Тимъти Зан
Тъмната сила (21)

ГЛАВА 21

Мара изруга тихо, изключи агравитаторите и пусна радара, за да види повърхността под планинската верига. Сега и дума не можеше да става да се спусне направо надолу — кацането на толкова малко място без агравитатори беше рисковано, а когато през цялото време й се налагаше да се бори с майстор джедай — направо невъзможно. Ако се приземеше на тъмния остров, щеше да има повече място за маневриране, но после щеше да изникне въпросът, как да стигне до брега. Същото щеше да стане и ако се опиташе да намери достатъчно голямо място за кацане някъде в подножието на планината. Оставаше да се признае за победена, да включи главните двигатели, да завие към космоса и да се опита сама да спаси Карде.

Тя стисна зъби и отново разгледа данните от радара. Обстрелът с камъни бе спрял след четвъртия удар — явно майсторът джедай чакаше да види дали ще се разбие без допълнителни въздействия. С малко късмет можеше да го убеди, че е изгубила контрол над кораба. Само да намереше подходящата площадка сред тези скали…

Ето! Недалеч от езерото се виждаше полусферична вдлъбнатина, в която ерозията бе смъкнала горния пласт мека скала и твърдата повърхност се бе оголила. Терасата под вдлъбнатината се простираше сравнително равна и достатъчно широка, за да побере изтребителя.

Оставаше да го вмъкне там. Мара мислено стисна палци, вирна носа на кораба и включи главния двигател за подсветлинна скорост. Блясъкът от изгорелите газове освети близките хълмове и ги превърна в танцуваща мозайка от светлини и сенки. Изтребителят подскочи нервно напред и нагоре и се стабилизира, след като Мара успя да свали носа. За момент корабът сякаш щеше да се преобърне, но тя дръпна лостовете точно навреме. Изтребителят се заклати застрашително, понеже отскочи твърде назад, но после се успокои. Балансирането с двигателя бе много опасна операция и по челото й избиха капки пот, докато се бореше да запази контрол над обезумелия кораб.

Мара стисна зъби, наблюдавайки едновременно екрана на радара, индикатора за скоростта на вятъра и клапата за мощността на двигателя, и устреми изтребителя надолу.

Успя на косъм. Корабът увисна на десет метра над терасата, огнената струя от двигателя удари скалите и започна да ги разтапя. За момент навсякъде наоколо се виждаха само блестящи огнени кълба. Мара стискаше здраво лостовете, опитваше се да не обръща внимание на виещите сирени на контролните уреди на корпуса и се напрягаше да види през пламъците какво става. Не можеше да си позволи да губи време за второстепенни проблеми — поколебаеше ли се дори за миг, огнената струя на двигателя щеше да прогори твърде голяма част от терасата. Оставаха й още пет метра. Температурата в кабината беше започнала да се покачва чувствително. Три метра, един метър…

Металът се блъсна о скалата, чу се оглушителен трясък. Стабилизаторът от долната страна на корпуса докосна ръба. Мара изключи двигателя и се стегна. С преобръщащо стомаха рязко спускане корабът се стовари вертикално изправен върху терасата от височина един метър. След това с величествена грациозност бавно се наклони напред и се отпусна на колесниците.

Мара избърса с ръкав потта от челото си и поиска от компютъра данните за състоянието на кораба. Маневрата с вертикалното спускане й беше преподавана като най- крайния вариант за избягване на разбиването. Сега вече знаеше защо.

На нея късметът й бе проработил. Колесниците за кацане и долният стабилизатор бяха разбити, но двигателите, хипердвигателите, животоподдържащите системи и корпусът функционираха. Мара изключи системите, прикрепи към раменете си рамката с йосаламира и тръгна към люка на кърмата.

От главния люк на левия борд не можеше да излезе — под него имаше пропаст. Оставаше вторият люк зад горното лазерно оръдие. Да вдигне дотам стълбичката и да я мушне през люка с рамката на йосаламира на гърба си, не беше лесно, ала след няколко опита успя. Металът на външния корпус пареше пръстите й, докато се катереше нагоре, но хладният вятър отдолу от езерото беше блаженство след жегата вътре. Тя отвори люка, за да се охлади корабът, и погледна нагоре.

С изненада откри, че бе сбъркала в пресмятанията си. Вместо на десетина-петнайсет метра под върха на кратера, както беше планирала, се бе озовала на петдесет метра под него. Объркали я бяха височината на кратера и лудешкото приземяване.

