Аманда Браун, Джанис Уебър
Училище за един милиард долара (14)

14

Някой я целуваше страстно с прекрасен сладък дъх. Работата бе, че преди да я целуне запушваше носа й. Когато мозъкът й се проясни достатъчно, Пипа осъзна, че лежи върху твърди скали и й правят изкуствено дишане уста в уста. Тя изчака да получи още една целувка, сетне се изкашля и отвори очи.

— Вижте, господин Флорес! — изпищя едно момче скаут. — Тя е жива!

Пипа седна. Дузина градски момчета я гледаха със страх и възхищение. Двамата възрастни ръководите ли също я гледаха със смесени чувства. От една страна, момичето беше разкошно, а от друга — всеки, който скача от скалите в река Делауер, е или друсан, или смахнат самоубиец. Те бяха извели момчетата на разходка с кану именно за да избегнат срещи с подобен тип боклуци.

— Ти пещерна жена ли си? — попита едно от момчетата.

— Не. Това е костюм — очите на Пипа потърсиха спасителя й: мъж с примес на испанска кръв и страхотни устни. — Извинявайте. Нямах намерение да ви се натрапя по този начин.

Той бе почти разочарован, че тя дойде на себе си: да целува тази изпаднала в безсъзнание жена, за да я върне към живота, бе много по-вълнуващо, отколкото да целува собствената си съпруга. Спомняйки си, че трябва да бъде пример и модел за подражание на децата, господин Флорес скри похотта си под маската на възмущението.

— Съжалявате? Извинявате се? Та вие изпълнихте скока на смъртта право сред нашите канута! Не бих го нарекъл особено голяма загриженост за безопасността на другите. Да не говорим за вашата собствена безопасност — той се намръщи при вида на прогизналата козина на костюма й. — И къде е спасителната ви жилетка?

— Нямах намерение да плувам — отговори като слабоумна тя.

— Добрият скаут планира нещата предварително — поучително се обърна господин Флорес към всички.

— Какво да планирам? Един слон ме хвърли от скалите — извика Пипа.

— Ха-ха! Истински слон? Много смешно!

— Никак даже не е смешно! — не се съгласи господин Флорес. Скаутите трябваше да казват винаги и само истината. — На първо място, Пенсилвания не е естествената среда, в която се въдят слонове. На второ място, слоновете по принцип не използват хоботите си като прашки — той с мъка откъсна очите си от прекрасната шия на Пипа. — Какъв беше цветът на това животно, госпожо? Розов ли?

— Сив. Името й е Мици. — Какъв му беше проблемът на този? — Хайде да я забравим, съгласни ли сте? Тя иска да ме убие от мига, в който ме видя за пръв път — Пипа потърка главата си, болеше я. Нямаше да се изненада, ако половината й коса бе останала в гората и се развяваше по клоните на дърветата, когато докосна цицината в задната част на главата си, тя започна да пулсира. — Дали имате аспирин в комплекта за първа помощ? Четири или пет таблетки ще ми свършат работа.

Господин Флорес направи истинско представление, докато четеше инструкцията. Миналата нощ при лагерния огън бе изнесъл лекция на момчетата за вредата от пристрастяване към различни вредни вещества.

— Препоръчителната доза е две таблетки. Но сега можем да направим изключение, не се случва всеки ден да бъдете хвърлени в реката от слон на име Мици, нали?

— Благодаря — Пипа сдъвка пет хапчета и пи вода от предложената й манерка. — Вие спасихте живота ми.

— Да правим по едно добро дело всеки ден. Това е нашият девиз. Нали, скаути?

— Тъй вярно, шефе!

— Името ми е Жерардо Флорес — представи се той, като стисна ръката й. — А вие сте…

Трябваше й един дълъг, подозрително дълъг момент, за да отговори.

— Уилма.

Господин Флорес я гледаше объркано и с опулени очи, докато Пипа потърси някаква хартия, тикната в колана й, и я разгърна така тържествен, сякаш беше Магна Харта^[1].

— Дипломата ми! О, слава Богу, че е цяла!

Приличаше повече на използвана тоалетна хартия. Тази прекрасна Уилма определено беше смахната.

— Моите поздравления — рече господин Флорес. — Тя най-вероятно е плод на упорит труд, сигурен съм.

