Тимъти Зан
Тъмната сила (20)

ГЛАВА 20

Последните двама мъже се отделиха от останалите селяни, изправени до задната стена, и пристъпиха към поставеното на висока платформа кресло, откъдето се произнасяха присъдите. В креслото се беше разположил Кбаот и внимателно ги наблюдаваше. Точно както Люк беше подозирал, когато селяните застанаха отпред, майсторът джедай се изправи.

— Джедай Скайуокър — каза той и посочи с ръка креслото. — Последният случай тази вечер е твой.

— Добре, майстор Кбаот — отвърна Люк, напрегнато се качи на платформата и неохотно седна. Според него креслото беше страшно неудобно, твърде топло, голямо и прекалено украсено. От всички вещи в дома на Кбаот то притежаваше най-силното излъчване на нещо чуждо и неуютно, което Люк си обясняваше единствено с остатъчното въздействие от часовете, които майсторът джедай беше прекарал в съдене на хората. А сега беше дошъл редът на Люк.

Пое си дълбоко въздух, опита се да надмогне умората, която сякаш беше станала неразделна част от него през последните дни, и кимна на двамата селяни.

— Готов съм — каза той. — Моля започнете.

Доколкото стана ясно, случаят беше относително лесен. Животните на първия селянин минали през оградата на втория и преди да ги открият и да ги изгонят, изпасли шест от храстите му с плодове. Собственикът на животните бе готов да плати възмездие за опустошените храсти, но вторият селянин настояваше и да поеме разходите за ремонт на оградата. Първият възразяваше, че една добра ограда не би се разпаднала и освен това животните му били пострадали от острите колове, когато преминавали в другата градина. Люк седеше мълчаливо, слушаше ги и чакаше, докато най-накрая обвиненията и контраобвиненията приключиха.

— Добре — започна той — Решението ми за храстите с плодовете е следното: ти — кимна към първия селянин — трябва да платиш за засаждането на нови на мястото на повредените плюс допълнително обезщетение за изядените и унищожените от животните плодове. Размерът на обезщетението ще бъде определен от селския съвет.

До него Кбаот нервно помръдна и Люк потръпна от неодобрението, което излъчваше майсторът джедай. Замисли се за миг дали да не започне отначало и да се опита да намери друго разрешение на случая. Но не му се виждаше подходящо да си променя толкова рязко решението. Освен това нямаше никакви по-добри идеи.

Какво всъщност правеше тук? Огледа се, борейки се с неочакваната вълна на тревога. Всички бяха вперили очи в него: Кбаот, двамата тъжители и останалите селяни, дошли да гледат съда на джедаите. И всички очакваха да вземе правилното решение.

— А оградата ще огледам утре сутринта — продължи той. — Преди да взема решение, искам да видя какво е състоянието й.

Двамата селяни се поклониха и отстъпиха назад.

— Обявявам сесията за приключена — извика Кбаот.

Гласът му отекна тържествено въпреки сравнително малките размери на помещението. Интересен ефект. Люк се запита дали се дължи на акустиката в залата, или е още някоя джедайска техника, която Учителят Йода не му бе показал. Макар че нямаше никаква представа, за какво би могла да му бъде нужна.

Селяните се изнизаха навън, Кбаот се прокашля силно и Люк несъзнателно се напрегна.

— Чудя се, джедай Скайуокър — започна мрачно старецът, — дали изобщо си ме слушал през последните няколко дни.

— Съжалявам, майстор Кбаот — отвърна Люк.

Отново го завладя познатото усещане за вина. Както и да се стараеше, изглежда, никога не съумяваше да оправдае очакванията на майстора джедай.

