Аманда Браун, Джанис Уебър
Училище за един милиард долара (8)

8

Когато дойде на себе си, установи, че лежи на кушетката зад сцената на Симфоничния център Мейерсън. Джини мокреше челото й със студена влажна кърпа. Във въздуха се носеше какофония от духови инструменти, камбани, тимпани и орган. Някъде далеч викаха хора. Пипа погледна дългата си бяла рокля.

— Какво става?

— Ти хвърли сватбата във въздуха.

Всичко се върна в спомена й.

— О, боже! Какъв кошмар!

— Меко казано — Джини захвърли перуката си в сенките. — Искаш ли да дойдеш с мен в Коста Рика?

— Сега?

— Предлагам ти да напуснеш за няколко дни Далас. Наистина здравата сгази лука.

Пипа си спомни, че майка й лежеше на пода.

— Мама добре ли е?

— Тя е неразрушима. Качиха я на „Бърза помощ“ заедно с дядо ти — Джини не продължи тази тема.

Главата на Пипа сякаш се въртеше.

— Къде е Ланс? — проплака тя.

— Последното, което видях, бе как хленчи по пътеката след майка си. Не знаеш каква късметлийка си, момиче! Постъпи правилно. В неговия живот има само една жена и това не си ти. Извинявай.

— Розамънд отиде ли си?

— Всички Хендерсън се изметоха. А Уокър превзеха сцената. Шаферките си тръгнаха с шаферите. Аз те донесох тук. Не! Махайте се! — развика се Джини на един от фотографите, преди да преметне огромна пътна чанта през рамото си. — Можеш ли да станеш? Чака ме кола — беше я резервирала още преди седмици, за да я закара на летището. — Трябва да изчезнеш, сериозно ти говоря.

— С тази рокля?

Джини я сграбчи за ръката.

— Веднага.

Преди да натика Пипа в таксито, Джини се отърва от двама папараци, които чакаха пред служебния вход, като захвърли камерите им сред минаващите по платното коли.

— Карай, докато ти кажа да спреш — нареди на шофьора тя. Той не разбираше добре английски, така че завъртя пръста си във въздуха. — Карай, карай! Върти в кръг!

Докато таксито навърташе километри между тях и хаоса, Джини изрови две горници и шорти от пътната си чанта. За съжаление имаше само един чифт туристически обувки, така че щеше да се наложи Пипа да остане с белите си „Маноло Бланик“.

— Е, не е президентският апартамент — рече Джини, сваляйки ципа на булчинската рокля. — Но възможностите ни са ограничени.

Докато таксито обикаляше Далас, те се преоблякоха в дрехи за къмпинг.

— Както аз виждам нещата, имаш две възможности — рече Джини, докато сгъваше меката бяла планина, която беше булчинска рокля на Пипа, във вид на стегнато руло. — Можеш да останеш в моя апартамент, докато съм в Коста Рика, или да дойдеш с мен там.

— Не мога ли просто да се прибера вкъщи? — Пипа не искаше нищо друго, освен да пропълзи в удобното си топло легло и да спи зимен сън, ако може шест месеца. — Чувствам се много болна.

— Ако бях на твое място, бих предпочела да се срещна с разярен тигър, отколкото с майка ти. Според мен дълбоко се лъжеш, че Теън ще те допусне да влезеш у вас — Джини погледна часовника си. — Самолетът ми излита след два часа.

— Но ти знаеш, че не мога просто да избягам! — простена Пипа. — Това не е правилно.

Джини даде на шофьора един адрес в Уелингтън он да Крийк^[1]. С крива усмивка се облегна на седалката.

— Но трябва да признаеш, че беше голям майтап.

— Въобще не бе забавно. Никога повече няма да премина през това.

Джини огледа преценяващо приятелката си през полузатворените си клепачи.

— Е, кой е третият?

Първоначалният импулс на Пипа бе да признае, че цялата история е измислена. Фарс. Сетне осъзна, че разкритията щяха да съсипят Ланс.

— Не мога да кажа.

— Андре?

— Какви ги говориш? Не! — но защо Джини автоматично бе предположила, че тя е човекът, който има връзка с друг?

Приятелката й я потупа по ръката.

— Много смело от твоя страна да признаеш. Най-видният ерген в Тексас никога няма да го преживее.

— Да, сигурна съм, че много дълго време няма да се среща и да излиза с мажоретки.

— Е, това си беше истински гаден номер! — Джини свали прозореца, когато стигнаха вратата с охрана. — Това е моя приятелка, Стенли. Тя има картбланш.

— Няма проблеми, госпожице Ортлип.

Шофьорът на таксито спря пред разкошния дом на Джини.

— Почакайте ме — нареди му тя.

