Тимъти Зан
Тъмната сила (27)

ГЛАВА 27

Уредът за измерване на приближаването бръмна и Люк се изправи в креслото. След пет дни път бяха успели.

— Пристигнахме — каза той. — Готов ли си?

— Познаваш ме — отвърна Хан от пилотското кресло. — Винаги съм готов.

Люк погледна озадачено приятеля си. На външен вид Хан изглеждаше абсолютно нормално, поне не по-различно от друг път. Но през последните дни под обичайната насмешливост прозираше още нещо, някакво мрачно потиснато излъчване, неизменно, откакто бяха излетели от Корускант. И в този момент Люк виждаше бръчките на напрежение по лицето му.

— Какво ти е? — попита го тихо.

— Нищо ми няма — бръчките станаха още малко по- дълбоки. — Но искам поне веднъж да пратят някой друг на тези малки пътешествия из галактиката. Знаеш ли, че не можах да прекарам дори един ден с Лея? Не сме се виждали цял месец и сега не успяхме да останем заедно дори един ден!

— Разбирам те — въздъхна Люк. — Понякога имам чувството, че изобщо не съм си почивал, откак излетяхме от Татуин с дроидите и Бен Кеноби.

Хан поклати глава:

— Не я бях виждал цял месец — повтори той. — Сега тя изглежда два пъти по-бременна, отколкото когато замина. Дори не знам какво се е случило с нея и с Чуй. Остана й време само да ми каже, че ногрите вече са на наша страна. Не мога да измъкна нито дума и от Чуй. Само ръмжи, че тя щяла да ми го разкаже, нейна работа било. Иде ми да го удуша.

Люк сви рамене:

— Примири се, Хан. Просто сме твърде добри в това, което правим.

Приятелят му изсумтя. Но част от напрежението изчезна от лицето му.

— Прав си.

— Освен това сме от малцината, на които Лея може да се довери — продължи по-сериозно Люк. — Докато не открием имперския агент в двореца, списъкът с такива хора ще си остане доста кратък.

— Да — намръщи се Хан. — Един човек ми каза, че имперското разузнаване го нарича Делта. Имаш ли някаква представа, кой или какво може да е?

Люк поклати глава.

— Не. Но едва ли е далеч от събранието. Може би дори и от съвета. Едно е сигурно: добре е да се заемем сериозно и да го открием.

— Прав си — Хан се пресегна към лостовете на хипердвигателите. — Приготви се… — изтегли лостовете и изведнъж се озоваха в чернотата на дълбокия космос.

— Пристигнахме — обяви Хан.

— Аха — Люк се огледа и по гърба му неочаквано полазиха тръпки. — Истинско мъртвило посред нищото.

— За теб би трябвало да е познато чувство — подхвърли Хан и включи радара.

— Благодаря ти — отвърна саркастично Люк. — Не бих искал висенето между системите с развален хипердвигател да ми става навик.

— Нямах предвид това — отговори невинно Хан и включи предавателя. — Говорех за Татуин. Уедж?

— Чувам те — прозвуча от говорителя гласът на приятеля им.

— Май засякохме нещо на нула, четири, седем, точка, едно, шест, шест — каза Хан. — Готови ли сте за полет?

— Горим от нетърпение да се измъкнем от тук.

— Добре — Соло погледна за последен път през илюминатора и натисна бутона за отваряне люка на хангара. — Тръгвайте.

Люк изви врат, за да погледне там, където бе посочил Хан. В първия момент се виждаше само обичайната светлина на звездите, които блестяха ярко сред чернотата около тях. След миг забеляза по-мекия блясък на корабни светлини. Внимателно огледа празното пространство между тях. В главата му постепенно се очертаваше контур и накрая се сглоби целият образ.

— Наистина е крайцер!

— Има още един точно зад него — каза Хан. — И още три вдясно, малко по-надолу.

Люк ги видя и кимна. Чувстваше се доста странно. Флотата „Катана“. Едва сега осъзна колко малко бе вярвал в съществуването й.

— Кой да проверим?

— Може би най-близкия — отвърна Хан.

— Не — поклати бавно глава Люк, опитвайки се да разтълкува смътното усещане, което го бе завладяло. — Хайде да е ей оня там — той посочи светлините на няколко километра по-далеч.

