Аманда Браун, Джанис Уебър
Училище за един милиард долара (10)

10

Поправителното шофьорско училище се провеждаше в служебната зала на мотел „Щастлив час“ на булевард „Хари Хайнс“. Разположен близо до железопътната линия, той бе изложен на шум и замърсяване от пушек. Местните проститутки бяха най-големите и редовни клиенти на мотела, а отделът за обществена безопасност на Тексас провеждаше тук своето опреснително училище за шофьори. Щатските власти го смятаха за наказателна институция и се надяваха, че след една седмица, прекарана в класната стая, воняща на хлебарки и пържени яйца, сгазилите лука шофьори за в бъдеще ще направят всичко възможно никога повече да не се върнат тук.

Офицер Върнън Пиърс вдигна очи от бюрото си, когато и последният ученик премина през вратата една минута преди девет.

— Браво! Идеално изчислено време! — рече той, докато ученичката седна на един стол на първата редица и извади тетрадка за писане.

Прекрасни крака! Останалото обаче бе просто ужасно. Никога досега не бе виждал по-лошо боядисана коса. Сякаш беше пъхнала главата си във ведро с катран. Татуировки разваляха раменете й, а синьо-сивият лак за нокти й придаваше вид на труп, излязъл направо от моргата. Носеше две блузи като оглавници, долната покриваше няколко сантиметра повече от горната. Бялата пола с малки черешки беше твърда като картон и очевидно чисто нова. Специалитет на Уол-Март. Обувките на момичето изглеждаха поставени върху гуми Дънлоп. Тежката златна верижка на глезена й не се връзваше с нищо останало.

— И вие сте?

— Пердита Рика.

Странно, но никак не приличаше на испанка. Всъщност веждите й бяха руси.

— Добро утро на всички. Казвам се офицер Пиърс. През следващите пет дни ще бъдем най-добрите приятели, така че нека да започнем с разказ защо сме тук — той посочи дългунест тийнейджър с работен комбинезон на първия ред.

— Не съм извършил престъпление. Невинен съм.

— Тогава ни кажете в какво нарушение сте бил обвинен.

— Че карах трактора си.

Офицер Пиърс прегледа досието му.

— Били е прав. Карал е трактора си. Онова, което не ни каза, е, че е карал в центъра на Далас, въпреки че фермата на баща му се намира в Абилен. Законите в Тексас забраняват да се управлява трактор на двеста и двайсет километра от фермата.

— Пикапът ми се развали, а трябваше да изпълня обещанието си.

— Гаджето ти сигурно харесва подобни разходки — Пиърс премина към следващия ученик. — А ти, Том?

Един шкембелия, който изглеждаше ограбен от живота, каза:

— Наистина не е честно да ми отнемат шофьорската книжка, когато дори не карах и не причинявах никаква опасност.

— Сърцето ми се къса, като те слушам — рече Пиърс, докато се консултираше с досието му. — За твое нещастие си изхвърлил две празни опаковки от Биг Мак, две големи кутии кола, торбичка от бонбонки, пакет от чипс и половин конус сладолед от прозореца на колата си, докато си стоял на паркинг за почивка и само на тридесет крачки от теб е имало кошче за боклук.

— Това е отвратително бе, човече — завъртя се на стола си Били. — Изял си всичко това?

— Без проповеди, моля — прекъсна го Пиърс. — Човек, който хвърля боклук в красивия щат Тексас, може да загуби шофьорските си права и да си навлече глоба. А ти, Гордън?

Един тридесет и няколко годишен червендалест и червеноврат мъж промърмори:

— Седях си в лодката, мислех за бизнеса си.

— Вероятно е така, но си имал в кръвта алкохол едно и седем. Според законите в щата Тексас хората, които карат лодка, когато са пили, губят шофьорските си права.

— Всеки пие по няколко бири, докато лови риба — протестира Гордън. — Иначе не е справедливо спрямо рибите.

Пиърс се обърна към възрастна чернокожа жена на задния ред.

— Хети! Кажи ни защо си тук?

— Не знам, офицер. Карам от седемдесет и пет години и никога не съм удряла дори заек. И хоп — онзи ден един офицер излезе от синята си кола и ме глоби.

— Тогава нека аз да обясня. Карала си с четиридесет километра в час по междущатската магистрала, където максималното ограничение за скоростта е сто и двайсет, а минималната скорост е осемдесет.

