Тимъти Зан
Тъмната сила (5)

ГЛАВА 5

— Да ме прощаваш — каза разпалено Мара, след като свърза и последния кабел на командното табло, — но това място изобщо не струва като скривалище.

Карде сви рамене, извади комплект радари от кутията и ги сложи на масата до разни други уреди.

— Вярно, че не може да се сравнява с Миркр — отвърна той. — Но като всяко друго място си има и добри страни. На кого ще му хрумне да търси база на контрабандисти сред блатата?

— Нямам предвид площадката за кацане на кораби — тросна се Мара и посегна към ръкава на свободно падащата туника, за да оправи малкия бластер, закачен над лявата й китка. — Говоря за това място тук.

— А, тук ли? — той погледна през прозореца. — Може би е малко оживено, но това също си има своите предимства.

— Малко оживено? — повтори Мара и на свой ред обърна глава към отсрещните кремавобели сгради на по-малко от пет метра и тълпите хора и странни създания, облечени в светли дрехи, които сновяха забързано под прозорците им. — На това ли му викаш малко оживено?

— Успокой се, Мара — отвърна Карде. — След като единствените удобни за живеене места на тази планета са няколко дълбоки долини, съвсем нормално е да бъдат гъсто населени. Тукашните хора са свикнали с това и са намерили начин да си осигурят поносим личен живот. Но и да искат да ни шпионират, едва ли ще открият нещо.

— Стъклата на прозореца не са препятствие за една добра насочена сонда за подслушване — възрази помощничката му. — А тълпите са чудесно прикритие за агентите на Империята.

— Империята си няма представа, къде се намираме — той замълча изведнъж и я изгледа особено: — Освен ако ти не знаеш нещо друго.

Мара се извърна настрани. Значи така щеше да бъде този път. Предишните й работодатели бяха реагирали на странните й предчувствия със страх, гняв или просто с неприкрита омраза. А Карде правеше опит да използва невероятните й способности.

— Не мога да го включвам и изключвам като радар — изръмжа тя през рамо.

— Аха — кимна Карде. Възклицанието показваше, че е разбрал, но тонът говореше точно обратното. — Интересно. Това наследство от обучението ти за джедай ли е?

Тя се обърна към него:

— Разкажи ми за корабите. Карде я погледна изненадано:

— Моля?

— Корабите — повтори Мара. — Големите бойни кораби, за които внимаваше да не се изпуснеш пред върховния адмирал Траун, докато той беше на Миркр. Обеща, че ще ми разкажеш по-късно. Сега е моментът.

Карде я изгледа изучаващо, лека усмивка изкриви устните му.

— Добре — кимна той. — Чувала ли си за флотата „Катана“?

Мара се помъчи да си спомни.

— Тази част се наричаше и „Тъмната сила“, нали? Около двеста крайцера, които изведнъж изчезнаха десетина години преди да избухне Войната на клонингите. Всички кораби бяха оборудвани с нов тип напълно автоматизирана система и поради някакви проблеми в нея цялата флота се прехвърли в хиперпространството и изчезна.

— Нещо такова — каза Карде. — Крайцерите от този период се нуждаеха от страшно голям екипаж, близо шестнайсет хиляди души. Пълната автоматизирана система на корабите във флотата „Катана“ намали бройката до около две хиляди.

Мара се замисли за някои от тежковъоръжените кораби, които беше виждала.

— Трябва да е било скъпо преоборудване.

— Точно така — кимна Карде. — При това го направиха не само за повдигане на престижа пред хората, но и от чисто военни цели. Преобразуваха цялото вътрешно пространство на корабите — от апаратурата и украсата до тъмносивата боя на корпуса. Оттам дойде и името „Тъмната сила“ въпреки приказките, че било заради оскъдното осветление, нужно за двете хиляди души екипаж. Тъй или иначе, по този начин Старата република бляскаво показа колко ефективни могат да бъдат напълно автоматизираните кораби.

— Ама че демонстрация… — изсумтя Мара.

