Тимъти Зан
Тъмната сила (23)

ГЛАВА 23

От говорителя над главите им се разнесе вой на сирени и турболифтът изведнъж спря.

— По дяволите! — измърмори един от оръжейниците, които бяха влезли в кабината на мястото на техниците по поддръжка. Той извади малка карта за самоличност от процепа зад токата на колана си. — Не им ли омръзна на ония на мостика да провеждат учения?

— Такива приказки може да те изправят пред ескадрон щурмоваци — предупреди го вторият, като изгледа накриво Люк и двамата с него. Мина покрай първия оръжейник, пъхна картата си за самоличност в процепа на контролното табло и набра кода за потвърждение. — Преди върховният адмирал да поеме командването, беше много по- лошо. А и ти какво искаш: да предупреждават за внезапните учения ли?

— Ако питаш мен, цялата тази работа е напълно излишна — изръмжа първият и прокара картата си за самоличност по същия начин. — Кой очакват да се появи на борда? Някаква тъпа пиратска шайка или какво?

Люк погледна Карде въпросително, не знаеше какво да прави. Но Мара вече вървеше към оръжейниците, като държеше в ръката си картата за самоличност от откраднатия пилотски костюм. Тя пристъпи между двамата, протегна ръка към процепа на командното табло и удари рязко с ръба на дланта първия оръжейник във врата.

Главата на мъжа се люшна настрана и той се строполи на пода, без да издаде звук. Вторият оръжейник изхриптя нещо неразбираемо, но Мара бързо го изпрати при приятеля му.

— Да изчезваме! — изсъска тя, прокара пръсти по линията, където вратата се затваряше към стената на цилиндричната кабина. — Скайуокър, тук има работа за теб.

Люк извади лазерния меч.

— С колко време разполагаме? — попита, докато прорязваше тесен отвор през вратата.

— Немного — отвърна мрачно Мара. — В турболифта има датчици, които следят колко души са вътре. Ще им отнеме около минута, за да извършат проверка на картите за самоличност и да изпратят сведенията в главния компютър. Трябва да намеря терминал, преди сигналът да се прехвърли в главния компютър, и на главите ни да се изсипе ескадрон щурмоваци.

Люк довърши прореза и прибра лазерния меч. Мара и Карде избутаха парчето настрани. Зад дупката се виждаше стената на тунела, в който се движеше турболифтът.

— Чудесно! — кимна Мара и се провря в отвора. — Когато спряха турболифта, тъкмо бяхме започнали да завиваме. Има достатъчно място за минаване.

Карде и Люк я последваха. Тунелът на турболифта беше, общо взето, правоъгълен. На места се кръстосваха пресечки, по стените, тавана и пода блестяха водещите релси. Люк усети трептенето на електрическото поле, когато мина близо до релсите, и мислено си отбеляза да не ги докосва.

— Къде отиваме? — шепнешком попита той Мара, която крачеше отпред.

— Тук — отвърна тя и спря пред поставена в стената между релсите плоча с червен кант по ръба. — Панел за достъп. Трябва да ни изведе в склад за дроиди по поддръжката, където има компютърен терминал.

Лазерният меч бързо направи прорез през предпазните сглобки на панела за достъп. Мара надникна с бластер в ръка и изчезна в тъмния тунел. Люк и Карде я последваха покрай двойна редица изключени дроиди по поддръжката. От крайниците на всеки робот стърчаха странни причудливи инструменти, сякаш дроидите бяха строени за инспекция. След роботите тунелът се разширяваше в малко помещение, където, както и очакваха, между проводниците и електронните лампи бе разположен терминал. Когато Люк пристъпи в помещението, Мара вече се беше надвесила над него и той усети внезапна промяна в излъчването й.

— Какво става? — попита той.

— Изключили са главния компютър — прошепна тя със слисано лице. — Не са го свързали паралелно, нито пък са го пуснали на по-лек режим. Изцяло са го изключили.

— Върховният адмирал се е сетил, че можеш да проникнеш в компютъра — каза Карде и застана до Люк. — Най- добре да вървим. Имаш ли представа, къде се намираме?

