Аманда Браун, Джанис Уебър
Училище за един милиард долара (15)

15

Джини Ортлип обиколи терминала „Пристигащи“ няколко пъти с чисто новото си беемве, оглеждайки се за хубава блондинка с червен спортен екип. Беше сигурна, че самолетът на Пипа е пристигнал преди двадесет минути. Повечето от пътниците вече се пръскаха и тя започна да се тревожи: при последния им телефонен разговор старата й приятелка не говореше особено свързано. Очевидно седмиците, преживени като беглец, бяха размътили разум й. Теън бе засилила лудостта, като я бе лишила от наследство. Сега Пипа се опитваше да утвърди съществуването си с някакво безсмислено търсене на диплома.

При третото минаване покрай терминала нещо, което приличаше повече на Йети, отвори със замах вратата и скочи в колата.

— Уф! Най-сетне! Да се махаме оттук!

Някаква висока шапка от груба козина от як скриваше главата на пришълеца и по-голяма част от лицето му. Огромните очила бяха специално предназначени за случаите след операция на перде. Дългото до земята палто на швейцарската гвардия скриваше екипа „Найк“. Онова, което всъщност обърка Джини, бяха фалшивите мустаци.

— Пипа? Ти ли си?

— Аз съм Лотос.

— Къде е багажът ти?

— На гърба ми — Пипа свали шапката. — Имам чувството, че мозъкът ми се свари.

Джини гледаше косата й. Макар и пропита от пот, цветът й бе няколко нюанса по-жълт от цвета на чисто нов тромпет.

— Много хитро.

— Не беше нарочно.

— През цялото време ли носи тази шапка в самолета?

— Ако щеш вярвай — да.

Аспен бе едно от любимите места на Теън. Пипа отлепи мустаците и ги пъхна в пепелника.

— Все още не мога да повярвам, че прекарах последните две седмици в един килер за меден месец в Башкил.

— Не се учудвам, че си изпаднала в делириум — Джини отвори прозореца, опитвайки се да прогони упоритата миризма на як. — Откъде взе това палто?

— От един магазин на флота във Филаделфия. Никой в самолета не ме разпозна. Всъщност човекът, който седеше до мен, помоли да си смени мястото.

Джини потупа Пипа по коляното.

— Все още си много разгневена.

— И ти щеше да бъдеш! Аз съм сираче. За главата ми е обявена награда от петдесет хиляди долара. Нали няма да ме предадеш?

— Скъпа, смятам да те развличам. Пазаруване. Ски. Купони.

Пипа нямаше никакво желание за подобни неща.

— Как беше в Коста Рика? Видя ли някое кинкажу?

— Видях хиляди. И направих страхотни филми — Джини излезе на магистрала 82. — След джунглата бях зажадняла за сняг, така че отидох в Италианските Алпи да взема няколко урока от Алберто Томба.

— Той е страхотно парче.

— Ужасно си права. Това ме вдъхнови да дойда тук и да потренирам — семейството на Джини имаше къща в Старууд. — Обичам Аспен през юли. По склоновете има повече място. А и в клубовете също.

— Аз наистина трябва да завърша това училище и да взема диплома! — колко пъти трябваше да го повтаря. — Мисълта за срещи със скиори безделници и арабски принцове няма да ми помогне.

— Ясно. Значи има някой друг — тишина. — Има ли?

— Щом настояваш, да. Казва се Пушкин.

Джини си помисли, че Пипа се шегува.

— Защо не дадеш интервю в най-гледаното време? Разкажи твоята версия за събитията и оправи живота си.

— Нищо няма да излезе — Пипа си спомни думите на офицер Пиърс. — Аз съм много лоша лъжкиня.

— Господи! Нима Теън не те е научила на нищо? Извинявай, шегата бе неуместна — за миг Джини си помисли, че Пипа ще я удари. — Мислех, че раздялата ще ти се отрази добре.

— Чела ли си поне един вестник през последния месец? — прекъсна я Пипа. — Раздялата бе най-лошото нещо, което можехме да направим. Майка ми се люшка между затвор, санаториум и ръкопашен бой от деня, в който прекъснах сватбата. Един бог знае какво е намислила сега с онази своя приятелка Дъси.

— Успокой се, Пипа! Това не е твой проблем. Теън е възрастен човек. И много разглезен. Иска всичко да става така, както тя пожелае, от деня, в който се е родила. Не е развила у себе си механизъм за справяне с несполуките и бедите.

Механизмът на Пипа за справяне с бедите не бе нито по-добър, нито по-развит. Когато колата се понесе по Мейн Стрийт, Джини се обади по телефона.

— Оливия, здравей. В четири става ли? Чудесно — и затвори. — Не можеш да ходиш на училище като барманка от Тълса. Не може да носиш и тази шапка от як.

— Униформата на бойскаут ще свърши ли работа?

Джини спря пред един фризьорски салон.

— Стъпка първа — ще те направим брюнетка. Училището е за домашни прислужници, помниш ли? Остави това палто в колата.

Вътре тя представи Пипа на Кендра — тумбеста фризьорка с могъщо ръкостискане.

— Това е моята скъпа приятелка Лотос. Жълтото трябва да изчезне.

Кендра прекара пръстите си през косата й.

— Ама тук липсват цели кичури!

— Загубих ги в гората. Останаха по клоните, докато летях.

— Трябва да подрежа крайчетата.

— Пак ли? — Пипа се огледа из салона. Късото подстригване изглежда бе всеобщо увлечение. — Добре, карай да върви.

Джини отиде да пазарува, докато Кендра кълцаше по главата на Пипа, като не спираше да говори за условията за ски. Косата й стана доста по-кафява и доста по-къса, отколкото й харесваше.

— Ще ми духа — изкоментира тя, като потърка оголения си врат.

— Ще носите поло яка.

Джини се върна с кутии, в които имаше с костюм с панталони и обувки.

— Изглеждаш възхитително. Като малкия лорд Фаунтлерой.

Намусена, Пипа порови из най-малката торбичка, търсейки блясък за устни и сенки за очи.

— Това ли е всичко?

— Камериерките не носят грим. Върви се преоблечи.

Макар да се бе превърнала в тъжна брюнетка, облечена в унисекс костюм, Пипа пак караше главите на хората да се обръщат след нея.

— Никой няма да ме разпознае тук, нали? — попита нервно тя.

