Тимъти Зан
Тъмната сила (8)

ГЛАВА 8

Сивокосата жена заведе Хан в сградата на „Аметист“ и го бутна в малка стая. Там го остави в компанията на двама души, сигурно охраната, и изчезна с бластера, предавателя и картата му за самоличност. На няколко пъти той се опита да завърже разговор с пазачите, но не получи никакъв отговор и тъкмо се беше примирил, че трябва да седи мирно и да слуша сирените, които продължаваха да вият отвън, когато жената се върна. Придружаваше я още една, по-висока дама с вид на свикнал да заповядва човек.

— Добър ден — кимна тя. — Вие сте капитан Соло, предполагам?

Едва ли имаше някакъв смисъл да отрича, след като жената държеше картата му за самоличност.

— Да.

— Поласкани сме от вашето посещение — продължи тя, зад учтивите думи едва се долавяше подигравателна нотка. — Но пък сме и доста изненадани.

— Не е редно, инициативата беше изцяло ваша — отвърна Хан. — Винаги ли прибирате пешеходците от улиците, както направихте с мен?

— Само някои специални хора — високата жена повдигна вежди: — Ще ми кажете ли кой сте и кой ви изпраща?

Соло я изгледа изненадано:

— Как така кой съм? В ръцете си държите картата ми за самоличност.

— Вярно — кимна жената и завъртя картата. — Но има известно съмнение, дали е истинска — тя погледна към вратата и махна с ръка.

В стаята влезе Тав Брейлия и застана до нея.

— Бях прав — кимна доволно ботанецът и кремавата му козина се разлюля на всички страни. Хан не беше виждал този жест и не знаеше какво означава. — Точно както ви казах още щом видях картата му за самоличност. Той е измамник и съм почти сигурен, че е имперски агент.

— Моля?! — Хан го зяпна недоумяващо. Ситуацията започна да изглежда нереална. Погледна към огърлицата на пришълеца, наистина беше Тав Брейлия. — Какъв ме нарече?

— Ти си имперски шпионин — повтори Брейлия и козината му се разлюля отново. — Дошъл си да унищожиш приятелството ни или дори самите нас. Но няма да останеш жив, за да докладваш на господарите си — той се обърна към високата жена и настоятелно каза: — Сена, трябва да го убиете веднага, преди да е успял да докара тук враговете ни.

— Нека не избързваме толкова, помощник Брейлия — отвърна спокойно Сена. — Иренес е поставила навсякъде постове — и отново се обърна към Хан: — Ще си направиш ли труда да отговориш на обвиненията на помощника на съветник Фейлия?

— Няма никакъв смисъл да слушаме глупостите на един имперски шпионин — намеси се настоятелно Брейлия, преди Хан да успее да си отвори устата.

— Напротив, помощник — възрази Сена. — Ние се интересуваме от много неща — тя погледна Хан и вдигна картата му за самоличност: — Имаш ли друго доказателство освен това, че наистина си този, за когото се представяш?

— Няма никакво значение, кой е той! — скочи отново Брейлия и в гласа му започна да се долавя напрежение. — Той вече ви видя и сигурно е разбрал, че между нас има някакво споразумение. Каква е разликата, дали е от Империята или от Новата република — и едната, и другата са ваши врагове и ще използват тази информация срещу вас.

Веждите на Сена отново се повдигнаха:

— Значи самоличността му вече няма значение, така ли?

— попита студено тя. — Значи вече не сте сигурен, че това не е истинският Соло?

Козината на Брейлия се разлюля нервно. Явно не беше толкова бърз и обигран в приказките като господаря си.

— Доста си приличат — измърмори той, — но най-точно ще установим дали е имперски шпионин при дисекцията.

Сена се усмихна леко, но това не беше проява на хумор, а на разбиране. Хан разбра, че сблъсъкът е изпитание не само за него, а и за Брейлия. И доколкото можеше да съди по изражението на Сена, ботанецът току-що се бе провалил.

