Метаданни
Данни
- Серия
- Междузвездни войни (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dark Force Rising, 1992 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Владимир Молев, 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 24 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- eeka (24.01.2007)
Издание:
Книгоиздателска къща Труд, 2001 г.
Формат: 32/84×108. Печатни коли: 27. Страници: 432. Цена: 6.99 лв.
ISBN 954-528-216-9
Всички права са запазени.
Търговска марка и текст © 1991 г. Lucasfilm Ltd.
All Rights Reserved
STAR WARS: DARK FORCE RISING
© TIMOTHY ZAHN
Cover art copyright © 1991 dy Tom Jung
История
- — Добавяне на анотация
ГЛАВА 22
Мара изключи агравитаторите и с лек метален трясък товарната совалка кацна върху главната палуба на задния хангар на „Химера“.
— Совалка 37 е вътре — съобщи в предавателя Люк. — Чакаме разпореждания.
— Прието, совалка 37 — прозвуча от говорителя гласът на дежурния офицер. — Изключете всички системи и се пригответе за разтоварване.
— Прието.
Люк се пресегна, за да изключи предавателя, но Мара го спря:
— Офицер, това е първият ми товарен курс — каза тя. Гласът й издаваше необходимата доза безгрижно любопитство. — Колко време ще останем тук, преди да можем да излетим?
— Настанете се удобно — отвърна сухо офицерът. — Ще разтоварим всички совалки и чак след това ще можете да си ходите. Поне няколко часа.
— Аха — с добре изиграна изненада каза Мара. — Е, благодаря. Май ще си полегна.
Изключи предавателя.
— Добре — въздъхна тя, свали коланите си и се изправи. — Времето би трябвало да е достатъчно, за да стигнем до затворническото отделение и да се върнем.
— Да се надяваме, че Карде е още на борда — подхвърли Люк и я последва до края на командното табло и по извита стълбичка към товарния отсек отдолу.
— Тук е — отвърна Мара и тръгна надолу по стълбите.
— Единственият проблем е, че вече може да са започнали пълната манипулация.
— Пълната манипулация!? — повтори изненадано Люк.
— Разпита — Мара стигна до средата на товарния отсек и се огледа. — Добре. Тук някъде ще го направим — посочи тя пода пред себе си. — Далеч е от любопитни очи и срезът няма да засегне нищо важно.
— Така е — Люк извади лазерния меч и започна внимателно да изрязва дупка в пода. Почти беше свършил, когато от прореза изскочи искра и осветлението изгасна. — Спокойно — каза той на Мара, която измърмори нещо злобно под нос.
— Светлината от лазерния меч ми е достатъчна.
— Въпросът е, че кабелът може да е избил и на палубата и те няма как да не го видят.
Скайуокър спря и се присегна с джедайските си сетива.
— Май никой нищо не е забелязал — каза накрая.
— Да се надяваме. Продължавай! — махна тя към недовършения прорез.
Минута по-късно повдигнаха отрязаното парче от пода с магнитна лебедка и го сложиха в товарния отсек. На няколко сантиметра под тях, осветена зловещо от зеления блясък на лазерния меч, се показа палубата на хангара. Мара застопори ръкохватката на магнитната лебедка, Люк легна по корем на пода и провря лазерния меч през дупката. Спря за момент, за да се увери, че коридорът под палубата на хангара е празен.
— Не забравяй, че трябва да режеш под ъгъл — напомни му Мара, когато лазерният меч влезе леко в закаления метал. — Една дупка на тавана ще бие на очи и дори наборните войници няма как да не я забележат.
Люк кимна и довърши разреза. Мара беше готова и веднага след като той изключи лазерния меч, тя спусна магнитната кука на лебедката и издърпа дебелото парче метал в совалката. Вдигна го на около метър от пода и изключи мотора на лебедката.
— Достатъчно е — измърмори тя. Хвана бластера, седна внимателно на ръба на току-що направената дупка и скочи. Огледа се и изсъска: — Чисто е.