— Никой. Престани да бъдеш параноичка — Джини я заведе в едно кафене за обяд и я остави несвързано да й разкаже за някаква полска игра на покер. Когато пристигна десертът, Джини сложи на масата малка кадифена торбичка. — Забравила си това у нас.

Пипа гледаше диамантените си обици, огърлицата на баба си, шнолата на Розамънд и часовника си „Патек Филип“. Те не приличаха на бижута, а на доказателства, събрани на мястото на престъпление.

— Винаги можеш да ги заложиш — Джини хвърли четиридесет долара на масата и изведе Пипа навън. — А сега чуй клюките. Оливия е от Колумбия. Омъжила се за някакъв наркобарон и е в процес на гаден развод. Карат се кой да вземе кучетата — тя пое по улица „Гробищна“ нагоре по хълма и спря в една сляпа уличка, в края на която се извисяваше колосална постройка с претенцията да мине за дървена колиба. Тежки ратанови столове бяха подредени на предната веранда с колони, в случай че гостите искаха да седнат навън и да се наслаждават на гледката на величествените планини. Джини уверено вдигна желязното чукче на вратата. — Просто слушай какво говоря и правя. Ти си моята икономка, която ще мине един опреснителен курс — вратата се отвори. — Здравейте, сеньора.

— Добър ден, госпожице Ортлип. Добре дошла, Лотос. Аз съм Оливия Виларубия-Тъстълбъри, директор на училището за управление на домакинството „Маунтбатън-Савой“ — Пипа бе приета в огромната прегръдка на една бомба с гарвановочерна коса, бореща се да свали онези последни пет килограма веднъж завинаги. Тъй като се опитваше да си вдъхне кураж във всекидневната битка с желанието да си хапва, която към залез-слънце обикновено завършваше с провал, Оливия носеше черен панталон и черен кашмирен пуловер, които вероятно, са й били по мярка по време на медения й месец. Прическата й бе висок лакиран кок, а веждите й бяха подчертани плътно с дебел молив като макадам.

— Спокойно, Рийд! Тихо, Бъртън! — смъмри тя два бели пудела с размерите на чаени чашки, които яростно лаеха в краката й.

Пипа и Джини я последваха в стая, наблъскана с толкова много мебели, че само миниатюрните пудели можеха да се движат в права посока. Седнаха, но мобилният телефон на Оливия изсвири един канкан.

— Извинете, това е моят частен детектив — усмивката й повехна. — Няма нищо в сейфа? Подслушвайте телефона му, проследете колата му и намерете тези сертификати. Или ми върнете всеки цент, който ви платих, плюс лихвите — тя затвори. — Бившият ми съпруг избяга обратно в Колумбия с всичките ни авоари. Слава на Бога, че имам това училище! — докато се настаняваше до Пипа, още две чаени чашки скочиха при нея. Тези бяха черни. — Вилероа! Бош! Елате, милинките ми! — Оливия взе и четирите кучета в скута си и разклати малко звънче, като се вторачи в новата си ученичка.

— Разбрах, че през последните три години се грижиш за домакинството на госпожица Ортлип.

Пипа се опита да не се разсмее. Джини уж ровеше за носна кърпичка.

— Точно така, мадам.

— Къде си получила първоначалното си обучение?

Четирите кученца в скута на Оливия подсказаха идеята на Пипа.

— В „Ecole des Chienes Domicilies“^[1], Швейцария.

— Не съм чувала за това училище.

Че как щеше да чуе! То беше за санбернари. Теън бе прекарала месеци наред да говори по телефона с треньора в училището, преди да реши да си вземе френски булдог.

— Много е скъпо.

— Сигурна съм. Първата ти работа след завършването при госпожица Ортлип ли беше?

— Не — прекъсна я Джини. — Откраднах я от Глория фон Тун и Таксис.

— Така ли! Хареса ли ти при Глория?

Две от пуделчетата се преместиха в скута на Пипа и като се изправиха на задните си крачета, се опитаха да сучат мляко от копчетата й. Тя погали главичките им, като не откъсваше очи от Оливия.

— Нямам право да обсъждам подобни въпроси.

— Браво! Дискретността е душата на обслужването. Я виж, моите малки кученца те харесаха — диамантените пръстени на Оливия се чукнаха, докато избираше четири карамелени бисквити от една сребърна табла. Тя ги пусна една по една в устите на пуделчетата, когато в стаята влезе млада жена със сребърен поднос. Гънките на престилката й, ако някой ги изглади, щяха да застелят пътя от Аспен до Денвър. Униформата и шапката й бяха яркорозови.

— Това е Бренда — представи им я Оливия. — Тя работи за семейство Пит от Кълъмбъс. Те притежават един от най-големите концерни за пясък и чакъл в страната. Можеш да сервираш чая, Бренда — Оливия наблюдаваше в пълно мълчание как Бренда пълни трите чаши. — Какво беше сбъркано при това сервиране, Лотос?

Сбъркано ли? Пипа загледа подноса.

— Струва ми се, че в първата чаша има сантиметър чай повече — очевидно от нея се очакваше още една забележка, затова продължи. — Парата се вдига безразборно, случайно. Ако чаят се налее откъм лявата страна на дръжката и се създаде въртене по посока на часовниковата стрелка, ще се получи идеален облак от пара, който ще се издига като дух от центъра на чашата.

— Отлично, Лотос! Очевидно в Швейцария си получила първокласно образование.

Пипа успя да скалъпи една извинителна усмивка към Бренда, която я гледаше убийствено.

— Върви в кухнята и се упражнявай да наливаш чай по посока на часовниковата стрелка, Бренда — нареди Оливия. След като разбърка купчинката захар в чашата си, отнякъде се появиха още два пудела. Те бяха кафяви.

— Суб и Зиро! Лоши момчета — Оливия добави и тях към гърчещата се топка в скута й.

— Защо Лотос е тук, госпожице Ортлип?

— Тя е изключително добра, но се нуждае от повече финес при бърсането на прах от антики и колосването на яки. Също и повече въображение при провеждането на ритуали за отпускане в банята. Бих казала, че един пълен опреснителен курс ще бъде достатъчен и подходящ, но накрая бих искала да видя диплома върху пергамент, подходяща да бъде поставена в рамка. Мисля, че размер четирийсет на шейсет ще бъде напълно задоволителен.

— Колко време според вас ще продължи този опреснителен курс, сеньора Виларубия-Тъстълбъри? — попита нервно Пипа.

В джоба на Оливия лежеше чек за осем хиляди долара, подписан от Джини. Тя отчаяно се нуждаеше от още два подобни чека, за да финансира своята паравоенна разводна война.