— Ще имам предвид съвета ви — каза сухо тя.

Чу се приглушено пиукане, сивокосата жена извади предавател и заговори тихо. Постоя мълчаливо известно време, каза няколко думи и погледна към Сена:

— Постовете докладват, че към нас се приближава един мъж — докладва тя. — Среден на ръст с тъмнокестенява коса, облечен в черно — погледна за миг към Брейлия и допълни: — Носи нещо като лазерен меч.

Сена също се обърна към ботанеца:

— Вярвам, че това слага край на спора. Иренес, предайте на някой от постовете да го пресрещне и да го помоли да дойде тук. Нека това да е молба, а не заповед. После върнете оръжието и останалите вещи на капитан Соло — тя се обърна към Хан, кимна сериозно и му подаде картата за самоличност: — Приемете извиненията ми, капитане. Разбирате, че трябва да бъдем изключително предпазливи. Особено при такива съвпадения — махна тя към външната стена на града.

Хан озадачено проследи жеста й и изведнъж се сети — Сена говореше за сирените, които все още виеха навън.

— Няма нищо — увери я той. — А защо вият сирените?

— Сигнализират за нападение на имперската флота — каза Иренес и му подаде бластера и предавателя.

Соло изтръпна:

— Нападение?!

— Нищо сериозно — отвърна Сена. — Идват през няколко месеца и вземат част от рафинираните биомолекули, които са складирани за износ. Градският съвет се е споразумял с Империята за това като прикрита форма за плащане на данък. Не се безпокойте, никога не влизат по- навътре от космодрума.

— Да, но тоя път може и да променят обичайния си маршрут — изръмжа Хан и включи предавателя. Очакваше да се опитат да го спрат, но никой не помръдна. — Люк?

— Чувам те, Хан — долетя гласът на джедая. — Мъжът, който ме придружава, каза, че ме води при теб. Добре ли си?

— Стана малко недоразумение. Идвай по-бързо тук, имаме си компания — Хан прекъсна връзката и видя, че Сена и Иренес си говорят тихо встрани. — Ако толкова държите да останете в тайна от Империята, както твърдеше Брейлия, най-добре е да се скриете някъде — посъветва ги той.

— Маршрутът ни за бягство е готов — увери го Сена, а Иренес излезе от стаята. — Въпросът е какво да правим с вас и приятеля ви.

— Не можете да ги оставите да си отидат просто така — за пореден път настоя Брейлия. — Много добре знаете, че ако Новата република научи за вас…

— Вече съобщихме за случилото се на командира — прекъсна го Сена. — Той ще реши какво да правим.

— Но…

— Достатъчно, помощник — сряза го тя отново изненадващо твърдо. — Присъединете се към останалите в малката шахта. Ще пътувате с моя кораб.

Брейлия хвърли последен поглед към Соло и мълчаливо излезе.

— А кой е вашият командир? — попита Хан.

— Не мога да ви кажа — Сена го изгледа изпитателно. — Но не се тревожете. Независимо от твърденията на Брейлия ние не сме врагове на Новата република. Поне засега.

— Аха — измърмори той. — Великолепно.

От преддверието се чу шум от стъпки. Няколко секунди по-късно в стаята влезе Люк, придружен от двама млади мъже с бластери в кобурите.

— Здравей, Хан — кимна Люк на приятеля си и хвърли бърз поглед към Сена. — Как си?

— Нищо ми няма — увери го Хан. — Както вече казах, малко недоразумение. Тази дама, Сена…

Той замълча очаквателно, но тя каза:

— Нека засега остане само Сена.

— Аха — измърмори Хан. Явно тя не си казваше лесно фамилията. — Та Сена си мислеше, че съм шпионин на Империята. И като заговорихме за това…

— Знам — прекъсна го Люк. — Ландо отиде да види дали може да изтрие данните ни в списъка на пристигналите кораби.

