Тимъти Зан
Тъмната сила (12)

ГЛАВА 12

Лея се събуди от миризмата на пушек. Напомняше леко миризмата от горските пожари на еуоките на Ендор, но онази беше много по-остра. Тази беше топъл, сладък аромат и я връщаше към излетите, на които я водеха като малка.

Разсъни се и разбра къде се намираше. Спомни си всичко и отвори изведнъж очи. Лежеше на грубо скована палета в ъгъла на една от общите фурни на ногрите. Тук се бе спотаила предната вечер, преди да я обори сънят.

Изправи се и седна. Усещаше облекчение, но и лек срам. След неочакваното посещение на върховния адмирал миналата вечер беше очаквала да се събуди в някоя от килиите на звездния разрушител. Явно бе подценила способността на ногрите да спазват обещанията си.

Стомахът й се обади, напомняйки, че от дълго време нищо не е хапвала. Един от близнаците ритна лекичко, за да протестира и той.

— Добре де — прошепна тя, — разбрах. Време е за закуска.

Извади пакета с храна от един от куфарите, отчупи парче и задъвка, като внимателно оглеждаше пекарнята. Двете палети до стената срещу вратата, събрани за легло на Чубака, бяха празни. За миг в нея отново се надигна страхът от предателство, но тя се присегна със Силата и всички тревоги се уталожиха. Чубака бе някъде наблизо, а в съзнанието му нямаше никакви признаци за заплаха.

Тя си заповяда да се успокои, намери чиста туника и започна да се облича. Каквито и да бяха ногрите, ясно бе, че не са недоразвити диваци. Макар и по свой начин, бяха честни и не я предадоха на Империята. Поне щяха да я изслушат преди това.

Преглътна и последния залък и приключи с обличането, уверявайки се, както винаги, че коланът й не тежи прекалено много на забележимо нарасналия й корем. Извади лазерния меч изпод дъските, където го беше скрила, и го закачи на видно място на хълбока. Не беше забравила, че от джедайското оръжие Кабарак черпеше основание за вярата си в нейния произход. Надяваше се, че и с другите ногри ще е така. Пристъпи до задната врата на фурната, повтаряйки джедайските упражнения за отпускане, и излезе навън.

На тревистата полянка пред вратата три деца играеха с грубо подобие на топка. Сиво-бялата им кожа блестеше от пот на силното сутрешно слънце. Хубавото време едва ли щеше да продължи дълго — от запад към изгряващото слънце пълзяха тъмни буреносни облаци. Но това беше добре дошло — ако имперската флота наблюдаваше селото, облаците щяха да затруднят прякото следене с телескопи от звездния разрушител и да прикрият ултрачервените лъчи, които тя и Чубака излъчваха и които бяха различни от тези на ногрите. Сведе глава и видя, че трите деца бяха спрели играта и стоят подредени пред нея.

— Здравейте — каза тя и се опита да се усмихне. Средното дете пристъпи напред и падна на колене в смущаващо, но близко подражание на жеста, с който възрастните показваха уважението си.

— Малараши — измяука то. — Мискара исф шракхмисок. Миреска.

— Разбирам — кимна Лея, макар отчаяно да й се искаше Трипио да беше с нея. Чудеше се дали да рискува да го повика по предавателя, но в този момент детето отново заговори.

— Поздравявам ви, малараши — каза то. Думите на основния език излизаха някак странно от устата му, но бяха разбираеми. — Майката на рода ви очаква в дукхата.

— Благодаря — кимна тържествено тя. Предишната вечер бяха почетни стражи край вратата, а тази сутрин официални пратеници. Изглежда, децата на ногрите отрано се запознаваха с ритуалите и отговорностите на своята култура. — Водете ме при нея, моля.

Детето отново се поклони и после тръгна към голямото кръгло здание, до което Кабарак беше приземил кораба предната вечер. Лея го последва, а другите деца застанаха от двете й страни. Докато вървяха, тя ги оглеждаше крадешком, чудейки се на светлия цвят на кожата им. Кожата на Кабарак беше с цвета на стомана, а на майката беше доста по-тъмна. Дали сред ногрите имаше различни раси? Или потъмняването беше естествен процес с напредването на възрастта? Реши при първа възможност да попита Кабарак.