— Съжаляваш?! — Кбаот подигравателно вдигна вежди: — Съжаляваш?! Джедай Скайуокър, случаят ти беше в ръцете. Трябваше да прекъснеш пререканията им много по- рано. Времето ти е твърде ценно, за да го прахосваш с дребни обвинения. Защо сам не определи размера на обезщетението, а прехвърли отговорността на тази абсурдна пародия върху селския съвет? А що се отнася до оградата… — поклати отвратен глава: — Нямаше никаква причина да отлагаш присъдата. Цялата информация беше пред теб, в главите им. Не би трябвало да има никакви проблеми дори за теб да измъкнеш информацията от тях.

Люк преглътна тежко и каза:

— Така е, майстор Кбаот. Но ми се струва, че надничането в мислите на други хора не е правилно…

— Как да не е правилно — прекъсна го старецът, — след като използваш това познание, за да им помогнеш?

Скайуокър безпомощно махна с ръка.

— Наистина се опитвам да ви разбера, майстор Кбаот. Но всичко това е толкова ново и странно за мен.

Гъстите вежди на Кбаот литнаха нагоре:

— Така ли, джедай Скайуокър? Наистина ли? Да не искаш да кажеш, че никога не си нарушавал нечии права, за да помогнеш? Че не си пренебрегвал някакъв незначителен бюрократичен закон, който те е възпирал да направиш правилното нещо?

Люк усети, че бузите му се покриват с червенина. Спомни си как Ландо беше използвал незаконно придобитата парола, за да ускори поправката на изтребителя му на Слуис Ван.

— Да, вършил съм и такива неща — призна той. — Но не е същото. Имам чувството, че… Не знам как да се изразя… че сякаш поемам по-голяма отговорност за живота на тези хора, отколкото би трябвало.

— Разбирам опасенията ти — този път по-спокойно каза Кбаот. — Това наистина е основният въпрос. Именно поемането и носенето на отговорност разделят джедаите от всички други същества в галактиката той въздъхна дълбоко: — Никога не забравяй, Люк, че в края на краищата тези хора са диваци и могат да се надяват да постигнат истинска зрелост само с нашите напътствия.

— Не бих ги нарекъл диваци, майстор Кбаот — отвърна колебливо Люк. — Те разполагат с модерни технологии, доста ефективна система на управление…

— Капаните на цивилизацията — изсумтя презрително старецът. — Но липсва най-важното. Машините и обществените структури не определят развитието на обществото, джедай Скайуокър. То зависи единствено от разбирането за същността на Силата и правилното й използване — погледът му се зарея в далечината, сякаш той надничаше в миналото. — Навремето имаше едно такова общество, Люк — продължи меко той. — Велик и блестящ пример за висините, към които всички трябва да се стремят. Стотици поколения ние се извисявахме над по-низшите създания в галактиката, бяхме пазители на реда и справедливостта, създатели на истинската цивилизация. Законите се обсъждаха и приемаха в Сената, но именно джедаите ги превръщаха в реалност — Кбаот присви устни: — А като отплата галактиката ни унищожи.

Люк се намръщи:

— Мислех, че само императорът и неколцина обърнати в тъмната страна на Силата негови последователи са унищожили джедаите.

Кбаот се усмихна горчиво:

— Да не би да вярваш, че императорът би могъл да изпълни тази задача без съгласието на цялата галактика?

— той поклати глава: — Не, Люк. Всички по-низши същества ни мразеха. Мразеха ни заради могъществото, знанията и мъдростта ни. Мразеха ни заради развитието ни — усмивката му изчезна. — И тази омраза още съществува. Появят ли се отново джедай, и тя ще лумне отново.

Люк бавно поклати глава. Думите на стареца изобщо не съвпадаха с малкото, което знаеше за унищожението на джедаите. Но, от друга страна, по онова време него още го е нямало, а Кбаот е бил свидетел на всичко.

— Трудно ми е да го повярвам — прошепна той.

— Повярвай, джедай Скайуокър — изръмжа старецът. Погледът му се впи в Люк, в очите му внезапно запламтя студен огън. — Затова ние двамата трябва винаги да се подкрепяме и никога да не прекланяме глава пред вселената, която иска да ни унищожи. Разбираш ли ме?