Люк увисна на ръба и погледна нагоре към контролното табло на лебедката. Присегна се със Силата, натисна превключвателя за отпускане на въжето и скочи. Подът под него беше по-твърд, отколкото изглеждаше, но силните му джедайски мускули се справиха без проблеми. Изправи се и погледна нагоре — металният отрязък прилепваше чудесно в дупката.
— Почти не се вижда — прошепна Мара. — Едва ли някой ще я забележи.
— Да, ако не оглеждат специално — съгласи се Люк. — Накъде е затворническото отделение?
— Натам — махна тя наляво с бластера. — Но с тези дрехи никога няма да стигнем. Хайде.
Тръгна към края на коридора, след това надолу по следващото разклонение към един по-широк коридор. Люк бе наострил сетивата си, но рядко засичаше чуждо присъствие.
— Тук е страшно спокойно.
— Такъв момент сме улучили — отвърна Мара. — Това е секторът за обслужване и повечето хора, които работят тук, сега са на горния етаж и помагат при разтоварването на совалките. Но преди да продължим, трябва да намерим някакви униформи или пилотски костюми.
Люк си спомни за първия път, когато се беше преоблякъл като имперски войник, и сериозно каза:
— Ако може, да избегнем броните на щурмоваците. Почти нищо не се вижда през шлемовете.
— Не съм и мислила, че джедаите се нуждаят от очи, за да виждат ясно — кисело подхвърли Мара. — Внимавай, стигнахме сектора с каютите на екипажа.
Той вече беше доловил внезапно нарасналия брой хора.
— Едва ли ще успеем да се промъкнем през толкова много народ.
— Не съм и мислила да го правим — Мара посочи към един коридор, който завиваше надясно. — Нататък трябва да са помещенията за подготовка на пилотите на изтребители. Да видим дали няма да намерим празна стая, в която да има пилотски костюми.
Но макар че секторът за сервизни доставки бе оставен небрежно без охрана, с помещенията за подготовка на пилотите бе другояче. В дъното на коридора около турболифтовете се виждаха шест стаи, но беше ясно, че във всяка от тях има най-малко по двама души.
— И сега какво? — прошепна Люк.
— Ти как мислиш? — отвърна тя, постави бластера обратно в кобура и разкърши пръсти. — Кажи ми само в коя стая има най-малко хора, и се отдръпни. Останалото е моя работа.
— Почакай — спря я Люк и се замисли.
Не желаеше да убива мъжете от другата страна на вратата, но и не искаше да се излага на опасността, пред която се беше изправил по време на имперското нападение над миньорския град на Ландо на Нклон преди няколко месеца. Тогава използва Силата, за да обърка пилотите на нападащите изтребители, но плати скъпо за успеха — беше се плъзнал опасно близо до ръба на тъмната страна. Не му се искаше пак да изпита това усещане. Но ако можеше съвсем леко да докосне съзнанието на войниците, а не да ги сграбчи и разтърси…
— Тук — кимна той към помещението, в което усещаше присъствието само на трима души. — Но няма да се бием. Надявам се, че мога да потисна любопитството им, да вляза, да взема пилотските костюми и да се измъкна.
— А ако не успееш? — възрази Мара. — Ще изгубим елемента на изненадата.
— Не се тревожи — успокои я Люк. — Приготви се.
— Скайуокър…
— Освен това се съмнявам, че дори с изненада можеш да се справиш едновременно с тримата — добави той.
Мара го изгледа убийствено, очите й мятаха лазерни изстрели, но махна към вратата. Люк застана пред нея и облада здраво Силата в съзнанието си. Тежкият метален панел се дръпна при приближаването му и той влезе.
В помещението наистина имаше само трима души, които се мотаеха около екраните на контролното табло в средата. Двамата бяха в кафявите имперски униформи на редници, а третият — в черната униформа и блестящия шлем на флотски матрос. При отварянето на вратата тримата вдигнаха поглед и Люк долови безгрижния им интерес към новодошлия. Той се присегна със Силата, докосна леко съзнанието им и потисна любопитството. Редниците го изгледаха небрежно и престанаха да му обръщат внимание. Матросът продължи известно време да гледа към него. С възможно най-нехаен и безгрижен вид Люк отиде до гардероба с пилотски костюми на стената и избра три. Разговорът около контролното табло продължаваше. Той преметна костюмите през ръка и излезе. Вратата зад него се затвори.
