Аманда Браун, Джанис Уебър
Училище за един милиард долара (4)

4

Колкото по-лоша е генералната репетиция, толкова по-хубава ще бъде сватбата. Ако тази аксиома беше вярна, сватбата на Пипа трябваше да мине безупречно. Въпреки мегафона, докато хорът, симфоничният оркестър, камбанната секция и духовите квинтети се прегрупираха след срутването на подиума, Теън почти прегракна. Когато музикантите най-накрая успяха да настроят инструментите си и бяха готови да започнат отначало, тя се отправи към вестибюла с Розамънд. Гледката на двете майки, наподобяваща двуглава хидра на матриархата, която марширува към тях по алеята, хвърли шаферките в ужас. За секунди от пияни жени с леко поведение те се превърнаха в скромни девойки, подредени в права линия. Шаферите ги последваха като покорни маймуни.

Теън спря, за да подуши въздуха: на бира ли миришеше или на парфюм? Мадам Ричи я бе предупредила, че върху различните хора той ще мирише различно, и изглежда беше абсолютно права. Намръщената й гримаса се задълбочи, когато огледа безсрамното изложение на плът като на парад.

Розамънд не й помогна никак със злобния си коментар.

— Имам чувството, че сме попаднали в бордей.

— Поне не са се издокарали с корони и панталони. Готови ли сме за процесията? Всички?

— Да, госпожо Уокър.

Теън забеляза нещо странно в поведението на младите двойки. Те изглежда се подпираха взаимно. Аха, сигурно заради високите токчета. Момичетата не бяха яли нищо от обяд и може би се чувстваха замаяни.

— Всеки момент ще вечеряме — успокои ги тя. — Къде е Пипа?

— Отиде да поправи шлейфа си — отвърна Кимбърли. — Една от презрамките се скъса.

— Готови ли сме да започваме? — гласът на Седрик прогърмя от предната част на залата.

— Да — извика в отговор Теън през мегафона. Музиката започна да свири. — Томи! Ела тук.

Томи — носителят на пръстените, беше дете професионален актьор. След като прегледа всички братовчеди в семейство Уокър и не успя да намери момче, високо метър и двайсет с къдрава руса коса и отлично държание, Уит Макой се обади на агенция за таланти в Холивуд. Въпреки че изглеждаше само на шест, Томи всъщност бе на цели тринадесет. През последните няколко години той пушеше много яко, за да забави растежа си. Теън бе обяснила на всички, че момчето е трети братовчед.

— Къде е пръстенът на младоженеца? — извика ужасено тя, когато видя само един пръстен върху възглавничката.

— Загубих го — отегчен от чакането, Томи се бе опитал да го сложи на пръста си. Точно тогава той се изплъзна от ръката му и се изтъркаля някъде.

Розамънд изкудкудяка от разочарование. Ако беше представител на семейство Хендерсън, щеше да предпочете да отрежат дясната му ръка, отколкото да допусне да се случи подобно нещо.

— Откъде си намерила това момче, Теън?

Тя коленичи пред него. Нима халюцинираше, или детето наистина бе пушило?

— Къде се случи това, Томи?

— Някъде там — посочи той.

— Къде е шибаната майка на младоженеца? — заплашително прогърмя гласът на Седрик от другия край на залата. — Закъснявате цели петнадесет секунди след музиката.

Розамънд запуши ушите на малката Арабела с ръце.

— Какъв език! Моля те, кажи на този човек да контролира приказките си!

— Седрик, загубихме пръстена — извика Теън.

— Не ме интересува, дори ако сте загубили шибаната си котка! Изпратете веднага майката на младоженеца! — Седрик даде инструкции на оркестъра да започне отново.

Розамънд премина от задната част на залата до своя стол на първия ред от страната на родата на младоженеца, като наблюдаваше с обожание сина си, който чакаше на сцената заедно с преподобния Алкот. Това беше опияняващо преживяване. Тогава Седрик извика:

— Теън! Вдигни си задника и стъпи на килима! Какво говориш толкова дълго, по дяволите?

— Този човек ненормален ли е? — ядоса се не на шега Розамънд, обръщайки се към мъжа си. — Та това е свято тайнство!

Лаймън остави встрани своето списание „Роб рипорт^[1]“, посветено на мотоциклетите.

— Той работи с новобранци, скъпа. Не му обръщай внимание — и се върна към четивото си.

Сега по алеята вървеше Теън, която седна на първата редица от страната на булката. Беше останала без дъх от вълнение и трябваше да се възпре да не помоли Седрик да опитат още веднъж, просто за да е сигурна, че го е направила добре.