— Май да — отвърна Люк и потърка с ръка очи. Беше страшно уморен, усещаше как съзнанието му реагира бавно на случващото се. И въпреки това, дори когато се опитваше да обмисли думите на Кбаот, от паметта му изплуваха неочаквани образи. Учителят Йода — често рязък и груб, но спокойно уверен, без никаква следа от горчивина или гняв към хората, които бяха унищожили приятелите му джедай. Бен Кеноби в кръчмата на Мое Ейсли — към него посетителите се отнасяха с нещо като слабо уважение, след като бе принуден да просне двамата натрапници. най-ясни бяха образите от случилото се в заведението в Ню Кав. Барабелианецът, помолил за посредничество в спора абсолютно непознат човек и приел без протести дори и онази част от присъдата на Люк, която беше насочена срещу него. Останалите хора в тълпата, които го наблюдаваха изпълнени с надежда, очакване и облекчение, че сред тях има джедай, който бди за реда във вселената.

— Никога не съм изпитал подобна омраза.

Очите на Кбаот блеснаха под гъстите вежди:

— Ще изпиташ — каза мрачно той. — Както и сестра ти. И децата й.

Люк усети стягане в гърдите:

— Аз ще ги защитя.

— А можеш ли да ги обучиш? — попита Кбаот. — Притежаваш ли мъдростта и умението да им покажеш всички начини за използване на Силата?

— Мисля, че да.

Кбаот изсумтя:

— Щом мислиш, без да си сигурен, ти рискуваш живота им — извика той. — Поставяш на карта бъдещето им заради една егоистична прищявка.

— Не е прищявка — настоя Люк. — Двамата с Лея можем да се справим.

— Ако се опитате, рискувате да ги пуснете да попаднат под влияние на тъмната страна на Силата — отсече решително майсторът джедай. Въздъхна мрачно, очите му се вдигнаха от Люк и се плъзнаха из залата: — А сме останали толкова малко. Безкрайната борба за власт продължава, галактиката е хвърлена в смут. Ние, оцелелите, трябва да бъдем единни и да се изправим срещу онези, които ще разрушат всичко — той рязко насочи отново погледа си в Люк: — Не, не можем да рискуваме да бъдем разделени и да ни унищожат отново. Трябва да доведеш сестра си и децата й при мен.

— Не мога — отвърна Люк. Изражението на Кбаот се промени и той се поправи бързо: — Засега. За Лея ще е много опасно да пътува. Империята я преследва от месеци, а Джомарк не е толкова далеч от секторите под нейна власт.

— Нима се съмняваш във възможностите ми да я защитя?

— Не… не се съмнявам във вас — каза Люк, като внимателно подбираше думите си. — Просто… — той не довърши изречението си. Кбаот не го слушаше, внезапно бе застинал неподвижно. Погледът му бе зареян в нищото. — Майстор Кбаот? — извика Люк. — Какво ви е?

Не последва отговор. Люк пристъпи към него и внимателно се присегна със Силата. Изпитваше огромна тревога от мисълта, че Кбаот може да е болен. Но както винаги съзнанието на майстора джедай бе затворено за него.

— Елате, майстор Кбаот — каза той и го хвана за ръка. — Ще ви помогна да се приберете в покоите си.

Старецът премига няколко пъти и сякаш с огромно усилие успя да се обърне към Люк. Пое си дъх, потрепери и внезапно отново придоби нормалния си вид.

— Уморен си, Люк — каза той. — Остави ме сам и иди да се наспиш в стаята си.

Люк наистина се чувстваше страшно изморен.

— А вие добре ли сте?

— Нищо ми няма — увери го Кбаот със странни заплашителни нотки в гласа.

— Ако имате нужда от помощ…

— Остави ме! — тросна се Кбаот. — Аз съм майстор джедай. Не се нуждая от ничия помощ.

Люк изненадано си даде сметка, че е отстъпил на две крачки от стареца. Изобщо не можеше да си спомни кога го бе направил.

