Тимъти Зан
Тъмната сила (14)

ГЛАВА 14

Едно от малкото неща, което всеки наблюдателен пътник научава при първото си междузвездно пътуване, е, че нито една планета, гледана от космоса, не изглежда така, както е представена на официалните карти. Разпокъсаните облаци, сенките от планинските вериги, преливащите очертания на огромните зелени равнини и всевъзможните игри на светлината объркват и заличават чистичките линии, нарисувани от картографите. Тези странични ефекти тровят живота на неопитните навигатори и са източник за стотици жестоки шеги, изигравани на новаците от по- опитните им колеги.

Затова беше изненадващо, че в този ден и от този ъгъл, под който ставаше приближаването към повърхността на планетата, главният континент на Джомарк изглеждаше точно както на картата. Разбира се, материкът не беше много голям. На този, все едно изваден от картинка континент чакаше един майстор джедай.

Люк внимателно докосна контролното табло и погледна към зеленикаво-кафявото парче земя, което се виждаше в рамката на илюминатора. Долавяше присъствието на другия джедай, усети го веднага след като корабът изскочи от хиперпространството, но все още не беше успял да установи пряк контакт.

— Майстор Кбаот — опита за пореден път. — Аз съм Люк Скайуокър. Чувате ли ме?

Нямаше отговор. Или Люк не го правеше правилно, или Кбаот не можеше да отговори. А може би това беше нарочна проверка на способностите му. Е, той беше готов да приеме предизвикателството.

— Пусни насочено изследване на главния континент, Арту — извика той, без да отделя поглед от екраните на контролното табло.

Опитваше се да се постави на мястото на майстора джедай, който от доста време бе без никакъв досег с околния свят. Малкият континент, не по-голям от среден остров, бе най-голямото парче суша на Джомарк, но в обширния океан бяха пръснати хиляди архипелази с обща площ близо триста хиляди квадратни километра. Кбаот можеше да е на всеки един от тях.

— Провери за наличието на технология и виж дали можеш да засечеш главните селища.

Арту подсвирна тихо и вкара данните от радара на изтребителя в програмата си за изследване и засичане на живот. Изпиука няколко пъти и на екрана се появиха десетина малки точки.

— Благодаря — викна Люк и ги изгледа изучаващо. Съвсем естествено, по-голямата част от населението живееше по крайбрежието. Но и във вътрешността тук-там имаше малки селища, от които се открояваше група селца близо до южния бряг на едно езеро със съвършена пръстеновидна форма.

Той погледна намръщено екрана и увеличи образа. Езерото се беше образувало в един пречупен планински връх с формата на конус, като по-малък конус оформяше остров в средата му. Явно бе отдавна изгаснал вулкан.

Отдалечен планински район, където един майстор джедай би могъл да живее сам от дълго време. А когато решеше да излезе от изолацията си, можеше да отиде до някое от околните селца. Защо пък да не започне от това място.

— Добре, Арту, ето тук ще кацнем — каза той на дроида и отбеляза езерото на екрана. — Аз ще съм зает с приземяването, така че ти следи радарите и ми кажи, ако забележиш нещо интересно — Арту избибика нервен въпрос. — Да, или всяко подозрително нещо — съгласи се Люк.

Арту продължаваше да се съмнява, че имперската засада, на която се бяха натъкнали, когато миналия път се опитаха да дойдат на Джомарк, е била съвпадение.

Навлязоха в атмосферата, на половината разстояние превключиха от хипердвигатели на агравитатори и се установиха хоризонтално точно под върховете на най- високите планини. Отблизо повърхността изглеждаше доста хълмиста, но съвсем не толкова пуста, колкото му се беше сторила в началото. Долините бяха обрасли, по каменистите склонове на планините тук-там се виждаха зелени петна. В повечето клисури, над които прелетяха, имаше поне по десетина къщички, понякога дори цяло селище, твърде малко, за да бъде засечено от радарите на изтребителя.

Приближаваха се към езерото от югозапад и Арту пръв забеляза голямата сграда на брега му.

— Не съм виждал такава архитектура — подхвърли Люк. — Някакви следи от живот вътре?

Арту изпиука, данните от радара не бяха пълни.

— Е, да опитаме — реши Люк и започна подготовката за приземяване. — Ако нещо не е точно, лесно ще продължим надолу по склона.