— Това ще зависи от вашия напредък. Може да се наложи един период на практика в края на курсовата ви работа — по този начин Оливия щеше да има основание да поиска от Джини и временната курсистка да платят за още една допълнителна седмица. — Предполагам, че Лотос ще живее тук?

— Предпочитам да остане при мен. Понякога се нуждая от масаж на краката посред нощ.

— Сигурна ли сте? Часовете започват в шест сутринта — Оливия игнорира малкия Бош, чиито усилия да прогризе дупка в кашмирения й пуловер най-накрая се увенчаха с успех.

— Лотос ще остане с мен — твърдо повтори Джини.

— Както желаете — телефонът на Оливия изсвири темата на Тореадора от „Кармен“. — Ще можете ли да намерите пътя, утре рано сутринта, Лотос? Не, той няма да вземе кучетата — излая в слушалката тя. — Нито една лапа! Не ме молете повече.

— И ти съжаляваш, че не се омъжи за Ланс? — попита я Джини, когато излязоха навън. — След шест месеца щеше да се пазариш също като Оливия.

— Може би — въздъхна Пипа. — А може би не.

— Ще се радваш да чуеш, че сватбата ти вече не е на първите страници. Всяко чудо за три дни. Без изявления от теб, Ланс или майка ти цялото фиаско потъна под водата.

— Какъв хубав начин за уреждане на нещата!

— След шест месеца ще бъдеш напълно реабилитирана. Виж О. Джей Симпсън и Тед Кенеди.

— Само ако Теън има толкова къса памет.

— Ще й мине. Ти я направи безсмъртна. Преди сватбата тя беше просто светска дама от добър род в Далас. Сега е тексаска легенда — Джини прекоси Роаринг Форк ривър и се отправи към планината от другата страна. — Хайде повече да не говорим за това. Просто трябва да забравиш.

Но щеше да й трябва истински късмет. Пипа свали прозореца и вдъхна чистия планински въздух.

— Започвам да чувствам леки трепети на слаба надежда.

Джини зави към огромна мамутоподобна къща и три пристройки със забележително живописен изглед към Скалистите планини. Семейство Ортлип я използваха най-много два уикенда в годината. След като издуха няколко милиона, за да я обзаведе, майката на Джини загуби интерес към нея.

— Искаш ли да видиш моите филми за кинкажу! Хладилникът е пълен с шампанско „Кристал“.

— Идеално!

Пипа взе душ и се преоблече в пижама с маскировъчна шарка — любимите домашни дрехи на Джини. През големите като на катедрала прозорци късното следобедно слънце позлатяваше снежните върхове. Всичко изглеждаше невероятно спокойно и вечно.

Долу в камината пукаха дънери. Джини бе сложила поднос с тапас.

— Пфу! Какъв е този аромат?

— Парфюмът на Теън. Временно взех назаем твоя флакон.

— Задръж го — Джини вдигна чашата си. — За Лотос. За Аспен. За твоята диплома!

Те се настаниха удобно на кушетката, за да гледат безкрайните записи от Коста Рика и да чуят новините от Далас. С всеки изминал час и всяка чаша шампанско, провалът от несъстоялата се сватба на Пипа им изглеждаше все по-комичен. Изглежда две от шаферките все пак бяха успели да оплетат в мрежите си и да измъкнат годежни пръстени от двама шафери; Уит Макой бе организатор и на двете сватби, което вероятно беше причината Теън да го просне в Каламацу. Пипа дори бе започнала да се смее за процеса на Розамънд, когато на вратата се позвъни.

Джини остави чашата.

— Кой ли ще е, по дяволите?

Ужасно предчувствие накара Пипа да погледне през прозореца. Тя почти очакваше да види Мици отвън да натиска звънеца с хобота си. Онова, което видя, бе точно толкова отчайващо и ужасно: зелен фолксваген.

— Това е човекът, който почти ни изхвърли от пътя, когато ходех в училището за шофьори — прошепна тя, обзета от паника, и се свлече на пода. — Сигурно е проследил номерата на твоя лексус.

Джини й подаде ключовете от беемвето.

— Ще го поканя да влезе. Докато пека задника му на бавен огън, ти иди при Оливия.

Навън Пипа можеше да види облачето от дъха си: след залез-слънце температурите падаха под нулата. Тихичко, като крадец, тя се промъкна покрай къщата. След като чу предната врата да се тряска, се метна в беемвето и му изкара душата, препускайки бясно надолу по хълма, като само по някакво чудо налучка в тъмнината пътя към Оливия. Почука толкова силно с желязното чукче на вратата, че портата се разтърси.

— Идвам! — Оливия тъкмо отваряше кутия кучешки бисквити. Трохите бяха полепнали по високата яка на блузата й като пърхот.

— Лотос? Каква изненада!

Двата черни пудела Валероа и Бош започнаха весело да ръфат камуфлажните гащи на Пипа.

— Ако нямате нищо против, ще остана тук тази нощ. Не искам да закъснявам утре за урока.

— Очарована съм — още триста долара в джоба й! Оливия затвори вратата.

— Готова си да си лягаш ли, скъпа? Облечена си с пижама — тя не коментира парфюма й, който можеше да нокаутира цяла опера.

— О, не! Това е домашната униформа на госпожица Ортлип — Пипа забеляза как Оливия се мръщи при вида на рунтавите й чехли.

— Чехлите не драскат подовете от грузински мрамор.

— А тази ужасна войнишка шапка?

Пипа я свали.

— Главата ми се е простудила.

— Много добре. Да слезем долу. Тъкмо приключваме вечерния урок.

Оливия заведе Пипа в едно просторно перално помещение, където четирима курсисти гладеха вестници. Като плесна с ръце, Оливия обяви:

— Позволете да ви представя вашата нова колежка Лотос Поло — лична камериерка на Вирджиния Ортлип, наследница на богатството на даласки петролни магнати и известна изследователка на дивата природа, с къщи в Далас, Аспен и Манхатън.

Оливия заведе Пипа при първата гладачка.

— Днес следобед се срещна с Бренда. Както може би си спомняш, нейният работодател Пит притежава международна империя за пясък и чакъл — прекалено заета да глади гънките, Бренда дори не вдигна поглед. Оливия продължи към следващата дъска за гладене.

— Това е Корнелиус. Той работи за Ралф и Брандо, известни модни дизайнери с къщи в Палм Спрингс, Палм бийч и Провинстаун.