Отключи вратата на вилата си, която Пипа бе посещавала много пъти преди.

— Тук ще си в безопасност — тя захвърли булчинските одежди на един стол. — Ще се върна след две седмици. На хладилника има списък на ресторантите, откъдето си поръчвам храна.

— Никога няма да мога да ти се отблагодаря.

Джини й подаде ключовете от къщата и колата.

— Колата е в гаража. Съжалявам, че не мога да остана.

Пипа също съжаляваше. От балкона тя видя как таксито на приятелката й потегли. След врявата и хаоса в Център Мейерсън, тишината и спокойствието тук бяха почти неземни. Сюрреалистични. Къде бяха всички? Не трябваше ли точно сега да разрязва с Ланс сватбената торта? Чувстваше огромна празнота. Като се настани вцепенено на дивана в домашния кинотеатър, Пипа включи телевизора с огромен плосък екран. На екрана бе предаването „Фантастична сватба“. Булката изглеждаше неприлично щастлива.

— Я се разкарай! — изпищя Пипа и натисна дистанционното. Попадна на „Сватби за цял живот“. Уит Макой даваше интервю. С ужас го чу да обяснява как никога не се заема със сватба, за която смята, че няма да издържи, дори ако това означава да се оттегли по средата.

— Ти си знаел, мошенико! — извика тя и отново превключи канала. Сега попадна на „Моята голяма луда гръцка сватба“.

— Не! — изкрещя Пипа и се свлече от дивана. Тя атакува рафта на Джини с DVD-та, търсейки нещо, което да не включва мъж, жена, сватба или любов, от какъвто и да е вид.

Изгледа цял филм, докато поглъщаше механично като робот няколко кутии с бисквити и половин галон мляко. Защо Ланс не се обади да я попита как е? Защо нито една шаферка не телефонираше? А дядо й? Тя провери мобилния си телефон: батериите бяха пълни, имаше обхват, беше включен на режим звънене. Сигурно хората се чудеха къде е отишла. Някои би трябвало да се тревожат. Някой трябваше да я прегърне и да прошепне. „Тихо, спокойно, вината не е твоя. Ти постъпи много благородно.“

Да бе, мечтай си! Напълно обезумяла, тя набра номера на вече бившия си годеник.

— Ланс? Добре ли си?

— Пипа? — успя да изписка той. — Къде…

— Ако посмееш да се доближиш до сина ми — прогърмя като гръмотевица гласът на Розамънд, — ще те обвиня с пълната сила на закона! Ти си зло! Стой далеч от него! — линията замлъкна.

— А ти си лайняно чудовище! — изкрещя толкова силно Пипа, че сливиците й едва не изхвръкнаха.

Не се изненада, че Ланс не бе казал на майка си истината. Уви, неговата страхливост бе надмината от собствената й глупост. Трябваше да се ожени за него, както той беше предложил. Можеха да съжителстват целомъдрено известно време, сетне тихомълком да се разделят. Щеше да има клюки, слухове и мръсни догадки, но нищо нямаше да е толкова страшно, колкото пожара, който бе запалила сама. Пипа загледа мрачно пръстена с огромния диамант на лявата си ръка. Розамънд, разбира се, щеше да си го поиска обратно.

Слава Богу, че семейство Уокър се грижеше за своите! След като Теън научеше цялата истина, щяха да й простят и да я защитят. Щеше да бъде почитана и уважавана като светица, каквато си беше. Тя натисна номер едно в паметта на телефона: Теън.

„Този номер не може да бъде избран.“

Пипа позвъни във Фльор де Лис — същото.

Изключи звука на телевизора и се остави на течението на едно полувегетативно състояние. Челюстта й бавно дъвчеше карамелизирани пуканки, докато говорещите глави една след друга заемаха телевизионния екран. Времето. Спорт. Пипа видя, но не разбра веднага, когато снимката на дядо й изпълни екрана. Едва когато под името му се изписаха две четирицифрени числа, тя се осъзна. С треперещи пръсти грабна дистанционно и включи звука.

„Ансън Уокър, легендарният петролен магнат и мултимилиардер, припадна тази вечер на семейно тържество. Той бе закаран в Медицинския център Бейлър, където лекарите само установиха смъртта му. Причината е сърдечен удар. Според непотвърдени източници господин Уокър е присъствал на сватбата на внучката си, макар че говорителят на семейството отказва да потвърди, че е имало такава. Нашите разследващи репортери са на мястото на събитие. Останете с нас.“

Лъжиците и пуканките се разлетяха във въздуха, когато Пипа скочи от дивана. Минута по-късно, боса, тя вече седеше в автомобила на Джини и караше към къщи толкова бързо, колкото смееше. Сълзите почти я заслепяваха. Дядо й беше мъртъв! Как бе възможно това? Той имаше сърце като бивол. Снощи танцува с нея! Той беше единственият, който я разбираше!