— Какво стана? — изсъска Мара.
Люк кимна и тихо издиша.
— Обличай. Искам да се опитам да сдържа любопитството им още малко, докато изобщо забравят, че някой е влизал.
Тя кимна и започна да навлича пилотския костюм направо върху своя:
— Хубав номер.
— Свърши работа — съгласи се той и внимателно прекъсна контакта със съзнанието на имперските войници. Напрегна се в очакване на внезапната вълна емоции, която щеше да покаже, че опитът се е провалил. Но в главата им имаше само лениво течащи празни мисли. Номерът мина. Люк се обърна и видя, че Мара го чака пред кабинката на турболифта.
— Побързай! — подкани го тя нетърпеливо. Вече беше облякла пилотския костюм, а другите два беше преметнала на раменете си. — Можеш да се преоблечеш и по пътя.
— Надявам се, че през това време няма никой да се качи — измърмори той и се вмъкна. — Няма да ми е лесно да обясня какво точно правя.
— Не се тревожи — успокои го тя. Вратата зад него се затвори и турболифтът потегли. — Програмирах го да не спира никъде — тя го погледна изпитателно: — Още ли настояваш за твоя начин?
— Според мен нямаме друг избор — отвърна той и облече пилотския костюм. Беше му възтесничък, вероятно защото го навлече върху другите си дрехи. — Двамата с Хан опитахме веднъж да атакуваме първата „Студена звезда“. Не беше кой знае какъв успех.
— Не сте имали достъп до главния компютър — изтъкна Мара. — Ако успея да проникна в паметта и файла със заповедите за преместване, може и да успеем да измъкнем Карде, преди някой да разбере какво е станало.
— Но така след теб остават свидетели, които знаят, че е изведен — напомни й Люк. — И ако някой реши да провери, всичко веднага ще се разбере. Освен това не мисля, че номерът с потискането като в стаята за подготовка за полет ще свърши работа при пазачите на затворническото отделение — те би трябвало да са нащрек.
— Добре — кимна Мара и се обърна към контролното табло на турболифта. — Изобщо не ми харесва, но след като ти настояваш, съм съгласна.
Затворническото отделение беше в далечния край на кърмата, няколко равнища под командния сектор, точно над машинното отделение и огромните дюзи на главния двигател за подсветлинна скорост. Турболифтът зави няколко пъти, променяйки посоката си вертикално и хоризонтално. На Люк му се струваше, че се движат по твърде сложен маршрут, и за пореден път се запита дали Мара не играеше някаква двойна игра. Но в излъчването й не се долавяше предателство и той се сети, че тя може би нарочно усложнява пътя, за да отклони от следите им вътрешната система за сигурност на „Химера“.
Накрая кабината спря и вратата се отвори. Излязоха в дълъг коридор, по който забързано се движеха десетина души в облекла на механици.
— Вратата е ей там — прошепна Мара и кимна надолу по коридора. — Давам ти три минути, за да се приготвиш.
Люк тръгна, стараейки се да изглежда съвсем на място. Ботушите му гърмяха по металната повърхност и шумът го накара да си спомни за почти трагично завършилото му посещение на първата „Студена звезда“. Но тогава той беше наивно хлапе с широко отворени от изненада очи, заслепено от мечтите за слава и геройски подвизи, с твърде наивно разбиране за смъртоносните опасности, които вървяха ръка за ръка със славните приключения. Сега беше по-зрял, по-опитен и много добре знаеше в какво се забърква.
Така ли беше всъщност? Люк разсеяно се запита дали сега е по-малко безразсъден от тогава, или е точно обратното.
Стигна до вратата и спря пред нея, като се преструваше, че поглежда електронния бележник, който беше намерил в джоба на пилотския костюм. Чакаше коридорът да се опразни. Пое дълбоко последната глътка чист въздух, отвори вратата и пристъпи вътре.