— Няма да успее — поклати глава Хан. — Времето няма да му стигне. А те не може да не погледнат в списъка.

Люк кимна в знак на съгласие.

— Тогава най-добре е да отидем там.

— Освен ако не предпочетете да дойдете с нас — предложи Сена. — На кораба ни има достатъчно място и така е скрит, че имперската флота никога няма да го намери.

— Благодаря, но едва ли ще приемем поканата — отвърна Хан. Не искаше да тръгва с тези хора, преди да бе научил нещо повече за тях. Например на чия страна са във войната. — Ландо няма да изостави кораба си.

— А и аз трябва да си прибера дроида — добави Люк. Иренес отново влезе в стаята и се изправи пред Сена:

— Всички тръгнаха надолу, корабът е готов. Свързах се с командира — каза тя и подаде на високата жена електронен бележник.

Сена го погледна, кимна и се обърна към Хан:

— Недалеч оттук има сервизна шахта, която излиза в западния край на космодрума. Съмнявам се, че имперската флота знае за нея, защото не е означена на нито една от обикновените карти на града. Иренес ще ви покаже пътя и после ще ви помогне с каквото може.

— О, не е необходимо — опита се да възрази Соло. Тя вдигна електронния бележник и твърдо каза:

— Командирът нареди да ви окажа всякаква помощ, от която бихте имали нужда. Ще ви бъда много задължена, ако ми позволите да изпълня заповедите, които са ми дадени.

Хан погледна към Люк и въпросително вдигна вежди.

Приятелят му сви рамене. Джедайските му способности не долавяха предателство в предложението.

— Добре, може да дойде с нас — кимна Соло. — Да вървим.

— Успех! — пожела им Сена и излезе навън. Иренес посочи към вратата зад гърба си:

— Оттук, господа.

Сервизната шахта представляваше комбинация от обикновена стълба и асансьор, закрепен към външната стена на града. Входът на шахтата беше скрит сред преливащите цветове на стенописа и от вътрешната страна никой не би се досетил за съществуването й. Кабинката на асансьора я нямаше и Хан реши, че вероятно групата на Сена все още пътува към мястото, където е скрит корабът им. Иренес тръгна нагоре по стълбите и те я последваха.

Космодрумът беше само на три равнища над тях. Но три равнища в град с високи тавани, като Илик, означаваше ужасно много стълби. До първото равнище изкачиха петдесет и три стъпала и след това Хан престана да брои. С треперещи от умора крака се промушиха през друга незабележима врата на космодрума и се скриха зад огромен диагностичен анализатор. Иренес дори не се бе задъхала.

— И сега какво? — попита Люк и внимателно огледа анализатора. Той също дишаше спокойно.

— Първо да намерим Ландо — предложи Хан, извади предавателя и натисна копчето за повикване: — Ландо?

— Чувам те — прошепна приятелят му. — Къде сте?

— В западния край на космодрума, на двайсетина метра от изтребителя на Люк. — А ти?

— Деветдесет градуса на юг от вас — отвърна Ландо. — Зад една палета с приготвени за товарене кашони. На по- малко от пет метра от мен един щурмовак стои на пост. Не мога да помръдна, без да ме забележи.

— Какво имаме насреща този път?

— Вероятно пълна бойна част — мрачно каза приятелят му. — Видях приземяването на три десантни кораба, а когато дойдох, тук вече имаше един-два. Ако са били пълни, това означава сто и шейсет-двеста души. Повечето са обикновени войници, има обаче и доста щурмоваци. Но сега тук няма много, повечето слязоха надолу преди няколко минути.

— Вероятно претърсват града за нас — предположи Люк.

— Да — Хан се надигна и погледна над анализатора. Изтребителят на Люк се подаваше над носа на една огромна космическа баржа. — Май Арту е още на кораба.

— Да, но в него се качиха двама — предупреди ги Ландо.

— Може и да са му сложили сдържащ болт.