— Искате да кажете, че съм наказана, защото съм карала бавно?

— Точно така. Да чуем теб, Сиймор.

Едно кльощаво тъмнокожо момче на тийнейджърска възраст с бели панталони, които щяха да бъдат големи дори на Хъмпти-Дъмпти^[1], отговори:

— Аз съм градски художник, човече. Само туй мога да кажа.

— Художник значи… В полицейския доклад пише, че си рисувал по частна собственост. Според законите в щата Тексас, ако покриваш стените на други хора с графити, губиш шофьорските си права.

— Оная стена беше направо снежнобяла! — ядоса се Сиймор.

— А ти, Кари-Джо?

Мършава беднячка, която очевидно живееше във фургон, отговори:

— Просто говорех по телефона си.

Пиърс прелисти и прочете няколко изречения в разпечатката.

— Ако даваме награда за премълчаване, ти ще я спечелиш със сигурност. В щата Тексас е противозаконно да караш на разстояние по-малко от сто и петдесет метра зад пожарна кола. Не е законно да причиниш катастрофа, докато говориш по телефона.

Кари-Джо бе успяла да се блъсне в задната част на пожарна кола, докато говорела по телефона си.

— Разговорът беше важен — подчерта тя.

— Това не е оправдание. А ти, Лола? Я ни разкажи.

Млада жена с едра рубенсова фигура, но облечена оскъдно, отговори:

— Аз съм професионална камериерка.

— Дала си на заден с четиридесет километра в час и си ударила странично един ягуар. Според законите в Тексас безразсъдното шофиране се наказва с отнемане на шофьорските права.

— Да бе! Той трябваше да си е пуснал фаровете!

Клатейки главата си, Пиърс загледа последната ученичка. Много мило личице, ако не обръщаш внимание на косата.

— Пердита, теб, какво те доведе тук?

— Карах с превишена скорост.

Всички започнаха да ръкопляскат.

— Браво, момиче! Радваме се да научим, че между нас има един истински престъпник!

— Тишина! Също така си карала без шофьорска книжка и не си обърнала внимание на сините светлини зад теб цели двадесет минути.

— Съжалявам. Припявах си заедно с Джош Гроубан.

Пиърс прекара ръка по очите си. Пред този клас Скид роу^[2] приличаше на Принстън^[3].

— Докато слушах историите ви, открих едно основно общо нещо. Вината не беше моя! Не го направих аз! Не съм направил нищо! Хайде сега да уточним нещата. Вие не сте жертви. Вие сте нарушили закона. Затова сте тук. Правило номер едно: шофирането е привилегия, а не право. Някакви въпроси?

Изчака цели десет секунди за отговор. Най-накрая Пердита спря да пише в тетрадката си.

— Не, сър.

— За да изкарате успешно този курс, ще трябва да идвате на лекции всеки ден. Ще трябва да си пишете домашните. Ще трябва да решите тестовете върху правилника за движение, пътните знаци, теста за зрение и теста за шофиране, като верните отговори трябва да бъдат над седемдесет процента. Това са четири изпита. Мислите ли, че ще се справите?

Осем пашкула щяха да отговорят с повече ентусиазъм. Офицер Пиърс забеляза някакво движение на първия ред под формата на сълза, която падна от бузата на Пердита.

— Какъв е проблемът, Пердита? Със сигурност си се явявала на изпити и преди?

— Извинявайте, офицер Пиърс. Просто приличате много на бившия ми годеник — тя извади една дантелена кърпичка от чантата си.

Кари-Джо престана да мляска с дъвката си.

— Ах, горкичката! Изоставил те е, нали?

Тя знаеше: жените не плачеха, ако не бяха изоставени.

— Тишина! В тази стая вие ще си отваряте устата само ако аз ви задам въпрос. В останалите случаи ще я държите по-плътно затворена от багажник на кадилак — Пиърс мина по редовете и остави книжка на чина на всеки. — Това са личните ви наръчници за шофиране в Тексас. Смятайте, че през следващите пет дни тази книжка ще бъде вашата библия.

— Засрамете се, сър! — въздъхна възмутено Хети.

— Говоря фигуративно.

Когато остави наръчника на чина на Пипа, Пиърс усети парфюма й: тежък, но интересен.

— Отворете на първа глава.

„Документи за шофиране.

Кой може да управлява моторно превозно средство в Тексас.