Макар че се опитваше да сдържа дъха си, миризмата го удари като плесник през лицето. Каквито и подобрения да бе направила Империята през последните няколко години, корабните шахти за боклук воняха все така непоносимо.
Затвори след себе си и чу щракването на вътрешната ключалка. Вмъкна се тъкмо навреме, Мара сигурно вече беше включила цикъла на компресия. Дишаше през устата и чакаше. Миг след това се разнесе приглушен шум на тежка хидравлика и стените започнаха бавно да се приближават една към друга.
Люк преглътна и стисна силно лазерния меч. Стараеше се да се задържи на върха на огромната камара боклук и изхвърлено оборудване, която започна да се надига и да се върти под краката му. Той беше предложил да стигнат до затворническото отделение по този начин и се наложи дълго и упорито да уговаря Мара, преди тя да се съгласи. Но сега, когато стените се затваряха около него, идеята съвсем не му се струваше толкова добра. Ако Мара не успееше да контролира, както трябва, движението на стените или пък ако някой прекъснеше операцията… Или ако само за няколко секунди омразата й към него вземеше връх…
Стените продължаваха да се приближават, като събираха всичко по пътя си. Люк се бореше да остане на крака, усещаше с цялото си същество, че ако Мара замисля предателство, той не би разбрал, преди да стане твърде късно, за да се спаси. Компресиращите стени бяха твърде дебели, за да пробие дупка през тях с лазерния меч, а въртящата се маса под краката му вече го беше издигнала високо над вратата, за да успее да избяга през нея. Заслушан в трясъка на смачкания метал и пластмаса, Люк наблюдаваше как разстоянието между стените стана два метра, после един и половина, един…
Спряха рязко точно на един метър една от друга. Люк си пое дълбоко въздух, вече почти не усещаше вонята. Мара не го бе предала, бе изпълнила безупречно задачата си. Сега беше негов ред. Той отиде в задния край на помещението, приклекна и скочи.
Купчината боклук под краката му не беше стабилна, а компресиращите стени бяха твърде високи и дори с джедайското подсилване на скока той стигна едва половината разстояние до тавана. В най-горната точка на скока Люк сви колене, разтвори рязко крака и се закрепи здраво за стените с яко разтърсване на краката и задника. Спря за момент, за да успокои дишането си и да се ориентира, и се закатери.
Не беше толкова трудно, колкото бе смятал. Като момче се беше катерил много на Татуин, поне десетина пъти бе изкачвал скални комини, макар и без особен ентусиазъм. Гладките стени на колектора за боклук предлагаха по-малко опорни точки, но липсата на остри скали, които да се забиват в гърба ти, бе облекчение. След няколко минути стигна до тавана и шахтата за поддръжка, която се надяваше да го заведе до затворническото отделение. Ако Мара беше разчела програмата правилно, разполагаше с пет минути до смяната на пазачите. Стисна зъби, промъкна се през магнитното поле на изхода на шахтата и започна да се катери нагоре, отново на чист въздух.
Справи се точно за пет минути и откри, че разчетите на Мара са безгрешни. През решетката, която покриваше отвора на шахтата, се чуваха говор и стъпки откъм помещението на пазачите, прекъсвани от време на време от съскане на отварящите се врати на турболифта. Охраната се сменяше и през следващите няколко минути и двете смени щяха да бъдат в контролното помещение. най-подходящото време, за да измъкне изпод носа им затворника — стига да действаше бързо.
Увисна от решетките на една ръка, извади с другата лазерния меч и го включи. Увери се, че върхът на острието не се показва в коридора, изряза част от решетката и я дръпна в шахтата. Използва кука от пилотския костюм, за да окачи парчето към остатъка от решетката, и се промъкна през отвора.
Коридорът беше празен. Люк погледна номера на най- близката килия, за да се ориентира, и тръгна към онази, която Мара му бе казала. Разговорът в контролното помещение заглъхваше и съвсем скоро новата смяна пазачи щяха да заемат местата си в коридорите. Люк предпазливо се промъкна през пресечения коридор към търсената килия, мислено стисна палци и натисна копчето за отключване.