— И Ибиса — едно момче, очевидно хомосексуалист, облечено в бяла коприна от главата до петите, й протегна ръка. — Камуфлажната шарка вече не е на мода.

— Това е нашият скъп Логан — продължи Оливия, усмихвайки се на един дребен красив индонезиец, облечен в бледооранжев смокинг. — Личен камериер на Биф Делани, трилионер от Сиатъл с ваканционни резиденции в Нантъкет и Канкун. Един от най-видните ергени на планетата, ако мога да добавя.

— Разгонено животно! — промърмори през зъби Логан.

— Логан! По време на учебната работа работодателите не се обсъждат — Оливия намигна на Пипа. — След учебните занятия е друг въпрос — тя продължи към възрастна чернокожа жена, която се бореше да изглади чудатите извивки на Рийдърс Дайджест. — Това е Мейси. Тя е работила петдесет години за семейство Дъдли Стингхамър, които контролират търговията със свинско шкембе на Чикагската стокова борса. Те живеят в замък на езерото Мичиган, а през лятото в Нюпорт.

Като истинска светска дама с достойнство Мейси хвърли презрителен поглед към пижамата на Пипа и изсумтя.

— Заек.

— Какво е любимото четиво на госпожица Ортлип, Лотос? Ще потърся едно копие и ще те науча да го гладиш идеално.

— Паудър^[2] — Пипа бе зърнала един брой върху масичката на Джини. На корицата му бе Алберто Томба.

— Нямах представа, че се интересува от гримиране — Оливия удари две туби спрей за колосване една в друга. — Внимание! Ще покажа на Лотос нейната стая. Когато се върна, искам всичко да е идеално изгладено.

— Много интересно. Да се гладят вестници… — рече Пипа, следвайки Оливия по задната стълба. Дори Теън не изискваше от персонала си да прави това.

— Моето училище се отличава с внимание към детайлите.

С това и с астрономическите такси. Оливия заведе Пипа в една стая на най-горния етаж. Всичко в нея беше жълто.

— Прекарахме цял следобед, за да приготвим тази стая за посещението на губернатора на щата. Беше чудесно упражнение.

— Благодаря. Аз обичам жълто.

— Това беше моята лична стая за проби. Два пъти в годината Ив Сен Лоран летеше от Париж, за да подгъва полите ми тук — ако адвокатите й успееха да се справят, тези дни отново щяха да се върнат. Тя развали идеално оправеното легло. — Може ли да бъда откровена, Лотос? Бих искала да останеш при мен по време на целия курс. Ще ти бъде трудно да се концентрираш върху уроците, ако всяка вечер ще трябва да се връщаш вкъщи и да приготвяш пушена импала или каквото там яде госпожица Ортлип. Допълнителната такса няма да означава нищо за нея — нищо и никакви четири хиляди долара. Оливия предполагаше, че Джини, както повечето хора, които пращаха прислугата си на обучение при нея, харчеха два пъти повече на седмица за кокаин, риталин и липитор^[3].

— Веднага ще говоря с нея за това.

Оливия взе един от шоколадовите трюфели върху жълтата чиния.

— Може да не е лесно. Госпожица Ортлип е много загрижена и привързана към теб.

Пипа започна да се тревожи.

— Оставането ми при нея ще повлияе ли върху дипломирането ми?

— Със сигурност няма да помогне. Лека нощ, Лотос. Ще те събудим на разсъмване.

Пипа грабна телефона веднага след като Оливия излезе. Набра Шелдън, който вдигна, защото реши, че номерът, изписан на телефона му, бе на стар клиент от Аспен.

— Благодаря, благодаря, че отговаряш, Шелдън. Толкова се притесних! Как са веждите ти? — на скоропоговорка изрече Пипа.

След дълга пауза той отговори.

— Не бих могъл да знам. В този момент нямам никакви.

— Не се сетих, че ще опиташ да използваш тази запалка. Добре де, всъщност мислех, че ще я използваш, но не се сетих, че може да избухне в лицето ти. Имаше петдесет процента възможност това да не стане. Сигурно е била разтръскана в пощата. Половината от нея е оръжие, изобретено от брата на един шофьор на лимузина на име Майк, който е оксиженист.

— Как мога да ти помогна, Пипа? Както би могла да се досетиш, това парче мръсна мокра хартия, което си ми пратила, по никакъв начин, вид или форма не може да се приеме за диплома. Не ме интересува, дори ако ще Владимир Путин да се е подписал на нея.

— Благодаря ти за този вот на доверие. Сега се записах в училището за управление на дома „Маунтбатън-Савой“ в Аспен.

— Ще се заемеш с недвижими имоти? Чудесно. Аспен е страхотно място за начало.

— Всъщност това е повече училище за управление на домакинства, вътре в къщата. Гладене на вестници, наливане на чай, такива разни неща.

Шелдън преработи тези образи до съответното бездънно заключение.

— Ще учиш за слугиня? Това е по-ниско дори и от клоун!

— Както знаеш, опитвам се да получа проклетата диплома — Пипа запълни неговото ледено мълчание с подробности относно адреса на Оливия, който бе четливо изписан на картичка до трюфелите. — Дължа на Джини Ортлип малко пари. Ще ми трябват десет хиляди долара, мобилен телефон и още няколко костюма. Можеш ли да задействаш кредитната ми карта отново? Тя се измокри в река Делауер.

— А какво стана с костюма от Прада? А с мобилния ти телефон?

— Трябваше да напусна лагера на клоуните спешно. И да не забравя, трябва ми кола.

— За какво ти е?

— Чувствам се по-добре с кола.

— И на кого трябва да изпратя тези необходимости? На Дживесина Бутлерони ли?

— На Лотос Поло. Благодаря много, Шелдън.

— Не съм казал, че ще го изпълня — отвърна напушено той, докато затваряше.

Пипа моментално се свърза с Джини.

— Уби ли го?

— Е, не съвсем. Свинята изпи всичката ми бира и изгледа всички филми за кинкажу. Тази нощ остани при Оливия. Ще дойда да си взема колата утре сутрин.

— Можеш ли да ми донесеш още няколко камуфлажни пижами? Казах на Оливия, че това е униформата ми.

Прегладняла, Пипа изяде всичките шоколадови бисквити. Тъкмо си легна, когато чу леко скимтене пред вратата си: бяха кафявите пудели Суб и Зиро. Те се настаниха върху другата част на възглавницата, като малки клонинги на Пушкин. Пипа им чете на глас, докато потънаха в сън.