На ярката слънчева светлина дукхата изглеждаше много по-грижливо изградена, отколкото й се бе сторило. Издигнатите през няколко метра колони бяха от цели белени трупи, боядисани в черно и полирани до блясък. Светлото дърво, от което беше направена останалата част на стената, беше покрито с интересна резба. Отблизо видя, че металната лента, която опасваше сградата точно под стряхата, също е украсена — явно ногрите се опитваха да комбинират функционалните елементи с изкуство. Постройката беше двайсетина метра дълга и четири висока, а конусовидният покрив се извисяваше на още три-четири метра по-горе и Лея се зачуди колко ли колони поддържат цялата сграда.

До високата двойна врата между две колони стояха деца. При приближаването й те разтвориха пред нея крилата. Тя кимна в знак на благодарност и влезе.

Отвътре дукхата бе не по-малко внушителна, отколкото отвън. Пространството бе заето от една-единствена просторна зала, като малко зад средата се извисяваше величествен трон. Вдясно между две колони бе оформена малка ниша с ъгловат покрив и покрити с тъмна мрежа прозорци, а на отсрещната стена се виждаше някаква графика. Вътре нямаше подпорни колони. Тежки вериги, окачени на външните, крепяха един вид голяма чиния, в която скрити лампи, насочени нагоре, осигуряваха меко разсеяно осветление.

На няколко метра пред графиката на стената група от двайсетина деца седяха в полукръг около Трипио, който разказваше нещо на техния език и от време на време допълваше разказа си със звукоподражателни ефекти. Явно това беше съкратената версия за борбата на Бунтовническия съюз срещу Империята, която бе разказал на еуоките, и Лея се надяваше дроидът да си спомни, че тук не бива да рисува Дарт Вейдър като злодей. По време на полета стотици пъти му бе набивала това в главата.

Леко движение вляво от нея привлече погледа й — в другата част на дукхата един срещу друг стояха Кабарак и Чубака, заети с някакви безшумни движения на ръцете и китките. Уукито погледна въпросително към нея. Лея кимна, за да го увери, че е добре, и се опита да разбере от излъчването му какво правят двамата с Кабарак. Май не се опитваше да счупи ръцете на ногрито и поне това бе някакъв успех в отношенията между двамата.

— Лейди Вейдър — прозвуча зад гърба й нисък глас. Лея се обърна, към нея се приближаваше майката на рода. — Поздравявам ви. Успяхте ли да се наспите добре?

— Достатъчно — отвърна Лея. — Вашето гостоприемство беше чест за мен — и погледна към Трипио, чудейки се дали да го извика да изпълнява задълженията си на преводач.

Майката разбра жеста й погрешно.

— Сега е време за урока по история на децата — обясни тя. — Дроидът ви беше така любезен да им разкаже за последните деяния на нашия господар Дарт Вейдър.

Последното дело бе саможертвената битка на Вейдър с императора със залог живота на Люк.

— Да — измърмори Лея, — трябваше му много време, за да разбере истината, но накрая се отърси от лъжовната мрежа на императора.

Майката остана за момент безмълвна, след това се обърна и тръгна покрай стената.

— Елате, лейди Вейдър.

Лея я последва и за първи път забеляза, че вътрешните стени на дукхата също са украсени с дърворезба. Дали това не беше историята на рода?

— Третият ми син има нов дълг на честта към уукито — каза майката и махна към Кабарак и Чубака. — Миналата нощ нашият господар върховният адмирал дойде да търси доказателства, че третият ми син го е излъгал за повредата в кораба си. Но поради навременната намеса на уукито той не успя да намери нищо.

— Да, снощи Чуй ми каза, че се е поровил в устройствата. Не разбирам много от системите на космическите кораби, но знам, че не е лесно да се изфабрикуват такива свързани повреди. За всички нас е истинско щастие, че той е разбрал какво трябва да се направи, и го е свършил навреме.

— Уукито не е от вашия род, нито пък от племето ви — продължи ногрито. — Но въпреки това вие му вярвате като на приятел.

Лея си пое дълбоко дъх.