— Съжалявам, майстор Кбаот — извини се той. — Не исках да проявя неуважение.

Лицето на стареца омекна леко.

— Знам — отвърна той. Пое си дълбоко дъх и бавно издиша. — Доведи ми сестра си, джедай Скайуокър. Аз ще я защитавам от Империята и ще я обуча да стане толкова могъща, колкото дори не си е представяла.

Дълбоко в съзнанието на Люк проблесна предупреждение. Нещо в тези думи или в начина, по който майсторът джедай ги изрече…

— А сега иди в стаята си — заповяда Кбаот. Погледът му отново се зарея в далечината. — Наспи се и сутринта ще говорим.

Той стоеше пред нея с наполовина скрито под качулката на робата лице. Жълтите очи блестяха пронизващо през безкрайното разстояние между тях. Устните му мърдаха, но думите бяха погълнати от ужасния писък на сирените, който изпълваше Мара с усещане за неотложност и бързо прерастваше в паника. Между нея и императора се появиха две фигури — тъмният величествен образ на Дарт Вейдър и по-малката, облечена в черно фигура на Люк Скайуокър. Застанаха пред императора един срещу друг и извадиха лазерните си мечове. Остриетата се кръстосаха, блестящо червено-бяло срещу блестящо зелено-бяло. Джедаите бяха готови за битка.

Изведнъж остриетата се разделиха и с вик на омраза, който за миг заглуши воя на сирените, двамата се обърнаха и се хвърлиха върху императора.

Мара чу собствения си вик, бореше се да се притече на помощ на господаря си. Но разстоянието беше твърде голямо, а тялото не й се подчиняваше. Тя извика предизвикателно, опитваше се поне да привлече вниманието им върху себе си. Но Вейдър и Скайуокър сякаш не я чуха. Те се разделиха, застанаха от двете страни на императора и вдигнаха високо лазерните си мечове. Императорът гледаше право към нея.

Мара издържа на погледа му. Отчаяно й се искаше да избяга от надвисналото бедствие, но не можеше да помръдне. От втренчения поглед на императора в нея нахлуха хиляди мисли и чувства, блестящ калейдоскоп от болка, гняв и омраза, който се променяше твърде бързо, за да го възприеме. Императорът вдигна ръце и изпрати залп от синьо-бели назъбени светкавици към враговете си. Двамата се олюляха. Мара ги гледаше с немощна надежда, че този път всичко ще приключи по друг начин. Но Вейдър и Скайуокър се изправиха, изкрещяха яростно и вдигнаха високо мечовете си…

ТИ ЩЕ УБИЕШ ЛЮК СКАЙУОКЪР!

Мара се събуди от кошмара със скок и увисна на предпазните колани. За минута остана неподвижно. Дишаше запъхтяно и се бореше с избледняващия образ на вдигнатите за удар мечове. Малката пилотска кабина на реактивния изтребител сякаш още повече се смали около нея и за момент я обзе пристъп на клаустрофобия. Пилотският й костюм бе подгизнал от пот и на врата и гърба й беше прилепнал към кожата. Някъде много отдалеч пиукаше сигнал за приближаване.

Отново сънят. Същият сън, който я преследваше навред из галактиката през последните пет години. Същата сцена, същият ужасяващ край, същата отчаяна молба. Но този път нещата щяха „да са различни“. Сега тя имаше възможността да убие Люк Скайуокър.

Погледна навън към пъстротата на хиперпространството, която се въртеше около горния люк на изтребителя, и последната частица от съзнанието й се завърна. Грешеше. Не отиваше да убие Скайуокър, а да го моли за помощ. В гърлото й се надигна киселият вкус на раздразнението и тя с усилие го сподави. Никакви спорове, заповяда си тя решително. Ако искаше да спаси Карде, трябваше да премине през изпитанието.

Скайуокър беше длъжник на Карде. После, след като си платеше дълга, щеше да има достатъчно време, за да го убие.