„След дълъг път няма нищо по-добро от малко физическо натоварване“ — измърмори тя, измъкна фенерчето от колана и го насочи нагоре. Изкачването нямаше да бъде лесно, особено с тежката рамка на йосаламира на гърба, но не и невъзможно. Прикрепи фенерчето на презрамката на работния комбинезон, сложи си котки и започна да се катери. Не бе изминала и два метра, и скалата пред нея неочаквано бе обляна в светлина.

От изненадата се смъкна обратно по склона и тупна тежко на терасата до изтребителя. Приземи се на крака, в ръката си стискаше готовия за стрелба бластер. Премига срещу светлината и стреля светкавично, като уцели левия прожектор. Другият веднага изгасна. Мара остана на място, чакаше очите й да привикнат отново към тъмнината и чу приглушен познат звук. Беше пиукането на дроид R2.

— Ей! — извика тя тихо. — Ей, дроид! Ти космическият робот на Скайуокър ли си? Ако си ти, ме познаваш. Срещнахме се на Миркр, помниш ли?

Последва още едно пиукане, този път явно пропито със сарказъм.

— Така е! — настоя Мара. Замъгленото й зрение вече започваше да се възстановява и тя можеше да различи тъмните форми на изтребителя на Скайуокър, кацнал на агравитаторите си пет метра нагоре. Двете му лазерни оръдия на десния борд сочеха право към нея. — Трябва да говоря с него веднага — продължи тя. — Преди майсторът джедай да разбере, че съм жива, и да се опита да поправи грешката си.

Очакваше нов изблик на сарказъм или дори одобрение на възможността да бъде убита. Но дроидът не каза нищо. Сигурно беше видял кратката борба между изтребителя и летящите камъни на Кбаот.

— Да, той се опита да ме убие — повтори тя. — Чисто и безшумно, така че господарят ти да не забележи нищо и да не задава неудобни въпроси.

Арту запиука отново, този път въпросително.

— Дойдох тук, защото имам нужда от помощта на Скайуокър — каза Мара, отгатвайки смисъла на въпроса. — Империята залови Карде и аз не мога да го освободя сама. Ще ти припомня, ако си забравил, че Карде помогна на приятелите ви да направят засадата на щурмоваците, които ви бяха заловили на Миркр. Вие сте му задължени.

Дроидът изсумтя.

— Добре — извика Мара. — Не го прави заради Карде или заради мен. Издърпай ме горе, защото иначе скъпоценният ти господар няма да разбере, докато не стане твърде късно, че новият му учител Кбаот работи за Империята.

Арту обмисляше думите й. След това изтребителят се завъртя така, че лазерите вече не сочеха към нея, и се спусна над разрушения кораб. Мара прибра бластера си и се приготви, чудеше се как ще се пъхне в пилотската кабина с рамката с йосаламира на гърба си.

Тревогите й се оказаха напразни. Вместо да се извърти и да й предложи достъп до кабината, дроидът спусна един от колесниците за кацане.

— Ти се шегуваш! — извика възмутено Мара. Гледаше колесника, увиснал на височината на гърдите й, и си мислеше за дългото падане към езерото под тях. Но дроидът беше напълно сериозен и след миг тя неохотно се покатери. — Добре — обади се, след като се настани възможно най- безопасно. — Да тръгваме. И внимавай за летящи камъни. Изтребителят започна да се издига. Мара напрегнато очакваше Кбаот да поднови атаката си, но стигнаха върха без никакви инциденти. Арту спокойно спусна изтребителя и тя видя покритата със сянка фигура на загърнат в плащ мъж, който стоеше мълчаливо до оградата, заобикаляща голямата постройка.

— Ти сигурно си Кбаот — каза Мара и скочи от колесника, здраво стиснала бластера. — Винаги ли приветстваш така посетителите си?

Тъмната фигура не отговори веднага. Мара пристъпи към него, като се опитваше да надникне към неясното лице под качулката. Завладя я зловещото усещане, че вече е изживявала това. Императорът изглеждаше по абсолютно същия начин в оная нощ, когато дойде да я вземе от дома й.

— Нямам никакви посетители освен лакеите на върховния адмирал Траун — отвърна накрая джедаят. — Всички останали са натрапници.