— Като дете никога не съм виждала истинския си баща, лорд Вейдър. Още като бебе ме отведоха на Алдераан и вицекралят ме отгледа като свое дете. На Алдераан, а както изглежда и тук, семейните връзки бяха в основата на културата и обществото. Израснах, учейки наизуст списъци от лели, чичовци и братовчеди, учех се как да ги подреждам спрямо близостта им с моя осиновител — тя посочи към Чубака: — Преди Чуй беше просто един добър приятел, но сега е част от моето семейство, също както съпругът ми и брат ми.

Преминаха една четвърт от дължината на дукхата, преди майката да проговори отново:

— Защо дойдохте?

— Кабарак ми каза, че народът ви има нужда от помощ отвърна просто Лея. — Мислех си, че ще мога да направя нещо за вас.

— Някой може да реши, че сте дошли да всеете раздор между нас.

— Самата вие го казахте снощи — напомни й Лея. — Мога само да ви дам честната си дума, че целта ми не е да всявам раздор и омраза.

Майката издаде рязък съскащ звук, който завърши с щракване на острите като игли зъби.

— Целта и резултатът невинаги са едно и също. Сега ние служим на едно племе. Вие ще поискате да се подчиняваме на друго. Това са семената на раздора и смъртта.

Лея облиза устни:

— Това означава ли, че службата към Империята ви задоволява? — попита тя. — Нима дава на народа ви по-добър живот и по-голяма чест?

— Ние служим на Империята като едно племе — повтори майката. — А ако вие поискате да се подчиним на вас, ще се завърнат старите вражди — вече бяха стигнали до графиката и майката вдигна ръка: — Виждате ли миналото ни, лейди Вейдър?

Лея проточи шия. Долните две трети от стената бяха покрити с нежни резки на непозната писменост, знаците бяха свързани с причудливо оплетени отвесни, водоравни и начупени линии, всяка с различна ширина и дълбочина. Изведнъж разбра смисъла на графиката — това беше родословно дърво на племето кимбар или поне на този род.

— Виждам — кимна тя.

— Тогава не може да прескочите ужасяващата разруха, дошла поради конфликтите в миналото — каза майката и посочи към три-четири места от графиката, които Лея не можеше да отличи от останалите. Явно разчитането на родословната летопис на ногрите беше сложно изкуство. — Не искам да се върнат тези дни — продължи майката. — Дори заради дъщерята на господаря Дарт Вейдър.

— Разбирам ви — прошепна Лея и потрепери. Пред нея се изправиха призраците на Йовин, Хот, Ендор и още стотици други опустошени по време на войната срещу Империята места. — През живота си съм видяла невъобразимо много разрушени светове. Не желая и вашият да се добавя към тях.

— В такъв случай трябва да си заминете — отвърна твърдо майката. — Идете си и не се връщайте, докато съществува Империята.

Тръгнаха отново край стената.

— Няма ли друга възможност? — попита Лея. — Какво ще стане, ако убедя всички да изоставят службата си към Империята? Така няма да има повече конфликти между вас.

— Императорът ни протегна ръка, когато всички ни бяха обърнали гръб — напомни й майката.

— Но това е било само защото не сме знаели за бедата ви — каза Лея и усети леко бодване на съвестта при тази полуистина. Съюзът наистина нямаше представа за отчаяното положение на ногрите, в противен случай Мон Мотма и останалите водачи щяха да настояват да им се окаже помощ. Друг въпрос беше дали щяха да се намерят нужните средства. — Сега вече знаем и ви предлагаме помощта си.

— Заради самите нас ли ни предлагате помощ? — попита остро майката. — Или само за да се откажем да служим на Империята и да ви се подчиним? Никога повече няма да позволим да се борят за нас като гладни стави за кокал.

— Императорът ви използваше — отвърна спокойно Лея. — Също както сега ви използва върховният адмирал. Нима помощта на Империята си заслужава синовете, които те са взели от вас и са изпратили на явна смърт?

Минаха още двайсетина крачки, преди майката да отговори:

— Синовете ни вече ги няма — каза меко тя, — но със своята служба те ни дариха с живот. Вие дойдохте с летящ кораб, лейди Вейдър, и сте видели какво е останало от земята ни.