— Носителят на пръстените! Къде е малкият курчо? — излая Седрик в своя мегафон.

— Току-що го уволних — извика обратно към сцената Теън.

От другата страна на алеята прозвуча изненадан глас.

— Уволнила си собствения си трети братовчед?

— Да, Розамънд, точно така — Теън върна вниманието си към Седрик. — Да продължим.

— Пажовете! Момичето с цветята! Къде е момичето с цветята?

Кимбърли изблъска злобно малката Арабела от фоайето в залата. Освен че сама си бе натрапила най-грозния шафер, тя току-що бе открила, че най-прекрасното момиченце на света — малката сестричка на Ланс, щеше да върви пред нея по алеята. Розамънд месеци наред бе репетирала с Арабела, защото тази сватба щеше да бъде първата поява на дъщеря й в обществото. Нейният дебют. Арабела възприе ролята си много сериозно и някак порасна. Когато бъркаше в кошницата с розови листенца с малката си ръчичка, облечена в ръкавица, и ги хвърляше във въздуха, направо слагаше в джоба си Джуди Гарланд, Шърли Темпъл и близначките Олсън, взети заедно^[2].

— Шаферка номер едно! Излез!

Кимбърли можеше само да се усмихва и да се преструва, че до нея върви Джордж Клуни, концентрирайки се в стъпките си към сцената със стабилните петдесет сантиметра в секунда.

— Надрусана ли си? — прошепна й Уди на средата на залата. — Изглежда ти е трудно да вървиш по права линия.

— Я млъкни, противен трол!

— Долавям враждебност в гласа ти, Кимбърли. Да не би да си нещастна в личния си живот?

— Тишина! — извика отдалеч Седрик. — Да не сте в някое шибано кино!

— Откъде изнамери този коминочистач? — попита Розамънд с шепот, който можеше да бъде чут въпреки звуците, издавани от целия Даласки симфоничен оркестър. — Ако продължава да използва този език, няма да ми остане друг избор, освен да прибера Арабела у дома.

— Седрик, моля! — прозвуча като пила гласът на Теън. — Такъв ли език използват херцозите и херцогините?

— Че отде другаде ще съм го научил, мадам? Внимание! Задната част на залата! Къде е следващата двойка шафери?

Това трябваше да бъде Кора, която в момента разменяше първата целувка с партньора си Дани. Най-накрая двамата се разделиха, но едва след като Седрик заплаши, че ще направи незабавна клитеректомия^[3] на момичето с джобното си ножче.

— Теън, говоря сериозно — за пореден път я укори Розамънд. — Веднага трябва да отстраниш този звяр.

— И с кого да го заместя?

— Познаваме няколко генерали от Форт Худ. Всеки от тях, или всички заедно, ще бъдат тук до един час.

— Това е Далас, скъпа, а не Багдад. Продължавай, Седрик. И, моля те, сдържай си езика.

Седрик обаче продължи най-невъзмутимо да издава заповедите си сред лавина от шокиращи ругатни. Тъй като повече не бе в състояние да издържи, преподобният Алкот изтръгна мегафона от устата му и го удари в земята, за да му покаже какво ще се случи и с него, ако продължи да използва такива думи, после го сграбчи в прегръдка, приличаща на менгеме, и му прочете доста дълга проповед, предназначена единствено и само за него, която обаче бе предадена в цялата зала благодарение на микрофона, закачен на ревера му.

Най-накрая го пусна. Седрик бе доволен да види, че докато преподобният Алкот имаше среща тет-а-тет с всемогъщия, в залата се бе появила цялата булчинска процесия.

— Пипа! На пътеката! — извика той.

Оркестърът засвири Менделсоновия Сватбен марш и всички очи се обърнаха към задната част на залата. Пипа и баща й Робърт пристъпиха бавно по пътеката, следвани от току-що поправения шлейф. Той беше достатъчно тежък, когато го влачеше по мрамора, но сега, когато го влачеше по килима, бе направо невъзможно. И Пипа, и баща й се бяха навели напред, напрегнати като две впрегатни добичета, теглещи непосилен товар, тъй като шлейфът се запираше в килима на всеки милиметър. На всеки няколко стъпки можеше да се чуе звук от раздиране на конци, с които той бе прикрепен към специално конструираните от титан доспехи. Конците просто се късаха. Усещайки, че дъщеря му е на ръба на паниката, Робърт се опита да я разведри с един досаден виц за свещеник, равин и аятолах на игрището за голф.