— А какво те кара да мислиш, че не съм пратеник на Империята? — възрази Мара. — Ще ти кажа, ако си пропуснал да забележиш — че когато ме свали от небето, следвах имперския импулсен предавател на острова.

В нежната светлина на звездите й се стори, че Кбаот се усмихва, прикрит зад качулката си.

— И какво следва от това? — попита той. — Едно-единствено нещо — че и други хора могат да използват малките играчки на върховния адмирал.

— А дали те могат да се сдобият с йосаламирите на върховния адмирал? — отвърна с въпрос тя и посочи рамката на гърба си. — Достатъчно. Върховният адмирал…

— Върховният адмирал е твой враг — извика внезапно Кбаот. — Не ме обиждай с детинските си опити да ме лъжеш, Мара Джейд. Видях всичко в главата ти, докато се приближаваше. Наистина ли си вярваш, че можеш да ми отнемеш джедая?

Мара преглътна и потрепери от студения нощен въздух. Завладя я лошо предчувствие. Траун бе казал, че Кбаот е луд, и тя наистина разпознаваше нотките на лудостта в гласа му. Но в него се усещаше нещо много повече от лудост. В гласа му се криеха желязна, безмилостна и пресметлива воля, усещане за върховна мощ и безкрайна увереност.

Сякаш пак слушаше императора.

— Нуждая се от помощта на Скайуокър — каза тя, опитвайки се да говори спокойно. — Искам го на заем за малко.

— И след това ще ми го върнеш, така ли? — подигравателно каза Кбаот.

Мара стисна зъби:

— Трябва ми помощта му, Кбаот. Все едно дали ти харесва или не.

Този път нямаше никакво съмнение, че майсторът джедай се усмихна с лека, почти призрачна усмивка.

— Няма да стане, Мара Джейд — измърмори той. — Грешиш. Нима наистина вярваш, че само защото си в празно от Силата пространство не мога да ти направя нищо?

— Не забравяй и това — Мара извади бластера от кобура и го насочи към гърдите му.

Кбаот изобщо не помръдна, но изведнъж тя усети вълна напрежение във въздуха около себе си.

— Никой не може да насочва безнаказано оръжие към мен — изсъска заплашително майсторът джедай. — Някой ден ще си платиш скъпо.

— Ще рискувам — отвърна Мара, отстъпи назад и се облегна на десния борд на изтребителя на Скайуокър. Отгоре и отляво долиташе тихото пиукане на дроида. — Ще ме пуснеш ли да мина, или ще трябва да го направя по трудния начин?

Кбаот я изгледа изучаващо:

— Знаеш, че мога да те унищожа — каза той. Заплахата беше изчезнала от гласа му, заменена от почти разговорлива нотка. — Както си стоиш там, още преди да усетиш атаката. Но няма да го направя, поне сега. Усещах присъствието ти през годините, Мара Джейд, нарастването и спадането на способностите ти, след като смъртта на императора отне голяма част от силата ти. И дори сега те виждам по време на медитация. Някой ден ще дойдеш при мен, и то по своя воля.

— И този път предпочитам да поема риска — отвърна тя.

— Не ми вярваш — каза джедаят и отново се усмихна заплашително. — Но ще го направиш. Бъдещето е предрешено, мой малък бъдещ джедай, съдбата ти е предопределена. Някой ден ще коленичиш пред мен.

— На твое място не бих разчитала толкова много на джедайските предсказания — отговори Мара. Погледна покрай него към тъмната сграда. Чудеше се какво щеше да направи Кбаот, ако тя извикаше Скайуокър. — Императорът също предричаше много неща. Накрая това не му помогна особено.

— Нищо чудно да съм по-умен от императора — каза Кбаот и извърна леко глава. — Казах ти да се прибереш в стаята си — извика той по-високо.

— Вярно, че ми каза — отвърна познат глас.

От сенките пред къщата се появи нова фигура и прекоси двора.

— Тогава защо си тук? — попита Кбаот.

— Усетих промяна в Силата — каза Скайуокър, мина през портата и се показа по-ясно в бледата светлина на звездите. Лицето над черната туника беше безизразно, погледът му не се откъсваше от Мара. — Тук май се е водила някаква битка. Здравей, Мара.