— Мисля, че сме някъде над хангара на кърмата — отвърна Мара. — Техниците по поддръжката слязоха точно пред централната част за екипажа, а след това не изминахме много път.

— Над хангара… — повтори замислено Карде. — С други думи, близо до големия склад за кораби?

Мара го погледна намръщено:

— Да не предлагаш да вземем кораб от там?

— Защо не? — отвърна контрабандистът. — Вероятно очакват да се отправим към един от хангарите с товарните совалки. Може би няма да се сетят да ни потърсят на корабния лифт от големия склад.

— Но сетят ли се, ще сме като хванати в капан миноки, когато се появят щурмоваците — отвърна Мара. — Ако се опитаме да си пробием път с бой от големия склад…

— Спри! — прекъсна я Люк. Бойните му сетива на джедай бяха трепнали предупредително. — Някой идва.

Мара изруга. Мушна се зад компютърния терминал и насочи бластера си срещу вратата. Карде, все още без оръжие, се отдръпна назад в частичното прикритие на тунела и строените дроиди по поддръжката. Люк се долепи до стената. Лазерният меч в ръката му не беше включен. Усети как Силата потече през него, беше напълно готов. Слушаше заплашителните стъпки на щурмоваците, които се приближаваха към вратата, и със съжаление разбра, че този път лекото докосване на съзнанието няма да свърши работа. Стисна здраво лазерния меч и зачака…

Изведнъж, с по-малко от секунда предупреждение вратата се отвори и вътре влязоха двама щурмоваци, приготвили за стрелба лазерните си карабини. Люк вдигна лазерния меч, палецът му беше на копчето за включване.

От тунела, в който беше изчезнал Карде, внезапно просветна силна светлина, придружена от тракане на метал. Щурмоваците пристъпиха навътре и се насочиха към двете страни на вратата, като инстинктивно насочиха карабините към светлината и шума. Зад тях се промъкнаха двама облечени в черно войници. Щурмоваците забелязаха приклекналата зад терминала Мара и се извъртяха обратно към нея.

Мара беше по-бърза. Стреля четири пъти, по два изстрела за щурмовак. Те се строполиха тежко, карабината на единия продължи да стреля, задействана от предсмъртния рефлекс на щурмовака. Войниците се хвърлиха на пода, търсейки прикритие и стреляйки лудо по нападателите. Люк ги повали с един замах на лазерния меч. Свали меча, подаде глава през вратата и огледа коридора.

— Няма никой — прошепна и се отдръпна вътре.

— Засега — отвърна Мара, прибра бластера и вдигна карабините на щурмоваците. — Да изчезваме.

Карде ги чакаше при панела за достъп, през който бяха дошли.

— Май турболифтът още не е включен — каза той. — Най- безопасно ще е да продължим още малко по тунела. Някакви проблеми с патрула?

— Не — отвърна Мара и му подаде карабина. — Ефикасно отвличане на вниманието.

— Благодаря — кимна Карде. — Винаги съм казвал, че е страшно полезно да имаш наоколо дроиди по поддръжката. Към големия склад ли сме?

— Към големия склад — съгласи се тя. — И се моли да си прав.

— Предварително се извинявам, ако се окаже, че греша.

По предавателя и интеркома бавно започнаха да пристигат докладите. Не бяха окуражаващи.

— Няма следа от тях в затворническия отсек — докладва разсеяно командирът на щурмоваците, сякаш в същото време се опитваше да чуе още нещо. — В сектора е открита прерязана решетка на една от шахтите за боклук, сигурно от там са измъкнали Карде.

— Няма никакво значение, как са го измъкнали — изръмжа Пелаеон. — Разследването може да почака. В момента най- важното е да ги откриете.

— Патрули от охраната претърсват района на подадената от турболифта тревога — тонът говореше, че всяко нещо, изречено от командир на щурмоваците, е изключително важно. — До този момент не са забелязали нищо.

Траун отпрати двамата свързочници.

— Как е била прерязана решетката на шахтата за боклук? — попита той.

— Нямам сведения — отговори командирът.

— Доставете ги — заповяда върховният адмирал с леденостуден глас. — И съобщете на претърсващите патрули, че двама техници по поддръжката са видели мъж в пилотски костюм недалеч от колектора за боклука. Предупредете и пазачите в хангарите на кърмата.