— Да — потръпна Лея. — Това е… просто не съм очаквала, че унищожението е такова.

— Животът на Онор винаги е бил битка с природата — продължи майката. — Обработката на земята изисква усилен труд и вие видяхте на стената знаците за времената, когато сме губели битката с природата. Но след сражението в небето… — странна тръпка мина по цялото тяло на майката, от бедрата към раменете. — Сякаш беше сражение между богове. Сега знаем, че са били само големи кораби. Но тогава дори не подозирахме за тези неща. Светлините прорязваха небето през цялата нощ и на следващия ден, осветяваха далечните планини в гнева си. А не се чуваха гръмотевици, сякаш боговете бяха твърде освирепели, за да си крещят един на друг в боя. Един-единствен път долетя далечен бумтеж като гръмотевица. Много по-късно разбрахме, че една от планините е останала без най-високия си връх. След това светлините угаснаха и изгря надеждата, че боговете са отишли да воюват другаде. И тогава дойде големият трус — майката замълча и отново потрепери. — Светкавиците изразяваха гнева на боговете, трусовете бележеха ударите. Цели градове изчезнаха, земята под тях се отвори и ги погълна. Огнените планини, които от дълго време бяха спокойни, забълваха пламъци, пушекът затъмни цялото небе. Горите и полята изгоряха заедно с преживелите труса градове. От умрелите тръгнаха болести и още повече умряха. Сякаш гневът на небесните богове бе заразил и боговете на земята и те също се биеха помежду си. И тогава, когато вече се осмелихме да се надяваме, че всичко е свършило, заваля дъжд с една особена миризма.

Лея кимна, последователността й беше до болка позната. В повърхността се беше разбил боен кораб, причинявайки масивни трусове, после освободените отровни химикали са проникнали с вятъра и дъжда във всяко кътче на планетата. На всеки модерен кораб имаше какви ли не токсични вещества, но това очевидно е бил стар модел, още по-опасен.

Такива стари модели бяха всички кораби на Бунтовническия съюз в началото на войната. Ново усещане за вина прободе стомаха й. Ние сме причинили това, помисли си тя. Наш кораб. Вината е наша.

— Дъждът ли унищожи растенията?

— Хората от Империята си имаха име за това, което беше в дъжда — каза майката. — Но аз не го знам.

— Значи лорд Вейдър е дошъл скоро след бедствието?

— Да — майката махна с ръка наоколо. — Тук се бяхме събрали всички оживели, които бяхме издържали пътуването. Това място винаги е било свещено за племената. Събрахме се, за да търсим начин да оцелеем. Тук ни намери лорд Вейдър — направиха няколко крачки, без да промълвят дума. — Отначало някои помислиха, че той е бог — продължи майката. — Всички се страхуваха от него и от мощния сребърен летящ кораб, с който слезе с хората си от небето. Но и в страха имаше гняв за онова, което ни бяха причинили боговете, и почти два пъти по десет воини решиха да го нападнат.

— И са загинали до един — мрачно прошепна Лея.

Потрепери от представата за нахвърлящите се срещу имперските войници невъоръжени диваци.

— Не, не — отвърна майката с очевидна гордост в гласа. — В битката загинаха само трима от два пъти по десет. Но пък те убиха повечето от придружителите на лорд Вейдър въпреки огнените им оръжия и каменните дрехи. Воините ни бяха победени едва когато се намеси самият лорд Вейдър. Но вместо да ни унищожи, както го посъветваха някои от придружителите му, той ни предложи мир. Мир, скрепен с благословията и помощта на императора.

Лея кимна, още един къс от загадката дойде на мястото си. Беше се питала защо императорът бе решил да се занимава с малка група примитивни диваци. Но примитивни диваци с вродени бойни умения — това беше нещо съвсем различно.

— И с какво ви помогна той?

— Даде ни всичко, от което се нуждаехме — отговори майката. — Веднага ни доставиха храна, лекарства и сечива. После, след като оня дъжд взе да убива всичко, което расте, ни изпрати метални роботи да изчистят отровата от земята.

Лея потрепери, изведнъж усети с нова сила уязвимостта на близнаците. Но портативният анализатор не беше установил нито следа от отрова във въздуха в селото, а Чубака и Кабарак бяха взели проби и от почвата. Явно обеззаразяващите роботи бяха свършили добра работа.

