Анджей Сапковски
Парче лед (5)

V

Когато тя влезе, той лежеше облечен на леглото, сложил ръце под главата си. И се правеше, че гледа в тавана, макар че гледаше нея.

Йенефер затвори бавно вратата след себе си. Беше красива.

„Колко е красива — помисли си той. — Всичко в нея е прекрасно. И опасно. Нейните цветове, контрастът между черното и бялото. Прелест и заплаха. Нейните гарвановочерни естествени къдрици. Изразителните й скули, бръчиците, които усмивката — ако реши да се усмихне — образува около устните й, изящно тънки и бледи от грима. Веждите й, чудесно неправилни, когато изтрие въглена, очертаващ ги през деня. Носът й, прекрасно въздълъг. Малките й ръце, красиво нервни, неспокойни и ловки. Талията й, тънка и гъвкава, подчертана с прекалено стегнат колан. Стройните й крака, които се очертават красиво под черната пола. Тя е прекрасна.“

Йенефер мълчеше. Седна на масата и опря брадичка на сплетените си пръсти.

— Е, добре, да започваме — каза тя накрая. — Това проточило се драматично мълчание е прекалено банално за моя вкус. Давай да приключваме с това. Стани, стига си гледал в тавана с обидена физиономия. Ситуацията е достатъчно глупава и няма нужда да я правим още по-нелепа. Ставай, казах.

Той стана послушно и седна на масата срещу нея. Тя не избегна погледа му. Това можеше да се очаква.

— Повтарям, давай да приключваме по-бързо с това. За да не те поставям в неловко положение, ще отговоря веднага на всичките ти въпроси, няма нужда дори да ги задаваш. Да, тръгнах с теб към Аед Гинваел, за да се видя с Истред, и знаех, че ще легна с него. Не очаквах, че това ще излезе наяве и че ще започнете да се хвалите един на друг. Знам какво изпитваш сега и не ми е приятно, но не се чувствам виновна.

Той мълчеше.

Йенефер тръсна глава и блестящите черни къдрици се люшнаха по раменете й.

— Гералт, кажи нещо.

— Той… — Вещерът се изкашля. — Той те нарича Йена…

— Да. — Тя не сведе поглед. — А аз него — Вал. Това е името му. Истред е прякор. Познавам го отдавна. Той ми е много близък. Не ме гледай така. Ти също си ми много близък. Ето къде е проблемът.

— Чудиш се дали да приемеш предложението му?

— Да, чудя се. Казах ти, познаваме се от години. От… много години. С него ни свързват увлечения, цели, амбиции. Разбираме се без думи. Той може да ми даде опора, а кой знае дали няма да дойде ден, в който ще се нуждая от такава. А преди всичко… Той… той ме обича. Така мисля.

— Няма да ти преча, Йен.

Тя поклати глава, а теменужените й очи проблеснаха в син пламък.

— Да ми пречиш? Нима нищо не разбираш, глупчо? Ако просто ми пречеше, веднага щях да те телепортирам на края на полуостров Бремерворд или да те пренеса със смерч до страната Хана. С минимални усилия щях да те вкарам в къс кварц и да те захвърля сред божурите в градината. Бих могла да изчистя ума ти така, че да забравиш коя съм и как се казвам. Стига да го исках. Защото бих могла и само да кажа: „Беше ми много приятно, сбогом!“ Можех и просто да си отида, както ти направи веднъж, когато напусна дома ми във Венгерберг.

— Не викай, Йен, не се гневи. И не изравяй историята с Венгерберг, обещахме си да я забравим и да не се връщаме към нея. Не ти се сърдя и не те упреквам. Знам, че към теб не могат да се приложат обикновените мерки. А това, че ми е тъжно… Че осъзнавам, че те губя, и това ме убива… Това е клетъчна памет. Атавистични остатъци от чувства на мутант, лишен от емоции.

— Не мога да понасям, когато говориш така! — избухна тя. — Не мога да понасям, когато произнасяш тази дума. Никога повече не я изричай пред мен. Никога!

— Нима това променя факта? Аз съм мутант.

— Няма никакъв факт. Не изричай пред мен тази дума.

Черният керкенез, кацнал на рогата на елена, размаха криле и застърга с нокти. Гералт погледна птицата, жълтото й неподвижно око. Йенефер отново облегна брадичка на сплетените си пръсти.

— Йен…

— Слушам те.

— Обеща да отговориш на въпросите ми. Които дори не съм длъжен да задавам. Остана един, най-важният. Този, който никога не съм ти задавал. Който се боя да ти задам. Отговори на него.

— Не мога, Гералт — отговори тя твърдо.

— Не ти вярвам, Йен. Познавам те добре.

— Не можеш да познаваш добре магьосница.

— Отговори на въпроса ми, Йен.

— Отговарям ти: не знам. Нима това е отговор?

Замълчаха. Долитащата от улицата глъчка утихна. Клонящото към залез-слънце запали огън в процепите на капаците на прозорците и прониза стаята с наклонени ивици светлина.

— Аед Гинваел — промърмори вещерът. — Парче лед… Усещах го. Знаех, че този град… е мой враг. Че е зъл.

— Аед Гинваел — повтори тя бавно. — Шейната на кралицата на елфите. Защо? Защо, Гералт?

— Вървя след теб, Йен, защото поводите на шейната ми са се оплели в поводите на твоята. А около мен е виелица. И мраз. Студено е.

— Топлината би разтопила в теб парчето лед, с което съм те уцелила — прошепна тя. — И магията би се разсеяла и щеше да ме видиш такава, каквато съм в действителност.

— Тогава пришпори белите коне, Йен, нека ме носят на север, там, където никога не настъпва размразяване. Не искам да настъпва. Искам колкото се може по-бързо да се озова в твоя леден замък.