Сигналът за приближаване се промени, оставаха й още трийсет секунди. Мара хвана здраво лостовете на хипердвигателите, изчака индикаторът да покаже нула и внимателно ги изтегли. Пъстротата на хиперпространството за момент се превърна в безкрайни блестящи линии и след това се установи в чернотата на космоса. Пред нея се виждаше тъмна планета. Беше пристигнала на Джомарк.

Стисна мислено палци, включи предавателя и набра кода, който беше програмирала по време на пътуването. Имаше късмет. Тук хората на Траун все още използваха стандартните имперски насочващи импулсни предаватели. На екрана на изтребителя заблестя мястото — малък остров в центъра на пръстеновидно езеро точно зад линията на залеза. Тя включи още веднъж предавателя за по- сигурно, премина на двигателя за подсветлинна скорост и се спусна надолу. Опитваше се да забрави последния израз върху лицето на императора….

Воят на алармите на кораба я изправи нащрек.

— Какво става? — изръмжа тя на глас в празната кабина.

Отвори широко залепналите си от съня очи и погледът й пробяга по екраните на командното табло, за да открие източника на тревогата. Почти веднага разбра какъв бе проблемът — изтребителят се беше извъртял на една страна, елероните скърцаха от напрежение, а компютърът се опитваше да ги извърти така, че да не изхвърчат в небето. Необяснимо как вече беше в долната част на атмосферата, доста под точката, при която трябваше да премине на агравитаторите.

Мара стисна зъби, включи агравитаторите и набързо погледна картата. Беше отклонила вниманието си за не повече от минута, но при скоростта, с която се движеше изтребителят, дори няколко секунди невнимание можеха да бъдат фатални. Разтърка силно очи, борейки се с обзелата я умора, и усети как на челото й изби пот. Старият й инструктор често я предупреждаваше навремето, че летенето в дрямка е най-бързият, но и най-мръсният начин да сложиш край на живота си. И ако се разбиеше, не можеше да обвинява никой друг освен себе си. Наистина ли беше така?

Тя изправи кораба хоризонтално, увери се, че отпред няма планини, и включи на автопилот. Йосаламирът и хранителната рамка, които Авис й бе донесъл, бяха до люка на кърмата, прикрепени към контролния панел за двигателите. Мара се освободи от предпазните колани и тръгна назад.

Усещането бе, сякаш е натиснала някакво магическо копче. В единия момент се чувстваше, сякаш току-що бе приключила четиридневна битка, а когато стигна на половин метър от рамката на йосаламира, умората внезапно изчезна.

Тя се усмихна мрачно. Подозрението й се оправдаваше — лудият майстор джедай на Траун не искаше посетители.

— Добър опит — изрече тя на глас. Отвърза рамката с йосаламира от контролния панел, занесе я в пилотската кабина и я прикрепи към креслото.

На екрана на радара вече се виждаше планинската верига, обграждаща езерото. Инфрачервените лъчи бяха засекли обитавана постройка в далечния край. Тя реши, че вероятно това е домът на Скайуокър и лудия майстор джедай, а предположението й се потвърди миг след това, когато радарът показа малък космически кораб пред сградата. Нямаше следи от защитни полета или оръжия нито в сградата, нито в планините или в езерото. Сигурно Кбаот смяташе, че не се нуждае от толкова примитивна защита, като турболазери.

Може би беше прав. Мара се приведе над контролното табло, готова да посрещне всяка опасност, и насочи кораба надолу.

Стигна до средата на кратера и тогава джедаят я нападна — внезапен удар отдолу повдигна с няколко сантиметра целия кораб. Веднага последва втори, насочен към предния стабилизатор. Изтребителят се разтресе за трети път и Мара най-сетне разбра какво бе оръжието — не бяха реактивни снаряди, нито лазерни изстрели, а малки бързолетящи камъни, недоловими от повечето сложни уреди на кораба.

Четвъртият удар улучи агравитаторите и изтребителят полетя право надолу.