— И все още нищо не расте извън чистата земя, така ли?

— Тревата холм — отвърна майката. — Не става за храна, но само тя вирее. Обаче и тя вече не мирише както преди.

Това обясняваше равния кафяв цвят, който двамата с Чубака бяха забелязали от космоса. Тревата бе успява някак да се приспособи към отровената почва.

— А от животните оцеля ли някое?

— Само ония, дето пасат тревата холм, и хищниците, дето се хранят с тях — майката вдигна глава, сякаш с вътрешното си зрение виждаше далечните хълмове. — Тази равнина никога не е била богата на живот, лейди Вейдър. Може би затова племената са я избрали за място за примирие. Но дори тук имаше безброй животни и растения. Сега ги няма — тя изпъна снага и отпъди спомените. — Освен това лорд Вейдър ни помогна и по други начини. Изпрати хора, които да обучат синовете и дъщерите ни на законите и обичаите на Империята. Той издаде нови заповеди, които позволяват на всички племена да използват Чистите земи, макар че племената никога не бяха живели толкова близо едно до друго — отново махна с ръка: — Изпрати големи кораби в пустинята да намерят и да донесат нашите племенни дукхи — обърна се и впи поглед в Лея: — Сега сме сключили почетен мир, лейди Вейдър. Каквато и да е цената, плащаме я с радост.

В другия край на залата децата бяха свършили с урока и наскачаха. Едно от тях направи пред Трипио нещо като умален вариант на традиционния поклон. Дроидът отговори и цялата група се обърна и тръгна към вратата, където ги чакаха двама възрастни.

— Време за почивка ли? — попита Лея.

— Край на днешните уроци за миналото — отвърна майката. — Сега децата трябва да се заловят с работата си в селото. След вечеря ще дойде времето за обучението им за бъдещата служба към Империята.

Лея поклати глава:

— Не е правилно — каза тя. Децата вече бяха излезли от дукхата. — Никой не бива да продава децата си, за да живее.

Майката изсъска:

— Имаме дълг. Как другояче да го платим?

Лея стисна юмруци. Как наистина? Империята имаше всички основания да бъде доволна от сключената сделка. Лея бе виждала как действат командосите ногри, и разбираше, че Империята не би позволила ногрите да изплатят дълга си по друг начин. И след като те го приемаха като дълг на честта към спасителите си…

— Не знам — призна тя.

Някакво движение привлече вниманието й. На пода в другата част на залата Кабарак се беше превил на една страна, а Чубака му извиваше ръката. Двамата като че ли се биеха, но съзнанието на Чубака не излъчваше ярост.

— Какво правят? — обърна се тя към майката.

— Уукито помоли третия ми син да му покаже някои от бойните ни техники — отвърна майката с доловима гордост в гласа. — Уукитата притежават огромна сила, но не знаят как да се бият.

Самите уукита за нищо на света не биха се съгласили с това твърдение, но Лея трябваше да признае, че поне Чубака винаги беше разчитал главно на грубата сила и точността на лъка си.

— Изненадана съм, че е пожелал Кабарак да го обучава — каза тя. — Той никога не му се е доверявал.

— Вероятно недоверието изостря интереса му — отвърна сухо майката.

— Нищо чудно — усмихна се Лея.

Известно време наблюдаваха мълчаливо как Кабарак показва на Чубака хватки за блокиране на китката и ръката. Бойната техника на ногрите изглеждаше разновидност на онези, които Лея бе изучавала като малка на Алдераан, и тя потрепери, като си представи какво можеше да постигнат с тези движения мускулите на уукитата.

— Вече разбирате кръговрата на живота ни, лейди Вейдър — каза тихо майката. — Животът ни все още виси на нишка, по-тънка от паяжинка. Дори сега не разполагаме с достатъчно чиста земя, за да произвеждаме храна, колкото ни е нужна, и се налага да купуваме от Империята.

— За което плащате със синовете си — кимна Лея.

Поддържането на неизплатими дългове беше най-старата форма на прикрито робство в галактиката.