— Проблемът не беше в самата автоматизирана система. Архивите са пооплетени, в стигналите до нас данни ясно се вижда ръката на командващите по това време, но, както изглежда, един или повече екипажи са прехванали вирус круп при някое от кратките официални спирания по време на първото пътуване. Вирусът се е разпространил на всичките двеста кораба още в латентния период и когато се е развила, болестта е обхванала почти всички войници наведнъж.

Мара потрепери. Беше чувала за обезлюдяването на цели планети от тази болест в дните преди Войните на клонингите, преди лекарите и учените на Старата република, а по-късно и на Империята да намерят нужното лекарство срещу вируса круп.

— Значи вирусът е унищожил екипажа, преди да потърси помощ.

— Историята се е превърнала от нещастен случай в пълен разгром по една причина — обясни Карде. — Тъкмо тази разновидност на вируса се е отличавала с очарователната особеност, че преди да умрат, жертвите полудявали. Умиращите членове на екипажа успели да свържат всички кораби с флагманския „Катана“ и когато и командният състав полудял и умрял, цялата флота изчезнала.

— Спомних си — бавно кимна Мара. — Смята се, че от този случай започва децентрализацията на автоматизираните кораби. От големите всеможещи компютри към стотици корабни роботи.

— Процесът вече беше започнал, но фиаското с „Катана“ ускори процеса — продължи Карде. — Тъй или инак, флотата изчезна някъде в дълбините на междузвездното пространство и никой не чу повече за нея. За известно време това беше голяма новина, някои не особено почтени представители на медиите злонамерено си играеха с името „Тъмната сила“, няколко години се говореше за изпращане на спасителни части, които тръгваха с повече ентусиазъм, а не със здрав разум. След като стана ясно колко много празно пространство има в галактиката, където могат да се скрият стотици кораби, интересът към „Катана“ замря. Но и скоро след това Старата република трябваше да се изправи срещу далеч по-големи проблеми. С изключение на някои майстори измамници, които се опитваха да продават карта с местонахождението на флотата, повече не се чу за нея.

Вече й бе станало ясно накъде биеше Карде с разказа си.

— И ти как успя да я откриеш?

— Съвсем случайно. Всъщност разбрах на какво съм попаднал, едва няколко дни по-късно. Подозирам, че никой от екипажа не се е сетил.

Погледът на Карде, замъглен от спомени, се зарея в празното пространство.

— Беше преди повече от петнайсет години — започна с глух глас разказа си той, леко търкайки един в друг палците на преплетените си ръце. — Бях навигатор и радарен специалист в малка независима контрабандистка група. Оплескахме една доставка и се наложи да се измъкваме, пробивайки си път с бой през два каракиански кръстосвача. Успяхме, но понеже нямах достатъчно време, за да направя пълните изчисления за прехвърляне в хиперпространството, се наложи да излезем от светлинна скорост след около половин светлинна година, за да довърша пресмятанията — устните му леко потрепериха. — Представи си нашата изненада, когато зърнахме насреща два крайцера.

— Реещи се в космоса?

Карде поклати глава:

— Всъщност изобщо не изглеждаха изоставени и точно това ме измъчваше толкова много през първите няколко дни. По всичко личеше, че корабите са в ред, вътрешните и външните светлини бяха включени и дори спомагателният радар работеше. Съвсем естествено, решихме, че са част от бойната група, от която току-що се бяхме измъкнали, и капитанът веднага ни прехвърли обратно в хиперпространството, за да избегнем сблъсъка с тях.

— Не е било много добра идея — измърмори Мара.

— По това време това изглеждаше като по-малкото зло — отговори сериозно Карде. — Но после се оказа, че сме били на косъм преценката ни да се окаже фатална. При излизането от хиперпространството се ударихме в опашката на огромна комета, основните хипердвигатели изгоряха и почти целият кораб бе разрушен. Загинаха петима души от екипажа, а по-късно от раните си починаха още трима, преди да се дотътрим до цивилизацията със спомагателния хипердвигател.