Когато приближи на около километър до имението на фамилия Уокър, трафикът стана още по-натоварен и объркан. Пипа премина между лимузини и репортерски микробуси, разоравайки морави и тротоари и избягвайки на косъм несръчни пешеходци и велосипедисти, които си падаха по доброто шоу и сеира въпреки късния час. Отрязвайки пътя на едно бентли, тя спря пред предната порта и свали затъмнения си прозорец.

— Чарли! Аз съм!

Пазачът впери очи в нея все едно никога не я бе виждал.

— Здравейте, госпожице Уокър — но не помръдна да отвори портата.

— Какво става? Отвори ми!

— Съжалявам. Майка ви даде нареждане да не ви пускам вътре — Чарли се опитваше да не гледа камуфлажната й риза. — Никога, ако трябва да бъда точен.

— Тя не се чувства добре! Знаеш това, нали? Трябва да я видя!

Чарли извади един плик от якето си.

— Баща ви ме помоли да ви предам това.

С треперещи пръсти Пипа прочете кратката бележка.

„Мило мое момиче,

Това беше много тъжна вечер за семейство Уокър. Майка ти е смазана от шок и скръб. Предлагам ти да й дадеш достатъчно време да се оправи, преди да се опиташ да осъществиш връзка с нея. Надявам се, че някой ден тя сама ще дойде при теб.

Обичам те,

Tатко.

P.S. Защо не ни каза?“

В плика имаше дебела пачка чисто нови стотачки. Пипа загледа парите за миг преди да извади половината от тях и да ги подаде на Чарли.

— Моля те, пусни ме да вляза.

— Не мога, госпожице Уокър. Предлагам ви да направите обратен завой.

Пипа се загледа през тежката желязна порта. Фльор де Лис изглеждаше така, сякаш е било оплячкосано от мародери. Работници демонтираха палатките и навесите, големите грилове за скара, цветните аранжировки, подвижните тоалетни, масите, столовете и ги товареха на камионите колкото е възможно по-бързо. Кетъринговите служители притичваха по предното стълбище с табли с храна в ръце и ги слагаха в микробусите си. Цялата прислуга стоеше на верандата, безпомощно извиваше престилките си и плачеше. Всички светлини в къщата бяха запалени, с изключение на нейната спалня.

Бентлито зад нея започна да свири с клаксона.

— Имаме покана за приема — викаше шофьорът.

— Приемът е отменен — извика в отговор Чарли. — Моля, вървете си вкъщи.

— Какво? Идваме чак от Килгор!

— Значи там ще се върнете!

— Това е непростимо грубо, господине! Обещавам ви, че Теън ще научи! — бентлито обърна бавно и се вля в движението в обратна посока.

Чарли се заслуша в слушалките си.

— Камионите ще излизат — съобщи той на Пипа. — Моля да се отместите.

— Какво ще стане, ако не го направя?

— Ще бъдете изтеглена на буксир. Съжалявам, госпожице Уокър. Такива са нарежданията, които са ми дадени. След всичко, което преживя майка ви, мисля, че ще е най-добре да си отидете тихо и кротко.

Напълно разбита, тя включи на скорост.

— Аз съм у Джини. Ако някой се интересува.

Дори да я чу, Чарли не отговори.

Снишавайки се, за да не бъде забелязана от дузината хора, които познаваше, Пипа се измъкна и се отправи отново към квартала на Джини. Върна се на дивана в домашния киносалон. Часове наред единствените движещи се части от тялото й бяха случайно трепкащите клепачи и дясната ръка, която неуморно натискаше дистанционното в търсенето на новини. Когато настъпи утрото, животът и смъртта на дядо й, както и обстоятелствата около нея, получиха още повече ефирно време. В допълнение към възбудата и вълнението всеки интервюиран от местните телевизионни журналисти изглежда имаше различна версия за събитията, разиграли се в Центъра Мейерсън.

Пипа с ужас видя своята шаферка Лиа да казва:

— Всички много се притесняваме за Пипа. Тя бе неестествено тиха цяла седмица. Очевидно майка й насила я е карала да се омъжи. Теън Уокър е като Кръстника. Правиш онова, което тя казва, или ще се събудиш с умрял кон в леглото. Не се изненадвайте, ако ме намерите да плувам по Рио Гранде заради тези мои думи.

Следващото интервю бе дадено от Седрик — заместника на сватбения координатор. Безупречен в тъмносин костюм и широка вратовръзка, замазвайки грубия си британски акцент с циментова мистрия, той представи напълно различна гледна точка и картина.

