Аманда Браун, Джанис Уебър
Училище за един милиард долара (17)

17

Дъси Деймън! Съквартирантката на майка й от колежа! Пипа нямаше да бъде по-смаяна, отколкото ако Лиа я бе представила на Лукреция Борджия. Тя не бе виждала семейство Деймън от години. Дъси въобще не приличаше на брюнетката с топчест нос и широк задник, която си спомняше. Сега беше дребна блондинка с гигантски гърди, високи скули и вампирски порцеланов тен на кожата, подобен на антикварните немски кукли от миналия век, които събираше по целия свят.

— Enchante^[1] — поклони се тя толкова снизходително, колкото бе възможно.

Теън винаги бе твърдяла, че Дъси не уважава нищо така, както милионите и хулиганите.

— Значи вие сте спонсорът на сеньора Боус?

— Да. Аз съм председател на комитета за избор на членове на кънтри клуба в Лас Вегас — каза го така, сякаш току-що е открила разпада на атома.

— Позволете ми да ви придружа до бара. Изглеждате пресъхнала от жажда.

— А моят Джорджо? — това беше бодигардът на Дъси.

— Организирали сме обяд за бодигардовете на алеята за боулинг. Ще бъдете напълно в безопасност и без него. Разположил съм петима снайперисти от Делта Форс в дърветата около Каза Боус — Пипа не запали цигарата, която Дъси постави в цигарето си стил арт деко, направи се, че не я забелязва. — Ако желаете обаче, вашият Джорджо може да се върне в колата и да ви изчака при петдесетградусовата жега през следващите четири часа.

— О, тогава да върви на алеята за боулинг — неохотно нареди Дъси. — Ще ти го приспадна от отпуската.

— Ще се върна веднага, сеньора Боус — прошепна Пипа на слисаната Лиа.

На Дъси й трябваха няколко минути, за да се съвземе, докато Пипа я придружаваше по коридора. Хермафродитите винаги я бяха очаровали. Това екзотично същество приличаше на някаква кръстоска между Труман Капоти, Ел Макферсън и Али Баба. За двадесет и четири часа от пристигането си то очевидно се бе запознало отлично с Каза Боус. Този Козмо дори не направи опит да се обърне към нея почтително, или поне като към равна, а се държеше сякаш я превъзхожда! Дори Кейлъб, съпругът на Дъси, нямаше безразсъдството да се държи така с нея.

— Откъде те е намерила онази жена, Козмо?

— Имате предвид моята голяма приятелка Оливия Виларубия-Тъстълбъри, чието име вие очевидно сте забравила?

— Разбира се, че кой друг! — отговори огорчена Дъси. — Откъде те изкопа?

— Това е секретна информация — Пипа взе една чаша пунш от бара. — Salut!

Хипнотизирана, Дъси не само забрави да напомни на Козмо, че не пие нищо друго, освен мартини, но пресуши коктейла на един дъх. Пипа напълни чашата повторно.

— Предполагам, че ще искате да видите новия Пусен в четвъртата бална зала преди тълпата да стане много гъста. Как се казва вашият английски бултериер?

— Капа.

— Като Капа Капа Гама? Между другото, пушенето е позволено само навън, на патиото — Пипа остави Дъси на бара с отворена уста. Тя предаде Капа на един от съдиите от кучешкия клуб и се върна до предната врата.

— Как вървят нещата, сеньора?

— Козмо, възхищавам се на смелостта ти! Но Дъси не бива да бъде настъпвана. Без нея съм загубена.

— Може да си помислите, че е смешно, но случайно знам, че тя обича да я пошляпват. Имам десетилетия опит с подобни личности.

— Наистина ли по дърветата има снайперисти?

— По тях няма нищо друго, освен скакалци — алеята започна да се задръства от пристигащи автомобили. — Безпокойте се повече за кучетата, отколкото за господарките им. И не пренебрегвайте бодигардовете.

— О, Господи! — разтрепери се Лиа. — Погледни! Всички са облечени с костюми и перли. А аз нося джинси и бейзболна шапка.