Настана тишина. След известно време Мара попита:

— Колко души оцеляхте?

Карде я изгледа внимателно, на устните му се появи обичайната подигравателна усмивка:

— Питаш кой друг би могъл да знае за местонахождението на флотата?

— Щом искаш, така го кажи.

— Шестима останахме живи. Но както вече казах, според мен никой друг не разбра на какво сме попаднали. Самият аз започнах да подозирам истината едва когато се върнах да проверя данните на радара и открих, че там е имало много повече кораби, отколкото бяхме видели.

— А какво стана със самите данни?

— Изтрих ги… след като запомних координатите, разбира се.

Мара попита:

— Това се е случило преди петнайсет години, нали?

— Да — кимна Карде. — Възнамерявах да се върна и да направя нещо с корабите, но все не ми достигаше време, за да го направя, както трябва. Не можеш просто така, без подготовка да изкараш на пазара двеста кораба, дори да се появят клиенти за всичките, което винаги е било проблем.

— Досега.

Карде вдигна вежди:

— Предлагаш да ги продам на Империята?

— Те търсят бойни кораби — напомни му тя. — И предлагат двайсет процента премия над цената.

Той я изгледа с интерес:

— Мислех, че не се интересуваш особено от Империята.

— Вярно е — отвърна тя. — Но каква е другата възможност — да ги дадем на Новата република ли?

Той задържа погледа й:

— Това може да се окаже по-доходоносно в дългосрочен план.

Мара стисна здраво юмруци, стомахът й се сви в противоречиви чувства. Не можеше да понесе мисълта да остави бойните кораби да паднат в ръцете на Новата република, приемник на Бунтовническия съюз, разрушил живота й. Но, от друга страна, без императора Империята беше само бледа сянка на самата себе си и дори вече не заслужаваше името си. Да им дадеше „Тъмната сила“, беше все едно да хвърли крайцерите на вятъра.

Така ли беше наистина? Сега, когато начело на имперската флота беше застанал върховният адмирал Траун, може би имаше някаква възможност Империята да възвърне част от старата си слава. А ако беше така…

— Какво ще направиш? — попита тя.

— Засега нищо — отвърна Карде. — Все пак това е същият проблем, пред който се изправихме и със Скайуокър. Империята веднага ще поиска да си отмъсти, задето сме тръгнали срещу нея, но в дългосрочен план Новата република има по-големи шансове за победа. Ако дадем флотата „Катана“ на Траун, само ще отсрочим неизбежния край. най-добрият избор в момента е да останем неутрални.

— Само че, ако дадем корабите на Траун, той може и да престане да ни преследва — изтъкна Мара. — Това би си струвало размяната.

Карде се усмихна горчиво:

— Стига, Мара. Върховният адмирал може и да е гений в тактиката, но едва ли е всезнаещ. Няма никакъв начин да разбере къде сме. И със сигурност има много по-важни задачи, отколкото да прахосва силите си, за да ни преследва.

— Сигурно е така — съгласи се неохотно тя.

Не можеше да не си спомни как дори и на върха на могъществото си и затрупан с хиляди други грижи, императорът понякога отделяше време, за да отмъсти на онези, които му се бяха противопоставили. Предавателят на командното табло иззвъня, Мара се протегна и го включи:

— Да?

— Лахтън е — долетя от говорителя познат глас. — Карде да е наблизо?

— Тук съм — обади се контрабандистът и се приближи до Мара. — Как върви работата с прикриването?

— Почти приключихме — отвърна Лахтън, — но ни свършиха маскировъчните мрежи. Случайно да ви се намират излишни?

— Има в един от складовете — каза Карде. — Ще пратя Мара да донесе тук. Можете ли да пратите някой да ги вземе?

— Разбира се, няма проблем. Ще дойде Данкин, и без това в момента при нас няма кой знае колко работа.

— Добре, докато дойде, мрежите ще го чакат тук. Карде махна с ръка и Мара изключи предавателя.