— Има ли някаква особена причина?

— Не — призна Люк.

Хан го изгледа втренчено и сви рамене:

— Както кажеш. Нека бъде онзи. Уедж, чу ли?

— Разбрано — потвърди Уедж. — Тръгваме пред вас за компания. Досега всичко сякаш е спокойно.

— Да — съгласи се Хан. — Но вие внимавайте — той включи интеркома и погледна брояча. — Ландо? Къде си?

— Пред люка на товарния хангар — чу се отговор. — Шейната е натоварена, готови сме да излетим.

— Тръгваме.

Приближиха към избрания крайцер. Движеха се толкова плътно до него, че Люк виждаше бледия отблясък от звездната светлина по ръба на корпуса. Крайцерите бяха, общо взето, цилиндрични, с по шест палуби за оръдията в средата. Някой бе оприличил носовете им на гигантски миди с огромна захапка, която им придаваше страшно архаичен вид. Но това бе погрешно впечатление. Крайцерите бяха гръбнакът на флотата на Старата република и макар че на външен вид не бяха толкова здрави като изместилите ги от въоръжение имперски звездни разрушители, огромните турболазерни оръдия притежаваха учудваща ударна сила.

— Как ще се качим на борда?

— Ей там е главният док за скачване — отговори Хан и посочи неясен правоъгълник светлина. — Направо ще вкараме кораба вътре.

Люк изгледа правоъгълника изпълнен със съмнение:

— Май не е толкова голям.

Опасенията му се оказаха безпочвени. Входът за дока за скачване беше по-обширен, отколкото изглеждаше, а самият хангар бе още по-голям. С обичайното си майсторство Хан вкара транспортния кораб, извъртя го с носа към отвора и го спусна внимателно на палубата.

— Чудесно — измърмори той, изключи корабните системи и разкопча коланите. — Да почваме.

Ландо, Чубака и четиримата техници ги чакаха при люка на товарния хангар. Техниците изглеждаха малко нелепо с несвойствените за тях бластери, увиснали по странен начин от коланите им на една страна.

— Провери ли вече въздуха, Анселм? — попита Хан.

— Изглежда наред — отвърна ръководителят на екипа и подаде чип с данните. — по-добър е, отколкото може да се очаква след толкова години. Сигурно дроиди продължават да поддържат системите и да чистят.

Хан погледна резултатите от анализа, върна чипа и кимна към Чубака:

— Добре, Чуй, отвори люка. Томръс, ти ще управляваш шейната. Внимавай за повредени гравитационни плочи, за да не се блъснем с шейната в тавана.

Въздухът в хангара миришеше особено. Люк реши, че е комбинация от масло и прах, примесена с лек привкус на метал. Но пък беше достатъчно свеж.

— Поразително — подхвърли той. Групата заобиколи агравитаторната шейна и се насочи към главния люк. — След толкова време!

— Напълно автоматизираните компютърни системи са били създадени, за да траят дълго — отвърна Ландо. — Какъв е планът, Хан?

— Предлагам да се разделим. Вземете с Чуй Анселм и шейната и идете да проверите двигателите. Ние ще отидем до мостика.

За Люк това беше една от най-зловещите акции в живота му точно защото всичко изглеждаше толкова нормално. Светлините в широките коридори, гравитационните плочи и останалите системи за поддържане на жизнената среда работеха нормално. Когато някой от групата се приближеше до вратите, които водеха настрани от коридора, те се отваряха автоматически и откриваха добре поддържани машинни складове, апаратни и спални помещения. Приглушеният механичен шум на работещите напразно системи заглушаваше звука от стъпките им, а от време на време на пътя им се изпречваше стар дроид, изпълняващ някакви свои задължения. Всичко изглеждаше така, сякаш корабът е бил изоставен вчера.

А крайцерите бяха лежали в чернотата на дълбокия космос почти половин век. И екипажите им не ги бяха напуснали, а бяха загинали тук в агония и лудост. Люк гледаше пресичащите се празни коридори и се питаше какво бяха направили с телата дроидите по поддръжката.

Мостикът беше доста далеч от хангара, но накрая стигнаха.

— На мостика сме — съобщи в предавателя Хан. Вратите между мостика и преддверието се отвориха с леко скърцане. — Май всичко работи нормално. Какво е положението с двигателите за подсветлинна скорост?