— Идеално! Перфектно! Това е рожден ден на куче, а не бал в чест на Мейфлауър^[2]. Не ме представяйте на всеки. Дори не ме поглеждайте. Аз съм тапет.

— Това е недопустимо, Козмо.

— Шшшшът! Дори не се преструвайте, че знаете имената им. Нека да си мислят, че имената им не са били толкова важни за вас, че да ги запомните от първия път — Пипа вися до вратата за първите стотина гости. Накрая Лиа схвана чалъма. Къде беше Кол? А Мос? Трябваше да бъдат тук още на обяд. Винаги ще се намери някой, който да те провали. Трябва да имаш готов план Б.

Пипа премина през бърборещата тълпа, щастлива да установи, че гостите на Лиа бяха намерили пътя към коктейлите. Бодигардовете на алеята за боулинг вече унищожаваха втория кег с бира. Около тримата съдии от кучешкия клуб „Уестминстър“ и Голямото пиле в ателието за рисуване с лапи се вдигаше непоносима врява. Много повече дами се тълпяха да видят трите гигантски риби тон върху лед, вместо гениалната творба на Пусен в балната зала.

Руди разиграваше представление пред тълпата, като отваряше вратичките на фурната под възгласите „оуу“ и „ааах“, вадейки тава след тава, пълни с малки тарталети.

— Не са за вас! — викаше той и пляскаше покритите със скъпоценности ръце на дамите. Всички мислеха, че се шегува.

Пипа отново се върна при входната врата. Повечето от гостите вече бяха пристигнали. Кол и Мос — не.

— Къде е съпругът ви? — попита тя Лиа.

— Не мога повече да се тревожа за него. Писна ми! Това копеле наистина ли очаква от мен да повярвам, че няма представа как една обица се е озовала в джоба на ризата му?

— Може би просто я е намерил на тротоара.

— И при това най-обикновена, евтина, фалшива перла! Колко елементарно!

— А вие какво бихте предпочела? Да е сапфир ли? Кол обеща да изпече рибата. Повече не мога да чакам. Стрелката на търпението ми стигна до критичната си точка — код червен — Пипа измъкна телефона си. — Наберете номера на съпруга си, сеньора! Веднага.

Мос отговори още на първото позвъняване.

— Да?

— Къде сте, сеньор Боус?

— Опитвам се да спечеля вашия хонорар. Шейсет и пет хиляди, ако не ме лъже паметта.

— Ако не дойдете тук до десет минути, ще пуснем три големи риби тон в джакузито ви. Обещавам.

Пипа затвори точно в мига, в който едно такси закова пред портата. Лъскав млад мъж в костюм „Изод“ скочи на стълбите.

— Разбрах, че днес тук има състезание.

Пипа пребледня. Тя не очакваше да види човека, спечелил около двадесет златни медала на Летните олимпийски игри 2004.

— Благодаря ви, че дойдохте, господин Фелпс. Виждам, че имате чувство за хумор.

— Каквото става тук, си остава тук^[3] — Пипа не разбра шегата, затова той продължи. — Всъщност бях в града, така че комитетът ме изпрати насам.

Тя реши да започне със състезанието по плуване. Заведе Фелпс до басейна, като му обясни ситуацията и обеща да свършат за час. Не бе необходимо много време, за да се разпространи слухът, че Майкъл Фелпс е край басейна на Лиа и ще бъде на разположение да раздава автографи за хиляда долара след състезанието на кучетата по плуване. А за две хиляди щеше да позира за снимка. Всички средства щяха да бъдат дарени на Олимпийския комитет. Той беше чудесен спортист. Кучетата бяха чудесни спортисти. След един час Фелпс бе събрал сто хиляди долара и продължаваше да се снима. Дамите бяха извън себе си от възторг.

Най-накрая се появиха Мос и Кол. Разярен от вида на сто кучета, плуващи в басейна му, Мос се втурна в библиотеката и затръшва вратата. Пипа забута безмилостно Кол към грила.