— Знаеш ли къде е трети склад? — попита я той. Тя кимна:

— Улица „Уозоаши“ № 412. Три пресечки западно и две на север от тук.

— Точно така — той надникна през прозореца. — За съжаление още е рано да изкараме на улицата въздушна шейна. Трябва да отидеш пеша.

— Не е проблем — увери го Мара. Нямаше нищо против да се раздвижи малко. — Две кутии ще стигнат ли?

— Ако можеш да донесеш толкова — отвърна той и я изгледа от главата до петите, сякаш за да се увери, че облеклото й отговаря на местните ришиански представи за благоприличие. Нямаше смисъл да си прави труда — едно от първите правила, които императорът й бе набил в главата преди много време, бе да се слива възможно най- плътно със заобикалящата я среда. — Ако не успееш, Лахтън ще се справи и с една.

— Добре, до скоро.

Къщата им беше част от редица еднакви постройки до едно от стотиците пазарчета, изпъстрили пренаселената долина. Преди да се включи в забързания поток на пешеходците, Мара се изправи за момент на входа и се огледа. През пролуките между близките сгради се виждаха по- далечните части от града. Повечето постройки бяха изградени от същия кремавобял камък, който, изглежда, много допадаше на тукашното население. На места погледът й стигаше чак до покрайнините. Високо по склоновете около долината няколко малки къщи бяха кацнали сякаш несигурно върху острите зъбери на планините, които се издигаха отвред стръмно нагоре. Знаеше, че високо в планините свободно живеят птичите племена на коренните ришианци, които сигурно смаяно и без да могат да повярват на очите си, гледаха надолу към тези странни същества, избрали да живеят в най-неудобното, горещо и влажно място на планетата им.

Мара сведе глава и се огледа. От другата страна на улицата се редяха още градски къщи, между нея и тях си течеше обичайният поток от облечени в светли дрехи пешеходци, които забързано крачеха към пазара на изток или вече се връщаха от него. Погледът й нехайно се спря на отсрещните сгради, макар че нищо не успя да види през стъклата на прозорците, и после се прехвърли към тротоарите за пешеходци.

Между две постройки зърна неподвижна фигура на мъж, облечен в син шарф и зелена туника на райета, застанал близо до задната стена на сградите. Гледаше право в нея.

Мара премести погледа си покрай него, все едно не го бе забелязала. Сърцето й сякаш изведнъж се бе качило в гърлото. Слезе на улицата, зави на изток към пазара и се смеси с минувачите.

Измъкна се от тълпата почти мигновено. Веднага щом излезе от зрителното поле на непознатия, тръгна напречно на хорския поток към редицата постройки. Излезе от другата страна на улицата три къщи под тази, зад която се бе скрил мъжът, зави в една от алеите и бързо излезе откъм задната страна на сградите. Ако онзи наблюдаваше щаба на Карде, щеше да го изненада в гръб и да го залови. Стигна задната страна на къщите и предпазливо заобиколи. Жертвата й беше изчезнала.

Застина за миг, оглеждайки се за някаква следа, която би могла да й подскаже местоположението на мъжа. Чудеше се какво да прави. Не изпитваше нищо подобно на гъделичкащото усещане, което им беше спасило живота на Миркр в последната секунда, но както бе обяснила на Карде, тя не можеше да контролира тази своя способност.

Погледна надолу към земята, където беше стоял непознатият. На ъгъла в прахоляка се събираха няколко неясни върволици от стъпки. Явно мъжът беше чакал доста дълго и на няколко пъти се бе разтъпквал. На две-три стъпки встрани, в средата на друго островче прах, имаше ясен отпечатък, който сочеше на запад, зад редицата къщи.

Мара погледна натам и сви устни. Това беше очевидна покана — стъпката просто не можеше да бъде толкова ясна, освен ако не бе оставена нарочно. Точно така. На няколкостотин метра пред нея мъжът със синия шарф и зелената туника вървеше между сградите по улицата, която пресичаше долината от север на юг. Не особено прикрита покана да го последва.

