Аманда Браун, Джанис Уебър
Училище за един милиард долара (22)

22

Теън се събуди от неспокойния си кошмар със схванати мускули на краката и болки във врата. Перуката й тежеше един тон, а корсетът й стягаше и направо спираше синята й кръв. Тя седеше в затворническата килия с двойка травестити, които пристигнаха няколко минути след нея. Двамата все още спореха дали тя е техен колега травестит, добре запазена английска актриса от шейсетте години или любовница на руски мафиот. Роклята и бижутата й бяха повече от великолепни, но липсата на обувки силно ги смущаваше. Теън не внесе светлина и не им помогна, като отказа да продума и една дума.

Все още беше потънала в мислите си и мозъкът й бе зает и препълнен със сюрреалистични образи: Мос на пода, маскирани Арлекини разнасят шампанско, легион от шофьори, приличащи на персонажи от Кафка, зелената Дъси. Не можеше да проумее как се е озовала в затвора. Спомняше си, че й се спеше. Спомняше си червената птичка. Най-много си спомняше Козмо.

Когато зората позлати полите на роклята й, Теън си мислеше за младия мъж, който сякаш четеше мислите й. Ако не беше свалил пистолета от крака й, преди да я отведат в участъка, един Бог знаеше къде щеше да отвори очите си тази сутрин. Вярно, Дъси казваше, че бил изключително добре информиран, но откъде можеше да знае за пистолета в жартиера й? И сетне го пъхна в джоба си. Невероятно!

Тя си помисли за момента, в който го видя за пръв път. Той й се поклони. В отговор тя бе най-малкото нелюбезна. Каква беше тази негова униформа? Сега, когато свикна да я вижда, реши, че костюмът на Козмо е уникално красив. Не можеше да си го представи в черната ливрея на обикновен майордом. Харесваха й дори очилата му и анемичните мустаци.

Потръпна, когато си спомни как го бе пренебрегвала като обикновен слуга, докато тя бе Теън Великолепната от Далас. Всеки друг от прислугата щеше да отговори на това нейно пренебрежение, като се изплюе в хайвера й. Козмо бе отговорил, защитавайки честта й отново и отново, докато предполагаемите й приятели си мълчаха. Преданост от подобна величина, й напомняше… Теън прочувства пробождане в сърцето… Напомняше й за Пипа.

Козмо наистина имаше далечна прилика с дъщеря й. Гласът. Тънкото тяло. Когато се изчервеше, можеше да бъде сбъркан с брат близнак на момиченцето й. Всеки път, когато той влезеше в стаята, Теън чувстваше как пулсът й се ускорява, чувстваше повишаване на жизнените сили. Нещо, което се случваше само в присъствието на дъщеря й. Може би двамата са били родени на една и съща дата, в една и съща минута.

Космически близнаци, Космически Козмо: усмихна се е огромна меланхолия тя. Беше влюбена в него. Не сексуално, не физически. Просто чувстваше огромен, неизмерим копнеж да чува гласа му всеки ден, да го има в дома си, да запълни тази дупка в гърдите си… виж ти, дори се разплака.

Той бе много затворено и потайно същество. Дъси не можа да измъкне дори една дума от Оливия Виларубия-Тъстълбъри относно произхода му. Теън се чудеше къде ли е роден. В Европа? Едва ли. На някое екзотично място: Северна Африка. Турция. Откъде бе придобил това суперчувство за стил? Каква е била майка му? Тя завиждаше на жената, която и да бе: тя имаше всичко, което Теън нямаше, и щеше да го има завинаги. Майката на Козмо никога нямаше да лиши детето си от наследство заради отменянето на една глупава сватба. Тя нямаше да кръстосва цяла Америка като побесняла кучка, защото детето й бе поело по път, различен от онзи, който тя е начертала за него. Майката Козмо сигурно беше мъдра жена, а Теън не заслужаваше да я наричат майка.