— Къде бяхте вие двамата цял ден?

— На срещи с мафиоти, отрепки и продажни адвокати.

— Никак не е смешно.

— Че аз не се шегувам!

Както и да е. Пипа му посочи трите риби в огромни ведра с лед.

— Хващай се за печенето.

Той изключи газта.

— Измислих го, Козмо. Има по-добър начин да го направим.

— И той е?

— Сашими^[4].

Това, разбира се, беше начин да се справят.

— Отлична идея.

Кол очевидно знаеше какво да прави с голямата риба. Докато Пипа раздаде наградите и предостави на Фелпс чек на стойност сто и шейсет хиляди долара, първата риба бе нарязана и подредена на тънки като хартия парченца върху чинии от майсенски порцелан.

— Прекрасно — похвали го Пипа. Беше впечатлена.

— Откъде си научил това?

— От предишния ми работодател — отговори й с намигване той.

Обядът сякаш нямаше край. Дамите се наслаждаваха на екзотичното сашими, гризяха от салатата си по едно зрънце, коктейлите „Зомби“ изчезваха в мига, в който двамата бармани успяваха да ги приготвят. Накрая Пипа откри причината: никоя дама нямаше намерение да напусне балната зала, докато Фелпс обикаляше масите само по бикини. След като той си тръгна, за да хване самолета, тя подкара тълпата към тентата. Започна кучешкото ревю. То имаше огромен успех развалено единствено от неспортсменското поведение на Дъси Деймън, която беше бясна, че нейният Капа загуби титлата „Мистър“ от един мопс на име Стадс. Дъси частично възвърна желанието си да живее, след като бе наградена с един от пожарните кранове от фибростъкло от „Луксор“ като утешителна награда.

Изнесоха навън шербет, кафе и шоколадови сладкиши. Изненадани за бързо отлетелия следобед, гостенките направиха последен тур покрай подаръците, Пусен, Руди и клавесина в стил рококо. Пипа почука на вратата на кабинета на Мос.

— Сър?

— Какво мога да направя за теб, Козмо? — извика той с ледена нелюбезност.

Тя надникна през тежката врата. Мос седеше на своето писалище Луи XV и разглеждаше старинна енциклопедия на птици.

— Гостите ви си тръгват. Имате ли желание да ги изпратите? Това би било много любезен и благосклонен жест на господаря на къщата — той не помръдна. — Сигурен съм, че сеньора Боус ще го оцени високо.

— О, да, ще ми бъде благодарна — той внимателно обърна пожълтялата страница.

— Я ела насам!

Пипа почервеня.

— Разбира се, сеньор.

— Коя птица ти харесва повече? Червената или синята?

— Синята има красива човка.

— Не ти говоря за човката, глупако! Имам предвид перата.

Осъзнавайки, че която и птица да избере, Мос ще унищожи поне петдесет хиляди от тях, Пипа отвърна:

— Наистина не мога да кажа. И двете са възхитителни.

— Те са изключително редки — той се засмя. — И ще станат още по-редки.

Пипа беше ужасена.

— Може ли да ви попитам нещо? Не сте ли мислил за изкуствени пера?

— Не, не съм — той затвори книгата. — Изчезвай оттук. Ти си безполезен.

Пипа спря до вратата на библиотеката.

— Мислех си, че сте заинтересован от членството си в кънтри клуба, сеньор.

— Така е. Но точно в този момент съм ужасно незаинтересован да стоя близо до жена ми — загледа се в униформата й доста дълго. Тя се почувства неудобно. Беше сигурна, че изучава формата на сплесканите й гърди и всеки миг ще я накара да свали сакото си.

За нейно огромно облекчение Мос най-накрая каза:

— Тази коприна идеално е пресъздала зеленото на птицата.

— Благодаря ви — Пипа изчака един миг. — Моля ви, сеньор Боус. Без вас сме обречени. Всичките ви пари ще бъдат изхарчени напразно — Теън винаги използваше това изречение за постигане на най-голям ефект.