„Чудесно, приятелче — помисли си тя, тръгвайки след него. — Искаш да си поиграем? Хайде да си поиграем.“

Когато той стигна до следващото кръстовище, разстоянието между тях бе намаляло на стотина метра. Той зави на север. Още една ясна покана, този път да се приближи повече, за да не го изгуби.

Но Мара нямаше никакво намерение да го преследва по този път. От първия ден, когато пристигнаха тук, беше запаметила разположението на улиците и й беше ясно, че той възнамерява да я изведе до по-рядко населените индустриални квартали на север, където сигурно се надяваше да се справи с нея без свидетели. Ако тя успееше да го изпревари и да стигне преди него, можеше да обърне замисъла му. Провери за втори път бластера под левия си ръкав, зави надясно по алеята между сградите и пое на север.

Грубо казано, долината се простираше на близо сто и петдесет километра от изток на запад, но разстоянието от север на юг бе само няколко километра. Мара продължи бързо напред, като от време на време променяше посоката, за да избегне тълпите и други препятствия. Постепенно къщите и магазините започнаха да отстъпват място на малки фабрики, докато накрая прецени, че е вървяла достатъчно. Ако жертвата й беше продължила с бавната крачка на човек, който не иска преследвачът му да го изгуби, щеше да има достатъчно време, за да се подготви за посрещането.

Разбира се, не бе изключено той да е завил в някоя от другите улици, които пресичаха долината от север на юг, да е променил посоката на изток или на запад и дори да е направил пълен кръг и да се е върнал пред къщата на Карде. Тя огледа внимателно сградите на улицата, на която бе излязла, и установи, че въображението на мъжа е толкова ограничено, колкото и техниката му за наблюдение. Стоеше наведен с гръб към нея надолу по пресечката пред редица складирани варели. Синият шарф висеше раздърпан върху зелената туника, от ръката му стърчеше нещо, вероятно някакво оръжие. Несъмнено я чакаше в засада. Аматьор, помисли си тя и сви презрително устни. Без дори да си направи труда да извади бластера, излезе иззад ъгъла и безшумно тръгна към него, като го наблюдаваше внимателно.

— Достатъчно — извика подигравателно някой зад нея.

Мара замръзна. Приведеният над варелите пред нея човек не помръдна и едва сега тя осъзна, че фигурата е прекалено неподвижна, за да чака в засада. Прекалено неподвижна, за да е жива.

Обърна се бавно, държейки ръцете си разперени встрани. Мъжът беше среден на ръст, набит, с тъмни замислени очи. Туниката му висеше разкопчана и отдолу се виждаше лека предпазна жилетка. Разбира се, в ръцете си той държеше бластер.

— Гледай ти! — изсумтя той. — Какво стана, а? Вече бях започнал да се тревожа, че си се изгубила или че ти се е случило нещо.

— Кой си ти? — попита Мара.

— О, рижа хубавице, тук аз задавам въпросите. Но не вярвам да ми се наложи. Това чудесо на главата ти ясно казва всичко, което искам да знам — той махна с бластера си към меденорусата й коса. — Трябваше да се отървеш от нея, да я скриеш по някакъв начин или да я боядисаш. Всеки ще те разпознае по нея.

Мара внимателно си пое дъх и насили мускулите си да се отпуснат.

— Какво искаш от мен? — попита спокойно.

— Същото като всеки истински мъж — ухили се хитро той. — Пари в брой.

Тя поклати глава:

— В такъв случай бъркаш. В мен има не повече от петдесетарка.

Мъжът се ухили още по-широко:

— Добър опит, червенокоске, но само си губиш времето. Вече знам много добре коя си. Ти и твоите приятелчета ще ме направите богат. Да тръгваме.

Мара не помръдна.

— Може би ще успеем да се споразумеем — предложи тя и усети, че по гърба, й се стичат студени капки пот.