— Не само затова се налага да изпращаме синовете си в космоса — въздъхна горчиво майката. — Дори и Империята да ги пусне, не можем да приберем у дома всички наши синове. Няма да има с какво да ги храним.

Лея отново кимна. Това беше най-майсторски измисленият и ловък капан, който някога беше виждала. Но от Вейдър и императора не би и трябвало да очаква друго.

— Никога няма да изплатите дълга си — каза направо тя. — И вие го знаете, нали? Върховният адмирал ще се погрижи Империята да ви е нужна, докато има полза от вас.

— Така е — призна майката. — Доста време ми трябваше, за да го проумея, но вече съм уверена. Ако всички ногри повярват в думите ви, нещата може да се променят.

— Нима останалите ногри още вярват, че Империята е ваш приятел?

— Не всички, но голяма част — майката вдигна ръка: — Виждате ли светлините на звездите, лейди Вейдър?

Лея погледна нагоре към чинията, увиснала на четири метра над пода от веригите, които поддържаха стените. Беше от някакъв черен метал с диаметър метър и половина. По повърхността й се виждаха стотици малки дупчици. През тях като звезди блещукаше светлината на подредените по ръба свещи и цялостният ефект изключително напомняше вариант на нощно небе.

— Да, виждам ги.

— Ногрите винаги са обичали звездите — каза майката с глас, който сякаш идваше отдалеч. — Едно време, много отдавна, сме ги смятали за богове. Дори след като разбрахме какво представляват, те останаха наши приятели. И да нямахме никакъв дълг, мнозина от нас биха заминали с лорд Вейдър само заради радостта от пътуването сред звездите.

— Разбирам — измърмори Лея. — С много хора в галактиката е същото. Но това е общо право и всеки от нас го получава с раждането си.

— Изконно право, което вече сме загубили.

— Не сте го загубили, а само сте го загърбили — Лея отново се обърна към Чубака и Кабарак. — Ако можех да поговоря с всички вождове наведнъж…

— Какво искате да им кажете? — попита майката.

Лея прехапа устни. Какво можеше да им каже — че Империята ги използва? Но ногрите приемаха това като дълг на честта. Че Империята забавя прочистването на земите им, така че ногрите да изпитват вечен недостиг на храна? Но това твърдение трябваше да се докаже дори пред самата нея. Че Новата република може да им върне изконното право да пътуват между звездите? Но защо да й вярват?

— Както виждате, лейди Вейдър — наруши тишината майката, — вероятно някой ден нещата ще се променят. Но дотогава присъствието ви тук е опасно и за нас, и за вас самата. Аз ще почета клетвата за защита, дадена от третия ми син, и няма да разкрия присъствието ви на нашия господар върховния адмирал. Но вие трябва да заминете.

Лея пое дълбоко дъх и въздъхна:

— Добре.

Гърлото й се бе стегнало. Беше възлагала огромни надежди на дипломатическите и джедайските си умения, вярваше, че в съчетание с родословието й те ще й позволят да измъкне ногрите от железния юмрук на Империята и да ги приобщи към Новата република. А състезанието приключи едва ли не преди да е започнало. На какво, в името на космоса, съм се надявала, за да дойда тук — питаше се мрачно тя.

— Ще си замина — каза на глас Лея, — защото не искам да създавам неприятности на вас и на рода ви. Но един ден, майко, ногрите ще разберат какво им причинява Империята. Когато този ден дойде, спомнете си, че аз винаги ще бъда готова да ви помогна.

Майката на рода се поклони дълбоко:

— Може би няма да мине много време, лейди Вейдър. Лично аз с нетърпение очаквам този ден.

Лея кимна и се опита да се усмихне. Мисията й беше приключила, преди да започне…

— В такъв случай трябва да се договорим…

Двойните врати рязко се отвориха и едно от децата, което стоеше на почетна стража на входа, нахлу вътре.

— Mampuapxa! — извика то. — Мир ах саар ки рахмани вер ак!

Кабарак мигновено скочи на крака и Лея забеляза, че Трипио замря сковано.

— Какво става? — попита настоятелно тя.

— Летящият кораб на нашия господар върховния адмирал… — отвърна майката. Гласът й внезапно прозвуча страшно уморен и отчужден. — Идва насам.