— Не е добро — отвърна Ландо. — Томръс казва, че шест от осемте главни реактора са извън строя. Той продължава с проверката, но според мен тази бракма изобщо няма да помръдне без цялостен ремонт.

— Е, какво чудно? — подхвърли сухо Хан. — А хипердвигателят как е? Някакъв шанс да откараме кораба до някоя корабостроителница?

— С него се занимава Анселм — отговори Ландо. — Едва ли ще стане.

— Добре, тук сме само за да огледаме крайцерите, не да ги местим. Ще видим как работят контролните системи, и приключваме.

Люк любопитно оглеждаше пространството над вратите. Изведнъж вниманието му бе привлечено от майсторски изработена табелка.

— Това е крайцерът „Катана“ — прошепна той.

— Какво? — Хан вдигна глава, видя табелката и се обърна изненадано към Люк: — Гледай ти! Затова ли го избра?

Люк поклати глава:

— Не знам. Вероятно. Оставих се Силата да ме води.

— Хан, Люк — намеси се внезапно Уедж. — Към нас се приближават кораби.

Люк усети как сърцето му подскочи.

— Къде са?

— В посока две, десет, точка, двайсет, едно. Модел… ескортираща фрегата.

Люк въздъхна облекчено.

— Свържи се с тях — заповяда той. — Кажи им, че вече сме тук.

— Всъщност те вече ми се обаждат — отвърна Уедж. — Задръж така, ще те включа пряко.

— …Соло, говори капитан Виргилио от ескортираща фрегата „Куенфис“ — прозвуча нов глас от предавателя на Хан. — Чувате ли ме?

— Тук Соло — отвърна Хан. — Намирам се на борда на крайцера „Катана“ от флотата на Старата република …

— Капитан Соло, с голямо съжаление трябва да ви информирам, че вие и останалите от групата сте арестувани — прекъсна го Виргилио. — Веднага се върнете на собствения си кораб и се пригответе да се прехвърлите при нас.

Думите на капитан Виргилио и последвалата слисана тишина отекнаха гръмко на командната наблюдателна палуба на мостика на „Куенфис“. Седнал зад командното табло, Фейлия отправи подигравателна усмивка към Лея, по-малко арогантна — към Карде и след това погледна отново към следите на далечните изтребители.

— Изглежда, не ви взимат насериозно, капитане — каза той по интеркома. — Може би, като извадите изтребителите, ще ги убедите, че не се шегуваме.

— Слушам, съветник — отвърна отсечено Виргилио и Лея напрегна слух за следа от негодувание в гласа му.

Повечето познати й капитани на бойни кораби много биха се ядосали от това, че им заповядва цивилен, особено с такъв незначителен военен опит. Но пък Фейлия едва ли би избрал „Куенфис“ за тази операция, ако Виргилио не беше един от най-верните му поддръжници. Той просто искаше за пореден път да й покаже кой командва тук.

— Изтребители, излитане!

Чу се вой на двигатели и двата ескадрона изтребители напуснаха кораба.

— Капитан Соло, тук капитан Виргилио. Моля отговорете.

— Капитане, тук командир на Червения ескадрон Уедж Антил — обади се Уедж. — Позволете да попитам на какво основание сме арестувани?

— Дайте на мен, капитане — намеси се Фейлия и включи предавателя на контролното табло. — Говори съветник Фейлия, командир Антил. Не съм сигурен дали знаете, но капитан Соло не е упълномощен да провежда тази операция.

— Съжалявам, съветник — отвърна Уедж. — Не ви разбирам. Ние получихме заповеди от съветник Лея Органа Соло.

— А моите заповеди идват право от Мон Мотма — отвърна ботанецът, — така че трябва да се подчините…

— Можете ли да го докажете?

Фейлия изглеждаше изненадан:

— Заповедта е пред мен, командир — каза той. — Можете да я прочетете веднага щом се качите на борда.

— Командир, в момента няма никакво значение, кой е издал заповедта — намеси се Виргилио с доловимо раздразнение в гласа. — Като по-висш офицер ви заповядвам да доведете ескадрона си на моя кораб.

Настана напрегнато мълчание. Лея хвърли поглед към Карде, седнал пред таблото за наблюдение. Но той гледаше с безизразно лице през прозрачните мехурчета на илюминатора. Вероятно си мислеше за последния път, когато е бил тук.