Събуди я звън на телефона.

— Часът е шест, Лапис — произнесе Мейси.

— Името ми е Лоис. Искам да кажа Лотос.

Беше пила прекалено много шампанско. Имаше тъпо главоболие. Кучетата бяха изчезнали. Къде беше?

— Чакаме те долу.

Щрак! Пипа се понесе като циклон към кухнята, където, четирима безупречно облечени в униформите си курсисти огледаха смачканата й пижама с негодувание и неодобрение.

— Твоята господарка ти позволява да изглеждаш така? — изсумтя Бренда.

— Това е тропическата ми униформа. Току-що се връщаме от Коста Рика.

Оливия се появи като вихрушка с шестте си пуделчета. Днес беше облечена в червена рокля, която Сен Лоран бе подгънал в някогашните спокойни и щастливи дни. На високия й кок беше кацнала панделка, което й придаваше вид на пудел със стандартен размер.

— Добро утро! Днес ще изучаваме изкуството на приготвяне на идеалния тост.

Оливия посочи две дузини различни видове хляб, шест различни вида масло и цяла комара конфитюри и мармалади, покриващи повърхността на обширен гранитен остров в средата на кухнята.

— Както виждате, вариантите са безбройни.

Мейси изглеждаше недоволна.

— Не виждам хляб „Чудо“, синьора Виларубия-Тъстълбъри.

— Правилно. С него не бих нахранила дори катериците.

— Господин и госпожа Стингхамър го ядат всяка сутрин през последните петдесет години.

— В такъв случай съм сигурна, че знаеш отлично как да го препечеш. Можеш да се прибереш в стаята си и да прегледаш отново главата за подреждане на шкафчето за лекарства. И внимавай да не настъпиш пуделите ми — те се мотаеха напред-назад между краката на всички.

Мейси приглади прическата си и напусна.

— Голям сноб е — прошепна Корнелиус, икономът с обратна ориентация. — Петдесет години покрай шкембетата наистина може да изкривят гледната ти точка. Какво прави въобще тук?

— Мейси учи допълнителен курс по гериатрия — това беше сериозен нов източник за приходи на Оливия. — И се справя чудесно. Вземете назъбени ножове, моля. Отнася се за всички. Вземете хляба. Имате тридесет секунди да го нарежете на филии с дебелина шест милиметра — Оливия наблюдаваше как студентите й се справят със задачата. — Стоп! — тя заведе всички при една никелирана кутия с размер на кутия за мляко. — Това е най-новият тостер на пазара. Работи с разпознаване на цвета и изхвърля филийката щом стане кехлибаренокафява. Този модел струва три хиляди долара и изглежда много красиво върху кухненския плот. В едно уредено домакинство — продължи урока си Оливия, — разтопеното масло трябва да стига на един сантиметър от коричката, в противен случай ще омаже пръстите на този, който взема филийката и я поднася към устата си, докато чете новините от стоковата борса.

Оливия чакаше с линийка за измерване, докато всеки от учениците направи препечена филийка, намазана с масло.

— Следващото предизвикателство е конфитюрът, който трябва да достига — но в никакъв случай да не надвишава два милиметра до края на разтопеното масло.

Оливия отново изчака всички да приключат със задачата.

— Браво на всички! Прекрасна работа. Обаче тостовете ви са леденостудени. Как ще се справите със закуска за дванадесет души? — никой не отговори. — Упражнявайте се, докато хлябът свърши — на излизане тя си взе няколко намазани филийки.

— Това тя ли го е измислила? — попита Пипа. — Никой не маже с конфитюр до два милиметра.

— Да не си посмяла да й го кажеш! Тя се отнася напълно сериозно към реставрацията на Златния век^[4].

Пипа се упражняваше да реже хляб, докато останалите споделяха цинични истории за работодателите си. Основната цел на Корнелиус в живота бе да запази прекрасната връзка на Ралф и Брандо. Бренда яростно мразеше своя работодател господин Пит сега, когато се бе оженил повторно за жена, която бе с две години по-млада от самата нея. Бедният Логан бе изтощен от усилията да пази петдесетте любовници и метреси на Биф Делани да не се сблъскат на влизане или излизане от будоара му.

— Видяхме страницата на твоята работодателка в интернет — съобщи й Корнелиус. — Единствената й претенция за слава е участието в някаква провалена сватба.

Стомахът на Пипа се сви.

— Госпожица Ортлип не желае известност.

— С кого спи?

— Нямам представа.

Това предизвика невероятно силен смях: всеки камериер и слуга на планетата си водеше точен до педантизъм дневник за завоеванията на шефа си. От това зависеше оставката му.

В девет часа всички се събраха под полилея на Оливия, за да прегледат „Как да съобщим на господаря за някого, който телефонира“. Между телефонните разговори със своя частен детектив Оливия им обясни всичко, което знаеше за интеркомите и системите за наблюдение за предотвратяване на престъпления.

— Слушайте, всички! Навън има реален посетител.

— Това е госпожица Ортлип — извика Пипа.

— Покани я в салона, Лотос. Всички останали упражнявайте кодовете за сигурност — Оливия се настани с Вилероа и Бош, Рийд и Бъртън, Суб й Зиро.

— Как сте, госпожице Ортлип?

— Благодаря, добре. Донесох на Лотос чисти униформи.

— Прекрасно. Знам, че нямате търпение да отидете и да застреляте няколко северни елена, така че ще мина директно на въпроса. По мое мнение Лотос би трябвало да се настани тук за времето, през което трае курсът.

Джини не бе никак въодушевена.

— Ти какво мислиш, Ло? — Пипа остана като замръзнала и Джини добави: — Аз отчаяно се нуждая от теб, за да полираш ските ми.

— А аз отчаяно се нуждая от диплома — отвърна Пипа и й върна ключовете от колата.

— Прави каквото знаеш — рече Джини, клатейки глава, и си отиде.

— Браво, Лотос! — похвали я Оливия, когато вратата се затвори. Това бяха четири хиляди долара в джобчето й! Тя огледа по-внимателно младата жена, облечена в камуфлажна пижама. Лотос въобще не се държеше като прислуга, дори напротив! И Джини я остави да прави каквото иска. — Може ли да попитам… — телефонът я прекъсна. — Училище „Маунтбатън-Савой“. Оливия Виларубия-Тъстълбъри слуша.