— Този замък не съществува. — Устните на Йенефер потрепнаха, изкривиха се. — Той е символ. А нашето пътуване е преследване на мечта. Недостижима. Защото аз, Кралицата на елфите, жадувам топлина. В това се крие моята тайна. Защото всяка година в снежната виелица прекосявам с шейната си някое градче и всеки път някой, поразен от моето вълшебство, оплита поводите на своята шейна с тези на моята. Всяка година. Всяка година някой нов. Без край. Защото топлината, която толкова жадувам, същевременно унищожава магията, вълшебството и прелестта. Моят избраник, поразен от ледената звездичка, изведнъж става обикновен никой. И в затоплилите се очи аз вече не съм нищо повече от останалите… смъртни.

— А изпод идеалната белота надниква пролетта — каза той. — Надниква Аед Гинваел, грозното градче с красиво име. Аед Гинваел и неговото огромно смърдящо сметище, в което трябва да се навирам, защото за това ми плащат, защото за това са ме създали — да се завирам във всякакви мръсотии, които предизвикват в останалите гадене и отвращение. Лишили са ме от способността ми да чувствам, за да не усетя колко отвратителна е тази гадост и да не отстъпя, да не избягам от нея, обхванат от ужас. Да, лишили са ме от емоции. Но не напълно. Този, който е трябвало да го направи, е оплескал работата, Йен.

Замълчаха. Черният керкенез зашумя с перата си, разпери и прибира криле.

— Гералт…

— Слушам те, Йен.

— Сега ти отговори на моя въпрос. Този, който никога няма да ти задам. Този, от който се страхувам… И сега няма да ти го задам, но ти му отговори. Защото… Защото много искам да чуя отговора ти. Тази една-единствена дума, която никога не си ми казвал. Кажи я, Гералт. Моля те.

— Не мога, Йен.

— Защо?

— Не знаеш ли? — тъжно се усмихна той. — Моят отговор би бил просто дума. Дума, която не изразява чувства, защото аз съм лишен от тях. Дума, която би била само звук, като звука от почукването по студен и празен череп.

Тя го гледаше безмълвно. Широко отворените й очи пламтяха във виолетово.

— Не, Гералт — каза тя. — Не е вярно. Или просто не е цялата истина. Ти не си лишен от чувства. Сега виждам. Сега знам, че…

Тя замълча.

— Довърши, Йен. Вече си решила. Не лъжи. Познавам те. Виждам го в очите ти.

Тя не извърна поглед. Той знаеше.

— Йен — прошепна той.

— Дай ръка — каза тя.

Улови дланта му и той веднага почувства изтръпването и шума на кръвта по вените на ръката. Йенефер изричаше заклинание със спокоен и отмерен глас, но той виждаше капките пот по пребледнялото й чело и разширилите се от болка зеници.

Тя пусна ръката му и протегна длан. Размърда я, галейки бавно и нежно някакъв невидим предмет. Въздухът между пръстите й започна да се сгъстява, да потъмнява, да се вие на кълба и да пулсира като дим.

Гералт гледаше като омагьосан. Магията за сътворяване, която се смяташе за висше достижение на магьосниците, винаги го привличаше много повече от илюзията или трансформирането. „Да, Истред беше прав — помисли си той. — В сравнение с такава магия моите знаци са просто смешни.“

Между треперещите от напрежение длани на Йенефер постепенно се материализира тялото на черна като въглен птица. Пръстите на магьосницата галеха нежно настръхналите пера, плоската глава и кривия клюн. Още едно движение, хипнотизиращо плавно и нежно — и черният керкенез завъртя глава и изписка. Неговият близнак, все още кацнал неподвижно на рогата, му отговори по същия начин.

— Два керкенеза — каза тихо Гералт. — Два черни керкенеза, създадени с помощта на магия. Както разбирам, нуждаеш се и от двата.

— Правилно си разбрал — рече тя с усилие. — Нуждая се и от двата. Грешах, когато си мислех, че единият ще ми е достатъчен. Колко много грешах, Гералт… До тази грешка ме доведе високомерието на Кралицата на зимата, убедена в своето всемогъщество. А има неща… които не е възможно да се добият дори с магия. И има дарове, които човек не бива да приема, ако не е в състояние да отговори… с нещо не по-малко ценно. В противен случай такъв дар изтича между пръстите, разтапя се като парче лед, стиснато в юмрук. Остава само съжалението, чувството за загуба и вина…

— Йен…

— Аз съм магьосница, Гералт. Властта над материята, която притежавам, е дар. Дар, за който си плащам. Заплатих за него… с всичко, което имах. Не остана нищо.

Той мълчеше. Магьосницата потри чело с трепереща ръка.

— Грешах — повтори тя. — Но ще поправя грешката си. Емоции и чувства…

Тя докосна главата на черния керкенез. Птицата настръхна и разтвори беззвучно кривия си клюн.

— Емоции, капризи и лъжа, очарование и игра. Чувства и тяхната липса… Дарове, които не могат да се приемат… Лъжа и истина. Какво е истина? Отрицание на лъжата? Или утвърждаването на факт? А ако фактът е лъжа, какво тогава е истина? Кой е пълен с чувства, които го разкъсват, и кой е празната черупка на студения череп? Кой? Какво е истина, Гералт? Какво е истина?

— Не знам, Йен. Ти ми кажи.

— Не — каза тя и сведе поглед. За пръв път. Никога не я беше виждал да го прави. Никога. — Не — повтори тя. — Не мога. Не мога да ти кажа това. Ще го каже птицата, родена от докосването на ръцете ни. Птицо, какво е това истина?

— Истината — рече керкенезът — е парче лед.