— Слушам, сър — отвърна щурмовакът.

Пелаеон погледна Траун.

— Не виждам какво значение има сега начинът, по който са измъкнали Карде, сър — каза той. — Не е ли по-добре усилията ни да бъдат насочени към залавянето им?

— Да не би да предлагате да изпратим всички войници и щурмоваци в хангара? — меко попита върховният адмирал. — Да приемем ли, че врагът няма да се опита да ни нанесе други поражения, преди да се опита да избяга?

— Не, сър — капитанът усети как по лицето му изби червенина. — Разбирам, че трябва да защитаваме целия кораб. Просто ми се струва, че разследването не е толкова неотложно.

— Обиждате ме, капитане — прошепна Траун. — Това е само намек, но…

— Адмирале — прекъсна ги командирът на щурмоваците. — Пристигна доклад от претърсващ патрул 207 на палуба 98 връзка 326-КК. — Пелаеон автоматически протегна ръце към клавиатурата и бързо ги прибра, спомнил си, че компютърът няма как да му покаже местоположението на картата. — Намерили са целия патрул 102 изтребен — продължи командирът. — Двамата щурмоваци са убити с бластер, а другите… — замълча и после нерешително добави: — Изглежда, за другите двама нещо е объркано.

— Не е объркано, командир — намеси се Траун с внезапна заплаха в гласа. — Заповядайте да погледнат за малки, почти микроскопични прорези по телата с частично обгаряне.

Пелаеон го зяпна изненадан. В погледа на върховния адмирал се беше появил студен пламък.

— Частично обгаряне ли? — повтори глупаво той.

— И след това предайте на всички — продължи Траун, — че един от нападателите е джедаят Люк Скайуокър.

Капитанът усети как зяпва от изненада:

— Скайуокър!? — възкликна той. — Това е невъзможно. Той е на Джомарк с Кбаот.

— Беше, капитане — поправи го върховният адмирал. — Сега е тук — заедно с издишания въздух сякаш излетя и мимолетният гняв, който го беше обхванал. — Очевидно нашият ценен майстор джедай не е успял да го задържи въпреки заканите му, че няма да се провали. Сега поне имаме доказателство, че бягството на Скайуокър от Миркр не е било решено под натиска на обстоятелствата.

— Мислите, че Карде и бунтовниците са работили заедно през цялото време? — попита Пелаеон.

— Ще го разберем съвсем скоро — отвърна Траун и се огледа през рамо: — Рък?

Мълчаливата сива фигура до него се раздвижи:

— Да, господарю?

— Събери хора по поддръжката — заповяда върховният адмирал. — Накарай ги да вземат всички йосаламири от техническото отделение и командния сектор и да ги преместят долу в хангара. Йосаламирите няма да са достатъчни, за да покрият целия район, така че използвай инстинктите си на ловец, за да решиш къде да ги разположиш. Като лишим Скайуокър от възможността да използва джедайските си номера, ще го хванем.

Ногрито кимна и тръгна към изхода на мостика.

— Бихме могли да използваме и йосаламирите от мостика… — започна Пелаеон.

— Замълчете за момент, капитане — прекъсна го Траун. Блестящият червен поглед се рееше през десния илюминатор към планетата, която се въртеше под тях. — Трябва да помисля. Да, ще се опитат да се движат незабелязано — той махна към двамата свързочници, изправени до креслото му. — Заповядайте на контрола на турболифта да включи отново всички системи освен връзката 326-КК между палуба 98 и хангарите на кърмата — заповяда той.

— Кабините в този район трябва да се преместят до най- близката станция и да останат заключени там до второ нареждане.

Един от свързочниците кимна и започна да предава заповедта по предавателя.

— Опитвате се да ги подкарате към хангарите, така ли?

— рискува да попита Пелаеон.

— Опитвам се да ги изкарам от определено място — кимна Траун. Беше сбърчил чело замислено, погледът му се рееше. — Въпросът е какво ще предприемат, когато прозрат намеренията ми. Сигурно ще се опитат да излязат от тунела. Но къде?