— Да е само това, лесно ще се справим — Хан внимателно се оглеждаше. — Мисля, че можем да стигнем незабелязано до изтребителя. Нали ми каза, докато пътувахме, че разполагаш с дистанционно управление за „Дамата на късмета“?

— Да, но няма да свърши работа — отвърна Ландо. — От тия кашони няма къде да кацне близо до мен. Така че пак ще се наложи да притичвам към нея и войниците не може да не стрелят.

— Спокойно — каза Хан и се поусмихна. Люк можеше и да разполага със Силата, а Иренес — да изкачва стълби, без да се задъхва, но той беше готов да се обзаложи на каквото и да е, че в измамата превъзхожда и двамата. — Ти само ще я накараш да тръгне към теб, когато ти кажа — и изключи предавателя. — Ще се качим в изтребителя — каза той на Люк и Иренес и стисна здраво бластера. — Готови ли сте?

Двамата кимнаха и той за последен път погледна над анализатора. Тръгнаха бързо, като внимаваха да не вдигат шум. Хан стигна до баржата без никакви инциденти и спря, за да изчака останалите.

— Шшт! — изсъска изведнъж Люк.

Хан се притисна плътно до разядения корпус на баржата. На не повече от четири метра от тях един щурмовак на пост се беше обърнал и подозрително гледаше към тях.

Соло стисна зъби и вдигна бластера. В този момент улови с периферното си зрение как Люк размахва ръка в някакъв непонятен жест, и изведнъж щурмовакът се обърна с гръб към тях с насочен към празното пространство бластер.

— Струва му се, че чува някакъв шум — прошепна Люк.

— Да побързаме.

Хан кима и предпазливо се промъкна от другата страна на баржата. Няколко секунди по-късно се бяха свили до системата от колесници за приземяване на изтребителя.

— Арту? — прошепна Хан. — Събуди се, мъник такъв. От горната част на изтребителя се чу тихо и доста обидено пиукане. Явно сдържащият болт, който имперските войници му бяха поставили, не го бе изключил напълно, а само бе блокирал контрола му над системите на изтребителя.

— Добре — продължи Соло. — Включи се на подслушване и се приготви да записваш.

Последва още едно пиукане.

— И сега какво? — попита Иренес.

— Сега започва представлението — отвърна Хан и извади предавателя. — Ландо, готов ли си?

— по-готов не мога и да бъда — отговори приятелят му.

— Добре. Веднага щом ти кажа, включи дистанционното и повикай към себе си „Дамата на късмета“. След това ще ти дам знак да го изключиш. Ясно ли е?

— Да. Разчитам, че знаеш какво правиш.

— Бъди спокоен — Хан погледна Люк: — Досети ли се каква е твоята роля?

Люк кимна и извади лазерния меч:

— Готов съм.

— Добре, Ландо. Сега!

В първия момент не се случи нищо. След това през шума на космодрума се разнесе воят на включен двигател. Хан се надигна леко и видя как „Дамата на късмета“ се издига плавно над останалите кораби.

От същата посока се чу вик, последван от проблясъци на изстрели с бластер. Почти мигновено в стрелбата се включиха още трима щурмоваци. „Дамата на късмета“ тромаво се извърна към мястото, където се бе скрил Ландо.

— Знаеш, че няма да успее да стигне до приятеля ти — прошепна Иренес в ухото на Хан. — Веднага щом разберат накъде се е насочила, войниците ще се нахвърлят върху него.

— Затова изобщо няма да се приближи до Ландо — отвърна Хан, който внимателно наблюдаваше „Дамата на късмета“. Само още няколко секунди, и всеки щурмовак и имперски войник на космодрума щеше да е приковал поглед в червения кораб. — Приготви се, Люк. Сега!

Изведнъж Люк изчезна — с един скок се беше озовал върху изтребителя. През нарастващата шумотевица Хан едва долови свистенето на лазерния меч и видя отблясъка от зеленото острие по корпуса на съседния кораб. Отблясъкът и звукът се промениха леко — Люк беше направил малък разрез.