— А какво ще стане, ако откажа? — попита най-накрая Уедж.

— Недей, Уедж — намеси се Хан. — Не си струва да рискуваш военен съд. Подчини се, на нас вече не си ни нужен. Радвам се, че се чухме, Фейлия.

Прозвуча изщракване и връзката прекъсна.

— Соло! — излая Фейлия и се надвеси над предавателя, като че ли това щеше да му помогне нещо. — Соло? — обърна се и изгледа Лея. — Ела тук! — заповяда той и включи предавателя. — Искам да се свържа с него.

Лея поклати глава:

— Съжалявам, съветник. Когато е в такова състояние, Хан не слуша никого.

Козината на ботанеца се раздвижи нервно:

— Ще ви помоля още веднъж, съветник. Ако откажете…

Не успя да довърши заплахата си. В ъгълчето на периферното зрение на Лея нещо проблесна, тя се обърна към илюминатора и в този миг на „Куенфис“ се разнесе сигнал за тревога.

— Какво! — извика Фейлия, подскочи от креслото и се огледа трескаво на всички страни.

— Имперски звезден разрушител — надвика виещите сирени Карде. — И както изглежда, идва право насам.

— Имаме си компания, водач — извика един от пилотите на Червения ескадрон, като надвика шума на сирените на „Куенфис“ по предавателя. — Звезден разрушител, координати едно, седем, осем, точка, осемдесет и шест.

— Прието — отвърна Уедж, прекъсна полета си за пресрещане на излетелите от „Куенфис“ изтребители и се завъртя на сто и осемдесет градуса. Звездният разрушител се движеше право срещу „Куенфис“, между тях лежаха само неподвижните кораби от флотата „Катана“. — Люк? — извика той.

— Видяхме го — отвърна напрегнато приятелят му. — Насочваме се към хангара.

— Добре. Не, задръж за малко! — поправи се Уедж. Край тъмния корпус на звездния разрушител се бяха появили следи от двигатели. — Отвътре излитат някакви кораби. Дванайсет са, ако не се лъжа. Десантни совалки, доколкото мога да съдя по следите от двигателите.

— Значи ще побързаме — каза Хан. — Благодаря за предупреждението, сега се връщай право в „Куенфис“.

Предавателят изщрака и замлъкна.

— Друг път — измърмори под нос Уедж. — Ескадрон, приготви се за бой.

Капитан Виргилио се опита да каже нещо, но Уедж превключи на секретната честота на Червения ескадрон, включи двигателя на изтребителя на пълна мощност и се отправи към „Катана“.

В далечината, няколко километра пред следите на двигателите на изтребителите от „Куенфис“, Червеният ескадрон рязко зави и се стрелна към звездния разрушител.

— Ще го нападнат — въздъхна Фейлия. — Полудели са.

— Не нападат, а се опитват да изградят прикритие — обясни Лея, напрегнато вторачена в развиващите се от другата страна на мехурчетата на илюминатора действия, и се опитваше да прецени къде ще е сблъсъкът. Срещата щеше да е доста близо. — Трябва да им помогнем — каза решително тя. — Капитан Виргилио…

— Капитан Виргилио, веднага приберете изтребителите — прекъсна я Фейлия. — Навигаторът да приготви изчисленията за скок в хиперпространството.

— Съветник? — обади се изненадано Виргилио. — Предлагате да ги изоставим?

— Капитане, наш дълг е да се измъкнем от тук живи и да обявим тревога — отвърна рязко ботанецът. — Ако Червеният ескадрон продължи да пренебрегва заповедите ви, нищо не можем да направим за него.

Лея скочи на крака:

— Капитане…

Фейлия беше по-бърз и изключи интеркома, преди тя да успее да продължи.

— Аз командвам тук, съветник — каза той, когато Лея заплашително тръгна към него. — Упълномощен съм от самата Мон Мотма.

— Върви по дяволите с твоите пълномощия! — извика тя.

За миг я завладя почти неустоимото желание да извади лазерния меч от колана и да удари ботанеца по невъзмутимото лице. После бавно се овладя. Яростната омраза водеше към тъмната страна на Силата.