— Госпожа Уокър е една изключително симпатична дама. За нея семейството означава всичко. Въпреки че дълбоко скърби за смъртта на свекъра си, щастието на дъщеря й за нея е първостепенно. Щом Пипа обича някой друг, госпожа Уокър напълно я подкрепя. Макар че можеше да избере по-подходящ от този върховен момент, за да направи признанието.

Репортерът го загледа скептично.

— И кой е щастливецът?

— Това не влиза в шибаната ти работа, лайно от утайката на обществото!

Ланс, разбира се, отказваше всякакви интервюта. Около час по-късно ловците на скандали изнамериха и успяха да се свържат с бившата й изгора Андре в Прага.

— Пипа и аз живяхме заедно една година — обяви безгрижно той. Цигарата в устата му подскачаше нагоре-надолу като игла в печатарска машина на всяка сричка. Очите му бяха сини и бездушни както обикновено, забеляза Пипа.

— Виждали ли сте се с нея?

— Без коментар.

Тя хвърли една възглавница по телевизора.

— Долен мръсник!

Следващата беше Кимбърли.

— Мисля, че Пипа постъпи наистина ужасно. Ланс Хендерсън имаше намерение да се ожени за нея. Тя му причини огромно унижение, а на мен огромно неудобство. Лично аз изхарчих десет хиляди долара, за да взема участие в тази сватба.

— Ще предявите ли иск?

— Единственото, което сега има значение за мен е, че Ланс ще си намери по-подходяща съпруга.

— Той вече си е намерил, парцал такъв! — извика разярена Пипа.

Другите станции предаваха новини от лагера пред Фльор де Лис — имението на семейство Уокър. Камерите проследиха парада от камиони, които призори напускаха полесражението.

— Прилича на погребение — напевно обяви репортерът. — Всъщност това е първото от двете погребения за семейство Уокър тази седмица. Фамилията остава в уединение — той приближи до къщичката на пазача. — Какво можете да ни кажете за изминалата нощ?

Чарли затвори прозорчето в лицето на нахалника. Без да му мигне окото, репортерът приближи към един бял мерцедес, който стоеше наблизо.

— Извинете — прозорецът се спусна. — Приятели ли сте на семейството?

На екрана цъфна госпожа Бинго Бънц, блестяща в сапфиреносиния си костюм и подходящата шапка с пера.

— Тук съм, за да поискам обратно сватбения си подарък. Сватба очевидно няма да има.

Като едва сдържаше усмивката си, репортерът огледа дългата опашка от около четиридесет автомобила, които се бяха наредили зад госпожа Бънц.

— Сигурно всички са дошли за това, а? Опашка за връщане на подаръци?

— Може и така да го наречете.

— Ще ми кажете ли какъв беше вашият подарък?

— Приблизително петдесет хиляди долара в златни монети.

— Охо! Чухте ли, драги зрители? Това със сигурност не е тенджера за фондю!

Прозорецът се затвори.

Пипа се завлече до банята и погълна цяла шепа аспирин. Мислеше си, че сватбата на Теън й прилича на медиен цирк, но това беше десет пъти по-лошо. Тя взе всички кутии със зърнени закуски от кухнята на Джини и се върна отново на дивана. Очите й горяха.

— Къде е Пипа Уокър? — питаше говорителката. — Никой не казва — тя вдигна сутрешните вестници и Пипа ахна, когато прочете заглавията.

„Духнаха под опашката на куотърбек“. „Думи убиват дядо милиардер“.

— Никой не може да я обвини, че е изчезнала — тя обмени една усмивка с колегата си говорител. — Ти какво мислиш, Харви? Мата Хари или Булката беглец?

— Объркано дете — беше отговорът. — Всичко друго би било подсъдно.

Телевизионните станции посветиха цял ден на безуспешен лов за Теън, сетне балансираха несполуката си с дълги некролози за Ансън. Психолози даваха интервюта относно нервната възбуда и уплахата от брака и обясняваха защо се женят богатите хора. Уит Макой, макар че не разкри финансови подробности относно екстравагантността на Теън и не позволи да се разбере, че е бил уволнен, разказа за цената на една светска сватба, което обслужваше главно неговите интереси, и как „Щастливи завинаги“ ООД превръща мечтите в реалност. Правни експерти задаваха въпроса дали е бил подписан предбрачен договор. Специалисти по етикет обясняваха как да се постъпи при връщането на подаръците, когато събитието е осуетено. Говорилнята беше безкрайна. Пипа попиваше всяка дума като в транс.

Най-накрая в късния следобед телефонът иззвъня. Беше Джини.

— Как си? Държиш ли се?

— Не. Дядо умря.

— О, ужасно съжалявам! Не си го убила ти, ако това си мислиш.