— Сдържащият болт е махнат — извика той надолу. — Да продължавам ли?

— Не още — отвърна Хан. „Дамата на късмета“ беше изминала една четвърт от разстоянието до външната стена. По закалената обшивка от долната страна на корпуса й играеха изстрели от бластер. — Ще ти дам знак. Приготви се веднага да излетиш.

— Добре.

Изтребителят се позаклати, Люк влезе вътре и се настани на мястото си в пилотската кабина. Арту включи двигателите и техният вой се прибави към нарастващата глъчка. В суматохата никой не му обърна внимание. „Дамата на късмета“ вече бе преполовила разстоянието до стената.

— Ландо, изключи дистанционното — заповяда Хан. — Арту, твой ред е. Викни яхтата насам.

След като си беше възвърнал пълния контрол над предавателя на изтребителя, за дроида не бе никак трудно да излъчи сигнала от дистанционното на Ландо. „Дамата на късмета“ потрепери и увисна във въздуха над космодрума, ориентира се по новия сигнал и се насочи към изтребителя.

Имперските войници не очакваха подобен ход. За момент изстрелите неуверено заглъхнаха, явно войниците решиха, че яхтата е спряла завинаги, и когато ожесточеният огън се поднови, „Дамата на късмета“ вече беше почти до изтребителя.

— Сега ли? — извика Люк.

— Сега! — отвърна Хан. — Накарай я да кацне и ни разчисти пътя до нея.

Арту изпиука, „Дамата на късмета“ отново увисна във въздуха и плавно се спусна надолу. От групичката войници се чу радостен вик, но това беше най-кратката победа в историята. В момента, когато „Дамата на късмета“ докосна земята, във въздуха се издигна изтребителят. Люк зави рязко покрай кацналата яхта и се спусна надолу. Страничните лазерни оръдия бълваха огън и предизвикваха разруха и хаос, като бързо пръснаха изненаданите войници. Ако имаха достатъчно време, щяха да се прегрупират, но Хан не възнамеряваше да чака повече.

— Хайде! — извика той на Иренес, скочи и се спусна лудешки към „Дамата на късмета“. Войниците го забелязаха едва когато стигна до стълбичката, и той се шмугна през люка, преди някой да успее да вдигне лазерната карабина и да стреля. — Остани да охраняваш входа — извика Хан на Иренес, която се промъкна след него. — Отиваме да вземем Ландо.

Люк продължаваше да обикаля наоколо с изтребителя и да създава невероятен хаос. Хан се втурна в пилотската кабина, настани се в креслото и хвърли бърз поглед към екраните на командното табло. Като че ли всички важни системи бяха в изправност и готови за полет, останалите трябваше да наваксат след излитането.

— Дръж се здраво — извика той назад към Иренес и издигна яхтата във въздуха.

След няколко секунди Хан спусна „Дамата на късмета“ над палето с кашони. Щурмовакът, който пречеше на Ландо да избяга, не се виждаше. Люк си беше свършил работата, лазерните оръдия на изтребителя създаваха истинска бъркотия на космодрума и караха всички войници да залягат. Корабът увисна на половин метър от земята и стълбичката се спусна към струпаните кашони. През илюминатора на десния борд се мярна едва доловимо движение и от мястото си до люка Иренес извика:

— Готово! Излитай!

Хан завъртя руля, включи двигателите на пълна мощност и се насочи към един от големите отвори. Преминаха през магнитната клапа в края и усетиха леко разтърсване — вече бяха навън, устремени към космоса.

Над града кръжаха четири имперски изтребителя, но явно не ги очакваха толкова рано. Люк уцели три от тях в полет, Хан свали четвъртия.

— Никога не съм бил по-близо до провала — задъхано каза Ландо, стовари се на мястото на втория пилот и се зае с командното табло. — Какво става?