Пипа не чу нито дума от вица. Очите й се бяха залепили и не се откъсваха от Ланс, който с обожание я гледаше как приближава. Робърт бе стигнал точно до есенцията на вица, когато двамата стигнаха до определеното им място. Музиката спря, така че той също бе принуден да спре.

Преподобният Алкот прочисти гърлото си и започна бавно и тържествено да чете от сценария.

— Скъпи и многообичани гости! Събрали сме се заедно, за да присъстваме на сливането на две млади сърца и на две големи фамилии — семейство Уокър и семейство Хендерсън. Това е историческо, изпълнено с радост събитие.

— Извинете — прекъсна го Теън. — Забравихте „незабравимо“.

Преподобният Алкот направи справка в сценария.

— Тук думата е зачертана.

— Какво? От кого?

— От мен — обади се Седрик. — Думата е неподходяща.

— Върнете я — нареди Теън. — Седрик, ти защо се бъркаш в моята церемония?

Розамънд се наведе през пътеката. Фамилният герб на Уокър, избродиран със злато върху шлейфа на Пипа, предизвикваше у нея непоносимо главоболие.

— Може ли да продължим? Четиристотин гости ни чакат на Тексаския стадион. Сигурна съм, че вие и наетият от вас човек ще уточните този „сценарий“ по-късно.

Преподобният Алкот продължи.

— Кой дава тази жена за булка?

Объркан, понеже мисълта му все още беше заета с вица, Робърт отговори:

— Аз.

Кратко и ясно.

Теън скочи на крака.

— Не, не и не! Робърт! Моля те да се съсредоточиш! Още веднъж!

Преподобният Алкот повтори въпроса. Робърт сви ръцете си в юмруци за цели пет секунди преди да отговори.

— Теън Ардел Беатрис Братълууд Присила Инге Уокър и аз я даваме.

Теън стана почти пурпурно червена.

— Не, не и не, Робърт! Пропусна Тътъл! Още веднъж! Инге Тътъл Уокър!

Преподобният Алкот изрече въпроса за трети път. Тишината преди Робърт да отговори беше още по-дълга.

— Теън Ардел Беатрис Братълууд Присила Ингъл Тътъл Уокър и аз я даваме.

— Инге, не Ингъл!

— Инге Тътъл Уокър и аз я даваме — произнесе ядосано Робърт. — И да знаеш, че го казвам за последен път!

— Така е много по-добре — засия Теън. Преподобният Алкот едва бе успял да произнесе само няколко изречения от песента на Соломон, когато Шардоне припадна. При падането си тя се хвана за лакътя на цигуларя, който седеше зад нея. Главата на момичето и цигулката Гуарнери дел Джизу се удариха едновременно в пода. Цигулката се счупи, главата не. Цигуларят изпадна в истерия.

— Тихо де! Успокойте се! — развика се Теън. — Да не е настъпил краят на света! Ще ви купя друга!

— Със сигурност ще трябва да го направите — пищеше цигуларят, докато четири души се опитваха да го задържат и укротят. — Надявам се, че ви се намират спестени три шибани милиона!

Розамънд отново се наведе през пътеката.

— Теън, за последен път те моля да контролираш езика на тази сган.

Арабела започна да хленчи, но не заради думата от шест букви, която чуваше всеки ден в детската градина.

— Какво й стана на тази дама, мамо? Умря ли?

— Не, миличка, просто вълнението й дойде малко в повече. Ела тук, скъпа. Седни при мен.

Арабела нямаше никакво намерение да напуска сцената. В някакво ъгълче в мозъка си тя знаеше, че след мигове ще бъде звездата на шоуто.

— Не искам, добре съм.

Розамънд отново седна на мястото си.

— Ако този носител на пръстените имаше само един микрон от съобразителността и здравия разум на Арабела! — каза високо на съпруга си тя.

След като Шардоне и цигуларят бяха изведени от залата, преподобният Алкот много мъдро реши да спре да чете от сценария, който представляваше неразгадаема смесица от задрасквания и вметки.

— След Светото писание ще има интерлюдия, изпълнена от хора. Той ще изпее „Колко прекрасен е домът“ от реквием на Брамс. Сетне аз ще прочета една любовна поема от Тенисън — за щастие Седрик не бе редактирал нищо от това. — След което оркестърът ще изсвири увертюрата на „Ромео и Жулиета“ от Чайковски.

— Не е ли малко претрупано? — попита през пътеката Розамънд.