Какво трябваше да направи сега? Да я покани да се присъедини към тях? По-големите момчета вече бяха възбудени от вида на безкрайните й крака и кожения бански костюм с разголени рамене. Дори шестгодишните хлапета бяха приковали очи в червената дантелка, която се подаваше под подгъва й. Ако тази жена седнеше в кануто, никой повече нямаше да обръща внимание на птиците и дърветата, в това число и той самият.

— Сега, след като вече се чувствате по-добре, Уилма, може ли да ви заведем у вас?

За огромно негово изумление тя се хвърли в краката му.

— Моля ви, господин Флорес! Не ме връщайте обратно в цирка! — тя измъкна пари от корсажа си и ги натика в ръцете му. — Ето, вземете! С радост ще ви платя.

Нито едно от момчетата не бе виждало досега банкнота от сто долара, да не говорим за цели четири.

— Уха! Може ли да видим?

— Разбира се — въздъхна господин Флорес, като им ги подаде.

Той помогна на Уилма да се изправи на крака. Въпреки че много повече му харесваше тази полугола жена да лежи в краката му, нито времето, нито мястото бяха подходящи за подобни милости.

— Позволете ми да ви представя Отряд 35 — бойскаути от Филаделфия. Ние пътуваме с канута до Делауер Уотър Гап^[2].

— Това би било идеално. Благодаря ви.

— Ще ви дам малко по-топли дрехи — това сигурно беше шега, тъй като температурата бе над 35 градуса. — Искам да кажа по-дълги.

Господин Флорес даде на Пипа шорти, риза и шапка от собствения си лагерен пакет. Когато тя отиде в гората да се преоблече, другият ръководител на скаутите го дръпна встрани.

— Дали идеята ти е добра, Жерардо? Не съм чувал мацки да падат от небето с четиристотин долара в джоба. Сигурно е обрала някоя бензиностанция.

— С тези дрехи? Видя ли насиненото й око? А издраните крака? Мисля, че е избягала от някакво лошо място. Може би е била отвлечена.

— Съмнявам се. Не забеляза ли, че очевидно измисли името си?

— Уплашена е. Хайде, това е страхотен урок за момчетата как се помага на съгражданите ни, изпаднали в беда.

Особено когато съгражданката бе сексапилна блондинка.

— Тя едва ли си въобразява, че ще повярваме в тази история със слона, нали?

Думите още не бяха излезли от устата му, когато страховит рев накара кръвта му да замръзне. Момчетата се скупчиха, треперещи от страх: ревът прозвуча съвсем наблизо. Пипа изскочи от храстите с наполовина закопчана риза.

— Това е Мици! Тя идва за мен! Преследва ме!

— Момчета, бързо по лодките — издаде команда господин Флорес, стреснат от втори рев, още по-страшен по сила и по-отблизо.

— Не плачете! Скаутите не плачат. Скаутите са смели.

Пипа никак не спомагаше за решаване на ситуацията с хлипането си.

— Слоновете могат да плуват като риби, и имат остри зъби като на акула.

— Млъкни, Уилма! — господин Флорес поведе своите момчета към реката. — Само изглеждат такива.

Пипа сграбчи греблото на едно от по-високите момчета.

— Имате ли нещо против? Бях в отбора по гребане.

Тя се настани на задната седалка, изпълнена със сили от страха, който я тресеше, и започна яростно да гребе срещу силното течение. Смътно долавяше, че зад нея господин Флорес вика нещо за бързеи. Кануто бе захвърлено от бързото течение върху подводни скали, а момчетата викаха и вдигаха шум до бога.

— Дръжте се — викаше Пипа. — Ще се справим!

Те преминаха през малък водопад и попаднаха в серия от силни водовъртежи. По някакво чудо кануто не се обърна.

— Греби, греби, греби, греби! — викаше тя на момчето на предната седалка.

Нямаше нужда да му го повтаря: на всеки няколко секунди едно от по-малките хлапета поглеждаше назад през рамото си и крещеше:

— Виждам го! Слонът!

Това ги принуди да поддържат маниакална скорост. Чак след един завой на реката, Пипа се осмели да погледне назад. След нея се движеха още три канута, но от Мици нямаше никаква следа.

— Към брега, Уилма! — извика господин Флорес, гласът му бе почти прегракнал. — Натам!

Пипа насочи кануто и спря на пясъка.

— Браво! Страхотно гребане — похвали тя момчето на предната седалка, докато чакаха останалите да ги настигнат. — Ти беше страхотен.