Постройката беше в малък двор с ограда, която изглеждаше само декоративна. Люк обра инерцията на изтребителя, завъртя го така, че да застане успоредно на оградата, и кацна на няколко метра пред единствената порта. Започна да изключва уредите, но развълнуваното предупреждение на Арту го накара да вдигне поглед от командното табло и да погледне навън.

Пред портата стоеше мъж и ги наблюдаваше.

Сърцето на Люк заби учестено. Личеше си, че е стар — посребрената коса и дългата брада, която планинският вятър повдигаше към набръчканото му лице, ясно говореха за напредналата му възраст. Но очите му бяха бдителни, позата — изправена и горда, и той не помръдваше дори при най-силните пориви на вятъра, а леко отворената роба разкриваше силни мускулести гърди.

— Доизключи системите, Арту — заповяда Люк, усещайки, че гласът му трепери.

Свали шлема и отвори горния люк на изтребителя. Изправи се и скочи леко долу на земята. Старецът не беше помръднал. Люк си пое дълбоко дъх и се приближи към него.

— Майстор Кбаот — кимна леко той. — Аз съм Люк Скайуокър.

Старецът се усмихна:

— Знам кой си. Добре дошъл на Джомарк.

— Благодаря — отвърна Люк и изпусна затаения си дъх с лека въздишка.

най-сетне. Пътуването беше дълго и заобиколно, с непредвидени спирки на Миркр и Слуис Ван, но ето че пристигна. Кбаот сякаш прочете мислите му или наистина ги разгада.

— Очаквам те от доста време — каза укорително той.

— Съжалявам, сър — отговори Люк. — Напоследък обстоятелствата бяха извън контрол.

— Защо? — попита Кбаот.

Въпросът изненада Люк.

— Не ви разбрах, сър.

Старецът присви очи:

— Не разбираш, така ли?! — настоя той. — Ти джедай ли си или не?

— Е, да…

— В такъв случай трябва да контролираш всичко — отсече Кбаот. — Себе си, хората и събитията около теб. Винаги.

— Да, учителю — отвърна предпазливо Люк, опитвайки се да прикрие смущението си.

Единственият майстор джедай, когото познаваше досега, Учителят Йода, никога не му бе говорил така. Кбаот го изгледа изучаващо и изведнъж лицето му се отпусна:

— Е, все пак успя да стигнеш дотук — усмихна се той и бръчките по лицето му изчезнаха. — Единствено това има значение. Не са успели да те спрат.

— Да — кимна Люк. — Макар че се опитаха. По пътя се наложи да преодолея четири имперски нападения.

Майсторът джедай го изгледа остро:

— Така ли? И всички са били насочени точно срещу теб?

— Поне едното — отвърна Люк. — При другите просто попаднах на грешното място в грешното време. Или може би на правилното място в правилното време — поправи се той.

Острият поглед на стареца омекна, сега изражението му бе разсеяно.

— Да — измърмори той, зареял очи към скалите и Пръстеновидното езеро далеч надолу. — На грешното място в грешното време. Подходящ епитаф за толкова много джедаи — отново погледна към Люк. — Империята ги унищожи, нали знаеш?

— Знам. Императорът и Дарт Вейдър ги преследваха докрай.

— Заедно с няколко джедаи, обърнати в тъмната страна на Силата — добави мрачно Кбаот. — Като Вейдър. Аз победих последния на… — замълча и бавно поклати глава. — Беше толкова отдавна.

Люк кимна сковано. Усещаше се стъпил върху подвижни пясъци. Беше му трудно да следи рязката смяна на темите и внезапните промени в настроението на стария джедаи. Вероятно беше от дългата изолация. Или това беше поредната проверка, този път изпитание на търпението му?

— Да, отдавна е било — съгласи се той. — Но джедаите могат да се възродят. Днес имаме възможност наново да съградим разрушеното.

Кбаот възвърна съсредоточеността си.

— Да — каза той. — Сестра ти скоро ще даде живот на близнаци джедаи.

Люк беше изненадан, че старецът е чул за бременността на Лея. Хората в Новата република отдавна говореха за това, но Джомарк му се струваше твърде далеч от основните пътища на корабите, за да стигне новината дотук.

— Всъщност дойдох при вас именно заради близнаците — каза той.