— Май се задават още два десантни кораба — отговори намръщено Хан. — Какво правиш?

— Включих мултисензорна проверка на въздушните потоци — отвърна Ландо. — Тя ще покаже всяко необичайно нещо на корпуса, например предавател, с който се опитват да ни проследят.

Хан се замисли за бягството им от първата Звезда на смъртта и почти катастрофално завършилото завръщане на Йовин с устройство за проследяване на борда.

— Иска ми се да имам подобна система и на „Сокол“.

— Няма да върши работа — каза сухо Ландо. — Корпусът му е толкова неравен, че системата няма да успее да го картографира — той изключи екрана. — Добре, чисти сме.

— Чудесно! — Хан погледна наляво. — Отървахме се и от десантните кораби, вече нямат шанс да ни настигнат.

— Те да, но виж това — обади се Иренес и посочи към радара със среден обхват.

На екрана се очертаваше имперски звезден разрушител, вече напуснал орбита, за да се отправи подире им.

— Великолепно — изръмжа Хан и включи главния двигател на пълна мощност. Използването му толкова близо до повърхността нямаше да донесе нищо добро на растителния свят на Ню Кав, но в момента това не го тревожеше. — Люк?

— Видях го — долетя отговорът на приятеля му от предавателя. — Някакви предложения, как можем да се справим, ако не броим бягството?

— Според мен бягството си е чудесна идея — отвърна Хан. — Ландо?

— Вече пресмятам скока — отвърна той, зает с навигационния компютър. — Ще бъда готов с изчисленията тъкмо когато се отдалечим достатъчно от планетата.

— Отдолу се задава още някакъв кораб — обади се Люк. — Сякаш изскочи право от джунглата.

— Това е нашият — каза Иренес и надникна над рамото на Хан. — Можете да се движите успоредно с тях, като промените курса си на сто двайсет и шест, точка, трийсет.

Звездният разрушител набираше скорост и радарът вече показваше ятото изтребители, които летяха пред него.

— най-добре да се разделим — предложи Соло.

— Не, останете с нашия кораб — възрази Иренес. — Сена каза, че идва помощ.

Хан погледна още веднъж към кораба, устремил се към дълбокия космос. Беше неголям транспортен кораб, който развиваше доста добра скорост, но не можеше да предложи нищо повече. Обърна глава към приближаващите се имперски изтребители…

— Ще ни настигнат, преди да сме се приготвили да се прехвърлим в хиперпространството — измърмори Ландо, изричайки гласно мислите на Хан.

— Така е. Люк, чуваш ли ме все още?

— Да. Според мен Ландо е прав.

— Знам. Можеш ли да повториш оня номер от Нклон. Нали се сещаш, да объркаш съзнанието на пилотите за малко?

Последва доловимо колебание.

— Май не — каза накрая Люк. — За самия мен не е добре да правя такива неща, нали разбираш?

Хан не разбираше съвсем, но това май нямаше значение. За момент беше забравил, че не е на „Сокол“ с двете лазерни оръдия, защитното поле и здравата обшивка на корпуса. Въпреки всичките преустройства на Ландо „Дамата на късмета“ не можеше да направи нищо дори срещу изтребител, чийто пилот е със замъглено съзнание.

— Добре, забрави — каза той. — Дано Сена да е права и наистина да се появи помощта, която очаква.

Още не беше довършил думите си, когато над „Дамата на късмета“ изсвистя със зеленикав блясък първият лазерен изстрел.

— Имперски изтребители откъм кърмата! — извика Ландо.

— Опитват се да ни разделят — каза Люк. — Ще се отърва от тях.

Без да изчака отговор, той се гмурна под „Дамата на късмета“, двигателят му изръмжа и той зави наляво да пресрещне приближаващите изтребители.

— Пази се — измърмори след него Хан и погледна в екрана на командното табло. Преследвачите се приближаваха бързо. — Вашият кораб въоръжен ли е? — попита той Иренес.