— Обажда се Лиа Боус от Лас Вегас — произнесе женски глас. — Получих името ви от моята скъпа приятелка Дъси Деймън, която каза, че сте доставили на Теън Уокър сватбен организатор за един час.

Това трябва да беше Седрик, нейният слуга — момче за всичко и бивш моряк. За огромната сума, която получи от Теън, Оливия не се замисли да му измисли фалшива биография и я изпрати на онази будала от Далас. За учудване на всички той все още беше там и всеки месец все още й пращаше по две хиляди долара комисионна дето го бе внедрила в тази къща.

— С какво мога да ви помогна?

— Отчаяно се нуждая от майордом с неопетнена репутация и препоръки.

— Имаме дълъг списък от чакащи — излъга хладнокръвно Оливия.

— Но това е спешно! Ще ви платя петдесет хиляди само да ми го намерите.

С тези думи Лиа Боус се изстреля начело на несъществуващия списък от чакащи.

Оливия събра сетни сили, за да прозвучи средно отегчено.

— Кажете ми изискванията си.

— Да има отлични домакински управленски качества във всичко. Да прави превъзходно мартини, и преди всичко, да не бъде привлекателна жена. Съпругът ми е известен сваляч и непоправим развратник.

— Разбирам ви напълно, сеньора Боус. Моят бившият беше същият.

— Този уикенд ще бъда домакиня на тържество с триста гости и приятели. Те са каймакът на обществото в Лас Вегас. Събитието е върховно, от най-висша класа. Ако дотогава ми намерите човек, ще ви платя допълнително още десет хиляди.

Оливия почти щеше да глътне Вилероа. Обаче успя да профъфли:

— Оставете номера си на моята интернет страница. Моля, приложете и личните препоръки на Дъси Деймън — Оливия никога не бе чувала за тази жена. Сетне затвори. — Какво има, Лотос?

— Името Дъси Деймън ли произнесохте? — едва преглътна Пипа. — Тя обикновено носи неприятности.

Оливия въобще не се интересуваше, ако ще тази Дъси да бе самият антихрист. Шейсет хиляди долара! Обхвана я такова въодушевление, че бе готова да изнесе следващата си лекция на тема „История на вилицата“ в библиотеката.

— Логан — извика накрая тя, — приготви обяда, докато аз и Мейси прегледаме „Изпускането при възрастните“. Ще се видим в трапезарията точно в един. Лотос, какво си записваш?

— Водя си бележки за изпита.

Телефонът на Оливия отново иззвъня. Докато тя се впусна в горчиви спорове с адвоката по недвижими имоти, на вратата също се позвъни.

— Виж кой е.

Пипа отиде да отвори.

— Кола за госпожа Поло — съобщи някакъв мъж.

До тротоара бе паркирано синьо мазерати — точно копие на потъналата гордост и радост на Ланс. По дяволите, то трябваше да отиде при офицер Пиърс още преди няколко седмици!

Кипяща от гняв и недоволство, Пипа се разписа и закара човека до летището. Върна се в училището точно навреме за часа по „Модерни начини за подреждане на масата“, който се провеждаше в трапезарията.

— Ученици, определете тези чинии — обяви задачата Оливия, вдигайки различни чинии от масата.

— Чиния за основно ядене. Чиния за салата. Купа за бульон консоме. Масленица. Солница. Чиния за риба. Чиния за хляб. Чиния за суфле. Сосиера. Купичка за хайвер — Оливия бе доволна да установи, че Лотос знае всичко подредено на масата.

После посочи порцеланова чашка със странна форма.

— А това какво е?

— Чашка за индивидуална лъжичка? — предположи Мейси.

— Личен плювалник? — опита и Логан.

Пипа вдигна ръка.

— Това е чашка за яйце, госпожо. И по-специално за щраусово яйце — и как няма да го познае, когато Розамънд бе закупила четиристотин от тях за бала на Хендерсън.

— Господи, Лотос! Браво на теб! Трябва да ми дадеш името на това училище в Швейцария — само да беше мъж, Лиа Боус щеше да има своя майордом до залез-слънце. — Когато кажа „старт“, искам да подредите маса за единадесет ястия. Всички прибори и чинии, които ви трябват, са в бюфета. Внимавайте! Това е истински севърски порцелан.

Когато Пипа завърши упражнението първа, Оливия си помисли, че ще получи уртикария. Тя заведе учениците до бара, където установи, че Лотос може да определи всяка чаша и чашка от нейните двадесет вида истински кристал Уотърфорд. Гласът й бе спаднал до шепот, когато попита:

— Можеш ли да правиш мартини, скъпа?

— Правя мартини за майка ми, откакто станах на осем години.

С подкосени колена Оливия нареди на всички да изучават класацията на най-богатите 400 души в света, докато стане време за чая.

Вечерният урок на тема „Нови начини за сгъване на салфетки“ бе постоянно прекъсван от обажданията на адвокати и Лиа Боус. Около полунощ Дъси Деймън изпрати имейл, с който заплашваше да затвори училището, ако Оливия веднага не намери майордом. Отчаяна и разтревожена, Оливия изяде половин чийзкейк. Събуди се на зазоряване, чувствайки се квадратна от крема сиренето. Тъкмо бе стъпила върху кантара, когато й се обадиха от банката, за да й съобщят, че плащането на ипотеката й е просрочено.

Тя закачи една панделка върху кока си и влезе в кухнята с усмивка. Беше се издокарала с кафява рокля с шест джоба отпред. Във всеки от тях се бе настанил по един чашкоподобен пудел, което й придаваше вид на двуутробно, което току-що е родило шестзнаци.

— Добро утро, ученици. Днес ще бършем прах по антики, ще колосваме яки и ще подреждаме бани за спиритически ритуали — тя си сервира купчина палачинки, които Корнелиус бе приготвил, когато на вратата се позвъни.

— Виж кой е, Бренда.

Бренда се качи горе и се върна с голям пакет от Федералната поща.

— За Лотос — тя го тръшна злобно и със сила върху масата.

Всички гледаха с голям интерес как Пипа го развърза и почти изтърва, когато извади своя сувенир Мачмейс.

— Госпожица Ортлип понякога обича силни пури — обясни тя, проклинайки отново Шелдън.

Той й пращаше и десет хиляди долара в пластмасова кутия за сандвичи. Получи също мобилен телефон и костюм на Шанел, които дори не се опита да обясни.