Първо: граждани, които имат валидни шофьорски книжки за щат Тексас.“

Гордън, рибарят любител на бира, вдигна ръка:

— Трябва ли да седим тук и да четем цяла седмица? Мога да си чета тази книжка и вкъщи и да се върна за изпита.

Отлично предложение, но целта на този курс не е да се направи животът им по-лесен.

— След като твърдиш, че си образован, Гордън, защо не ни прочетеш от наръчника? Започвай от първа страница.

Гордън започна да чете монотонно и приспивателно за деветте типа шофьори, които законно могат да управляват моторни превозни средства в Тексас. Офицер Пиърс наблюдаваше класа, докато гласът на Гордън бръмчеше. Той вече знаеше кой ще вземе изпитите и кой ще се провали. Старата Хети щеше да успее, ако минеше теста за зрение. Пердита, която подчертаваше почти всяко изречение в наръчника си с жълт маркер, също. Повечето момчета щяха да бъдат скъсани, защото всички си въобразяваха, че знаят тези глупости и ще се справят на изпита. Успехът на Кари-Джо щеше да зависи от способността й да препише. Лола нямаше да завърши курса.

Пиърс остави Гордън да чете тридесет минути и след това помоли Том боклукчията да отвори на глава „Анатомични органи“. След като бе закусил обилно, Том с огромно неудоволствие зачете за отстраняване на органи, тъкани и очи, но нямаше мърдане — трябваше да се подчини. Тъй като монотонното му четене приспа още повече класа, погледът на Пиърс се върна на Пердита. Това момиче нещо не се връзваше с останалите. Изглеждаше умна, но объркана. Не му приличаше на някоя от онези, които имат проблеми с наркотиците. Да се опита да избяга от полицията беше често срещано явление, но кой човек със здрав разум щеше да бяга към града? Пиърс разгледа татуировките й. Петното на лявата й ръка му заприлича на Мини Маус^[4], всичко останало беше замазано. Той се зачуди дали в по-долните части на тялото й има пръстени, каквито си слагаха повечето жени с черна като катран коса. На лявата си ръка носеше огромен пръстен. Предположи, че най-вероятно е някое от онези чудовища от цирконий, защото знаеше, че богатите хора никога не стигат до този курс. Вместо това те си наемаха адвокати.

Когато гласът на Том заглъхна, Пиърс помоли Лола да излезе пред класа и да прочете главите „Налагани от съда ограничения“, „Свързани с алкохол нарушения“ и „Точкова система за нарушения“. След тридесет минути той се обърна към младия човек, който не откъсваше очи от микроскопичния костюм на Дядо Коледа върху забележителната физика на Лола.

— Сиймор, кажи ни какво представлява глобата за първо дивиай^[5].

Художникът на графити отговори:

— Никога не съм чувал за дивиай. Това някакъв вид птица ли е?

— Това е съкращение за шофиране в пияно състояние. Да караш пиян.

— О, това ли било! Та какво за него?

— Каква е глобата? — повтори Пиърс въпроса през стиснати зъби.

— Петдесетак?

Пиърс почука с пръст по катедрата.

— Да направим десет минути почивка — предложи той. — Свеж въздух. Кафе. Сандвичи. Не забравяй да използваш кошчето за отпадъци, Том.

Класната стая се изпразни. Всички, с изключение на Пердита, която изглежда искаше да му каже нещо, излязоха.

— Глобата за първото нарушение, ако караш пиян, е хиляда долара на година в продължение на три години.

— Много добре, Пердита. Забелязвам, че обръщаш внимание на всичко.

— Защото трябва да взема този изпит. Целият ми живот зависи от него.

Когато жените казваха подобни неща пред него, те обикновено излагаха на показ деколтетата си. Мозъкът на Пердита очевидно не функционираше по този начин. Пиърс беше облекчен, защото в този случай изкушението да се спазари и да направи сделка беше огромно.

— Сигурен съм, че ще се справиш отлично — отвърна той. Имаше хубави зелени очи. Меки и доверчиви. — Мога ли да попитам как се казва парфюмът ти?

— Нарича се „Теън“. В света съществуват само четиринадесет шишенца. Поръчан е и е специално създаден в Париж — тя почти щеше да му покаже флакона, когато осъзна, че една сервитьорка не може да си позволи да притежава лосион за ръце, та камо ли френски парфюм. — Купих го за десет цента на една гаражна разпродажба.