В противоречие с нейната похвала първото нещо, което господин Флорес направи, бе да отиде до него и да му се скара:

— И ти наричаш това безопасно гребане, Санчо? Почти щеше да удавиш половината отряд.

— Преследваше ни слон-човекоядец! Какво трябваше да направя?

— А колкото до вас, Уилма, ако не бяхте жена, щях здравата да ви натупам.

Пипа наведе глава.

— Съжалявам, господин Флорес. Изпаднах в паника.

Той й подаде четирите банкноти по сто долара.

— Надолу по пътя има мотели. Предлагам ви да отидете там и да се свържете… ами да се свържете с хората, с които искате да се свържете — със закъснение осъзна, че това не бе най-великият пример за милосърдие и помагане на изпаднали в беда. — Повече не можем да ви бъдем от помощ.

— Вие направихте достатъчно — Пипа тръгна към магистралата, сетне се обърна и видя как дванадесет момчета и двама мъже я гледат с различна степен на объркване.

— Благодаря ви, че ме спасихте. Никога няма да забравя това.

— Добре ли сте? — извика най-малкото момче.

— Ще се оправя.

Тя отдаде почест и продължи да върви. „Излез така величествено, както си влязла“ — винаги казваше Теън. Увереността й обаче се изпари, когато се качи на пътя. Ами ако Слава имаше пикап в движение и вече бе предприел преследване, търсене и спасителна акция? Ами ако Мици бе само на няколко крачки, готова да я нападне? Ако беше така, значи беше време за стоп. „В щата Тексас стопът е забранен“ — сякаш чу офицер Пиърс.

Пипа вдигна палец. Третата кола спря. Шофьорът, затлъстяла жена на нейната възраст, пътуваше до Башкил. Пипа нямаше никаква представа къде е това, но каза:

— Идеално.

Една касета за самопомощ се въртеше в касетофона. „Помнете, че само вие можете да се погрижите за вашия живот.“ Меден мъжки глас уверяваше хората с по-малко дух и кураж. „Помнете, че само…“

Жената спря касетата и й предложи половин кесия чипс.

— Не трябва да ям, но съм нервна.

— Защо? — Пипа си взе шест кръгчета. Те бяха приятна и вкусна промяна след храната на Маша.

— Отивам на сватба. Приятели от гимназията — тя започна да плаче. — Защо въобще се съгласих? Ще бъде толкова унизително. Там е роклята ми на шаферка. Едва се побирам в нея.

На задната седалка лежеше някакво розово чудовище в найлонова торба.

— Красива е.

— Копирахме модела от сватбата в Тексас. Нали се сещате, онази дето се провали — въпреки липсата на потвърждение жената продължи: — Ако аз бях шаферка в онова шоу на ужасите, щях да ги съдя.

Пипа преглътна с мъка половината бисквита, която заседна в гърлото й.

— Сигурна съм, че някои са го направили.

— Добре поне, че майката е в затвора.

Другата половина от кръгчето опръска предното табло.

— В затвора ли? Защо? За какво?

— За създаване на безредици. Сбила се с някакъв човек на име Уит.

Пипа се насили да остане спокойна.

— Мислех, че е на почивка в Каламацу.

— И въпросният Уит също бил там. Счупила му носа. Съдията я пуснал под гаранция от един милион, защото това бил третият й инцидент за една седмица.

— Третият? — Пипа едва произнесе сричките.

— Първият с някаква корейска масажистка. Вторият с майката на младоженеца. На стълбите на съда в Далас! Представяте ли си?

— Абсолютно.

Браво, мамо! Добра работа. Поздравявам те.

— Това станало, след като потопила едно мазерати в плувен басейн. При това била покрита с шоколад.

— Беше кал, а не шоколад. И не тя шофираше — Пипа се почувства зле, понеже някаква си торба със свинска мас от Пенсилвания знаеше повече за премеждията на майка й от нея самата. — Колко далеч е Башкил?

— Още петнайсет километра. Добре ли сте?

— Нямам търпение да стигна.

Жената отново пусна касетата. Пипа издържа проповедта за самопомощ, която бе толкова безумна и глупава, че дори разказвачът се кикотеше. Междувременно жената унищожи остатъка от чипса и отвори нов пакет. Пипа простена наум, когато подминаха огромен билборд: „Добре дошли в Башкил, столицата на младоженците в Поконос!“

Колата зави към паркинга на някакъв лепкав хотел.

— Ами ето, пристигнахме — обяви жената.