Оливия наблюдаваше всичко това в мълчание. Първо мазерати, сега пък това. Джини Ортлип изглежда бе готова да загуби ръката си, но не и Лотос. Домашни прислужници от нейния ранг очевидно не се намираха под път и над път, а само веднъж в живота. Почти неспособна да се съсредоточи, Оливия даде на всеки ученик парцал за прах и им каза да оберат паяжините от перилата на стълбището, докато тя и Мейси направеха няколко кръгчета с инвалидна количка в мазето.

Пипа се оттегли, за да позвъни на Шелдън.

— Мазератито пристигна вчера. Мислех, че се съгласи да го дадем на офицер Пиърс.

— Не можах да го открия. Веднага след като го уволниха потъна вдън земята.

Не! И на него ли бе объркала живота!

— Но защо?

— Хайде да не го обсъждаме. Трябваше ти кола и тази бе в гаража. Какво мислиш за номера „ЛОТОПО“? Опитах се да взема „ТОРПЕДО“, но вече бяха взети — като не чу никакъв отговор, той продължи: — Как върви училището за слугини?

— Отлично. Дипломата ми е в кърпа вързана.

Шелдън се разсмя и затвори.

 

 

Оливия тъкмо поглъщаше остатъка от чийзкейка, когато Лиа Боус й се обади за десети път този ден.

— Съвсем скоро ще имаме решение — докладва Оливия. — Проявете малко търпение.

— Положението е отчайващо, сеньора Виларубия-Тъстълбъри. Новият майордом ми е необходим до следобед. Ще получите още пет хиляди отгоре, ако пристигне преди обяд.

— Няма да бъдете разочарована. Довиждане — Оливия едва прокара последната хапка чийзкейк през свитото си гърло. Трябваше да измисли нещо бързо. Супер бързо, като за шестдесет и пет хиляди долара. Телефонът отново иззвъня: Беше Джини.

— Лотос ми е необходима днес следобед. Алберто Томба идва от Италия.

Оливия моментално разпозна отчаянието в гласа й и се прицели като самонасочваща се умна бомба.

— Налагам глоба за отсъствие от училище, госпожице Ортлип.

— Ще ви платя хиляда долара да я освободите в три часа.

— Две.

— Добре, в два е още по-добре.

— Имах предвид две хиляди долара госпожице. В четири часа.

— Ама че сте упорита! Съгласна съм.

Оливия затвори. Госпожица Ортлип… Седрик, Лотос… Лас Вегас… Плановете се въртяха из главата й като амеби в праисторическата супа. Тя повика Пипа в приемната. Малките кученца не спряха да лаят, докато Пипа не ги взе.

— Госпожица Ортлип се нуждае от твоята помощ днес следобед. Изглежда планира вечерно парти за Алберто Томба.

— Но аз ще пропусна уроците си!

— Няма значение. Ще се занимаваме с нови техники за разхождане на кучета, а доколкото знам госпожица Ортлип няма домашни любимци. Освен теб, разбира се.

Пипа въздъхна. Джини искаше да се забавлява и тя трябваше да й върви по гайдата, за да й върне услугата.

— Ще свърша колкото може по-бързо.

— Обаче искам в замяна една услуга. Госпожица Ортлип бе на онази гадна сватба на семейство Уокър, нали?

Пипа почти щеше да изтърве Суб и Зиро.

— Ами… да. Беше шаферка.

— Може ли да я разпиташ за Седрик й госпожа Уокър? Трябва да го изпратя в Лас Вегас, а това ще е трудно, ако обслужва дамата в онази къща.

— Какви ги говорите! Това е възмутително! Госпожа Уокър е щастливо омъжена! — осъзнавайки, че вика, Пипа се опита да се успокои. — Поне така съм чувала.

— Дезинформирана си, скъпа. Съпругът на Теън Уокър играе голф в Мароко, откакто сватбата се провали. Много е вероятно Седрик да се е внедрил в спалнята на господарката. Повярвай ми, знам му номерата — Оливия не можеше да проумее защо Лотос е толкова разстроена. Какво я засягаше дали онази жена спи с иконома си? Тя сипа на двете по чаша шери. — Както и да е, можеш ли да измъкнеш информация за мен от госпожица Ортлип?

Пипа с мъка преглътна.

— Но ако госпожа Уокър се нуждае от Седрик? Не можете да го измъкнете просто така, като килимче изпод краката й! Дори ако той е… ами нали знаете…, ако той е под нея като килимче… в което се съмнявам. Теън Уокър не общува с персонала.

Оливия я погледна объркано.

— Теб какво те интересува това, Лотос?

— Познавам Маргарита, камериерката. Ако Седрик напусне, тя горката ще опере пешкира. А има слабо сърце и краката й се подуват.

Оливия се изтегна на кушетката и мрачно започна да гали Рийд и Бъртън.

— Моля те, прояви малко милост и към мен, Лотос. Аз съм една самотна жена, отчаяно опитваща се да оцелее.

— Да, госпожо — дипломата е важна, глупачке! — Простете за равнодушието.

— Знам, че ще направиш каквото можеш. Върни се тук до осем. Тогава ще разгледаме важната глава „Етикет в моргата“.

— Благодаря, че ми простихте, сеньора Виларубия-Тъстълбъри.

Джини без съмнение й мислеше доброто, но беше време да я накара да проумее, че срещу завършването и получаването на диплома от училището бяха заложени един милиард долара. Пипа се огледа внимателно във всички посоки, преди да притича до мазератито. Тя пропълзя с него около петдесет метра по улицата, сетне нахлупи калпака от як, очилата за оперирани от перде, мустаците и шинела от Швейцарската гвардия, които бе скрила в куфара, в случай че оня папарак все още се навърта и души из Аспен. Слезе от хълма на Оливия, мини през селището и се качи по хълма на Джини. Цялата бе плувнала в пот, когато стигна до имението Ортлип. Преди да излезе от колата отново изпълни същото упражнение с оглеждане във всички посоки. След като позвъни на вратата, отлепи мустаците и свали очилата.

Джини отвори вратата с коктейл в ръка. Изглеждаше зачервена: може би Алберто Томба наистина беше тук.

— Облякла си отново това?

Пипа се мушна вътре.

— Къде е оня нахалник?

— На лов за диви гъски в Небраска. Успокой се.

Къщата бе подредена за парти, но Пипа подуши нещо нередно. Имаше огромен плакат с надпис: „ДОБРЕ ДОШЛА!“

Висеше над камината, но бе написан на английски, а не на италиански.

— Кога ще пристигне Алберто?

— Майната му на Алберто!