Вратата се отвори и Талон Карде погледна от нара с добре познатата си леко подигравателна усмивка. Спря погледа си върху лицето над пилотския костюм и изведнъж усмивката му изчезна.
— Не може да бъде! — прошепна той.
— И аз мисля така — отвърна Люк и огледа набързо килията. — Готов ли си да тръгваме?
— Напълно — отговори Карде. Вече се бе изправил и се приближаваше към вратата. — За щастие още съм в подготвителния етап. Без храна и сън… знаеш процедурата.
— Чувал съм — Люк огледа коридора в двете посоки. Още нямаше никой. — Изходът е оттук. Хайде.
Стигнаха до решетката на шахтата без инциденти.
— Сигурно се шегуваш — възкликна Карде, когато Люк се спусна през отвора и притисна гърба и краката си към стените на шахтата.
— В края на другия изход ни чакат пазачите — напомни Люк.
— Прав си — призна контрабандистът и намръщено погледна надолу. — Предполагам, че е прекален лукс да се надявам на въже.
— Съжалявам. Единственото място, където можех да го вържа, е тази решетка и те щяха веднага да го забележат — отговори кисело джедаят. — Не те е страх от високо, нали?
— Повече ме безпокои падането от високо — измърмори сухо по-възрастният мъж, но се спусна в отвора. С ръце стискаше здраво решетката.
— Ще се спуснем до колектора за отпадъци — каза Люк. — Правил ли си го някога?
— Не, но уча бързо — отвърна Карде. Погледна през рамо, видя как се е закрепил Люк, и се намести като него. — Сигурно ще искаш да прикриеш дупката — добави той, издърпа отрязъка от решетката от куката, на която висеше, и го постави в отвора. — Макар че това няма да заблуди никого, ако се вгледа по-внимателно.
— Ако имаме късмет, дотогава ще сме стигнали до хангара — увери го Люк. — Хайде! Бавно и спокойно.
Спуснаха се в колектора за боклука без никакви проблеми.
— Онази страна на Империята, която туристите никога няма да видят — подметна сухо контрабандистът, когато Люк го поведе по купчината боклук. — Как ще излезем от тук?
— Вратата е там — посочи джедаят надолу под равнището на огромната купчина. — След минути Мара трябва да раздалечи отново стените и ние ще се смъкнем надолу.
— Аха — кимна Карде. — Мара е тук, така ли?
— По пътя ми разказа как са те заловили — подметна Люк, опитвайки се да разчете излъчването на Карде. Ако беше ядосан на Мара, добре го прикриваше. — Закле се, че няма нищо общо с капана.
— Сигурен съм в това — отвърна контрабандистът. — Най- малкото защото хората, които ме разпитваха, страшно упорито намекваха обратното — погледна го замислено и попита: — Какво ти обеща за помощта ти?
Люк поклати глава:
— Нищо. Просто ми напомни, че съм ти длъжник, защото на Миркр не ме предаде на Империята.
На устните на Карде се появи иронична усмивка:
— Интересно. И не ти ли спомена защо върховният адмирал толкова иска да ме залови?
Младият джедай го погледна изненадано. Контрабандистът го наблюдаваше внимателно и едва сега Люк усети, че Карде крие нещо.
— Мислех, че иска да си отмъсти, задето ми помогна да избягам. Има ли още нещо?
Карде погледна настрани:
— Да кажем само, че ако се измъкнем от тук, Новата република ще получи възможност да сключи чудесна сделка.
Последната му дума беше почти отрязана от приглушено тракане и с мощно потреперване стените на колектора за боклук започнаха бавно да се раздалечават. Люк помагаше на Карде да запази равновесие, докато чакаха да се появи вратата, и отправи сетивата си навън към коридора. Минаваха доста хора, но той не усещаше подозрение или тревога у никого.
— Мара ли прави всичко това? — попита Карде.
Люк кимна:
— Има код за достъп за корабния компютър.
— Интересно — измърмори Карде. — Всичко това ме кара да мисля, че в миналото е имала някаква връзка с Империята. Явно е била на много по-висок пост, отколкото съм предполагал.