— Опитах се да се прибера вкъщи — проплака Пипа. — Теън не иска да ме види, може би завинаги.

— Дай боже, амин! Извинявай, шегата май не бе на място.

— Искам да отида на погребението.

— Пипа, не бива! Помисли и ще видиш защо.

— Бих могла да се маскирам — безнадеждно плачеше Пипа.

— Всеки папарак в страната те търси и дебне. Охраната ще бъде по-стегната, отколкото при встъпването на президента в длъжност. Пресата ще е там, ще има орди журналисти. Можеш ли да си представиш какво ще настъпи, когато открият, че си там маскирана? По-добре потисни чувствата си и остави дядо ти да бъде погребан достойно и с уважение.

— Дали да не се самоубия? — прошепна Пипа.

— Може, но не в моя апартамент. Ясно ли е? — когато Пипа и този път не се разсмя, Джини продължи. — Не забравяй да изключиш джипиеса на телефона си. Могат да те проследят.

Когато пресата я нарече „Бокър Уокър“^[2], Пипа се хвърли в леглото и плака там цели два дни. Как можеше толкова лошо нещо да се случи на един толкова добър човек като нея?

През сълзи гледаше новините от погребението и телешопинг. Претърси кухнята на Джини за храна. Телефонът звънеше денем и нощем. Репортерите предлагаха на Джини огромни суми, ако даде ексклузивно интервю. От време на време тя проверяваше собствения си мобилен за съобщения. Същите репортери предлагаха същите суми и на нея. Уит Макой се обади веднъж, за да й каже, че предварително е знаел, че ще се случи нещо лошо, и че ще бъде щастлив да й направи 30-процентна отстъпка, ако някой ден реши да се зажени втори път. Кимбърли имаше наглостта да я попита дали е върнала годежния пръстен на Ланс. От Теън — нито дума. Мълчанието направо я убиваше. На третия ден, тъкмо бе привършила последната от замразените пици на Джини, звънецът на вратата иззвъня. Пипа почти щеше да се задави с пепероните, но нито помръдна, нито отговори. Посетителят търпеливо натискаше звънеца на всеки 30 секунди. Накрая тя отиде на пръсти до вратата и сложи око на шпионката. Отвън стоеше Шелдън Еделщайн — адвокатът на дядо й, с куфарче в ръка и голяма кесия с продукти. През последните години Шелдън бе смятан за член на семейството, а и беше кръстник на Пипа.

За пръв път много щастлива да го види, тя отвори вратата.

— Шелдън! — Хвърли се отгоре му така енергично, че той щеше да падне. — Как ме намери?

— Чарли ми подшушна, че може да си тук. Останалото бе въпрос на преминаване на известна сума от моя джоб в джоба на пазача.

Шелдън отстъпи и огледа загрижено Пипа. Последния път, когато я бе видял, тя беше неземно видение в бяло. Сега изглеждаше рошава, неизмита и разстроена. Тениската никак не допринасяше за външния й вид.

— Май не смееш да си подадеш носа навън.

Очите на Пипа плувнаха в сълзи.

— Къде бих могла да отида?

Антарктида бе една добра възможност.

— Донесох ти сладкиши от Маргарита. Да пийнем по чаша чай, какво ще кажеш?

Те отидоха в кухнята и Пипа сложи вода да кипне. Шелдън остави на масата лимонови бисквити.

— Сами ли сме?

— Да. Джини е в Коста Рика.

— Имах предвид другия мъж.

Другият мъж беше при Ланс.

— Сами сме. Как е майка ми?

— Не особено добре. Сватбата означаваше много за нея, както може би предполагаш. Да видиш как всичко това се превръща в дим пред очите ти и да загубиш Ансън в един и същи ден сигурно е много сериозен удар. За щастие Теън реагира добре на лечението — хвойнови плодчета под формата на джин.

— Ще се оправи. Да се чувстваш разочарован е различно от това да се чувстваш виновен — Пипа вдигна пищящия чайник. — Аз убих дядо си, Шелдън.

— Глупости! Ансън беше на осемдесет и четири години. Цяла седмица не спря да ходи по купони. Щеше да умре и по време на обикновена сватба, ако искаш да знаеш — адвокатът се прокашля и оправи вратовръзката си. Ако Пипа го познаваше по-добре, щеше да знае, че е на път да изрече огромна монументална лъжа. — Когато го положиха в линейката, бях до него. Знаеш ли какви бяха последните му думи? „Кажи на Пипа, че не е виновна за нищо. Кажи й, че я обичам и напълно разбирам защо спря сватбата.“

Нямаше смисъл да обременява бедното дете с вина за цял живот.

Очите й блеснаха.

— Наистина ли каза това? — не бяха ли прекалено много думи за някой, който току-що е преживял сърдечен инфаркт и умира.