— Мон Мотма не е очаквала такъв развой на нещата — продължи тя, стараейки се да звучи колкото може по-спокойно. — Фейлия, там са съпругът ми и брат ми! Ако не им помогнем, ще загинат.

— Но и да им помогнем, най-вероятно пак ще загинат — отвърна студено Фейлия. — Заедно с неродените ти деца.

Сякаш леденостуден нож прободе Лея в сърцето.

— Не е честно — прошепна тя.

— Действителността не е длъжна да бъде честна — отвърна ботанецът. — В този случай няма да прахосвам хора и кораби за една обречена кауза.

— Но тя не е обречена! — настоя Лея и гласът й се прекърши от отчаяние.

Погледна навън. Не, не можеше да свърши така, след като двамата с Хан бяха оцелели през толкова много премеждия. Лея пристъпи към Фейлия.

— „Куенфис“ ще се изтегли — каза тихо ботанецът и изведнъж в ръката му се появи бластер, скрит до този момент в кремавата козина. — И никой не може да го предотврати.

— Капитане! — извика към командното табло офицер от радарната станция на „Съдник“. — Всички останали крайцери в района са празни.

— Значи са съсредоточени само на този — кимна капитан Брандей. — В такъв случай ще ударим него. Бунтовниците няма да стрелят по кораб, на който има техни хора. Само един ескадрон изтребители ли се е насочил срещу нас?

— Тъй вярно, сър. Ескортиращата фрегата и другите два ескадрона не помръднаха. Сигурно сме ги сварили неподготвени.

— Може би — Брандей си позволи да се усмихне. Съвсем типично за бунтовниците. Когато са притиснати, се сражават като побеснели животни, но позволиш ли им да почувстват вкуса на победата и възможността да се порадват на военните трофеи, изведнъж стават далеч по- малко нетърпеливи да рискуват живота си. Това бе една от причините, поради които Империята в крайна сметка щеше да ги победи. — Заповядайте на десантните совалки да се преустроят в отбранителна формация — обърна се той към свързочника. — Предайте на командира на изтребителите да изпрати два ескадрона да пресрещнат корабите на бунтовниците — той отново се усмихна. — И изпратете съобщение на „Химера“. Информирайте върховния адмирал, че сме влезли в битка с врага.

Хан наблюдаваше през илюминатора на мостика приближаващия се имперски разрушител и набързо пресмяташе разстоянието и времето, което им оставаше до сблъсъка, като не обръщаше внимание на нервното суетене на техниците до вратата на мостика.

— Да тръгваме ли? — попита Люк.

Приятелят му най-сетне взе решение:

— Оставаме тук — каза той и включи предавателя. — Ще изкараме транспортния кораб от хангара точно когато пристигнат десантните совалки и имперските изтребители. Ландо?

— Чувам те — отвърна напрегнато приятелят му. — Какво става?

— Имперските кораби се приближават — отвърна Хан, пристъпи до контролното табло на батареите и махна на техниците да дойдат при него. — Червеният ескадрон ще ги пресрещне, но хората на Фейлия, изглежда, се готвят да избягат.

Ландо изруга тихо.

— Не можем просто да седим тук и да оставим Уедж да се оправя сам.

— Няма — увери го мрачно Хан. — Залавяй се за работа и виж как е захранването на турболазерните оръдия. Ние ще проверим системите за контрол. Действай колкото може по-бързо. Разпръснат ли се имперските совалки, няма как да ги ударим.

— Прието.

Соло закачи предавателя на колана си.

— Как е, Шен?

— Не зле — прозвуча приглушеният глас на техника някъде изпод контролното табло. — Клайн?

— И при мен връзките изглеждат наред — отвърна другият техник от таблото в срещуположния край на помещението. — Ако успеем да накараме компютъра да включи системата… Готово! — той се обърна към Хан: — Всичко е в изправност.

Хан седна пред контролното табло на батареите, погледът му пробяга по непознатата подредба на бутоните. Чудеше се дали всичките им усилия не са напразни. Макар че бяха с напълно автоматизирани системи, управлявани от един главен компютър, крайцерите се нуждаеха от екипаж от две хиляди души.

Но имперската флота едва ли би очаквала един изоставен кораб да открие огън. Поне така се надяваше.