— Разбирам — всъщност нищо не разбираше. — Защо животът ти зависи от това дали ще издържиш този курс?

— Последната воля на дядо ми… — лицето й стана червено като череша. — Ще увеличи издръжката ми. Аз съм сервитьорка — добави, без каквато и да е причина тя.

Пиърс я гледаше как се измъква бързо-бързо от стаята. В досието й се казваше, че когато е била спряна, е карала спортен лексус — ще трябва да е получила много бакшиши, за да си позволи подобна кола.

Когато класът се върна, Кари-Джо реши да хване бика за рогата, изпъчи гърди под носа на офицер Пиърс и попита:

— Успоредното паркиране ще влиза ли в изпита по кормуване? Щото то не е от най-любимите ми неща, които правя, когато съм в колата, ако разбирате какво имам предвид.

— Специално за теб, Кари-Джо, ще включа в изпита по кормуване петдесет процента паралелно паркиране.

— Ама това не е честно! Не искам да го правя!

— Автоматично ще се провалиш, ако отказваш да следваш инструкциите — Пиърс се обърна към класа. — За ваша информация, ще бъдете скъсани, ако катастрофирате или причините инцидент до датата на изпита — той забеляза, че Пердита яростно си записва нещо в бележника. — Всичко това го има написано на страница петнадесет, Пердита. Не е необходимо да преписваш целия наръчник.

Тя сконфузено остави писалката.

— Извинете, сър.

Той я накара да прочете главите „Инспекция на автомобила“ и „Закон за застраховките и гражданска отговорност“, които, макар и написани на английски, бяха абсолютно неразбираеми за всички, освен за съдията или за Уилям Шекспир. Накрая часовникът на китката му зазвъня — обяд.

— Ще направим почивка за обяд. Ще се видим точно в един часа, за да прегледаме пътните знаци.

Пипа последва Пиърс по коридора. Наоколо беше мъртвешки тихо, с изключение на досадното шляпане на джапанките й. Бе сигурна, че я чува, но той забърза крачката си.

— Офицер Пиърс! Стоп! Спрете!

Той, разбира се, се подчини. Трябваше да е от камък да не го направи.

— Какво мога да сторя за теб?

— Давате ли частни уроци?

Докато отговаряше, всяка молекула тестостерон в него крещеше в знак на протест.

— Абсолютно не.

Унижена, Пипа затича към паркинга. Мобилният й телефон зазвъня, когато завъртя ключа в стартера. Тя разпозна номера на Ланс. Ако й се обаждаше от симпатии, не бе избрал подходящия момент.

— Нека да отгатна — извика ядосано тя. — Искаш си университетската значка обратно?

— Пипа? — попита непознат мъжки глас.

— Да! — грешен отговор, в случай че насреща имаше враг. — Не! — грешен отговор, в случай че бе приятел. — Може би. Кой се обажда?

— Уди. Терапевтът на Ланс.

— Терапевтът? Сериозно? Ти си бил голям майтапчия!

Той пусна думите покрай ушите си.

— Ако това ще те успокои, Ланс се е побъркал от скръб и вина.

— Нима? Това е най-хубавото нещо, което чувам!

— Ау, какъв гняв? Защо си толкова ядосана?

— Я млъкни! Ясно ли е! Вие двамата, невестулки мръсни, го заслужавате!

Уди въздъхна.

— Така е. Пипа, ти си най-безкористният човек, когото съм срещал. Майка Тереза ряпа да яде пред теб. На малкия ти пръст не може да се намаже.

— Каква е целта на обаждането ти?

— Ще ти хареса ли да притежаваш мазератито на Ланс?

Фантастично! Това беше първата й мисъл. След миг обаче тя произнесе:

— Звучи ми като подкуп.

— Един по-учтив човек би го нарекъл подарък.

Пипа включи климатика. Гласът на Уди накара кръвта й да кипи.

— Както може би се досещаш, не очаквам никакви сувенири от връзката си с него. Благодарение на Ланс, Теън ме лиши от наследство. Дядо ми е мъртъв. Крия се като престъпник. Обогатеният плутоний има повече приятели от мен.

— И аз се измъчвам. Ланс е на заточение в Бразилия, докато Каубоите са на тренировъчен лагер.