— Да — кимна Люк. Спомни си разказа на Мара в гората на Миркр. Мара Джейд, Ръката на императора…
Стените стигнаха крайната си точка и спряха. Веднага след това прещрака ключалката на вратата. Люк почака коридорът да се изпразни, отвори я и излезе навън. Двама техници по поддръжката, които поправяха един отворен панел на десетина метра по коридора, ги погледнаха с лениво любопитство. Люк също им хвърли незаинтересован поглед, извади от джоба си електронния бележник и се престори, че вкарва вътре някакви данни. Карде изигра ролята си, като застана до него и започна да бълва безкраен поток от технически данни, докато Люк попълваше въображаемия си доклад. Вратата се затвори, джедаят прибра бележника в джоба и тръгна по коридора. Мара ги чакаше до турболифта с допълнителния пилотски костюм на рамо.
— Кабината идва — прошепна тя.
Очите й срещнаха погледа на Карде и за момент лицето й замръзна.
— Той знае, че не ти си го предала — каза тихо Люк.
— Не съм те питала нищо — изръмжа тя. Но Люк усети как част от напрежението й изчезна. — Ето — добави Мара и хвърли пилотския костюм на Карде. — Малка маскировка.
— Благодаря. Къде отиваме?
— Дойдохме с товарна совалка — отговори тя. — Прорязахме отвор през долния корпус, но би трябвало да имаме достатъчно време да го затворим херметически, преди да ни изпратят обратно на повърхността.
Кабината на турболифта пристигна тъкмо когато Карде оправяше закопчалките на откраднатия пилотски костюм. Вътре почти нямаше място от двама мъже, понесли някаква платка, от която стърчеше блестящо жило на кабел.
— Докъде? — попита грубо един от техниците.
— Помещението за подготовка на пилоти 33-129-Т — отвърна Мара със същия тон.
Техникът вкара данните в контролния панел и вратата се затвори. Люк облекчено си пое дъх за първи път, откак Мара приземи изтребителя на Уистрил преди пет часа. След още десетина-петнайсет минути щяха да са в безопасност на совалката.
Междинният доклад от хангара пристигна и Пелаеон остави прегледа на данните за основния ремонт на контролния панел на защитното поле на мостика, за да му хвърли един бърз поглед. Направо великолепно, разтоварването вървеше с почти осем минути по-бързо от предвиденото. С тази скорост „Химера“ щеше да бъде готова навреме за срещата с „Буреносен ястреб“ и щяха да имат достатъчно преднина да подготвят засадата на бунтовническия конвой, който се събираше на Корфа. Капитанът отбеляза, че е прочел доклада, и отново се задълбочи в данните за ремонта на отбранителните системи. В този момент чу тихи стъпки зад гърба си.
— Добър вечер, капитане поздрави Траун, излезе пред креслото на Пелаеон и нехайно огледа мостика.
— Адмирале — кимна Пелаеон и се извърна с лице към него. — Мислех, че сте се оттеглили за почивка през нощта, сър.
— Бях в командната си зала — отвърна Траун и погледна екраните пред капитана. — Мислех да направя последна проверка на състоянието на кораба, преди да се оттегля. Това данните за състоянието на отбранителните системи на мостика ли са?
— Тъй вярно, сър — отвърна капитанът. Чудеше се произведенията на изкуството на коя раса щяха да се радват на вниманието на върховния адмирал тази вечер. — До този момент всичко е спокойно. Разтоварването на доставките във втория хангар на кърмата е по-напред от програмата.
— Добре — кимна върховният адмирал. — Някакви новини от патрула на Ендор?
— Само малка добавка към основния доклад, сър — отвърна Пелаеон. — Потвърждават, че корабът, който заловиха при навлизането му в системата, е на обикновен контрабандист. Възнамерявал е да потършува из останките на имперската база там. Нашите хора продължават да проверяват екипажа.
— Заповядайте им да направят цялостна проверка, преди да пуснат кораба — каза мрачно Траун. — Органа Соло не би изоставила просто така „Хилядолетен сокол“ в орбита. Рано или късно ще се върне и възнамерявам да я хвана тогава.