Имаше достатъчно опит, за да се подлъже от нехайното държане на мъжа. Който и да беше, много добре знаеше какво прави. Но пък тя още разполагаше със скрития под левия ръкав бластер. Готова бе да се обзаложи, че нападателят й изобщо не предполага, че там може да се скрие толкова мощно оръжие. Това, че досега не я бе претърсил, потвърждаваше предположението й.

Но каквото й да решеше да направи, трябваше да действа незабавно, докато още бе пред него. За съжаление ръцете й бяха разперени встрани и нямаше начин незабелязано да извади оръжието.

— Какво предлагаш? — лениво провлачи той.

— А ти какво искаш? — попита в отговор тя. Ако до крака й имаше някаква кутия, можеше да я вдигне с крак и да я хвърли към него. Но въпреки че в тази част на града улиците бяха засипани с доста боклук, наоколо нямаше нищо, което да й свърши работа. Ботушите й бяха здраво пристегнати към глезените и нямаше как да ги отпусне, без да привлече вниманието му. Набързо си припомни всичко, което носеше в джобовете, но не се сети за нищо полезно.

Но усилното обучение на императора освен развиването на умението за мислена връзка от далечно разстояние, което я бе направило толкова ценна за управлението му, включваше и пряка манипулация със Силата. Тези умения бяха изчезнали със смъртта на императора и оттогава понякога се бяха появявали за кратко и без никаква последователност. След като странните усещания и предчувствия бяха започнали отново, вероятно и Силата се бе върнала…

— Сигурна съм, че можем да платим двойно на онова, което са ти предложили — продължи тя. — И дори да добавим нещо отгоре.

Усмивката му стана злобна.

— Това наистина е щедро предложение, рижа хубавице. Много щедро. Обзалагам се, че доста хора веднага ще го приемат. Но аз — той леко повдигна бластера си — предпочитам да играя на сигурно.

— Тогава ще трябва да се задоволиш с половината пари. На два метра зад мъжа до подпорната стена имаше купчина метални отпадъци, които чакаха да бъдат натоварени. В края на очукан акумулатор едва-едва се крепеше къса предпазна тръба. Мара стисна зъби, освободи съзнанието си, доколкото можа, и мислено се присегна към нея.

— Е, пухкавичката ми, половин сигурно нещо е по-добре от двойно нищо — каза мъжът. — Освен това не ми се вярва да можете да платите повече от Империята.

В гърлото на Мара заседна буца. Беше го очаквала от самото начало, ала потвърждаването на страховете й я накара да потрепери.

— Ще останеш изненадан от нашите възможности — отвърна тя.

Тръбата леко потрепери и се претърколи няколко милиметра.

— Не мисля — каза той спокойно. — Да вървим. Мара посочи с пръст трупа, приведен над варелите зад нея.

— Имаш ли нещо против първо да ми кажеш как го направи?

Нападателят й вдигна рамене:

— Какво има за казване. Имах нужда от примамка, а той просто се разхождаше на погрешно място в погрешно време — усмивката му внезапно изчезна. — Стига приказки. Обръщай се и тръгвай пред мен, освен ако не искаш да ми отмъстиш, като ме накараш да получа пари за трупа ти, вместо да те заведа жива.

— Нищо подобно — измърмори Мара.

Пое си дълбоко дъх и напрегна всички сили. Знаеше, че това е последната й възможност. Тръбата издрънча приглушено на земята зад похитителя й.

Не можеше да не признае, че е адски добър. Тръбата едва беше докоснала повърхността, когато той се свлече на едно коляно, завъртя се и заля всичко наоколо с обилен прикриващ огън, като търсеше с поглед кой се промъква зад него. За по-малко от секунда откри грешката си и се извъртя обратно, без да престане да стреля.

Но тази секунда беше напълно достатъчна за Мара. Последният му отчаян изстрел летеше към нея, когато тя го застреля право в главата.

Тя застина, дишайки тежко, мускулите й трепереха от напрежение. Огледа се, за да се увери, че никой не приближава да полюбопитства каква е тази пукотевица, прибра оръжието в кобура и коленичи до трупа.