То подейства и на Мос. Той застана до Лиа, докато триста развълнувани кокошки възхваляваха нейното изумително, великолепно, приятно, наистина прекрасно парти. Всички мислеха така.

Единствена Дъси Деймън, която бе пристигнала първа и си отиде последна, не бе толкова впечатлена.

— Е! Това се казва шоу — беше лаконичната й оценка.

— Хареса ли ти? — попита обезпокоена и разтревожена Лиа.

Пипа щеше да я изрита по кокалчетата.

— Някои елементи бяха добре изпълнени. Други можеше да бъдат направени по-изтънчено.

— Нали не предполагате, че сме подкупили съдиите от кучешкия клуб „Уестминстър“? — намеси се Пипа. — Получихте изключително ценен пожарен кран. Казаха ми, че лично Франк Синатра е уринирал върху него.

Дъси отвори уста, помисли малко и пак я затвори.

— Моите поздравления за Пусен, Мос. Върви страхотно със златните драперии.

— Да. Винаги се старая картините да подхождат на драпериите.

Както обикновено Дъси не можеше да прецени дали той говори сериозно. За човек, който отчаяно се натиска да влезе в кънтри клуба на Лас Вегас, Мос показваше шокиращо слабо уважение към нейната власт и възможности да разбие мечтата му. Той беше единственият мъж в града, който не забелязваше новите й гърди размер DDD. Дори сега изглежда предпочиташе да гледа с копнеж и да отправя нежни погледи към пискюлите на Козмо, отколкото към главозамайващото й деколте. Трябваше веднага да бъде наказан.

Тя протегна облечената си в ръкавица ръка на Лиа.

— Елате утре у дома на обяд. И двамата.

— Свободен ли си, Мос? — обърна се към съпруга си Лиа.

— Прости ми, имах предвид теб и Козмо. Точно в дванадесет.

Дъси не можа да устои и да не поклати глава за последен път при вида на вратите от палисандрово дърво. С носове, вирнати високо във въздуха, тя и Капа се отдалечиха.

Пипа моментално затръшна вратите.

— Няма нужда да й махаме за довиждане.

Лиа изглеждаше развълнувана.

— Какво искаше да каже с думите „някои елементи можеше да бъдат изпълнени по-изтънчено“?

— Абсолютно нищо. Благодаря, че се присъединихте към нас, сеньор Боус. Сигурен съм, че е ужасно досадно да се преструваш, че триста непознати са ти приятели — бащата на Пипа винаги проявяваше здравото си чувство за разум и изпиваше половин бутилка шери, преди да слезе, препъвайки се, надолу по стълбите, за да изпрати гостенките на жена си. — Особено тази жена.

— Козмо! — ахна Лиа. — Ние дължим всичко на Дъси.

— Или тя иска да мислите така. Кога смятат да вземат решение за вашето членство?

— До две седмици.

— Приблизително — Мос обърна строгите си сини очи към Пипа. — Искам всяка фактура от този кучешки купон още утре сутринта на бюрото си. Басейнът да се изпразни и дезинфекцира. Чия беше идеята за масовата кучешка баня?

— Моя — призна Пипа. — И не беше баня, а състезание по плуване.

— Ще приспадна парите за почистването му от хонорара ти.

— Ах ти, стиснат задник такъв! Скръндза! — развилия се жена му. — Трябва да паднеш на колене и да благодариш на Козмо за прекрасната му идея. Хората години наред ще говорят за този ден!

Пипа си помисли, че Мос е готов да удари шамари и на двете.

Подозрението й се потвърди, когато той попита.

— Къде е Самсон?

— Уволних го. Сега Козмо е мой бодигард. Без допълнително заплащане — побърза да вметне тя с реверанс.

— Все тая. Голяма сделка. Ще бъда в колата — и напусна.

Пипа затвори портите.

— Той разбира ли, че да влезе в кънтри клуба е само малко по-скъпо, отколкото да се кандидатира за президент?

— Разбира. Просто не съм сигурна дали иска мен за вицепрезидент — Лиа бе на ръба на сълзите. — Извинявай, нуждая се от едно питие.