— Започваме — измърмори той и превключи на визуално прицелване. Десантните совалки продължаваха да се движат вкупом, като използваха стърчащите щитове, за да се предпазват от попаденията на приближаващите ги бунтовнически изтребители. по-бързите имперски изтребители се бяха изравнили със совалките и вече започваха да ги задминават.

— Имаш само един изстрел — прошепна Люк.

— Благодаря ти много — изръмжа Хан. — Добре, че ми каза.

Пое си дълбоко дъх, задържа го и нежно натисна бутона на контролното табло.

„Катана“ потрепери, турболазерните оръдия блеснаха и Хан чу две тихи прещраквания — натрупаната мощност беше изчерпана. Люк беше прав — първият изстрел на кораба беше и последен. Но пък си заслужаваше. Лазерните лъчи удариха формацията на десантните совалки точно в средата и цялата имперска част като че ли се разпадна в блясъка на попаденията. За няколко секунди всичко беше скрито зад последвалите експлозии и облаците отломки. След това от този облак изскочиха две совалки. Още няколко се присъединиха към тях, но всички се движеха тромаво. Явно канонадата доста ги бе разтърсила.

— Май си улучил пет от совалките — докладва Клайн, който надничаше през макробинокъл, притиснат плътно към лицето му. — И няколко изтребителя.

— Като че ли се опитват да избягат — добави Люк.

— Добре — кимна Хан, изправи се и извади предавателя: — Нищо повече не можем да направим. Как е при теб, Ландо?

— Предизвика истинска бъркотия — обади се кисело приятелят му. — Изгоря захранването на контролното табло на батареите и най-малко един генератор. Какво ще правим сега?

— Ще се приготвим да ги посрещнем на борда — отвърна Хан. — Среща в главния коридор на десния борд точно пред хангара. Там ще видим каква отбранителна тактика да измислим.

— Прието.

Хан прекъсна връзката и махна с ръка.

— Да вървим.

— Отбранителната тактика трябва да бъде добра — подхвърли Люк, когато напуснаха мостика и тръгнаха по десния коридор. — Особено когато говорим за шанс горе- долу четирийсет към едно.

Приятелят му поклати глава:

— Никога не казвай предварително какви са шансовете ни — смъмри го той и погледна към часовника си. Но вече нямаше никакво значение, колко е часът. — Не знаеш кога ще се променят.

— Не можем да ги изоставим — повтори Лея, смътно осъзнавайки, че говори на Фейлия като на дете. — Там са брат ми, съпругът ми и дванайсет чудесни пилоти на изтребители. Не можем просто да ги оставим на Империята.

— Не бива да поставяте личните си чувства над задълженията си към Новата република, съветник — отвърна ботанецът. Козината му се раздвижи леко, вероятно се радваше на проникновението си. Но бластерът в ръката му не помръдна. — Но вие го знаете.

— Тук не става въпрос за лични чувства — настоя Лея, опитвайки се да запази самообладание. — Става въпрос…

— Един момент — прекъсна я Фейлия и докосна интеркома: — Капитане? Колко ни остава до прехвърлянето в хиперпространството?

— Минута — отвърна Виргилио. — Може би две.

— Направете го възможно най-бързо, капитане — заповяда Фейлия. Изключи интеркома и погледна отново Лея: — Какво казвахте, съветник?

Лея едва успя да си наложи да отпусне стиснатите си зъби. Ако ботанецът отклонеше бластера си поне за миг, можеше да се опита да скочи върху него. Но сега беше безпомощна. Малките й способности в Силата не бяха достатъчни, за да сграбчи или да отклони бластера.

— Хан и Люк са жизненоважни за Новата република — каза тя. — Ако загинат или ги заловят…

— „Катана“ стреля — тихо се обади Карде и се изправи, сякаш за да види по-добре.

Лея погледна през илюминатора към далечните имперски кораби, обгърнати в пламъци.

— Те знаят страшно много неща за делата на Новата република, Фейлия. Да не би да искаш Империята да научи тайните ни?

— Страхувам се, че ти пропускаш истинската цел на съветника, Лея — каза Карде и се приближи. Мина пред нея и скришом хвърли информационен чип върху конзолата на предавателя. — Ти си загрижена за семейството си, разбира се — продължи той, направи още няколко крачки и се извърна с лице към ботанеца. — Съветник Фейлия се ръководи от други приоритети.

