш. Не ме интересува какво е било преди, сега тя е с мен. Нима искаш да се оттегля, за да ти облекча живота? Отказвам. Не само че няма да ти помогна, но ще ти преча в границите на скромните си възможности. Както виждаш, аз съм не по-малко откровен от теб.

— Нямаш право да ми отказваш.

— За кого ме вземаш, Истред?

Магьосникът го изгледа внимателно и се наведе през масата.

— За нейно мимолетно увлечение. За минути на опиянение, в най-добрия случай за каприз, за приключение, каквито Йена е имала стотици. Защото Йена обича да си играе с емоциите, тя е импулсивна и капризите й са непредсказуеми. Затова те и приемам. Защото, след като размених няколко думи с теб, отхвърлих възможността тя да се отнася към теб просто като към инструмент. А повярвай ми, това се случва доста често.

— Не разбра въпроса ми.

— Грешиш, разбрах го. Но умишлено говоря само за емоциите на Йена. Защото ти си вещер и в теб не може да има никакви емоции. И не желаеш да изпълниш молбата ми само защото ти се струва, че се нуждаеш от нея, мислиш си, че… Не, Гералт, ти си с нея само защото тя иска това и ще бъдеш с нея, докато го иска. А това, което чувстваш ти, е само отражение на нейните емоции, на интереса, който проявява към теб. В името на всички демони в Пъкъла, Гералт, ти много добре знаеш какъв си. Мутант. Не ме разбирай погрешно, нямам намерение да те унижавам. Просто констатирам факта. Ти си мутант, а едно от основните свойства на мутацията ти е абсолютната неспособност да изпитваш емоции. Създали са те такъв, за да можеш да си вършиш работата. Разбираш ли? Ти не можеш да чувстваш. Това, което смяташ за чувства, е само клетъчна соматична памет, ако знаеш какво означава това.

— Представи си, знам.

— Още по-добре. Чуй ме. Моля те за това, за което може да се помоли вещер, но не и човек. Аз съм откровен с вещера, с човек не бих могъл да си го позволя. Гералт, искам да дам на Йена разбиране и стабилност, нежност и щастие. Можеш ли с ръка на сърцето да кажеш, че й предлагаш същото? Не можеш. За теб това са само думи. Мъкнеш се подир Йена и подобно на дете се радваш на временната симпатия, с която те дарява. Ти си като подивял котарак, по който всички хвърлят камъни — мъркаш, доволен, че се е намерил някой, който не се гнуси да те погали. Разбираш ли какво имам предвид? Знам, че разбираш, не си глупак, това е ясно. Ето, сам виждаш — нямаш право да ми откажеш, ако те помоля учтиво.

— Имам толкова право да ти откажа — процеди Гералт, — колкото и ти да ме помолиш, така че правата ни се елиминират взаимно. Което ни връща в изходната точка, а тя е следната: Йен, на която, очевидно, не й пука за моята мутация и за последствията от нея, сега е с мен. Ти си й направил предложение — това е твое право. Тя е казала, че ще помисли — това е нейно право. На теб ти се струва, че аз й преча да вземе решение, че тя се колебае и причината за това е в мен? Е, това вече е мое право. Ако се колебае, значи има причини за това. Сигурно все пак й давам нещо, макар и за това да няма думи във вещерския речник.

— Чуй ме…

— Не. Ти ме чуй. Казваш, че някога е била с теб? Кой знае, може би не аз, а ти си само нейно мимолетно увлечение, каприз, игра с емоциите, която е толкова типична за нея? Не изключвам дори да те е възприемала единствено като инструмент. Тази възможност, господин магьосник, не бива да се изключва само въз основа на някой разговор. В такива случаи, струва ми се, инструментите са по-съществени от красноречието.

Истред дори не потрепна. Гералт се зачуди на самообладанието му. И все пак проточилото се мълчание подсказа, че ударът е попаднал в целта.

— Играеш си с думите — каза най-накрая магьосникът. — Опияняваш се от тях. Искаш да замениш с думи нормалните човешки усещания, които в теб ги няма. Твоите думи не изразяват чувства, те са само звуци, както когато почукам по този череп. Защото също като него си празен отвътре. Нямаш право…

— Престани! — прекъсна го рязко Гералт. Може би даже прекалено рязко. — Престани да отричаш правата ми, стига толкова! Казах ти: имаме равни права. Даже, не, по дяволите, моите са по-големи!

— Наистина ли? — Магьосникът леко пребледня, с което достави огромно удоволствие на Гералт. — И как така?

Вещерът се замисли за секунда и реши да го довърши.

— Защото — изстреля той — снощи тя беше с мен, а не с теб.

Истред придърпа черепа към себе си и го поглади. За огорчение на Гералт ръката му дори не трепна.

— И това ти дава някакви права?

— Само едно. Правото да си правя изводи.

— Аха — изрече бавно магьосникът. — Добре. Както желаеш. Тя беше с мен тази сутрин. Направи си извода, имаш това право. Аз вече съм направил своя.

Мълчанието продължи дълго. Гералт отчаяно търсеше думи. И не ги намери. Нито една.

— Говорим празни приказки — каза той най-накрая и се изправи. Ядоса се на себе си, че думите му прозвучаха грубо и глупаво. — Тръгвам си.

— Върви по дяволите — също толкова грубо подхвърли Истред, без да го поглежда.