— Хич не ми пука за твоята болка — Пипа почувства как някаква невидима ръка стисна сърцето й. — Искам майка ми да знае истината. Тя ще ми прости, когато научи цялата история.

— Сигурна ли си?

Е, не беше напълно сигурна. Имаше опасност Теън да я удуши заради невероятната й наивност.

— На Теън първо трябва да й мине — посъветва я Уди. — Тя трябва да пожелае да се върнеш при нея. Отново да има нужда от теб в живота си. На първо място трябва да разбере защо твоята сватба означава толкова много за нея. Ще й бъде необходимо време, за да направи самоанализа си.

— А аз междувременно да изчезна и да чакам Второто пришествие, така ли!

— Ами да, това е добра идея.

Пипа въздъхна: Христос го чакаше вече две хиляди години. Теън нямаше да отстъпи нито минута по-малко.

— Не мога да повярвам, че съм била толкова сляпа. Ланс ме направи на глупачка.

— Не беше нарочно.

— О, така ли? Да не би да си вярвал в искрените му надежди, че е Ейси-Диси^[6]? Ама и ти си един терапевт!

— Аз оправям колена, а не ДНК. Ще можеш ли да продължиш живота си, Пипа? Да си намериш някой друг?

— Просто ей така? Ще мине много време преди отново да повярвам на някой мъж.

Жените са толкова объркани същества, помисли си Уди, те наистина трябва да познават и да вярват на някой мъж, преди да се качат отгоре му.

— Ланс иска да запазиш пръстена. Да запазиш всичко. Той каза на майка си под никакъв предлог или случай да не настоява да й върнеш бижутата, дори ако тя спечели делото.

— О! Ти направо разби сърцето ми! Това е направо сърцераздирателно.

— А какво ще кажеш за мазератито?

— Можеш да го хванеш за ауспуха и да го буташ!

Тя затвори телефона.

Уди искаше да й помогне? Все едно Хенри V да предложи да зашие обратно главата на Ан Болейн! Кари-Джо почука на прозореца й.

— Можеш ли да ми заемеш три долара за обяд?

Пипа погледна в портфейла си. Всичко, което имаше, бяха две стодоларови банкноти.

— Ще дойда с теб — въздъхна тя.

Те влязоха във влажното, миришещо на мухъл кафене на мотела. Пипа си взе чаша кафе, което сякаш бе къкрило на печката от месеци. Докато плащаше него и обяда на Кари-Джо, случайно хвърли поглед към телевизора над касата. И направо ахна, когато видя Теън, баща си и някаква друга жена да слизат от една лимузина. Черният воал на Теън се вееше драматично на вятъра, докато тя и Робърт следваха един задвижван от кон фургон към гробището. Пипа разпозна надгробните камъни на семейство Уокър в семейното гробище в Крокет, Тексас. Видя и любимия кон на Ансън — Скамп. Голямата дълга кутия на фургона сигурно беше ковчегът му. Върху него бяха оставени ботушите на дядо й от кожа на алигатор с дълги шпори. Ансън твърдеше, че се завъртали винаги, когато стъпел върху находище от нефт.

Бащата на Пипа сякаш току-що бе глътнал парче земя от игрището за голф. Теън изглеждаше изтощена и нестабилна, сякаш се люлееше на краката си. Но причината вероятно бяха обувките „Гучи“ с десетсантиметрови токчета, които не са най-подходящият избор за ходене по трева.

На екрана изникна репортер и съобщи, в случай че някой от зрителите бе напълно сляп:

— Това е един много тъжен ден за семейство Уокър.

Прикована като пронизана с шпага, Пипа наблюдаваше на живо погребението на дядо си. Преподобният Алкот, завърнал се като за бис, четеше от семейната библия. Седрик, заместник координаторът на сватбата, също беше там — изправен, висок като пушка, в поличка на шотландски карета и слънчеви очила с огледални стъкла. Пипа с изненада видя Кимбърли — някогашната си шаферка, да стои до гроба, облечена в черна рокля без презрамки и шапката от булчинския обяд на тема „Лудия шапкар“, вкарана в употреба за втора медийна изява. Само заради камерите на папараците Кимбърли попиваше сухите си очи с носна кърпичка на равни интервали от време.