— Благодаря за возенето. Надявам се, че вие ще хванете букета — Пипа тръгна по шосе 209 и влезе в първия вертеп, който не рекламираше вана във формата на сърце. Тя подаде двеста долара.

— Бих искала стая за тази вечер.

Чиновникът, явно бивш скаут, се намръщи, защото тази жена оскверняваше униформата.

— Бихте ли ми показали два документа за идентификация?

Разбира се, само че те не съвпадаха. Пипа се върна на магистралата. Най-сетне намери подслон в един нощен приют за бездомници, стопанисван от строги индианци. Те взеха нейните двеста долара и я предупредиха да не пуши в леглото. Стаичката на Пипа бе малко по-голяма от матрака, който бе разположен в нея. Веднага след като се настани, тя грабна телефона. Истинско чудо бе, че имаше сигнал.

— Обажда се Пипа Уокър. Свържете ме с Шелдън. Спешно е. Чух ужасни неща за майка ми.

Личната секретарка на Шелдън Гуендолин-Сю отвърна:

— Опасявам се, че адвокат Еделщайн не може да дойде на телефона. Той е в болница.

— Господи! Нима Теън е счупила и неговия нос?

— Не. Получи бомба по пощата. Беше маскирана като запалка за цигари.

Пипа почти щеше да припадне. Това беше онзи Мачмейс, който лично му бе изпратила!

— Добре ли е?

— Прекалено рано е да се каже. Веждите и косъмчетата в носа му направо са отписани.

Пипа помръкна: страшните вежди на Шелдън бяха неговата гордост и радост.

— Кой би могъл да направи това? — попита най-невинно тя.

— Не казва.

— В коя болница е? Искам да му изпратя цветя.

Гуендолин-Сю си пое дълбоко въздух.

— Адвокат Еделщайн изрично ми нареди да ви кажа — сега ще цитирам думите му: „Да не комуникира с мен по никакъв начин, под никаква форма, вид, образ, докато изгарящото ме желание да я обеся не премине в обикновеното желание да отрежа краката й до коленете.“

— Какво значи това? — проплака Пипа.

— Бих се осмелила да предположа, че е много ядосан, скъпа.

— Почакайте! Аз имам диплома.

— Защо не си вземете малко ваканция, докато той се почувства достатъчно добре да контактува с вас?

— Ще изпратя дипломата си за потвърждение. И няма да мърдам оттук, докато той не ми се обади.

Пипа продиктува номера на килерчето си на Гуендолин-Сю.

— Майка ми наистина ли е в затвора?

— Моля ви, Пипа! Оставете хората на мира!

Телефонът замря.

Пипа прекара две нещастни седмици в килерчето в очакване Шелдън да се обади. След скока в Делауер дебитната карта на Чипа Флошовиц отказа да работи. Тъй като се страхуваше да припари навън, да не би Мици все още да броди наоколо и да я търси, тя живееше на консерви равиоли, зърнени закуски и увехнали плодове от удобния магазин от другата страна на улицата. Носеше униформата на бойскаут, която придобиваше все по-окаян вид или своя костюм на Уилма Флинтстоун. Убиваше времето, като гледаше по кабела филми от Боливуд. Преследваше я мисълта за Теън, която май се блъскаше като топка в стена от нещастие към нещастие, от неудача към неудача… точно като нея самата. Преследвана от еротични фантазии, свързани с Кол, Пипа направи списък на своите приятели от осемгодишна възраст. Списъкът бе не само къс, но и отчайващо, обезкуражаващо празен… Точно като нея самата. Ланс бе далеч по-материален от всички преди него. Трябваше, да се омъжи за него. Това щеше да прилича на един напълно поносим манастир: тя щеше да прекара цялата година в разопаковане на сватбените подаръци и в края на годината щеше да се разведе, но все още щеше да бъде Уокър. На ръба на истерията, готова да пищи и руши, Пипа смачка списъка и го хвърли срещу телевизора. Беше толкова депресирана, че дори не мислеше за начините, по който би могла да изхарчи един милиард долара. Какво падение!

Понеже не можеше повече да стои и да чака, тя се обади в офиса на Шелдън. Той все още не беше се върнал на работа.

— Получихте ли дипломата ми?

— Получихме писмо, доставката, на което трябваше да бъде платена от получателя — отвърна строго Гуендолин-Сю. — Адвокат Еделщайн остави изрични нареждания да не отваряме нищо, изпратено от вас.