— Скайуокър — успя да промълви тя с пресъхнали устни. След всичко случило се, откак бе пристигнала в системата на Джомарк, едва сега си даде сметка за обхвата на задачата, с която се беше нагърбила. Тя, която беше заплашила Скайуокър, че някой ден ще го убие, сега трябваше да го убеди, че заслужава повече доверие от един майстор джедай. — Виж, Скайуокър…

— Не си ли го насочила погрешно? — спокойно попита той. — Мислех, че се опитваш да хванеш мен.

Мара почти беше забравила за насочения към Кбаот бластер.

— Не идвам да те убия — отвърна тя. Дори в собствените й уши думите прозвучаха лъжливи и неубедителни. — Върховният адмирал хвана Карде. Имам нужда от помощта ти, за да го освободя.

— Ясно — Скайуокър погледна към Кбаот: — Какво се е случило тук, майстор Кбаот?

— Има ли значение? — отвърна старецът. — Каквото и да говори, дошла е, за да те унищожи. Според теб да не беше по-добре, ако не я бях спрял?

— Скайуокър… — започна отново Мара.

Той вдигна ръка, за да я накара да млъкне, без да отделя погледа си от Кбаот.

— Нападна ли ви? — попита той. — Заплаши ли ви по някакъв начин?

Мара погледна Кбаот и усети как дъхът й в дробовете застива. Увереността бе изчезнала от лицето на майстора джедай и на нейно място се бе появило нещо студено и застрашително, но насочено не към нея, а към Скайуокър.

И изведнъж разбра всичко. Нямаше нужда да убеждава Скайуокър в предателството на Кбаот. По някакъв начин той вече знаеше истината.

— Какво значение имат действията й? — попита настойчиво Кбаот. Гласът му беше дори по-студен от изражението на лицето. — Тя е живото доказателство за опасността, за която непрекъснато те предупреждавам, откак си дошъл. Опасността, пред която се изправят всички джедай — галактиката ни мрази и се страхува от нас.

— Не сте прав, майстор Кбаот — отвърна Скайуокър с почти нежен глас. — Много добре разбирате, че средствата имат не по-малко значение от поставената цел. Джедаят използва Силата за събиране на познание и за отбрана, не за нападение.

Кбаот изсумтя:

— Прости обяснения за прости хора. Или за тези, които не разполагат с достатъчно мъдрост, за да вземат сами решения. Аз съм отвъд тези неща, джедай Скайуокър. Ако решиш да останеш, един ден ще бъдеш като мен.

Скайуокър поклати глава:

— Съжалявам. Не мога — обърна се и тръгна към Мара.

— В такъв случай обръщаш гръб на галактиката — опита отново Кбаот, сега гласът му звучеше открито и сърдечно. — Хората могат да се надяват да достигнат до зрелост единствено под твоето водачество и сила. Знаеш го не по- зле от мен.

Скайуокър спря.

— Но нали току-що казахте, че те ни мразят — изтъкна той. — Как да учим хората, щом не желаят да ни приемат?

— Ние сме в състояние да излекуваме галактиката, Люк — прошепна Кбаот. — Без нас няма надежда за бъдещето. Абсолютно никаква.

— А защо той да не го направи без теб? — извика Мара, като се опитваше да разруши плетената от Кбаот словесна магия. Беше виждала императора да прави подобни неща, а и без това клепачите на Скайуокър изглеждаха доста натежали.

Всъщност той сякаш всеки момент щеше да падне. Както тя при приближаването си към Джомарк…

Мара се отдръпна от изтребителя и се приближи до Скайуокър. Майсторът джедай помръдна леко, като че ли възнамеряваше да я спре, но тя размаха заплашително бластера и той размисли.

Усети кога празната от Силата зона около йосаламира докосна Скайуокър. Той вдиша рязко, раменете му се изправиха от прегърбената стойка, която едва ли осъзнаваше, и той кимна, сякаш най-сетне бе проумял невероятно трудна част от някаква загадка.

— По този начин ли възнамерявате да излекувате галактиката, майстор Кбаот? — попита той. — Чрез принуда и измама?

Изведнъж Кбаот рязко отметна глава и се разсмя. Само това не бе очаквала Мара от него и от изненадата за момент се вцепени. И точно в тази частица от секундата майсторът джедай нанесе своя удар.

Изневиделица долетя малък камък и я удари силно по ръката, с която държеше бластера. Оръжието излетя в тъмнината, ръката й избухна в пулсираща болка.

— Внимавай! — извика тя, хвърли се на земята и затърси бластера си. Покрай ухото й профуча втори камък.