Наистина ли той й бе пратил тази черно качулата червена кадънка? И бележката, че ще прелети до нея, ако е птица? Теън се усмихна печално. Козмо сигурно я съжаляваше.

На желязната врата задрънкаха ключове. Тя бе толкова потисната и заета с мрачните си мисли, че дори не погледна, докато не чу гласа, който направи животът й отново смислен.

— Добро утро, госпожо Уокър.

Теън скочи от леглото и прекара ръка през лицето си.

— Сигурно изглеждам ужасно.

— Всички изглеждаме малко зле, опасявам се — той не се шегуваше. Ръкавите на сивия му жакет бяха откъснати. Липсваха две копчета. Камериерът Кол бе също толкова раздърпан.

— Съжалявам, че не успяхме да дойдем по-скоро.

— Ще ви върна всяка стотинка от гаранцията. Веднага.

— Няма гаранция. Вие сте свободна да си вървите у дома.

— Господи! — Теън прегърна любимото си момче. — Ти просто спаси живота ми.

Пипа се усмихна на Кол.

— Не съвсем.

Те разказаха на Теън всички събития, случили се в Каза Боус. Сагата завърши как Дъси бе свалена от нейния „Лиърджет“ с белезници. Теън можеше единствено да клати глава.

— Не съм изненадана. Тази жена винаги си е мислела, че стои над закона. Аз мислех същото…

След настъпилата неудобна тишина Пипа попита:

— Сега вкъщи ли ще се приберете, госпожо Уокър?

Може би заради липсата на сън, може би заради ранните слънчеви лъчи по бузите на Козмо Теън бе зашеметена и изумена да чуе как жената, облечена в костюм на Мария Антоанета, изговори:

— Сигурно ще си помислиш, че е странно, но бих искала да посетя майка ти и лично да й благодаря, че те е отгледала и възпитала — настъпи такава дълбока тишина, че Теън се уплаши от най-лошото: — Съжалявам. Тя жива ли е?

Козмо отново се изчерви до уши.

— Да, госпожо, жива е.

— Колко жалко! — въздъхна Теън. — Щеше ми се да те осиновя.

Пипа умолително погледна Кол.

— Довери ми се, Козмо — прошепна той. — Само затвори очи.

Тя го послуша. Почувства как той свали очилата й. Сетне как я целува по бузата. Устата му бе мека й спря до края на мустака. Почувства как захапа края със зъбите си и дръпна. Сетне почувства свежест върху горната си устна. Кол я целуваше. И тя отвърна на целувката му.

— Сега можеш да отвориш очите си — рече той и отстъпи назад.

Теън ахна. От всички събития през последните два дни това бе най-нереалното.

— Пипа? Това си ти?

Дъщеря й се усмихна и се поклони.

— На вашите услуги, госпожо.

Те се прегръщаха, плачеха и се смееха като две беднички, които току-що са спечелили от лотарията. Накрая Теън се заинтересува от красивия камериер, който твърде сериозно бе целувал дъщеря й преди малко.

— Извинете ме. Казахте, че името ви е Кол?

— Кол Мадисън. От Питсбърг.

— Господи? Значи работите за Мадисън от Питсбърг?

— Аз съм един от тях.

Теън си помисли, че ще припадне: фамилното богатство на семейство Мадисън от Питсбърг, придобито от стомана, бе десет пъти по-голямо от жалките петролодолари на Розамънд Хендерсън!

— И през цялото време сте се преструвал на камериер?

Той намигна на Пипа.

— Еднаквите мозъци мислят еднакво.

Пипа се опита да изглежда разочарована.

— Ти откога знаеше?

— От момента, в който те видях — той хвана ръката й. — Прощаваш ли ми?

Последва целувка.

— Хайде да се махаме от това ужасно място — предложи Теън. — Грижете се добре за това — извика тя, хвърляйки перуката си на травеститите. — Принадлежала е на принцеса Велджиозо.