— Не — възрази Кбаот. — Дойде, защото аз те извиках.

— Е… да. Но…

— Няма никакво „но“, джедаи Скайуокър — прекъсна го рязко Кбаот. — Да бъдеш джедаи, означава да служиш на Силата. Аз те извиках тук чрез Силата, а когато Силата те повика, ти трябва да се подчиниш.

— Разбирам — кимна отново Люк. Искаше му се точно да разбере думите на стареца. С метафори ли си служеше Кбаот? Или това също беше тема, която Люк бе пропуснал в обучението си? Той познаваше доста добре общите правила за контролиране на Силата, тъкмо те му помагаха да запази живота си всеки път, когато отклоняваше изстрелите от бластер с лазерния меч. Но един буквален „повик на Силата“ беше нещо различно. — Когато казвате, че Силата ви заповядва, учителю Кбаот, имате предвид…

— По две причини те повиках тук — прекъсна го отново старецът. — Първо, за да довършиш обучението си. И, второ… имам нужда от помощта ти.

Люк премига изненадано:

— От помощта ми?

Кбаот се усмихна изнурено, изведнъж очите му добиха изморен вид.

— Аз съм почти в края на живота си, джедаи Скайуокър. Съвсем скоро ще поема пътя от този свят към отвъдното.

На гърлото на Люк заседна горчива буца и той искрено каза:

— Съжалявам.

— Такъв е животът — сви рамене Кбаот. — И за джедая, както и за по-низшите същества.

В главата на Люк проблесна споменът за Йода на смъртния одър в дома му в Дагоба. Тогава се беше чувствал така безпомощен, че не е в състояние да направи нещо друго, освен да гледа как учителят му умира. Не му се искаше още веднъж да преживее подобно нещо.

— Как мога да ви помогна? — прошепна той.

— Като се учиш от мен — отвърна Кбаот. — Отвори се за знанието ми, вземи мъдростта, опита и силата, които притежавам. Така ти ще продължиш мисията на живота ми.

— Разбирам — кимна Люк, макар да нямаше представа, каква е мисията, за която говореше старецът. — Но аз имам известни задължения…

— А готов ли си да ги изпълняваш? — вдигна вежди Кбаот. — Напълно подготвен? Нима си дошъл, без да искаш нищо от мен?

— Е, всъщност не е точно така — призна Люк. — Тук съм, за да ви помоля от името на Новата република да ни помогнете в борбата срещу Империята.

— Защо?

Люк се намръщи. Според него причината беше очевидна.

— За да бъде унищожена тиранията на Империята. Да се установят свобода и справедливост за всички същества в галактиката.

— Справедливост… — сви устни Кбаот. — Не се обръщай към по-низшите същества за справедливост, джедай Скайуокър — и той се удари два пъти в гърдите: — Ние, джедаите, сме истинската справедливост в галактиката. Ние двамата и новите джедай, които ще ни последват. Остави дребните битки за другите и се приготви за бъдещето.

— Аз… — Люк се запъна, без да успее да намери подходящ отговор.

— От какво се нуждаят неродените близнаци на сестра ти? — попита настойчиво старецът.

— Те имат нужда… е, някой ден ще имат нужда от учител — отвърна Люк. Думите излязоха от устата му неочаквано трудно. Знаеше, че е опасно да се доверява на първото впечатление, но точно в този момент изобщо не беше сигурен, че Кбаот е човекът, на когото с радост би поверил обучението на племенниците си. Старият джедай изглеждаше твърде непостоянен, почти на границата с лудостта. — Вероятно когато пораснат, аз ще ги обучавам, както сега уча Лея. Но пък не всеки джедай е добър учител — поколеба се и продължи: — Оби Уан Кеноби обвиняваше себе си, че Вейдър е преминал към тъмната страна на Силата. Не искам и с децата на Лея да стане така. Мислех, че от вас бих могъл да науча правилните методи на…

— Губене на време — отсече Кбаот и безцеремонно сви рамене. — Доведи ги тук и самият аз ще се заема с обучението им.

— Добре, учителю — отвърна Люк. Внимателно подбра следващите си думи: — Оценявам предложението ви, но както вече казахте, вие си имате мисия. Аз се нуждая само от известно напътване…

— А какво ще кажеш за себе си, джедай Скайуокър? — прекъсна го за пореден път възрастният джедай. — Ти самият не се ли нуждаеш от още обучение? Например как да решаваш спорове и да отсъждаш кой е прав?