— Не, но обшивката на корпуса е добра и има чудесни защитни полета — отвърна тя. — Може би трябва да минеш пред тях, така че те да поемат ударната вълна на нападението.

— Добре, ще помисля за това — кимна Хан и потрепери пред очевидното й невежество за тактиката на космическите битки.

Когато атакуваха, пилотите на изтребители изобщо не се интересуваха кой е пръв и кой втори, а и ако се приближеше достатъчно до другия кораб, за да се прикрие под защитното му поле, щеше да се лиши от пространство за маневриране. Стреляйки лудешки със страничните лазерни оръдия, Люк се вряза в приближаващата откъм левия борд група и я разпръсна. Веднага след нея долетя втората вълна изтребители, но той се завъртя рязко на сто и осемдесет градуса и се спусна под опашките на първите. Хан сдържа дъха си, изтребителят на Люк успя някак да се измъкне невредим и с пълна скорост изчезна от пътя на „Дамата на късмета“, като повлече след себе си цялото ято.

— Е, дотук с тази група — каза Иренес.

— И с Люк може би — отвърна рязко Ландо и включи предавателя. — Люк, как си?

— Малко ударен, но всички системи работят — отвърна той. — Май няма да мога да се върна при вас.

— Не се и опитвай — намеси се Хан. — Веднага щом се отървеш от тях, се прехвърли в хиперпространството и изчезвай от тук.

— А с вас какво ще стане?

Последните думи на джедая бяха почти погълнати от внезапно изпращяване от предавателя.

— Това е сигналът — каза Иренес. — Ето ги.

Хан намръщено погледна през илюминатора. Доколкото можеше да види, навън имаше само звезди. Изведнъж право пред тях в перфектен синхрон от хиперпространството изскочиха три големи кораба, подредени в триъгълник. Ландо шумно си пое въздух:

— Та това са стари крайцери!

— Това е помощта — каза Иренес. — Насочете се към средата на триъгълника, те ще ни прикрият.

— Добре — изръмжа Хан, промени курса на „Дамата на късмета“ с няколко градуса и се опита да изстиска още малко мощност от двигателите.

Новата република разполагаше с няколко крайцера. Те бяха дълги около шестстотин метра и имаха внушителна огнева мощ. Но дори на три от тях щеше да им е трудно да удържат срещу имперски звезден разрушител.

Явно и командирът на крайцерите мислеше така. Веднага щом огромните турболазерни оръдия на разрушителя откриха огън, трите кораба отвърнаха с яростна канонада йонни заряди, като се опитваха да изкарат временно от строя повече системи на имперския кораб, за да се измъкнат.

— Това отговаря ли на въпроса ти? — попита Хан.

— Май да — отвърна сухо Люк. — Добре, изчезвам. Къде ще се срещнем?

— Никъде — отвърна Хан.

На самия него този отговор не му се нравеше много, а и подозираше, че на Люк още по-малко ще допадне. Но не можеше да направи друго. Между изтребителя и „Дамата на късмета“ постоянно имаше имперски изтребители, така че определянето на място за среща дори и на честота, която се смяташе за секретна, би било открита покана за Империята да изпрати пред тях собствен комитет по посрещането.

— С Ландо ще продължим мисията сами — добави той. — Ако имаме някакви проблеми, ще се свържем с теб чрез Корускант.

— Добре — отговори Люк. Той определено не изглеждаше доволен от развоя на събитията, но бе достатъчно умен, за да разбере, че друг изход няма. — Пазете се!

— До скоро — каза Хан и прекъсна връзката.

— Значи мисията вече стана и моя? — изръмжа от мястото на втория пилот Ландо, като гласът му издаваше смесица от раздразнение и примирение. — Знаех си. Просто си знаех…

Транспортният кораб на Сена вече беше в триъгълника, образуван от крайцерите, но продължаваше с пълна скорост напред. Хан го следваше плътно с „Дамата на късмета“, като внимаваше да не попадне в реактивната струя.