— Всяка дума. Кълна се в библията.

За Шелдън бе лесно да произнесе подобна клетва — той беше евреин.

— Какво облекчение! Чувствам, че огромна тежест падна от сърцето ми.

— Едната причина да дойда тук бе, за да ти кажа тези относително добри новини — адвокатът отвори куфарчето си. — Но има и някои правни въпроси, които трябва да обсъдим.

Тонът на гласа му не вещаеше нищо добро. Пипа донесе чая и седна на кухненската маса срещу него.

— Трябва да проумееш, че майка ти не е на себе си — започна той. — Но все пак била в достатъчно добро психично здраве, за да подпише тези документи тази сутрин.

Пипа се опита да си спомни какво бяха говорили всички онези адвокати по време на предаванията по телевизията.

— Да не би да ме съди за неспазване на договора?

— Не, скъпа. Тя смята да се откаже от теб. Да те лиши от наследство.

Пипа трепна. Какви жестоки думи!

— Какво означава това?

— Означава, че повече не те смята за своя дъщеря. Богатството й няма да мине в твои ръце. Ти няма да я наследиш. Повече не можеш да смяташ Фльор де Лис за свой дом. Казано с юридически термини, вече си сираче. Като Дейвид Копърфийлд.

— А баща ми? — едва не се задави Пипа. — И той ли иска да се откаже от мен?

— От вчера той играе голф в Мароко. Майка ти го изгони от къщи с един античен свещник. Той се страхува за живота си.

— Трябва да му се обадя — рече Пипа. — Той никога няма да се съгласи с това.

Мълчанието на Шелдън подсказваше, че предположението й може би е неправилно.

— Пипа, понякога е много трудно някои решения да бъдат разбрани. Ти вече не си дете. Трябва да приемеш отговорността за своите действия. Благодарение на теб Теън е изпаднала в несигурно положение в обществото, вероятно до края на живота си. Не можеш да очакваш от нея да не е ядосана и изпълнена с малко отмъстителност.

— Ти наричаш това да се откажеш от детето си и да го лишиш от наследство малко отмъстителност? — извика Пипа. Тя се хвана за главата. — Съжалявам, Шелдън. Дойде ми малко шокиращо.

Мамка му! По дяволите! Малко шокиращо ли? Та тя нямаше диплома! Не бе завършила колежа! Нямаше покрив над главата си! Нямаше издръжка! Нямаше никакви професионални умения! Не знаеше дори дали може да работи с касовия апарат в Тако Бел^[3].

— Как ще живея? Как ще оцелея?

Шелдън мрачно отпи от чая.

— Неизвестни са пътищата Божии. Съдбата подрежда живота по странни начини. Дядо ти винаги вярваше, че в теб има голям потенциал. Той те окуражаваше да преследваш мечтите си, независимо дали бяха да правиш филми в Прага или да се омъжиш за Хендерсън — Шелдън тактично премълча факта, че нито една от двете й мечти не струваше и пукната пара. — Той винаги желаеше най-доброто за теб, но искаше да си го заслужиш. Затова основа един фонд, който се активира след смъртта му — Шелдън извади някакви документи от куфарчето си и си сложи очила за четене. — Ще получаваш издръжка от шейсет хиляди долара всеки месец.

— О, благодаря ти, Боже!

— Има обаче едно условие.

— Тази издръжка ще ти се дава само докато учиш.

— Какво да уча?

— Каквото си избереш — Шелдън продължи да чете. — Ако и когато вземеш диплома, ще получиш останалата част от фонда.

— И тъй като някъде наоколо има един милиард долара, който стои и те очаква, предлагам да се опиташ да си вземеш изпитите.

— Как мога да се върна в училище? Та аз съм опозорена!

— Формулировката е непоклатима. Наследяваш по-голямата част от имотите на Ансън, Пипа. Той остави едно дребно подаяние — към петдесет милиона, на баща ти. Което може би е причината Теън да направи опит да го убие със свещника.

— Не разбирам! Защо Робърт не е получил нищо?

— Не можем да питаме мъртвите. Подозирам, че Ансън се е страхувал, че майка ти ще прахоса богатството на семейство Уокър. Нейните разточителни вкусове са добре документирани и всеизвестни. И очевидно е вярвал, че ти ще направиш нещо по-умно и по-смислено с парите — Шелдън премести чашата си. — Някакви въпроси?

— Извинявай. Аз съм в шок.

— Всички сме в шок. Имаш ли нещо против да направя предложение, което може да улесни живота на всички ни? Веднага промени името си. Тръгни на училище и започни нов живот.

— Това са три предложения.