До лакътя на Теън стоеше смътно позната жена с черна шапка с ниско спусната периферия. След дълги усилия Пипа успя да идентифицира лицето зад слънчевите очила — това беше Дъси Деймън, съквартирантката на майка й от колежа, завърнала се от Рангун. Сега, възползвайки се от удобния случай да бъде видяна в обществото, тя бе облякла къса и прилепнала черна рокля, три четвърти черни ръкавици и гердан от рубини. Всеки път, когато Кимбърли хлипаше зад кърпичката си, Дъси я гледаше с поглед, който най-малкото трябваше да я вкамени. Пипа разпозна и някакви отдавна забравени братовчеди от Корпус Кристи, по-дебели от всякога. Имаше такова изобилие от веещи се воали и носни кърпички, че всеки път, когато духнеше вятър, опечалените сякаш щяха да отплуват.

В кулминацията на церемонията Теън се наклони над ковчега и хвърли ботушите на Ансън в отворения гроб. Пипа прехапа устната си толкова силно, че й потече кръв: дядо й бе обещал тези ботуши на нея! Сега те, заедно с късмета му по нефтените полета, щяха да бъдат погребани с него. Тя гледаше с ужас как майка й хвърли шепа пръст върху ботушите. Сетне баща й хвърли малко повече пръст. Накрая Дъси взе шепа пръст и пренебрегвайки голямата дупка в земята, замери Кимбърли с нея точно когато се преструваше, че попива очите си с кърпичка. Като омагьосана Пипа наблюдаваше как Дъси води родителите й обратно към тяхната лимузина.

— Ансън Уокър се присъедини към нефтените полета в небесата — завърши репортерът. Следващият му опит за поетични отклонения бе прекъснат от реклама за кучешка храна.

— Прах при прахта, пепел при пепелта — продума дребната стара дама на касата.

Осъзнавайки, че е гледала телевизора почти половин час, Пипа хукна по пътеката.

— Хей! Ти, от шофьорското училище! Не натам! Това не е правилният път! — извика касиерката след нея. Преди Пипа да успее да й попречи тя я замъкна в класната стая.

Завесите бяха спуснати. Офицер Пиърс седеше зад диапроектора, прожектираше на стената геометрични форми и извикваше:

— Осмоъгълник: знаци за стоп. Триъгълник: знаци за предимство. Кръг: предупредителни знаци. Петоъгълник: училище — той направи пауза. — Да, Милисент?

— Тази се опита да избяга — докладва касиерката. — Гледаше погребението.

— Не стой там, Пердита. Ела и се присъедини към нас.

— Е няма ли автоматично да я скъсате? — извика нечий глас в тъмнината, докато Пипа седна на мястото си на първия ред. — Нали казахте, че трябва да не закъсняваме и да идваме навреме.

— О, съжалявам — отвърна Пиърс. — Не ви ли казах, че всеки път, когато закъснеете, точките, които трябва да получите на изпита, ще се увеличават с пет? Значи за теб точките вече са седемдесет и пет, Пердита. Отнася се за всички.

Гледала погребение? Това беше много странно.

— Сега да повторим цветовете за закъснялата. Червено означава стоп. Жълто — внимание. Оранжево — поправка на пътя. Кафяво — зона за отдих.

— Много е трудно, човече — промърмори недоволно Сиймор. — В книгата има повече от сто знака.

— Ти си графити художник, нали така? Предполага се, че имаш набито око за цветове и форми — Пиърс изключи диапроектора и накара целия клас да чете следващите пет глави от наръчника.

— Домашна работа: „Знаци за движение по пътищата“. Утре ще се изпитваме.

— Ще се брои ли за изпита? — изръмжа Били.

— Абсолютно — Пиърс дръпна връвта, щората на прозореца се отвори, изсипвайки облак от мъртви насекоми, които паднаха върху рамката.

— Клас, свободни сте. Пердита — извика той, когато тя също се упъти към вратата. — Остани за момент.

Тя се закова на място, докато всички се пръснаха. Пиърс веднага забеляза, че изглежда бледа й почти трепери. Може би се страхуваше да не я напляска.

— Наистина ли си гледала погребение?

— Да, на дядо ми.

Горкото дете, беше напълно объркано. По това време на деня по телевизията нямаше нищо друго, освен сапунени опери.

— Този, който смяташе да увеличи издръжката ти, ако изкараш курса успешно?

— Да.

Пиърс посегна и извади портфейла си.

— За каква издръжка говорим?

— Един милиард долара — отвърна тя с отсъстващ поглед и равен глас.

— Ще се съгласиш ли на десет долара днес и десет утре?