До нея се чу рязко съскане и изведнъж всичко наоколо се освети от зеленикаво-белия блясък на лазерния меч на Скайуокър.

— Мини зад кораба — заповяда той. — Аз ще го спра.

Мара веднага си спомни за Миркр, отвори уста, за да му напомни колко безпомощен е без Силата, но той пристъпи встрани и излезе от обхвата на йосаламира. Лазерният меч проблесна и тя чу две потраквания, когато блестящото острие отклони още два камъка.

Все още смеейки се, Кбаот вдигна ръка и запрати към тях синя светкавица. Скайуокър я прехвана с меча си и за миг зеленото острие беше обградено от синьо-бял отблясък. Втора светкавица мина край него и изчезна, щом докосна празната от Силата зона около Мара. Трета заигра около острието на меча.

Ръката на Мара попадна на нещо метално — бластера. Тя го грабна и се завъртя срещу Кбаот. Изведнъж всичко пред нея избухна в ослепителна канонада лазерни изстрели. Беше забравила за дроида в изтребителя. Очевидно и Кбаот бе допуснал същата грешка.

— Скайуокър? — извика Мара, като се опитваше да погледне през виолетовата мъгла, която плуваше пред очите й, и сбърчи нос от дразнещата миризма на озон. — Къде си?

— Тук, при Кбаот — отвърна той. — Още е жив.

— Това е поправимо — изръмжа тя.

Като си проправяше внимателно път през димящите кратери от лазерните оръдия на изтребителя, тя тръгна към гласа. Кбаот лежеше по гръб и дишаше равномерно. Скайуокър бе коленичил до него.

— Дори не е ранен — прошепна тя. — Поразително.

— Арту не стреля, за да го убие — отвърна Скайуокър, като пръстите на ръцете му се движеха нежно по лицето на стареца. — Вероятно е пострадал от звуковия шок.

— Или го е повалила ударната вълна — съгласи се Мара и насочи бластера към неподвижната фигура. — Отдръпни се, ще го довърша.

Скайуокър я погледна:

— Няма ла го убием каза той. — Не така.

— Да не би според теб да трябва да го изчакаме да дойде в съзнание, за да може да се бие? — отвърна тя.

— Не виждам защо изобщо трябва да го убиваме — настоя Люк. — Ние ще сме се отдалечили от Джомарк дълго преди той да дойде на себе си.

— Не бива да оставяш врагове след себе си — каза сковано тя. — Ако искаш да живееш, разбира се.

— Не сме сигурни, че ни е враг, Мара — отвърна младият мъж с вбесяващата си искрена убеденост. — Кбаот е болен. Може би има начин да бъде излекуван.

Мара сви устни:

— Ти не го чу как говореше, преди да се появиш. Той наистина е луд, но това не е всичко. Кбаот е много силен и опасен — поколеба се и продължи: — Говореше точно като императора и Вейдър.

На бузата на Скайуокър потрепери мускул:

— Вейдър също бе обърнат дълбоко в тъмната страна на Силата — каза той. — Но успя да счупи оковите и да се завърне при нас. И майстор Кбаот може да го направи.

— Не бих се обзаложила — измърмори Мара, но прибра бластера в кобура. Нямаха време за спорове, а и докато се нуждаеше от помощта му, той имаше право на вето. — Не забравяй, че ако сгрешиш, ще си платиш.

— Знам — той погледна още веднъж към Кбаот и се обърна пак към нея: — Каза, че Карде има неприятности.

— Да — кимна Мара, доволна от смяната на темата. Споменаването на императора и Вейдър ясно й напомни кошмара, който я преследваше от смъртта на императора. — Върховният адмирал го плени. Нужна ми е помощта ти, за да го освободя.

Приготви се за неизбежния спор и пазарене, но за нейна изненада Скайуокър само кимна и се изправи:

— Да тръгваме тогава.

Арту за последен път изпиука жално и с обичайния проблясък на лъжливо движение изтребителят изчезна в хиперпространството.

— Никак не му харесва — каза Люк и изключи предавателя на реактивния изтребител, с който Мара бе дошла на Джомарк, — но май успях да го убедя да се върне у дома.

— А трябваше да си сигурен — подхвърли Мара от пилотското кресло, без да откъсва поглед от екраните на навигационния компютър. — Промъкването в склада за доставки ще бъде достатъчно трудно и без по петите ни да се мотае изтребител на Новата република.