Люк стисна зъби. Май бе далеч по-прозрачен, отколкото му се искаше.

— Да, бих приел с удоволствие няколко такива урока — призна той. — Понякога си мисля, че майсторът джедай, който ме обучаваше, очакваше сам да си изградя принципи в тази насока.

— Тук въпросът опира единствено до вслушване в Силата — рязко каза Кбаот. За момент погледът му се замъти, но после бързо се проясни. — Но стига приказки. Ще слезем в селото и ще ти покажа.

Люк изненадано вдигна вежди:

— Сега ли?

— Защо не? — сви рамене старецът. — Вече повиках кола, ще ни посрещне на пътя — погледът му се спря някъде над рамото над Люк и той извика: — Не, ти оставаш тук!

Джедаят се обърна. Арту се беше измъкнал от гнездото си в изтребителя и се показваше от корпуса.

— Но това е дроидът ми — обясни Люк.

— Ще остане тук — излая Кбаот. — Дроидите са истинска мерзост — създания, които могат да мислят, но въпреки това не са същинска част от Силата.

Люк се намръщи. Дроидите бяха уникални в това отношение, но това едва ли беше достатъчна причина, за да бъдат определени като „мерзост“. Ала сега не беше времето, нито пък мястото да спори.

— Ще му помогна да се върне в гнездото — успокои той Кбаот и забърза към кораба. С помощта на Силата с един скок се озова на корпуса до дроида. — Съжалявам, Арту, но трябва да останеш тук — каза той. — Ела да те сложа на мястото ти.

Арту възмутено изпиука.

— Знам и повярвай ми, наистина съжалявам — каза Люк и закрепи тантурестия метален дроид в гнездото му. — Но майстор Кбаот не разрешава да дойдеш с мен. Можеш да ме чакаш и отвън, ако искаш, но тук поне ще си общуваш с компютъра на изтребителя.

Дроидът избибика жалостиво и доста нервно.

— Не, едва ли има опасност — увери го Люк. — Ако се тревожиш чак толкова, можеш да ме следиш с радара на изтребителя — той сниши глас: — А докато си тук, искам да изучиш подробно околността. Виж дали няма да откриеш някое уродливо растение като онова криво дърво, дето расте над обладаната от тъмната Сила пещера в Дагоба. Ще се справиш ли?

Арту избибика объркано.

— Хайде, довиждане — каза Люк, скочи на земята и се обърна към Кбаот: — Готов съм.

Старецът кимна.

— Насам — каза той и забърза надолу по пътеката. Люк ускори крачка, за да го настигне. Знаеше, че претърсването на околността е изстрел наслуки. Дори наистина да съществуваше някакво разкривено растение в обсега на радарите на Арту, нямаше никаква гаранция, че дроидът ще различи здраво непознато растение от болно. Той отдавна подозираше, че Йода е успял да остане скрит от императора и Вейдър само защото обладаната от тъмната страна на Силата пещера близо до дома му по някакъв начин е прикривала собственото му влияние върху Силата. И тъй като Кбаот също бе останал незабелязан, и на Джомарк може би имаше подобно място, обладано от тъмната страна на Силата.

Освен ако, разбира се, старият джедай всъщност е бил забелязан. Може би през цялото време Империята е знаела за него, но съзнателно го е оставила.

А това подсказваше… Какво?

Люк не знаеше, но най-добре бе да разбере колкото може по-бързо.

Двеста метра по-надолу се появи шофьорът, който Кбаот бе повикал — висок слаб мъж на стар спортен соросубски мотопед, на който беше закачена платформа на колела.

— Май е преустроена каруца, каквато използват селяните — каза Кбаот, пусна Люк да се качи пръв и се настани след него. по-голямата част от превозното средство беше направено от дърво, но седалките бяха тапицирани с меки възглавнички. — Хората в Чиноо ми я направиха.

Шофьорът обърна каруцата, което не беше много лесно на тясната пътека, и потегли надолу.

— Колко дълго бяхте сам преди това? — попита Люк. Кбаот поклати глава:

— Не знам. Времето не ме интересуваше особено. Живях, мислих, медитирах. Това беше всичко.