Пипа бе оставена сама във фоайето с Тициан, който дъвчеше връзките на обувките й. Появи се Кол с фуражка на шофьор.

— Голямо шоу, Козмо! Браво! Всички бяха тук, с изключение на хората от електронните медии!

Пипа потръпна: беше имала толкова много сблъсъци с електронните медии, че й стигаха за цял живот.

— Благодаря за рибата.

— Винаги на твоите услуги.

Подтекстът, който прозираше в отговора му, я накара да се изчерви.

За два часа всички следи от празненството на Тициан в Каза Боус бяха заличени. Пипа откри Кери в алеята за боулинг да спи след реката от бира, която бе погълнала заедно с бодигардовете. Започнаха да разтребват масата с подаръците. Мос поддържаше огромна по размери винена изба, откри Пипа, носейки каса след каса надолу по стълбите. Кери си водеше бележки за влизащата стока.

— Ти да не би да си сомелиер? — попита я Пипа.

— Какво е туй, Мо?

— Домакин на виното. Името ми е Козмо. Две срички. Какво пишеш там?

— Обичам да си водя записки. За моя собствена защита.

— Може ли да отгатна. Това е дневник. Работиш върху експозе.

Кери почти щеше да изтърве една каса бяло вино от северна Франция.

— Ти шпионираш ли ме? Ще разбия голямата ти уста!

— Спокойно. Във всяка къща има по един от вас. Ако чукаш сеньор Боус, трябва да знаеш, че пазарът е наводнен от подобни блудкави мемоари в стил „целувки и клюки“, написани от детегледачки, специализирали в Англия — окуражена от уплахата на Кери, Пипа направи един смел опит.

— Сеньора Боус вече знае за теб и Самсон. На твое място бих се тревожила за собствената си челюст.

— Мила майко божия! Дали знае и за Руди?

— Може ли да ти дам един съвет? Ако смяташ да се чукаш с всичко, което се движи, по-добре си намери работа при Хауард Стърн^[5].

Пипа отиде в кухнята. Не беше яла цял ден и я мъчеше разбиващо главоболие. Руди бе стегнал с лепенки всички контейнери в хладилника, мърморейки за необходимостта да се избягва смесването на миризмите. Като видя Пипа, която се строполи на стола до масата, той извади една купа със салата от скариди.

— Днес свърши голяма работа, Руди.

— Тез дами мислеха, че съм Schwenhund^[6] Волфганг Пук^[7]!

— Те се влюбиха в теб — успокои го Пипа, докато наблюдаваше как събира останалите сладкиши в една кутия. Неговата преданост към работата й напомни за Слава Слотски — най-великият клоун на планетата. Какво ли правеше бедният човек? А Пушкин? Неочаквано почувства как ужасно й липсват.

— Лоша ли е салатата от скариди?

— Превъзходна е — Пипа стана. — Просто съм много уморена. Лека нощ.

Тя отиде в стаята си, изу оловните си обувки и отлепи мустаците. Окачи униформата на закачалка и разкопча сутиена за джогинг. Огледа се в огледалото, за да види пораженията, но с облекчение установи, че нито една от гърдите й не бе гангренясала. Хвърли се на леглото и се обади на Оливия.

— Партито имаше огромен успех.

— Да, да, чух. Лиа говори с мен цял час, макар да бе мъртво пияна, все пак й се разбираше. Тя те обожава.

— Тя е добър човек. Може ли вече да получа дипломата си?

— Вече? — повтори Оливия с преувеличена изненада. — Не те разбирам.

— Сделката ни беше такава, не помниш ли? Да направя тържеството на Лиа.

— Мислех, че ангажиментът ти е да останеш цяла седмица. Може би повече — тя бе получила още двадесет хиляди от Лиа, за да остане Козмо до Деня на труда. — Имай малко милост. Знаеш колко отчаяно се нуждая от пари.

Отговорът щеше да бъде твърдо „Не“, ако не бе омагьосващото присъствие на Кол.