— Тъй вярно, сър — кимна капитанът. Беше сигурен, че командирът на патрулната част на Ендор не се нуждае от напомняне. — Като заговорихме за „Хилядолетен сокол“, решихте ли вече дали да продължим с претърсването му?
Върховният адмирал поклати глава:
— Съмнявам се, че това ще ни донесе нещо полезно. по-добре екипът по претърсване да се заеме с поддръжката на системите на „Химера“. Заповядайте „Хилядолетен сокол“ да бъде преместен в големия корабен хангар, докато решим за какво можем да го използваме.
— Слушам сър — отговори Пелаеон, обърна се към компютъра и вкара заповедта. — А, преди малко пристигна един странен доклад. Рутинен патрул е открил до снабдителната база останки на реактивен изтребител, който се е разбил при приземяването.
— Разбил се при приземяване? — повтори изненадано Траун.
— Точно така, сър — отвърна капитанът и извика доклада на екрана. — Долната му част доста зле е пострадала, корпусът е неузнаваем.
На екрана се появи снимка и върховният адмирал се надвеси над капитана, за да погледне отблизо.
— Някакви тела намерени ли са?
— Не, сър. Единственото нещо на борда — и това е най- странното — е бил един йосаламир.
Усети как Траун се напрегна.
— Покажете ми — заповяда върховният адмирал.
Пелаеон натисна клавиш за следващата снимка — йосаламир, прикрепен към поддържащата живота му рамка в близък план.
— Рамката не е от нашите — изтъкна той. — Нямам представа, откъде може да е.
— А, напротив — каза мрачно Траун. Изправи се и пое дълбоко дъх: — Обявете тревога, капитане. Имаме посетители.
Пелаеон го зяпна изненадано, безчувствените му пръсти вкараха заповедта за тревога в компютъра. Сирените завиха гърлено.
— Посетители ли?
— Точно така — кимна върховният адмирал, блестящите му червени очи пламтяха. — Заповядайте веднага да проверят килията на Карде. Ако още е там, незабавно да го преместят и да го поставят под охраната на щурмоваци. Около товарните совалки да се постави двоен кордон войници и да започне проверка на самоличността на екипажите. И след това — замълча за момент — изключете главния компютър на „Химера“.
Пръстите на Пелаеон замръзнаха над клавиатурата:
— Да изключа…
— Изпълнявайте, капитане! — прекъсна го Траун.
— Тъй вярно, сър — прошепна Пелаеон с внезапно сковани устни.
През всичките години служба в имперската флота никога не беше виждал нарочно изключен главен компютър на боен кораб освен в космическите докове. Без компютър екипажът беше абсолютно безпомощен.
— Съгласен съм, че това ще ограничи възможностите ни — каза адмиралът, като че ли разбрал страховете на Пелаеон. — Но в още по-голяма степен ще попречи на враговете ни. Разбирате ли, единственият начин Мара Джейд да разбере курса на „Химера“ и нейното местоположение, е да е проникнала в компютъра, когато я качихме заедно с Карде на борда.
— Това е невъзможно! — възкликна капитанът и потрепери. Управляваните от компютъра екрани започнаха да угасват. — Всички кодове за достъп, които е могла да знае, са променени преди години.
— Но в системите може да са инсталирани и постоянни кодове — отвърна Траун. — Вероятно императорът е заповядал да ги поставят, за да ги използва с агентите си. Несъмнено Джейд разчита на този код да избяга, следователно трябва да й отнемем тази възможност.
Пред него пристъпи щурмовак.
— Слушам ви, командир — каза Траун.
— Пристигна съобщение по предавателя от затворническия отсек — отвърна бездушният електронен глас. — Затворникът Талон Карде не е в килията си.
— Добре — въздъхна мрачно върховният адмирал. — Вдигнете по тревога всички части. Нека претърсят района от затворническия отсек до хангара на кърмата. Карде трябва да бъде заловен жив. Не непременно здрав, но жив. Същото се отнася и за тези, които се опитват да го спасят. Искам ги живи, ако е възможно. Ако не… — направи пауза — ако не, ще ви разбера.