За негова изненада момичето не взе парите от ръката му. Просто ахна и избяга.

Пипа изхвърча от паркинга с мръсна газ. Офицер Пиърс без съмнение й мислеше доброто, но предлагайки й милостиня, я бе унижил и оскърбил неимоверно много. Да гледа погребението на дядо си по телевизията беше съсипващо. И докато тя изпитваше на гърба си цялата тази незаслужена скръб и мъченичество, Ланс си печеше задника в Бразилия и събираше тен! Не! Крайно време беше тази мизерия да засегне и някои други хора! Защо само тя да страда? При това напълно незаслужено! Хюстън бе само на четири часа път на юг от Далас. Ако тръгнеше сега, щеше да почука на вратата на Розамънд преди залез-слънце. Това й изглеждаше добър план, така че пое по шосе 45, като внимаваше да не превишава ограниченията за скоростта. През пелената от сълзи, които замъгляваха очите й, изучаваше формата и цвета на всеки прелитащ покрай нея знак: това беше домашното й за утре. Репетираше си наум речта и какво точно щеше да каже. И със задоволство си представяше изражението върху лицето на Розамънд, когато чуеше истината за своя идеален, перфектен, божествен син, който бе разбил живота на Пипа.

След час, прекаран в прегръдките на нирваната, провокирана от акта на предстоящото отмъщение, Пипа стреснато осъзна, че подмина голямата зелена табела с надпис: „Крокет“.

Това бе мястото, където дядо й бе погребан само преди няколко часа. Тя взе напряко трите ленти към изхода от магистралата: Розамънд можеше да почака, докато отдадеше последна почит на дядо си.

Тридесет минути по-късно пристигна на гробището, където нейният прапрапрадядо Кугър Уокър бе погребан редом до съпругата си и още четири поколения потомци след тях. В Крокет времето за вечеря беше най-важният момент от деня, така че гробището бе съвсем пусто. Освен това в откритата прерия температурата бе четиридесет и три градуса, което водеше до съкращаване на прекалено дългите изяви на скръб. Пипа паркира автомобила до купчината прясно разровена пръст във фамилния им парцел. Почти щеше да убеди себе си, че погребението е било умела фалшификация и измама, когато видя безброй квадратни дупчици в тревата — там, където бе стояла Теън. Тези пунктири бяха направени от обувките „Гучи“.

Значи наистина се бе случило.

Пипа се свлече върху сухата трева и зарида. Когато отново можеше да вижда, тя прочете имената, издълбани върху околните надгробни камъни. Знаеше техните истории наизуст: чичо Ландън се подхлъзнал и паднал в цистерна суров петрол, загубил зъбите си и останал беззъб през следващите петдесет години. Въпреки че била ударена два пъти от гръм, леля Елиза надживяла трима съпрузи. Старата баба Патси, която не завършила дори осми клас, утроила размера на семейния бизнес, докато съпругът й воювал в Япония. Братовчедът Джеб, макар и само на седем годинки, бе застрелял крадец, който отмъкнал прочутия пай на майка му. Историите продължаваха до безкрайност: членовете на фамилията Уокър бяха горди, умни и силни хора. Поколение след поколение те бяха доказвали, че не парите, а отношението им към тях ги правеше такива. Пипа почти можеше да види как предците й клатят глави, чудейки се как техните отлични гени бяха произвели на бял свят такава глупачка. Чуваше гласа на Ансън. Вземи тази диплома. Чуваше гласа на баба Патси: Не издухвай един милиард, скъпа. Чуваше дори гласа на офицер Пиърс: Ти не си жертва.

Пречистена и дошла на себе си, Пипа бавно подкара обратно към Далас. Розамънд да върви по дяволите! Мамка й! Губещите бяха Хендерсън.

Станли, пазачът пред дома на Джини, й направи знак да свали прозореца.

— Оставиха за вас едно мазерати, госпожице.

Беше казала на Уди да хване ауспуха и да го бута.

Той очевидно бе взел това за „да“.

— Паркирахме го в ъгъла на гаража. Под покривалото му.

— Задръжте ключовете. Може би ще остане там известно време.

Тя стопли в микровълновата печка няколко замразени вечери. Отвори наръчника за шофиране и започна да зубри пътните знаци, които надвиха мислите за шпорите на дядо й, погребани шест стъпки под земята на Тексас.