— Спомняте ли си кога дойдохте на Джомарк? — настоя Люк. — След полета извън пределите на галактиката ли?

Старецът се обърна към него бавно, погледът му беше леденостуден:

— Мислите ти те издават, джедай Скайуокър — рязко каза той. — Търсиш доказателства, че не съм служил на императора.

Люк съумя да издържи погледа му, без да трепне.

— Учителят, при когото се обучавах, веднъж ми каза, че съм бил последният джедай. Той не включваше Вейдър и императора.

— И се страхуваш, че аз съм обладан от тъмната страна на Силата като тях?

— А така ли е?

За изненада на Люк Кбаот се ухили широко и дори се разкикоти. Смехът, който излизаше от тънките устни на напрегнатото лице, беше доста смущаващ.

— О, хайде, джедай Скайуокър — каза старецът. — Нима наистина вярваш, че Хорус Кбаот, тъкмо Хорус Кбаот би могъл да се обърне към тъмната страна? — усмивката изчезна. — Императорът не успя да ме унищожи, джедай Скайуокър, по простата причина, че през повечето време на управлението му бях далеч и той не можеше да ме достигне. Но след като се върнах… — поклати рязко глава: — Знаеш ли че има още някой. И не е сестра ти. Не е джедай, поне още не е станал. Но аз усещам вълните в Силата. Надигат се и спадат.

— Знам за кого говорите — каза Люк. — Срещал съм се с нея.

Кбаот рязко се обърна към него, погледът му блестеше:

— Срещал си се?! — възкликна той.

— Поне така си мисля — поправи се Люк. — Може да има и още някой…

— Как се казва?

Люк се намръщи, опитвайки се да разгадае странното излъчване на стареца. В него се долавяше нещо, което никак не му харесваше.

— Нарича се Мара Джейд — каза той.

Кбаот се облегна и се отпусна във възглавниците на седалката. Гледаше с празен поглед някъде в далечината.

— Мара Джейд — повтори той почти разнежено.

— Разкажете ми нещо повече за проекта за изследване на другата галактика — помоли Люк, решен този път да не допусне да променят темата. — Излетели сте от Яга минор, за да търсите живот извън нашата галактика. Какво стана с кораба и останалите майстори джедаи, които са били с вас?

Погледът на Кбаот все още се рееше в нищото.

— Умряха, разбира се — отвърна той разсеяно. — До един. Единствен аз оцелях и се завърнах — той рязко се обърна към Люк: — И знаеш ли, станах друг.

— Разбирам — каза тихо Люк. Значи затова Кбаот изглеждаше толкова странен. Нещо се бе случило с него по време на отвъдгалактическия полет. — Разкажете ми.

Старецът дълго мълча. Люк чакаше, разтърсван от подскачането на каруцата върху неравната повърхност.

— Не — поклати глава Кбаот. — Не сега. Може би по- късно — той посочи напред: — Пристигнахме.

Люк се огледа. В покрайнините на гората се виждаха десетина малки постройки. Каруцата излезе изпод сянката на дърветата и пред тях се мярнаха още няколко колиби. Общо бяха петдесетина — малки чисти къщички, които комбинираха естествените материали за строеж с избрани части от по-модерните технологии. Из селището се мотаеха двайсетина души, заети с различни дейности, но при появата на каруцата повечето прекратиха работа. Шофьорът се насочи към центъра и спря пред напомнящо трон кресло от полирано дърво, което бе поставено под куполовиден навес.

— Заповядах да го донесат от Върховния замък — обясни Кбаот и посочи креслото. — Предполагам, че за съществата, които са го направили, е било символ на властта.

— А за какво го използвате сега? — попита Люк.

Изящно изработеният трон изглеждаше не на място в тази селска среда.

— От него раздавам правосъдие — каза Кбаот, изправи се и слезе от каруцата. — Но днес няма да бъдем толкова официални. Ела!

Хората все още стояха неподвижно и ги наблюдаваха. Люк последва стареца и се присегна със Силата, за да долови излъчването им. Май бяха в очакване, може би леко изненадани от посещението, но явно изпитваха преклонение към Кбаот. Като че ли нямаше страх, но и не се усещаше привързаност.

— От колко време идвате при тях?

— по-малко от година — отвърна старецът и закрачи спокойно по улицата. — Доста бавно приеха мъдростта ми, но накрая ги убедих.