— Съмнявам се да са толкова глупави, че да се върнат в товарната совалка — предположи Пелаеон. — Според мен ще се откажат от хангара и ще се опитат да отвлекат някоя щурмова совалка.

— Може би — съгласи се върховният адмирал. — Ако Скайуокър ръководи бягството, това е най-вероятният им ход. Но ако заповедите идват от Карде… — замълча и отново потъна в мисли.

Тъй или иначе, капитанът можеше да започне от тук.

— Усилете охраната на щурмовите совалки — заповяда Пелаеон на командира на щурмоваците. — най-добре е да сложите хора и вътре в корабите.

— Ако Карде е начело, няма да тръгнат към совалките — промърмори Траун. — Той по-скоро ще опита нещо не толкова очевидно. Може би изтребител или въпреки всичко завръщане при товарните совалки, като предполага, че няма да очакваме такъв ход. Или… — той рязко завъртя глава към Пелаеон и попита настойчиво: — Къде е „Хилядолетен сокол“?

— Ами… — капитанът отново протегна безпомощно ръце към командното табло. — Заповядах да го преместят в големия хангар, сър. Не знам дали е имало време заповедта да бъде изпълнена.

Траун вдигна пръст към командира на щурмоваците:

— Прати някой да провери компютъра в хангара и намери кораба. След това разположи в него един ескадрон.

Върховният адмирал погледна Пелаеон и за пръв път, откак бе заповядал да се обяви тревога, се усмихна:

— Хванахме ги, капитане.

Карде дръпна настрани парчето от панела, което Люк беше отрязал от сервизната шахта, и предпазливо надзърна през отвора.

— Не се вижда никой — прошепна през рамо, като гласът му едва се чуваше през бръмченето на машините от залата от другата страна на панела. — Май ги изпреварихме.

— Ако изобщо възнамеряват да дойдат насам — подхвърли Люк.

— Ще дойдат — изръмжа Мара. — Обзалагам се. Ако Траун превъзхождаше с нещо останалите върховни адмирали, то е с умението да предсказва стратегията на враговете си.

— Има около десетина кораба — продължи Карде. — Май са необозначени разузнавателни кораби. Който и да е от тях ще ни свърши работа.

— Имате ли представа, къде точно се намираме? — попита Люк и се опита да надникне през прорязания панел.

Около корабите имаше доста празно пространство, осветеният по краищата отвор в палубата вероятно беше шахтата на лифта за големи превозни средства. Но за разлика от онази, която си спомняше от хангара на „Студена звезда“, над тази шахта имаше още един отвор, през който корабите стигаха до най-горното равнище на звездния разрушител.

— Някъде в края на големия склад, мисля — отвърна контрабандистът. — Две или три равнища над хангарите на кърмата. Проблемът ще е, ако лифтът е на долната палуба и блокира достъпа ни до хангара и изхода.

— Ами да проверим — каза Мара и неспокойно размаха лазерната карабина. — Няма полза да чакаме така.

Люк отново включи лазерния меч и проряза достатъчно голям отвор, за да се промъкнат през него. Пръв мина Карде, след него Люк и последна Мара. Прикриха се зад тежковъоръжен товарен кораб и тя каза:

— Терминалът за компютъра на хангара е ей там — Мара посочи към една конзола вдясно. — След като мине лифтът, ще видя дали мога да проникна в него.

— Но не се бави — отвърна Карде. — Дори и да успееш да вкараш заповед за преместването на някой кораб, с това няма да си осигурим достатъчно голяма изненада, която да си заслужава забавянето.

Показа се издигащата се от хангара платформа на лифта. Корабът върху нея изглеждаше невероятно познат… Люк усети как челюстта му увисва от изненада.

— Не може да бъде!

— Може — отвърна Мара. — Съвсем го бях забравила. Когато говорих с върховния адмирал на Ендор, той спомена, че ще го качат на борда.

Люк гледаше втренчено. Студена буца беше заседнала в гърлото му. „Хилядолетен сокол“ бавно се показваше от отвора. Нали с него пътуваха Лея и Чубака…

— А нещо за затворници каза ли?

— Не — отговори тя. — Останах с впечатление, че са го намерили празен.

— Ще си го вземем — каза Лък и затъкна лазерния меч в пилотския си костюм. — Прикривайте ме.