— Добре. Но само една седмица.

— Ти си много мило момиче! Ако имах дъщеря като теб, щях да бъда най-щастливата майка на света.

Коментарът на Оливия я хвърли в меланхолия. Почти беше заспала, когато я събуди нова кавга откъм джакузито. Не можеше да повярва, че Лиа и Мос могат да си разменят подобни ужасни думи и все още да живеят под един покрив. Дори родителите й в своите най-гадни и отвратителни моменти имаха разума да държат устите си затворени, да се возят в различни автомобили и да ходят на голф или при „Нойман Маркус“. Тази тактика винаги имаше успех, тъй като мълчанието изразява или всичко, или нищо. Обикновено в края на деня се оказваше, че повечето аргументи и спорове са били за нищо. Нищо, което да не може да бъде уредено. Пипа премига, когато битката ескалира до нецензурни думи.

Леко почукване на вратата около полунощ: Кол.

— Козмо? Може ли да използвам банята?

— Разбира се — извика от леглото тя.

— Събудих ли те?

— Не съвсем.

— Вечерял ли си?

Пипа изпълзя от леглото.

— Ти не си ли?

— Току-що се върнахме от среща с износител на змийски кожи.

— Звучи отвратително.

— Беше. Хайде, ела в кухнята. Прегладнял съм.

Пипа осъзна, че също е прегладняла.

— Защо не донесеш малко храна тук? Не искам да се срещна с Лиа или Мос в момента.

Тя бързо оправи леглото си. Напъха се в спортния сутиен и залепи мустаците. Тъкмо довършваше закопчаването на сакото, когато Кол се върна с две салати — специалитет на Руди, бутилка вино и огромна купа туршия.

— Боже, човече, не е трябвало да се обличаш заради мен!

— Нямам други дрехи, освен униформите. Не бях планирал да остана по-дълго от рождения ден на Тициан. Сега изглежда ще съм ангажиран още една седмица.

Това много му хареса. Той й подаде купата със салата. С тези увиснали мустаци изглеждаше още по-сладка. Под кафеникаво боядисаната коса той предполагаше, че е естествено руса.

— Толкова ли сме лоши?

— Не, това е дълга история — Пипа осъзна, че се поти много обилно: последния път, когато бе седяла в легло с хетеросексуален мъж, беше в Прага. А и този не беше се настанил в най-далечния ъгъл на леглото.

— От колко време си тук?

— От шест месеца.

— Преди това си работил на яхта, така ли?

— Точно така. Благодаря, че ми напомни.

Пипа чакаше за още подробности, но не получи нищо.

— И как се озова тук?

— Отговорих на една реклама. Звучеше горе-долу така: „Международен бизнесмен търси камериер. Трябва да бъде дискретен и да обича птиците.“

— Помислих си, че птици означава момичета, и изпратих автобиографията си.

— Трябва да е имало милион желаещи — начумери се Пипа.

— Аз наистина знам някои неща за птиците. Майка ми е член на Научното дружество Оудъбон^[8].

— О! Сигурно ще бъде очарована да узнае какви ги върши Мос за световната популация на птиците.

Кол не отговори. Забеляза на ръката й часовник „Патек Филип“: това беше филия, обилно намазана с масло и не за нейната уста. Той ровеше в купата с пилешка салата.

— Разкажи ми за себе си, Козмо.

— Какво искаш да знаеш?

Ами първо: защо се преструваш на мъж. Второ: какво правеше в Риц-Карлтън. Имаш ли си гадже? Или може би три, четири, пет?

— Откъде имаш тази кола?

— О, това ли? — разсмя се Пипа, проклинайки деня, в който боята на тази кола бе изсъхнала. — Подарък ми е от моя… — ами сега? — … предишен работодател.

— Като отплата за някои услуги?

Пипа се изчерви толкова, че буквално щеше да подпали тапетите.

— Да… помогнах му за разрешаването на една дребна неприятност. Всъщност голяма неприятност — звучеше още по-фалшиво. — Не е онова, което си мислиш.

— Звучи като нещо незаконно.