— Сигурна съм, че е така — подхвърли намръщено Лея. Гърлото й внезапно пресъхна, като прочете съобщението на хвърления от Карде чип:

Включи интеркома и предавателя.

Тя вдигна поглед. Бластерът на Фейлия все още бе насочен към нея, но виолетовите очи на ботанеца гледаха към Карде. Лея стисна зъби, съсредоточи се върху контролното табло зад съветника и се присегна със Силата. Интеркомът безшумно се включи. Напрегна се още веднъж и предавателят го последва.

— Не ви разбирам — обърна се тя към Карде. — Какви може да са другите приоритети на съветник Фейлия?

— Съвършено просто — отвърна контрабандистът. — Съветник Фейлия се ръководи единствено от мисълта за политическото си оцеляване. Той бяга от битката, защото е събрал на борда на този кораб най-верните си привърженици и не желае да рискува живота на нито един от тях.

Лея премига изненадано:

— Какво? Но аз си мислех…

— Че това е нормалният екипаж на „Куенфис“ ли? — Карде поклати глава: — Нищо подобно. От него на борда са останали единствено капитанът и висшите офицери, а повечето от тях открай време са на негова страна. Тъкмо по тази причина Фейлия се опитваше да забави и да отложи заминаването ни от Корускант — за да направи смени в разпределението на длъжностите и да се увери, че всички на кораба ще бъдат верни негови хора — контрабандистът се позасмя. — Но нито един от тях не го е разбрал, разбира се. На всеки е било обяснено, че това е някакво специално тайно споразумение.

Лея кимна. Усещаше как цялата изстива. Значи не беше само капитанът. Целият кораб беше на страната на Фейлия.

Това беше краят. Тя беше загубила. Дори ако имаше начин да се отърве от самия Фейлия, не можеше да направи нищо.

— Можете да си представите — продължи непринудено Карде — защо Фейлия не желае да рискува да изгуби когото и да е от тях в името на такива старомодни неща, като вярност към някой приятел. А пък е хвърлил толкова много усилия, за да убеди всеки колко много се интересува от всеки обикновен боец.

Лея хвърли остър поглед към Карде и изведнъж се досети накъде биеше.

— Вярно ли е, съветник? — попита недоверчиво тя. — Всичките тези приказки, че сте на страната на военните не са били нищо повече от маскарад, за да спечелите още политическа власт?

— Не се дръжте глупаво, съветник — отвърна Фейлия. Козината му се разлюля презрително: — Каква друга полза може да има политикът от войниците?

— И вас не ви интересува, че пилотите от Червения ескадрон ще загинат — продължи Карде, — защото те предпочитат да стоят настрана от политиката?

— Никой не страда, когато враговете му умират — отвърна студено ботанецът. — А всички, които не са на моя страна, са ми врагове — той размаха бластера: — Вярвам, капитан Карде, че не се налага да продължавам?

Карде отмести погледа си от Фейлия и надникна навън.

— Не, съветник — каза той. — Мисля, че казахте достатъчно.

Лея проследи погледа му. Между „Куенфис“ и „Катана“ по двойки и тройки изтребителите на Фейлия се бяха устремили да помогнат на Уедж. Изоставяха политика, който току-що беше показал докъде се простира грижата му за тяхното благополучие.

— Да — прошепна тя. — Казахте абсолютно достатъчно.

Фейлия я погледна изненадано и отвори уста, но вратата на мостика се отвори и на прага застана капитан Виргилио, придружен от двама войници.

— Съветник Фейлия — каза сковано той. — С цялото ми уважение ви моля да се върнете в каютата си. Тези мъже ще ви придружат.

Козината на ботанеца се разлюля като развълнувано море:

— Не ви разбирам, капитане.

— Не можете да останете тук, сър — отвърна Виргилио, като гласът му издаваше уважение, но с някаква рязка нотка. Приближи се до ботанеца и се наведе над интеркома: — Говори капитанът. Всички на оръдията.

Сирената за тревога мигом млъкна и Лея видя в очите на Фейлия внезапния шок — бе разбрал всичко.

— Капитане…

— Разбирате ли, съветник, някои от нас не мислят, че лоялността е толкова старомодно нещо — прекъсна го Виргилио и се обърна към Лея: — Съветник Органа Соло, бих желал да ме придружите на мостика, ако ви е удобно. Свързахме се със звезден кръстосван за подкрепление, но ще му трябва известно време, докато пристигне.