— Имаш ли предпочитания, къде да те оставим? — извърна се той към Иренес.

Тя гледаше през илюминатора към десния борд на крайцера, покрай който минаваха.

— Всъщност командирът се надяваше да ни придружите до базата — каза Иренес.

Хан погледна към Ландо. В гласа й имаше нещо, което подсказваше, че молбата е не само предложение.

— И колко силно се надява? — попита Ландо.

— Много — Иренес се обърна към тях и добави: — Не ме разбирайте погрешно, това не е заповед. Но когато говорих с командира, останах с впечатлението, че той май много иска да се срещне отново с капитан Соло.

Хан я погледна изненадано:

— Отново!?

— Точно така каза.

Хан се обърна леко и срещна погледа на Ландо.

— Да не е някой стар приятел, за когото не си ми споменавал? — попита Ландо.

— Не си спомням за никого, който да притежава крайцери — отвърна Соло. — Какво мислиш?

— Притиснати сме — отговори кисело Ландо. — Но, от друга страна, който и да е, този тайнствен командир, изглежда, поддържа връзка с ботанците. И ако наистина искаш да разбереш какво замисля Фейлия, трябва да разговаряш с него.

Хан се замисли. Ландо, разбира се, беше прав. Но пък цялата работа спокойно можеше да се окаже и капан, а приказките за стария приятел да имаха за цел само да ги примамят. А и Иренес все още стоеше зад него с бластер на хълбока и ако тя и Сена решеха да ги притиснат, нямаше начин да се измъкнат. Поне можеше да се опита да се държи възпитано.

— Добре — кимна той към Иренес. — Какъв курс да въведа в компютъра?

— Не си прави труда — отвърна тя и посочи навън. Хан проследи погледа й. Един от отминатите крайцери беше променил леко курса си и летеше успоредно с тях. Отпред транспортният кораб на Сена се беше насочил право към един от двата ярко осветени хангара.

— Аха, защо ли не съм изненадан! — измърмори той.

— Успокой се и остави на нас грижата за полета — отвърна тя и Хан за пръв път забеляза зачатъци на чувство за хумор у нея.

— Добре — въздъхна той.

Зад тях все още се виждаха припламванията на битката. Той насочи „Дамата на късмета“ към хангарите за скачване и си спомни, че Люк не бе доловил предателство в излъчването на Сена. Но пък не бе засякъл измамата и у бимианците преди първото нападение на ногрите на Бимисаари. Дано този път хлапето се окажеше право.

Първият крайцер изчезна в хиперпространството с блясъка на лъжливо движение, като отнесе със себе си „Дамата на късмета“ и транспортния кораб. Няколко секунди по-късно другите два преустановиха йонната канонада срещу звездния разрушител и избягаха през ураганния огън на турболазерните оръдия на имперската бойна станция. Люк остана сам, ако не се броеше ятото имперски изтребители по петите му.

Зад гърба му прозвуча нетърпеливо и доста угрижено пиукане.

— Добре, Арту. Потегляме — увери той малкия дроид и дръпна ръчката за хипердвигателя.

Звездите се сляха в безкрайна линия, космосът се изпълни с цветни петна. Двамата с Арту вече бяха в безопасност. Пое си дълбоко дъх. Значи това беше краят. Хан и Ландо бяха изчезнали, отведени от Сена при тайнствения командир, и за момента нямаше начин да открие къде са. Той беше извън мисията, докато те не се покажеха и не се свържеха отново с него. Може би така беше по- добре. Зад него се чу ново пиукане, Арту му задаваше въпрос.

— Не, няма да се връщаме на Корускант — отвърна Люк. Връхлетя го усещане за нещо вече видяно. — Отиваме на една малка планета на име Джомарк, за да се срещнем с един майстор джедай.