— Вярно — кимна Люк и я изгледа озадачено.

Питаше се дали това, че се бе качил в нейния изтребител, бе от най-умните неща, които беше правил напоследък. Мара остави йосаламира в задната част на кораба и сега той долавяше тлеещата като жарава в съзнанието й омраза към него. Тя пораждаше неприятни спомени за императора — учителя на Мара — и Люк се запита дали цялата история за залавянето на Карде не е някакъв сложен номер, с който да го подмами към смъртта му. Все пак Мара контролираше добре чувствата си и той не усещаше прикритост в нея. Но пък не беше усетил прикритост и в Кбаот, преди да стане твърде късно.

Люк помръдна в креслото си, на лицето му изби червенина от неудобство, като си спомни колко лесно се беше подлъгал от представлението на Кбаот. Но това всъщност изобщо не беше представление. Нямаше съмнение, че емоционалната нестабилност на майстора джедай бе неподправена. И дори това непостоянство да не стигаше до лудост, както я определи Мара, пак бе достатъчно, за да бъде сметнат Кбаот за болен човек. И ако твърдението й, че майсторът джедай работи за Империята беше вярно…

Люк потрепери. „Ще я направя толкова могъща, колкото не си си представял“, беше обещал Кбаот за Лея. Думите му се различаваха от това, което бе казал Вейдър на Ендор, но усещането за тъмната Сила зад тях бе същото. Какъвто и да е бил Кбаот навремето, за Люк нямаше съмнение, че сега е поел пътеката към тъмната страна на Силата. Но Люк успя да помогне на Вейдър да се пребори и да се върне от тази пътека. Нима сега се заблуждаваше, че може да направи същото и за Кбаот?

Той прогони тази мисъл. Както и да беше обвързана съдбата на майстора джедай с неговата, евентуалните нови срещи бяха далеч в бъдещето, за да се притеснява за тях. Сега трябваше изцяло да се съсредоточи върху предстоящата задача.

— Как върховният адмирал стигна до Карде? — попита той.

Мара стисна устни за момент и Люк долови проблясък на самообвинение.

— Бяха заложили устройство за проследяване на кораба ми — отвърна тя. — И аз ги отведох право при него.

Люк кимна, спомни си за спасяването на Лея и за мъчителното бягство от първата „Студена звезда“ на борда на „Сокол“.

— Същия номер ни изиграха и на нас. Така намериха базата на Йовин.

— Като знам какво им струваше това, май нямате много основания да се оплаквате — подметна саркастично Мара.

— Не ми се вярва императорът да е бил много доволен — измърмори Люк.

— Никак — потвърди тя с натежал от спомени глас. — Вейдър замалко не се прости с живота си заради тази глупава грешка — Мара погледна към ръцете на Люк и нарочно добави. — Ти тогава загуби дясната си ръка.

Люк сви пръстите на изкуствената си дясна ръка. Усещаше призрачното ехо на свирепата болка, която го беше връхлетяла, когато лазерният меч на Вейдър проряза кожата, мускулите и костта. В главата му блесна част от стар татуински афоризъм: нещо за преминаването на злото от бащите към децата…

— Какъв ти е планът? — попита той.

Мара пое дълбоко дъх и Люк усети колко трудно се откъсна от миналото.

— Карде е задържан на борда на флагманския разрушител на върховния адмирал „Химера“ — започна тя. — Според плана на полетите след четири дни ще спрат за доставка на продукти в системата Уистрил. Ако побързаме, ще пристигнем там няколко часа преди тях. Ще скрием изтребителя, ще завладеем една от товарните совалки за зареждане и ще влезем в „Химера“ с останалите.

Люк се замисли. Звучеше рисковано, но не беше невъзможно.

— Какво ще правим, като се качим?

— Обичайната имперска процедура е да държат екипажа на совалките заключен в корабите им, докато войниците от „Химера“ разтоварят — обясни Мара. — Поне такава беше стандартната процедура преди пет години. Значи ще трябва да измислим нещо, за да излезем от совалката.

— Звучи несигурно — поклати глава Люк. — Не трябва в никакъв случай да привличаме вниманието към себе си.

— Имаш ли по-добра идея?

Той сви рамене:

— Не още. Но имаме на разположение цели четири дни, за да помислим. Все ще ни хрумне нещо.