Както и очакваше, не намери почти нищо. В картата му за самоличност, вероятно фалшива, пишеше, че името му е Денгар Рот, в джобовете му откри няколко пълнителя за бластер, нож с виброострие, информационен чип, електронен бележник и малко работен капитал в местната валута и имперски монети. Прибра информационния чип и картата за самоличност в туниката си, остави парите и оръжията и се изправи.

— Ето го и твоето двойно нищо — измърмори тя към трупа. — Наслаждавай му се.

Погледът й се плъзна към парчето предпазна тръба, което беше спасило живота й. Беше права. Проблясъците на Силата, също както и предчувствията, се връщаха. Значи съвсем скоро щяха да започнат и сънищата.

Изруга тихо. Не можеше да направи нищо, ако сънищата се появяха отново, ще, не ще, трябваше да ги понася. За момента имаше други, по-спешни дела, с които да се заеме. Огледа се за последен път и тръгна към къщи.

Завари Карде и Данкин да я чакат. Данкин само дето не сновеше нервно из стаята.

— най-сетне! — извика той, когато тя се появи на задната врата. — Къде по…

— Имаме проблеми — прекъсна го Мара, подаде на Карде картата за самоличност на Денгар Рот и мина край тях към все още неподредената командна зала. Изтегли една кабелна кутия, намери електронен бележник и пъхна вътре чипа.

— Какви проблеми? — попита Карде, застанал зад нея.

— Ловци на глави — отвърна Мара и му подаде електронния бележник. В средата на екрана се появи в рамка снимка на Карде с надпис над нея „20 000“. — Сигурно всички сме вътре — продължи тя. — Или поне тези, за които знае върховният адмирал Траун.

— Значи сега струвам двайсет хиляди — прошепна Карде и набързо разгледа останалите снимки в чипа. — Поласкан съм.

— Само това ли ще кажеш? — настоя Мара. Той я погледна и попита спокойно:

— Какво искаш да чуеш? Че си права, а аз бърках за интереса на Империята към нас ли?

— Не ме интересува кой е крив и кой прав — отвърна сковано тя. — Искам да знам какво ще правим.

Карде погледна отново електронния бележник, едно мускулче на челюстта му леко се опъна.

— Ще направим единственото правилно нещо — каза той. — Ще отстъпим. Данкин, обади се по кодирания канал на Лахтън и му предай да започне да разглобява защитните устройства. След това се свържи с Чин и неговия екип и ги прати да опаковат наново нещата в складовете за екипировка. Ще останеш тук да помогнеш на мен и Мара. Искам, ако е възможно, да излетим от Риши преди полунощ.

— Добре — отвърна Данкин, който вече беше започнал да щрака по клавиатурата на командното табло.

Карде върна на Мара електронния бележник:

— Да се хващаме на работа.

Тя сложи ръка на рамото му и го спря:

— А какво ще стане, когато свършат всичките ни тайни бази?

Той отвърна на погледа й.

— Няма да дадем флотата „Катана“ принудително — снижи той гласа си до шепот. — Нито на Траун, нито на някой друг.

— Може и да ни се наложи — отвърна тя.

Погледът му стана по-твърд:

— Може да решим да го направим — поправи я Карде. — Никога няма да се подчиним на чужда воля. Ясно ли е?

Мара се намръщи, но кимна:

— Да.

— Добре — Карде погледна над рамото й към Данкин, който говореше по предавателя. — Чака ни много работа. Да почваме.

Мара бе готова да се обзаложи, че няма да успеят да съберат отново екипировката си за по-малко от двайсет и четири часа. За нейна изненада екипът събра всичко и се приготви за излитане в един часа след полунощ местно време. Час по-късно, след като се разделиха с доста щедри подкупи за официалните власти на космодрума, напуснаха Риши и се прехвърлиха в хиперпространството.

по-късно същата вечер, докато „Волният Карде“ се носеше в пъстротата на хиперпространството, сънищата й започнаха отново.