— Не, просто импулсивна и глупава постъпка.

Докато пълнеше чашата й с каберне, забеляза, че тя също зяпа часовника му.

— Подарък от бившия ми работодател. Но нямаше никакви неприятности. Наздраве!

Пипа се опита да не го гледа втренчено, докато отпиваше от виното.

— Това от избата ли е? Отлично вино.

— Мос ми позволява да си вземам. Той не пие, а Лиа предпочита „Галло“^[9] в галони.

— Той готин ли е, когато не е около нея?

Кол с мъка отмести очи от устните й. Вече си фантазираше как отлепя мустаците от тях.

— Трябва да разбереш откъде идва Мос. Той е израснал в гето в Бъфало. Не обича да гледа как парите му се изпаряват.

— Тогава да се присъедини към масоните, а не към кънтри клуба — това беше една от любимите теми на Теън. — А ти какво прави цял ден? Седя в колата и чака сеньор Боус, за да го возиш?

— Нещо такова.

— Звучи ужасно досадно.

— Превъзхожда организирането на рожден ден за кучета — намигайки, Кол допълни чашата й. — Откъде ти дойде идеята да се обадиш в кучешкия клуб?

— Предишният ми работодател беше момиче на живота. Тя мислеше мащабно и просто вдигаше телефона. Не можеш да си представиш какви луди и ненормални неща правеха хората за нея!

Странно, че Кол не спомена кои бяха предишните му работодатели. Икономите по принцип бяха най-големите дрънкала.

— Значи е правила кучешко ревю и плувно състезание?

— Не, това бяха мои идеи — въздъхна Пипа. — Сеньор Боус ще скочи до тавана, когато утре види сметките.

— Може да скочи върху Лиа.

— Мислиш, че тези кавги са смешни? Не мога да си представя, че съпругът ми ще бъде такъв — Пипа с ужас осъзна грешката си. Проклетото вино! То беше виновно. — Имам предвид съпругата.

Кол не можа да устои на порива да я подразни.

— Кое по-точно, Козмо?

Пипа се опита да мисли. Ако кажеше съпруг, той щеше да си помисли, че е гей. Ако кажеше съпруга, пак щеше да си помисли, че е гей.

— Каквото ще да е там — промърмори тя.

Колко неубедително! Ядосано тръсна купата със салата на нощното шкафче.

— А сега, ако ме извиниш, ще ти кажа лека нощ, преди да се направя на пълен глупак!

— А туршията? — Кол захапа връхчето на най-голямата краставица. — Много е вкусна!

— Мразя туршия — Пипа се плъзна от матрака, закачи крака си в чаршафа и падна по лице. Очилата на Ив Сен Лоран се търкулнаха под стола.

Кол я вдигна.

— Съжалявам. Не трябваше да си пъхам носа. Добре ли си?

— Отлично — всъщност се почувства много по-зле, когато той я пусна.

Кол пъхна ръка под стола, за да потърси очилата й. И за неин огромен ужас откри не само тях, но и скритите бижута.

— Какво е това? — докато тя стоеше като вкаменена, той развърза панделката и разкри съдържанието в ръцете си.

И двамата гледаха като хипнотизирани великолепната огърлица на баба й, диамантените обици — подарък от Ланс, и диамантената шнола от Розамънд. Пипа бе убедена, че той позна, че камъните са истински.

— Подарък за сбогом от предишния ми работодател — обясни с половин уста тя. За жалост това беше много близо до истината. — Когато имам възможност, ще ги продам.

Кол внимателно върна всичко обратно.

— Тази неприятност трябва да е била огромна по размери, Козмо — той вдигна празните купи от нощното шкафче. — Да ти оставя ли виното?

— Пих достатъчно, благодаря.

На вратата той се спря. Тя изглеждаше толкова бледа и смалена, че му се прииска дай прочете приказка за заспиване.

— Радвам се, че си тук. Надявам се да останеш известно време.

Пипа не помръдна и след като вратата се затвори след него. Това не беше обикновен шофьор.