— За Бога, не е бомба! Това е моята диплома. Много е важно да я отворите! Последните ми петдесет долара са на привършване. Моля ви, не издържам повече! — това с нищо не промени положението. — Ако нещо се случи с мен, няма да имам друг избор, освен да ви съдя. Да знаете, наистина ще ви съдя!

Дълго време не последва отговор.

— Отворих плика — информира я най-накрая секретарката на Шелдън. — Сега отварям хартията, която е вътре.

Пипа чака още един век.

— Е? Какво виждате?

— Едно голямо кафяво петно — тонът стана обвинителен. — Което мирише на фъшкии.

— Това е отпечатък от лапата на Пушкин. Официалният печат на училището. Онова, което мирише, е мазило срещу комари и други насекоми, използвано за мастило. Много ефективно мазило, бих добавила — Пипа усещаше, че въобще не й вярват. — Сигурно виждате подписа на Слава Слотски в долния край на листа. Той е най-уважаваният клоун в историята на цирка. Само подписът му струва хиляди долари.

— Виждам една размазана стоножка в долния край на хартията. Мъртва.

— Ще ви обясня — дипломата по погрешка падна в река Делауер. Ако я занесете на експерт, сигурна съм, че види подписа.

— Експерт или не, ще трябва да стане истинско чудо, за да убедим, който и да е съдия, че тук има нещо повече от черва на стоножка.

— Значи искате да кажете, че няма да мине? — гласът на Пипа трепереше. — Давам ви честната си дума, дипломата е автентична. Да знаете колко съм изстрадала заради нея! Имам трима свидетели.

Гуендолин-Сю изтърва едно проклятие, тъй като пръстите й започнаха да я сърбят от допира с мократа, вероятно бъкаща от бактерии хартия. Първо експлозиви, сега мръсотии и бактерии. Какво ще е следващото?

— Пипа, вие се нуждаете от професионална помощ.

— Проумяхте ли най-сетне? Нали точно затова се обаждам на Шелдън!

— Нямам предвид правна помощ.

— Да не смятате, че съм луда? — възмути се Пипа. — Ще ви откъсна главата!

— Сега вече говорите също като майка си.

Това охлади страстите й.

— Тя излезе ли от затвора?

— Не беше евтино, но вече е на свобода.

— Къде е? — никакъв отговор. — Моля ви, кажете ми. Няма да се свържа с нея. Просто искам да знам къде е, за да се тревожа по-пълноценно.

Гуендолин-Сю въздъхна. Тези две жени бяха истинска напаст. Ако Ансън Уокър беше жив, щеше да заключи внучка си и снаха си в бараката за дърва преди адвокатът да пристъпи към изпълнение на завещанието.

— Пътува със своя приятелка от колежа. Това е всичко, което мога да кажа.

— О, не! Не и с онази ужасна Дъси Деймън! — тишината бе потвърждение на съмнението й. — Предайте поздравите ми на Шелдън. Ще се обадя, когато се запиша в някое друго училище. Това ще бъде много скоро, защото аз наистина съм без пари.

Гуендолин-Сю се опита да не се разсмее. Когато хора като Пипа казваха, че нямат пари, това обикновено означаваше, че са останали с последните си петдесет хиляди долара.

— Дръжте ни в течение — рече ехидно тя и затвори.

Доста време Пипа наблюдава една муха, която пълзеше около единствения прозорец с мрежа в стаята. Преди няколко дни мухата беше пълна с енергия и ярост, блъскаше се в мрежата, защото беше сигурна, че може да намери начин да излезе. Сега бе изпаднала в летаргия — нито бръмчеше, нито се бореше за живота си. Просто пълзеше по мрежата и бе лесна цел за всеки с „мухобойка“. Скоро крилата й нямаше да могат да я вдигнат от прага. На следващия ден щеше да бъде мъртва. Пипа я разбираше отлично.

Ти не си жертва.

Да, обаче съм много близо.

Не оставяй нищо на съдбата, твоята сродна душа те очаква…

Аха, правилно. Надявам се, че си обядвала много приятно с него.

Трябва да страдаш за изкуството…

Страдах достатъчно и Пушкин ми липсва.

Пипа мрачно помириса шишенцето с парфюм. Тъй като беше останало съвсем малко, тя не смееше вече да го използва. Някъде около полунощ прекоси улицата до магазина, за да си купи консерва равиоли. Докато отброяваше един долар тридесет и девет цента, касиерката я попита:

— Искате ли лотариен билет? Печалбата е сто и тридесет милиона.