Селяните подновяваха заниманията си, но неотлъчно следяха посетителите с поглед.

— Как ги убедихте? — попита Люк.

— Показах им, че е в техен интерес да ми се подчиняват — Кбаот посочи колибата пред тях. — Напрегни уменията си, джедай Скайуокър, и ми кажи какво долавяш от тази къща и обитателите й.

Люк веднага разбра за какво говореше Кбаот. Дори без да се напряга, усещаше гнева и омразата, които пламтяха вътре. Имаше дори нещо като проблясък на желание за убийство.

— Охо — измърмори джедаят. — Мислите ли, че трябва да…

— Разбира се — прекъсна го Кбаот. — Ела — приближи се до колибата и отвори вратата.

Люк стисна лазерния меч и го последва. Вътре имаше двама мъже, единият насочил голям нож към другия. При отварянето на вратата застинаха неподвижно и изгледаха втренчено натрапниците.

— Свали ножа, Тарм! — заповяда строго Кбаот. — Сван, и ти хвърли на земята оръжието си.

Единият бавно остави ножа на пода. Другият погледна към Кбаот и леко се завъртя към вече невъоръжения си враг.

— Заповядах ти да го хвърлиш на земята! — извика джедаят.

Мъжът потрепери изплашено, бързо извади малък лазерен револвер от джоба си и го хвърли до ножа.

— Добре — каза Кбаот спокойно. В гласа му още се долавяше следа от предишния гняв. — Обяснете ни сега за какво спорите.

Селяните заговориха едновременно, оглушително и объркано забълваха обвинения и контраобвинения за някакво споразумение, което единият не бил спазил. Кбаот ги слушаше мълчаливо, явно без затруднение проследяваше вихрушката от факти, обвинения и предположения. Люк чакаше и се чудеше как възрастният джедай ще разплете историята. Доколкото разбираше, и аргументите на двамата мъже бяха равностойни. Накрая селяните изчерпаха думите си.

— Чудесно — каза Кбаот. — Решението ми е Сван да плати пълната надница, за която сте се споразумели — кимна леко и додаде: — Да се изпълни незабавно!

Люк изненадано попита:

— Това ли е всичко?

Кбаот се обърна и го изгледа яростно:

— Искаш да добавиш нещо ли?

Люк погледна към селяните и изведнъж се досети, че оспорването на присъдата пред тях можеше да разклати авторитета, който Кбаот беше придобил тук.

— Просто си мислех, че трябва да потърсим по-компромисно решение.

— Няма никаква нужда от компромис — отсече старецът. — Сван е виновен и ще си плати.

— Да, но…

Люк усети промяната в излъчването половин секунда преди Сван да се наведе за револвера. Извади лазерния меч от колана си с леко светкавично движение, но възрастният джедай го изпревари. В мига, когато светна зелено-бялото острие на лазерния меч, Кбаот вдигна ръце и от върховете на пръстите му избликна залп от добре познатите сини светкавици.

Сван беше улучен право в главата и гърдите. Той се присви на две, изпищя и се строполи на земята. Кбаот изпрати втори залп в тялото му и Сван отново извика. Лазерният револвер, около който за момент се появи синьо-бяло сияние, изхвръкна от дланта му.

Кбаот свали ръката си. Единственият звук в колибата беше тихото хленчене на проснатия на пода мъж. Люк го гледаше ужасен. Стомахът му се присвиваше от миризмата на озон.

— Кбаот! — извика възмутено той.

— Ще се обръщаш към мен с „Учителю“! — прекъсна го старецът.

Люк си пое дълбоко дъх, насили се да успокои съзнанието и гласа си. Свали лазерния меч, прибра го в колана и коленичи до стенещия мъж. Явно Сван все още изпитваше силни болки, но ако не се брояха следите от изгаряне по лицето и гърдите, изглежда, не бе сериозно ранен. Люк внимателно покри с ръка най-тежките изгаряния, присегна се със Силата и се опита да облекчи болката му.

— Джедай Скайуокър! — извика зад него Кбаот. — Раните не са сериозни. Ела тук.

Люк не помръдна и отвърна през зъби:

— Боли го.

— Трябва да го боли — каза Кбаот. — Имаше нужда от урок, а болката е единственият учител, която никой не забравя. Ела с мен.