— Тогава само промени името си. Мога незабавно да уредя документите — Шелдън отвори писалката си „Монблан“. — Е, отсега нататък ти би искала да се казваш… Как?

— Откъде да знам? Това не е нещо, за което съм мислила през последните няколко години.

— Да, разбира се — той остави визитната си картичка на масата. — Това е личният ми телефон. Можеш да ми звъниш по всяко време — денем и нощем. В чантата има още сладкиши.

Пипа го изпрати до вратата и спря.

— Мислиш ли, че някой ден Теън ще ми прости?

— Трябва да й дадеш малко време, дете. Ти й нанесе дълбока рана.

— Но това не е цялата история. Аз не й казах всичко.

Шелдън сви рамене.

— Не съм сигурен, че състоянието й ще издържи още разкрития. Довиждане, скъпа. Помисли си за ново име. И къде би ти харесало да живееш. Не е задължително да е Далас.

След като той си отиде, Пипа си сипа голяма доза уиски — първото й по-силно питие след сватбата. Скоро щеше да бъде много по-богата, отколкото в най-лудите си мечти. Цената за това бе загубата на семейството и репутацията й. Сделката не бе добра. Тя с радост би дала и последния си цент, ако можеше да върне часовника назад — в събота следобед малко преди пет. Ако парите не можеха да направят това, каква полза имаше от тях?

Въпреки това започна да прелиства списанията на Джини в търсене на подходящо име. Например Старлив? Берта? Бинки? От лошо по-лошо. Ами второто име? Размени буквите в Уокър. Уорък. Рокър. Уъркол. Всичко й звучеше като име на латвийски терорист. Остави имената. Къде да отиде да живее? Ню Йорк. Сан Франциско. Париж. Шанхай. Може би трябваше да си остане в Тексас и да се скрие в Хико или Флатония — някое толкова прашно и безжизнено място, че никой не би се сетил, нито би помислил да я търси там. Би могла да лежи на дивана, да гледа телевизия по цял ден и да яде като майката на Гилбърт Грейп.^[4]

Това бе под достойнството на една Уокър. Така че Пипа се опита да измисли какво би й харесало да учи. В университетите не се изучаваше специалност „Пазаруване“. Медии? Да, беше много добра в гледането на телевизия. Някога, преди много години, искаше да работи в детска градина. Ежемесечните лекарски прегледи и сблъсъкът с неразумни родители промениха мнението й. След Прага повече не проявяваше интерес към правенето на кино. Право, наука, бизнес, медицина: все начини да си прережеш сам гърлото. Назад към разума.

Когато изпразни кутията с лимонови резенки, Пипа записа на един лист кои са силните й страни: слушаше внимателно, беше любезна, имаше хубав външен вид. Въздъхна и остави молива. Ако трябваше да бъде абсолютно честна, тя вече бе направила кариера и това бе да бъде дъщерята на Теън. Ето в кое поприще наистина беше отличничка! Като такава се чувстваше абсолютно комфортно. Пипа замислено си играеше със златната верижка на глезена си. Теън беше й я дала за сватбата, за да се спази традицията да носи нещо назаем. Сега тя бе единственото нещо, което й бе останало от нея.

Пипа отново се хвърли на дивана и избухна в сълзи. Никога вече нямаше да се разходи из градината на Фльор де Лис, никога повече нямаше да се събуди от аромата на прясно сварено кафе в леглото си с балдахин. И защо? Само защото се бе опитала да помогне на един лош човек. Къде, по дяволите, беше сега той? Къде беше майка му? Изобщо къде бяха хората? Който и да е? Стените сякаш се приближиха към нея. Трябваше да излезе, преди да си среже вените в банята на Джини.

Нойман щеше да я спаси!

Пипа скочи на крака. След яростно търкане под душа тя се изправи пред проблема какво да облече. Никоя от дрехите на Джини не й ставаше, пък и нямаше никакви гримове. Не можеше да излезе с камуфлажната тениска и белите обувки Бланик. Разочарована и с осуетени намерения тя се строполи в стола до огромния като в средновековна катедрала прозорец.

Някаква твърда възглавница й убиваше на гърба. Оказа се, че не е възглавница, а навитата й на руло сватбена рокля. Видът на прекрасната дреха, сега смачкана и изоставена, почти докара нова вълна от ридания. Сетне Пипа осъзна, че държи единствената рокля, която беше с нейния размер. Тя намери ножици и отряза шейсет сантиметра материал от полата, превръщайки произведението на Вера Уонг в рокля с къса, но изключително обемна пола. Сетне намери бельото си Lipo in a box и обувките с десетсантиметрови токчета под леглото. Не беше свалила годежния си пръстен. Сега добави обиците с жълти диаманти, които Ланс й бе изпратил сутринта в деня на сватбата, и диамантената огърлица, която дядо Ансън й бе дал като годежен подарък. Погледна се в огледалото. Оттам я гледаше млада жена, която носеше цяло състояние в бижута, безмилостно съсипана рокля и обувки за шестстотин долара: идеалното облекло на една тексаска безделница, излязла на пазар.