Пипа се разсмя дрезгаво. Какъв парадокс! Шансът да спечели от лотарията бяха далеч по-големи от шанса да получи диплома. Тя вдигна една телефонна карта от пода.

— Вземете, някой е изтървал това.

— Който губи — плаче, който намира — скача. Обадете се на майка си — като видя лицето й, касиерката се поправи. — Тогава на гаджето — гримасата стана още по-страшна. — Добре де, на приятелка.

— Аз нямам приятели.

— Неслучайно намерихте тази карта. До входа има телефон — бедното дете бе изяло целия рафт с консерви от равиоли и с всеки изминал ден изглеждаше все по-отчаяно и нещастно. — Вдигнете телефона, чухте ли ме! Сигурно някой се тревожи за вас.

Пипа пъхна картата и набра номера на Джини — един от малкото, които знаеше наизуст. Отговори й телефонен секретар.

— Здравей. Все още ли си в Коста Рика? Аз съм… — тя погледна зацапаните неонови букви отсреща. — … в „Тадж Махал Кебинс“, в Башкил, Пенсилвания. Обади ми се, ако искаш — почти бе затворила телефона, когато се сети за новото си име. — О! Търси Лотос Поло — успя да каже преди импулсите в картата да свършат.

— Ето на. Чувствате се по-добре, нали? — попита касиерката.

— Безкрайно по-добре — Пипа излезе и се огледа на всички страни за слон. Сетне се втурна, прекоси улицата и се скри обратно в килерчето си.

 

 

След като мухата умря, единствената й компания останаха термитите, които гризяха стената зад главата й и почти празното шишенце парфюм. Между натрапчиво повтарящите се кошмари за Пушкин, който плаче за сън, когато беше будна, Пипа стана болезнено привързана към синината на окото си; както мухата и нейните амбиции, синката започна неумолимо да избелява. Вече бе почти изчезнала, когато телефонът иззвъня.

— Лотос Поло значи — прозвуча гласът на Джини през силен смях. — Май наистина си стигнала дъното на варела.

Когато се регистрира в „Тадж Махал Кебинс“, жената на собственика гледаше мач по поло. Зад нея имаше статуя с десет ръце в поза лотос.

— Това бе най-доброто, което можах да измисля за част от секундата. В Далас ли си?

— Не, в Аспен. Няма какво да правя в Тексас. Без кола.

— Съжалявам. Не трябваше да давам на майка ми да кара.

— Няма значение. Скоро ще имам друга. Е, разкажи какво става с теб?

Само след три изречения драматичният разказ на Пипа за последните седмици се изроди в такава несвързана, раздирана от хлипания и ридания история, че Джини истински се уплаши дали приятелката й не е загубила разума си. Не можеше да повярва, че Пипа Уокър, независимо колко е отчаяна, ще спи някъде за осемнадесет долара на вечер.

— Имам идея — прекъсна я тя, когато Пипа започна да халюцинира за някакви подивели слонове и бойскаути. — Защо не дойдеш в Аспен? Да влезеш пак в обръщение.

— Ти май не разбираш! Разорена съм — проплака Пипа. — Теън ме лиши от наследство. Трябва да ходя на училище, за да получавам джобни пари от наследството на дядо. Няма да бъда напълно независима, преди да се дипломирам.

— Хей! Сетих се нещо! Тук, малко по-надолу по улицата има училище, което ще бъде просто идеално за теб.

— Какво училище? — попита подозрително Пипа.

— Училище за управление на домакинството „Маунтбатън-Савой“.

— Седрик не дойде ли точно оттам? Онзи глупав сватбен организатор, който замести Уит?

— Помисли си все пак. Вече знаеш как да правиш чай и да биеш звънеца за вечеря. Ще минеш като вихър през него. Ще го завършиш от раз.

— Колко време продължава курсът?

— Май две седмици. Все едно си на ваканция. Аз ще се погрижа за самолетния билет и таксата ти. Ще ми върнеш парите, когато вземеш в ръчичките си скъпоценната диплома.

— Ти будалкаш ли се с мен? — извика Пипа.

— Въобще не! Вдигай си задника и пристигай! Трябва ти сериозно възстановяване.

На другия ден Лотос Поло получи по „Федекс“ кутия, съдържаща две хиляди долара, няколко шоколада „Шмид“, спортен костюм „Найк“ и книга. Тя повика такси и напусна Тадж Махал Кебинс.