За момент Люк се зачуди дали да се подчини. По лицето и излъчването на Сван личеше, че много го боли…

— Нима бе по-добре Тарм да лежи сега убит? — добави Кбаот.

Люк погледна лазерния револвер на пода, после застиналия Тарм, който стоеше неподвижно с облещени очи. Лицето му имаше цвета на мръсен сняг.

— Можеше да го спреш и по други начини каза младият джедай и се изправи.

— Но нито един от тях нямаше да запомни задълго — Кбаот прикова с погледа си Люк. — Чуй ме, джедай Скайуокър, и го запомни добре. Ако позволиш присъдата ти да бъде забравена, ще се наложи много пъти да повтаряш урока си — той задържа погледа си още няколко секунди и се обърна към вратата. — Нямаме повече работа тук. Да тръгваме.

Звездите блестяха високо в небето, когато Люк внимателно отвори ниската порта на Върховния замък и излезе от двора. Арту беше забелязал приближаването му и веднага щом господарят му затвори портата зад себе си, дроидът включи светлините на изтребителя, за да освети пътя му.

— Здравей, Арту — поздрави Люк, приближи се до малката стълбичка и уморено се качи в кабината. — Идвам само да видя как сте ти и корабът.

Арту избибика уверено, че всичко е наред.

— Добре — кимна Люк, прегледа набързо екраните на командното табло и пусна проверка на състоянието на системите. — Излезе ли нещо от онова изследване, което ти оставих да направиш?

Този път отговорът беше далеч по-песимистичен.

— Толкова ли е зле? — поклати мрачно глава Люк, когато на екрана на корабния компютър се появи преводът на думите на дроида. — Е, случва се, когато се опитваш да провериш нещо в планините.

Арту подсвирна унило и попита нещо.

— Не знам — отвърна Люк. — Сигурно още няколко дни. Може би повече, ако той има нужда от мен тук — въздъхна тежко: — Не знам, Арту. Никога не става онова, което очакваш. Отидох на Дагоба, за да намеря велик воин, а вместо това срещнах Учителя Йода. Дойдох тук, като очаквах да видя някой като него, а попадам на майстор Кбаот.

Дроидът изпиука пренебрежително и Люк се усмихна, когато прочете превода.

— Вярно, но не забравяй, че и Учителят Йода доста те поизмъчи първата вечер — напомни той и потрепери при спомена.

Учителят Йода бе измъчил и самия него по време на първата им среща. Тя беше проверка за търпението и отношението му към непознатите. И Люк се беше провалил. Страхотно. Но Арту не беше съгласен.

— Да, прав си — призна Люк. — Дори когато ни проверяваше, Йода никога не се е държал така грубо както Кбаот.

Облегна се назад, отпусна глава и погледна през отворения люк към върховете на планините и далечните звезди над тях. Беше уморен, вероятно дори по-уморен, отколкото след последната решителна битка срещу императора. Нямаше сили за нищо. Добре, че се стегна и дойде да провери Арту.

— Не знам какво да правя, Арту. Днес той рани един човек. И то доста. Намеси се в спор, без да го канят, след това наложи присъдата си и… — махна с ръка безпомощно: — Просто не мога да си представя Бен или Учителят Йода да постъпват така. Но той е джедай като тях. Така че чий пример трябва да следвам сега?

Дроидът се замисли над думите му и след това почти неохотно отговори.

— Това е очевидният въпрос — съгласи се Люк. — Но защо един обърнал се в тъмната страна на Силата джедай с мощта на Кбаот ще си губи времето да си играе с мен по този начин? Защо просто не ме убие и не приключи с въпроса?

Арту издаде електронния еквивалент на човешкото сумтене и възможните причини се появиха на екрана. Списъкът беше дълъг, очевидно дроидът бе отделил доста време, за да обмисли въпроса.

— Оценявам загрижеността ти, Арту — усмихна се Люк. — Но почти съм сигурен, че той не служи на тъмната страна на Силата. Кбаот е непостоянен и често изпада в различни настроения, но около него я няма онази зловеща аура, която се усещаше около Вейдър и императора — замълча за момент. Не беше лесно да се изрече: — Според мен най-вероятно майстор Кбаот просто е луд.