— Синът ти искаше така — беше краткият отговор на Теън.

— Като свърши и това, ще прочета кратка история на семейство Уокър, последвана от кратка история на семейство Хендерсън. Уверявам ви, че двата текста имат еднаква дължина — добави за по-сигурно отец Алкот. — След това духовите квинтети ще изсвирят симфонията „Музика за кралски фойерверки“ от Хендел.

Теън забеляза, че още три шаферки изглеждат направо зелени.

— Засега това ще го прескочим.

— Следващата стъпка — булката и младоженецът ще разменят брачните си клетви. Ланс, ела тук — всяко женско сърце в залата бе разбито, когато Ланс пристъпи напред и промърмори своята брачна клетва на Пипа. Седрик играеше ролята на Томи — уволнения носител на пръстените.

— Сетне аз казвам „Господин Хендерсън, можете да целунете булката — госпожа Уокър“.

Розамънд се изправи на крака.

— Извинете ме, преподобни отче! Сигурно искате да кажете госпожа Хендерсън!

Отчето провери в сценария.

— Тук е написано госпожа Уокър. С големи печатни букви.

Розамънд сложи на лицето си своята най-мила, най-сладка усмивка и се обърна през пътеката.

— Опасявам се, че това няма да стане, Теън. Немислимо е жената, която има щастието да се омъжи за един Хендерсън, да не носи неговата фамилия.

— Казах на Пипа, че нямам нищо против, мамо — намеси се тихо Ланс.

Силно шокирана, Розамънд се тръшна обратно на мястото си. Един миг по-късно всички можеха да видят как попива очите си с носна кърпичка.

— А как ще се казват внучетата? — простена тя към съпруга си.

Преподобният Алкот отново пое удара и самоотвержено застана на топа на устата.

— Ланс, когато кажа „Можеш да целунеш булката“, камбанният хор ще изсвири „Щастлив ден“ на Джон Уилямс. — Хайде да го изрепетираме, става ли?

Объркан от сълзите на майка си, Ланс успя да произведе само една повърхностна целувка, докато звънеше триумфалната тема, която звучеше повече като темата от „Похитители на изчезналия кивот“. Когато най-сетне свърши, Теън се изправи.

— Ланс, ще трябва да се напънеш и да направиш нещо по-добро. Господин Уилямс е композирал музика цели двадесет секунди за този кулминационен момент, по пет хиляди долара на секунда, смея да добавя. Така че от теб се очаква да целунеш Пипа за цялата сума.

— Мамо, толкова е неловко! — намеси се Пипа. — Може ли да го отложим за утре?

Засегната, Теън погледна на свой ред през пътеката. Почувства, че и Розамънд страда като нея.

— Но какво им става днес на всички?

— Не знам, скъпа — достигна до ушите й приглушеният убийствен отговор.

С последни издихания на гласа си, който вече не се чуваше, преподобният Алкот прошепна:

— В този момент музикантите ще се присъединят с пълна сила с „Алилуя!“. Брачната двойка ще тръгне и всички присъстващи ще ги последват навън — той погледна към пребледнелите младоженци. — На ваше място щях да се махна на минутата.

Ланс и Пипа направо избягаха от залата, последвани от придружителите си. Пипа опропасти напълно шлейфа си във фоайето, сетне се хвърли в първата лимузина с Ланс, който вече набираше мобилния телефон на Розамънд, за да успокои страховете, които измъчваха майка му.

— Толкова съм щастлива да те видя — плачеше Пипа, като обсипваше лицето му с целувки. — Къде беше?

— Мъчех се да опазя момчетата да не попаднат в затвора — Ланс зарови носа си в шията й. — Това Диорисимо ли е?

Беше истински специалист по познаване и определяне на парфюми.

— Специална поръчка на Нина Ричи. С Джини те търсихме цял ден.

— Разбрах.

— Не си ме запознал с Уди.

— Той е в следващата кола.

— Намерихте ли пояс?

Ланс сложи два пръста под брадичката й и я вдигна към лицето си.

— Това разпит ли е?

— Абсолютно. Полудях от ревност.

— Да, намерихме пояс.

— Щеше да ми бъде приятно да пазарувам с вас.

— И на мен щеше да ми бъде приятно да бъдеш с нас. Но не исках да рискувам да си навлека гнева на Теън, като те отвлека и наруша програмата й — той я целуна нежно. — Прощаваш ли ми?

Усмивката на Пипа освети задната седалка като стоватова крушка.

— Разбира се. Какво да те правя?