Джини беше фен на огромните слънчеви очила и шапки за сафари. Пипа избра най-малко противните от тях. Намери малка чантичка с мъниста, все още с етикет за цената, и я натъпка с парите от баща си. Напарфюмира се с парфюма „Теън“, който стоеше на тоалетката на Джини, и пъхна флакона в чантичката. От сега нататък той щеше да бъде навсякъде с нея. На излизане пъхна и визитната картичка на Шелдън при пачката банкноти, в случай че си намери ново име, място за живеене, училище или път в живота.

Автоматичната врата на гаража се отвори. Пипа излезе с автомобила на Джини на алеята. Свеж въздух! Слънце! Движение! Опиянена от свободата, тя не можа да устои на импулса да изкара мощното возило на магистралата. Включи CD плейъра на пълна мощност и запя с пълен глас заедно с Джош Гроубан^[5], докато обикаляше Далас. Почти към края на диска, някъде по шосе 75, погледна в огледалото за обратно виждане и с изненада видя сините светлини на една полицейска кола точно зад себе си. Тя спря музиката и отвори малко прозорчето си.

— Отбийте от магистралата! Веднага! Последно предупреждение!

Значи това беше странният шум, който чуваше от близо двадесет минути! Мъжът беше много ядосан. Пипа се провря през трите ленти коли и спря. Изчака нервно, докато патрулната кола телефонира, за да провери регистрационните номера на колата. В страничното си огледало наблюдаваше как един Голиат с каменно лице и полицейска униформа върви към нея.

— Да, офицер? — попита хрисимо тя.

— Следвам ви от двадесет минути. През цялото време карахте с превишена скорост.

— Съжалявам. Човек натисне леко газта на тази машина и тя сама тръгва.

— Знаете ли за какво се използва огледалото за обратно виждане?

За да си начервиш устните, разбира се. Пипа обаче сметна, че офицерът няма да оцени хумора й.

— За да гледам какво има зад мен.

— Правилно! Документите и регистрационния талон на колата, моля.

Пипа намери регистрационния талон на Джини в жабката.

— Колата е на моя приятелка. Тя е в Коста Рика, отседнала съм в нейната къща. Опасявам се, че книжката ми остана в къщи. Имам малко пари в чантата. По-точно чантата на Джини. Татко ми даде пари, когато се опитах да си вляза вкъщи онзи ден. Майка ми не ме пусна, защото сега съм сираче, така че останах у Джини, докато тя е в джунглата, за да изследва навиците за гнездене на…

— Излезте от колата. Отворете багажника.

Там нямаше нищо, освен гигантския цилиндър на райета.

— О, това е шапката на Джини за Лудия шапкар! Не е ли готина!

Устните му дори не помръднаха.

— Името и адреса, моля.

— Пипа Уокър — прошепна едва чуто Пипа. — Живея във Фльор де Лис на Роял Лейн. Живеех…

Веждите на офицера скочиха нагоре. Срязаната рокля, диамантите и белите обувки, яркожълтите слънчеви очила сега придобиха известен смисъл. Той разпозна лицето, което през последните няколко дни не слизаше от екраните и страниците на вестниците.

— Вие май щяхте да се жените.

Лицето й помръкна.

— Нещо такова.

Горкото хлапе! Приличаше на призрак. Последното нещо, от което изчезналата булка се нуждаеше, бяха още публични унижения. Все пак той се бе заклел да пази закона. Полицаят започна да попълва, една форма.

— Ще трябва да се явите в съда и да платите глоба за превишена скорост. Носете си документите, ако можете да ги намерите.

— В съда? Но там е пълно с адвокати и полицаи! И с фотографи!

Тя сякаш бе готова да се хвърли под минаващите край тях коли. Той я съжали. Беше толкова мила, дори и с тази грозна шапка за сафари.

— Тогава ще отидете на поправително училище за шофьори.

Пипа чу само думата училище. Мълча дълго и накрая попита:

— Може ли да проведа един кратък разговор? Моля ви, въпросът е на живот и смърт.

Тя намери визитната картичка на Шелдън в мънистената чантичка.

— Шелдън! Поправителното училище за шофьори училище ли е? — изчака отговора, като едва сдържаше дишането си. Животът и цветът се завърнаха на лицето й. — Ще отида на училище, господин полицай — отговори тя, почти зашеметена от вълнение. Човек би си помислил, че той току-що й бе подарил летящо килимче. — Благодаря ви много!