В този момент от кухнята изскочиха двадесет души, водени не от някой друг, а от любовника на Ланс Уди и подлата гадина Кимбърли.

— Изненадааааа!

Пипа се запрепъва назад, изтича през предното стълбище и изхвърча с колата от алеята на Джини. Мислеше, че главата й ще експлодира. Заслепена от мустаците, които се бяха залепили към очилата й, на Мейн Стрийт тя едва не удари един фургон, пълен с канута. Смътно забелязваше пешеходци, които викаха неприлични думи по нея, докато летеше из града. Как можеше Джини да е толкова тъпа и да организира това парти в нейна чест! Как бе могла да покани Уди и Кимбърли, най-гадните от всички предатели? Как бе могла да си помисли, че подобно завръщане може да се чества?

Оливия бе сама на верандата, след като бе изпратила своите студенти до Сноумас, за да върнат четирите немски овчарки, които бе взела назаем за урока „Нови техники за разхождане на кучета“. С едно ухо, залепено за телефона, тя хвърляше домашни бисквити на своите пудели, докато се опитваше да спре Дъси Деймън, която бе дори по-опърничава и от Теън Уокър.

— Нападките няма да доведат до никъде — говореше тя. — Ако искате да знаете, все още проверявам препоръките на Лиа Боус. Да не говорим за вашите собствени — Оливия затвори, когато видя едно мазерати да се появява на алеята. Някакво странно същество, смачкано, безстопанствено се измъкна от мястото на шофьора.

— Извинете, извинете! Какво желаете?

Пипа смъкна шапката си. Изглеждаше напълно обезумяла.

— Трябва да говоря с вас.

— Да не си изгорила вестника на госпожица Ортлип?

— Въпросът е личен — проплака Пипа. — Току-що ме уволниха. Трябва да напусна Аспен моментално. А също така се нуждая от дипломата! Нямате си представа, сеньора, колко силно и спешно се нуждая от нея — Пипа започна да плаче толкова нещастно и сърцераздирателно, че всичките шест пудела започнаха да вият заедно с нея.

Умът на Оливия заработи на свръхобороти. Ортлип беше извън играта. Лотос бе без работа. Трябваше да има някакъв начин да превърне тази трагедия в ситуационна комедия за шейсет и пет хиляди долара.

— Мога да ти помогна. Но трябва да си възприемчива и без предразсъдъци.

— Казвайте по-бързо.

— Вместо тук, можеш да направиш практиката си в един чудесен дом в Лас Вегас. Стопанката на къщата е силно разтревожена по повод предстоящо тържество. Ако мине добре, ще получиш своята диплома. Обещавам ти го най-тържествено.

— Каква е уловката?

— Иска мъж.

— Нима смятате, че приличам на момче? — извика възмутено Пипа. Грубостта в гласа й накара кучетата отново да се разлаят още по-свирепо. — Съжалявам, но в момента това ми звучи доста обидно.

— Имаш къса коса. Висока си, слаба си. С подходяща униформа и бельо със сигурност ще минеш за неопределен субект от мъжки пол.

Значи Оливия бе решила да изпрати нея в Лас Вегас вместо Седрик. Това щеше да спести на Теън допълнителни разриви и кавги — едно предложение, което Пипа не можеше да отхвърли. Тя отлепи мустаците от очилата си и ги залепи на горната си устна.

— Това дали ще помогне?

— Много — наистина беше прекалено театрално, но Оливия обичаше хазарта. — Избърши очите си и да се качим горе.

Тя имаше гардероб, пълен с униформи — останки от славните времена, когато двамата с бившия й съпруг имаха прислуга над десет души.

— Сен Лоран проектира тази специално за мен. Вдъхновена е от един портрет на Гейсбъроу^[5] на третия граф на Тъстълбъри — прадядо на онази гнусна хлебарка мъжа ми.

Оливия свали пластмасовия плик от едно военно сиво сако с тридесет месингови копчета. От еполетите на раменете висяха много ресни от зелено и червено копринено въженце, копринен панталон и шапка на портиер съответстваха по цвят на въженцата.

— Цветовете на един английски гълъб^[6]. Красиво е нали?

— Нямате ли лятна? Лас Вегас е в пустинята.

— Да, разбира се.

Заравяйки се в друг килер, Оливия откри версия на костюма на гълъба с къси ръкави и шорти. Намери и няколко спортни ластични сутиена от една камериерка, избягала с някакъв плейбой-скиор. Намери и чифт сиви обувки и сиви чорапи.

— Пробвай ги, Лотос.

Въпреки строгите линии униформата бе изненадващо удобна. Цветовете не изглеждаха чак толкова ужасни, колкото й се стори първоначално.

Оливия наблюдаваше резултата: все още приличаше на жена.

— Чакай! Един момент!

В едно чекмедже с шивашки принадлежности тя откри чифт огромни очила с рамка от костенурка, които бяха известни по целия свят.

— Ив ми ги остави при последното си посещение тук. Те са сред най-ценните ми притежания — тя ги сложи на носа на Пипа. — Идеално.

— Но аз не виждам нищо!

— Ще ги занесеш в магазин за поправки. За един час ще сменят диоптрите с обикновено стъкло — Оливия вдигна телефона си. — Сеньора Боус, обажда се Оливия Виларубия-Тъстълбъри. Намерих майордом за вас. Името му е Козмо ди Пише. Ще го видите утре сутринта. Моля, изпратете веднага по сметката ми цялата сума за услугата — тя продиктува сметката си, знаеше всичките четиринадесет цифри наизуст. — Той няма да позвъни на вратата ви, докато не извършите плащането — с триумфална усмивка пъхна обратно телефона в джоба си. — Е, уредено е.

— Козмо ди Пише?

— Моята истинска голяма любов. Хвърли се от една скала, когато научи, че ще се омъжа за хлебарката. Върви в стаята и си събери багажа, Лотос. Ще ти резервирам място в самолета.

— Предпочитам да шофирам, ако нямате нищо против. Ще тръгна веднага.

— Но до утре сутринта трябва да си в Лас Вегас.

— Това няма и хиляда километра! Колата ми е бърза.

— Много добре — Оливия започна да събира резервно снаряжение за своето протеже. — Запомни, че идваш от първокласна среда. Сигурна съм, че ще успееш. И, моля те, не забравяй, че си мъж.

— Ще се постарая.

— Мисли за дипломата!

За нула време Пипа целуна кучетата за довиждане и се отправи на юг.