— Значи просто трябва да ги задържим дотогава — каза Лея и се изправи. Погледна към Карде и тихо каза: — Благодаря.

— Не го направих заради вас, нито за да спечелите войната — предупреди я Карде. — Мара и моите хора ще пристигнат тук всеки момент и исках да съм сигурен, че няма да им се наложи да се изправят сами срещу звездния разрушител.

— Ние ще сме тук — кимна Виргилио. — Съветник?

— Борите се за загубена кауза — опита се за последен път Фейлия, но предаде бластера си на един от войниците.

— И какво от това? — отвърна капитанът и се усмихна леко: — Целият бунт минаваше за изгубена кауза. Извинете ме, съветник, трябва да ръководя битката.

Когато пристигна докладът от „Съдник“, „Химера“ обикаляше в район, който Пелаеон тайно наричаше Лагера.

— Интересно — подхвърли Траун. — Организирали са се по-бързо, отколкото очаквах.

— Сигурно Карде е решил да бъде щедър — отвърна Пелаеон, като прегледа следващия доклад. Пет десантни совалки и три изтребителя унищожени, един от крайцерите под контрола на бунтовниците се бе присъединил към битката. Като че ли се оформяше голяма схватка. — Предлагам да изпратим още един звезден разрушител, адмирале — каза той. — Бунтовниците може да са изпратили по- големи кораби.

Ще отидем самите ние — отговори Траун. — Навигатор, определете курс обратно към флотата „Катана“.

Навигаторът не помръдна. Стоеше необичайно сковано на командния си пулт с гръб към тях.

— Навигатор? — повтори Траун.

— Адмирале, пристигна съобщение от патрулната линия — обади се внезапно свързочникът. — Неидентифицирана фрегата клас „Копие“ е навлязла в системата и се насочва насам. Настояват незабавно да говорят с вас.

Траун присви блестящите си очи и включи предавателя. Изведнъж Пелаеон се досети кой е на борда на фрегатата.

— Говори Траун — каза върховният адмирал. — Майстор Кбаот, предполагам?

— Много точно предполагате — изгърмя от говорителя гласът на Кбаот. — Искам да поговоря с вас, адмирале. Веднага!

— Тръгнали сме на помощ на „Съдник“ — отвърна Траун, но погледът му хвръкна към все още неподвижния навигатор. — Вероятно вече сте го забелязали. Когато се върнем…

— Веднага, адмирале!

Движейки се тихо в напрегнатата тишина, Пелаеон извика на компютъра курса на кораба на Кбаот.

— Ще му трябват поне петнайсет минути, за да се качи на борда — прошепна.

Траун изсъска през зъби. Капитанът знаеше какво го тревожи. В неясната ситуация на изненадваща битка едно закъснение с петнайсет минути би могло да раздели победата от поражението.

— Капитане, заповядайте на „Решителен“ да се притече на помощ на „Съдник“ — каза накрая върховният адмирал. — Ние ще останем тук, за да поговорим с нашия съюзник.

— Благодаря, адмирале — отвърна Кбаот и изведнъж навигаторът въздъхна и се размърда в креслото си. — Оценявам щедростта ви.

Траун се пресегна към контролното табло и рязко прекъсна връзката. Погледна надолу към помещението на екипажа и махна на двамата пазачи на мостика.

— Закарайте го в лазарета — посочи той неподвижния навигатор.

— Откъде ли Кбаот е намерил фрегата? — измърмори Пелаеон, когато пазачите измъкнаха навигатора от креслото и го понесоха към задния изход.

— Сигурно я е отвлякъл — отвърна върховният адмирал напрегнато. — Той може да изпраща съобщения на разстояния няколко светлинни години и със сигурност знае как да контролира хората. Очевидно се е научил да слива двете способности.

Капитанът погледна надолу към помещението за екипажа и по гърба му полазиха тръпки.

— Не съм сигурен, че това ми харесва, сър.

— И на мен не ми допада, капитане — съгласи се Траун и извърна глава, за да погледне през илюминатора. — Може би е дошло времето — добави той замислено — да преразгледаме споразумението си с майстор Кбаот. И то много внимателно.