Вероятно това беше първият път, когато Люк виждаше Арту толкова изненадан, че да не може да проговори. За момент единственият звук в изтребителя беше шепотът на планинския вятър, който играеше във високите хилави дървета около замъка. Люк наблюдаваше звездите и чакаше Арту да се съвземе от изненадата. най-накрая дроидът се отърси от шока.

— Не, нямам представа, как е могло да се случи — призна Люк, когато въпросът се появи на екрана. — Но имам предположение.

Протегна се да разтрие врата си. Движението отслаби натиска в гърдите. Тъпата умора в съзнанието беше съпроводена от тежка болка в мускулите, сякаш цял ден бе вършил изнурителна работа. Запита се разсеяно дали във въздуха няма нещо вредно, което уредите на изтребителя не бяха засекли.

— Тогава ти така и не разбра, но точно след като Бен загина на първата „Звезда на смъртта“, открих, че понякога чувам гласа му в съзнанието си. Когато съюзът бе прогонен от Хот, вече можех да го виждам — Арту изпиука. — Да, на него говорех понякога на Дагоба — потвърди Люк. — А веднага след битката при Ендор видях не само Бен, но и Йода, и баща ми. Те не казаха нищо и не се появиха повече. Вероятно има някакъв начин съзнанието на един умиращ джедай да се прехвърля в друг джедай, който е наблизо.

Дроидът обмисли предложеното обяснение и показа очевидния пропуск в него.

— Не съм казал, че това е най-непоклатимата теория в галактиката — изръмжа Люк и през умората му изби леко раздразнение. — Може и да греша. Но ако съм прав, вероятно загиналите на кораба майстори джедай са се вмъкнали в съзнанието на Кбаот.

Арту замислено изсвири.

— Прав си — съгласи се унило Люк. — Присъствието на Бен изобщо не ме притесняваше, всъщност дори ми се искаше да се появява по-често. Но майстор Кбаот е далеч по-могъщ от мен. Може би с него е било другояче.

Дроидът жалостиво изпиука и на екрана се показа още по-тревожно предположение.

— Не мога просто да го напусна, Арту — поклати уморено глава Люк. — Поне не, докато е в такова състояние и аз мога да му помогна.

Намръщи се, в думите си долавяше болезнено напомняне за миналото. Дарт Вейдър също се нуждаеше от помощ и Люк бе поел задачата да го спаси от тъмната страна на Силата. И замалко не загина. „Какво правя? — запита се той. — Аз не съм лечител. Защо продължавам да се опитвам да стана такъв?“

Люк?

С усилие се върна към настоящето.

— Трябва да тръгвам — каза той и се изправи в креслото в пилотската кабина. — Майстор Кбаот ме вика.

Изключи всички системи, но на екрана се появиха тревожните предположения на дроида.

— Успокой се, Арту — каза Люк, облегна се на отворения люк и потупа нежно робота. — Ще се оправя. Аз съм джедай, нали не си забравил? А ти ще продължиш да се грижиш за изтребителя, нали?

Дроидът изпиука жалостиво, Люк се спусна по стълбичката. Спря за момент и погледна към тъмната сграда, осветена само от отраженията на наземните светлини на изтребителя. Чудеше се дали Арту не е прав, като настояваше веднага да се махнат от тук.

Арту имаше основание. Талантът на Люк не беше в целебните аспекти на Силата, в това беше сигурен. Лечението на Кбаот щеше да бъде продължително, без гаранция за успех. Сега начело на имперската флота стоеше върховен адмирал, в Новата република се вихреха политически боричкания, а между двете сили лежеше бъдещето на цялата галактика. Нима седенето на Джомарк наистина беше най-доброто, което можеше да направи?

Вдигна поглед към тъмните сенки на планините около езерото. На места по върховете белееше сняг, едва видим в бледата светлина на трите малки луни на Джомарк. Всичко наоколо му напомняше за планините Манари на юг от императорския град на Корускант. В главата му изплува полузабравен спомен — Люк на покрива на императорския дворец, загледан в отсрещните планини, обяснява на Трипио, че джедаят не бива да мисли само за нещата, които са от значение за цялата галактика, а и да се грижи за отделните хора.

Тогава звучеше толкова възвишено и благородно. Сега имаше възможност да докаже, че не са били просто думи.

Пое си дълбоко дъх и тръгна към портата на замъка.