— Скайуокър… — изсъска Мара, но Люк вече тичаше към шахтата.

Появи се платформата на лифта. До „Сокол“ седяха двама души — войник и техник, който държеше нещо като комбиниран електронен бележник и дистанционно. Те веднага го забелязаха.

— Ей! — извика той, размаха ръце и забърза към тях. — Спрете!

Техникът докосна нещо в електронния бележник и лифтът спря. Люк усети внезапно появилото се подозрение в съзнанието на войника.

— Нося нови заповеди за кораба — каза той и се изправи пред тях. — Върховният адмирал иска да го върнете долу. Доколкото разбрах, ще го използва за примамка.

Техникът намръщено погледна електронния бележник. Беше съвсем млад, може би нямаше още двайсет години.

— Тук няма нови заповеди — възрази той.

— И аз не съм чул за тях — изръмжа войникът, извади бластера си и набързо огледа склада.

— Заповедта току-що пристигна — каза Люк и кимна назад към конзолата на компютъра. — Кой знае защо, днес нещата не се предават много бързо.

— Хубаво приказваш — отвърна войникът, сега бластерът му сочеше право към Люк. — А какво ще кажеш да видим картата ти за самоличност?

Люк сви рамене, присегна се със Силата и изби бластера от ръката му.

Войникът дори не се замисли при внезапната загуба на оръжието си, а скочи към гърлото на джедая.

Бластерът, който летеше към Люк, внезапно промени посоката си и удари силно войника в стомаха. Той се закашля и се строполи на палубата хриптейки.

— И това ще ми трябва — обърна се към техника Люк и посочи електронния бележник.

Махна на Карде и Мара да дойдат при него. Техникът, чието лице беше станало на сиви петна, мълчаливо му подаде бележника.

— Добра работа — каза Карде и застана до Люк. — Успокой се, нищо няма да ти направим — добави той към техника, наведе се и взе от задъхващия се войник предавателя. — Ако се държиш прилично, разбира се. Вземи приятеля си и се заключете в онази малка електрическа камера.

Техникът го погледна, обърна се към Люк и кимна. Хвана войника под мишниците и го извлече в указаната посока.

— Увери се, че са се настанили, както трябва, и ела при мен в кораба — каза Карде на Люк. — Ще включа системите на предстартова подготовка. Има ли някакви пароли?

— Едва ли — Люк се огледа и забеляза, че Мара вече е до компютърната конзола. — И без тях със „Сокол“ се работи доста трудно.

— Добре. Извикай Мара, да не си губи времето.

Контрабандистът се шмугна под кораба и изчезна по стълбичката. Люк изчака техникът да се пъхне в малкото помещение, както му беше заповядано, и последва Карде.

— Забележително бърз стартиращ цикъл — отбеляза контрабандистът, когато Люк се появи до него в пилотската кабина. — След две-три минути ще сме готови за полет. Дистанционното за лифта все още ли е в теб?

— Ето го — подаде го Люк. — Ще ида да доведа Мара — той погледна през илюминатора на кабината и видя как вратата в другия край на склада се отвори и вътре нахлуха щурмоваци.

— Охо! — измърмори Карде. Осмината имперски войници в бели брони уверено се насочиха към „Сокол“. — Дали знаят, че сме тук?

Люк се присегна със сетивата си, опитваше се да долови излъчването на щурмоваците.

— Май не — прошепна той. — Те мислят по-скоро като пазачи, отколкото като войници.

— Вероятно отвън е твърде шумно, за да чуят двигателите — каза Карде и се приведе, за да не го видят. — Мара излезе права за върховния адмирал, но, изглежда, ние се движим с една крачка напред.

Изведнъж Люк изтръпна и рязко погледна през илюминатора. Мара се беше свила зад компютърната конзола, временно скрита от погледа на щурмоваците. Нямаше да остане незабелязана дълго и доколкото я познаваше, едва ли щеше да седи и да чака щурмоваците да я видят. Само ако имаше някакъв начин да я предупреди все още да не стреля…

Можеше да опита. Мара, прошепна мислено той и се опита да си я представи. Почакай да ти дам знак. Не получи отговор, но Мара погледна към „Сокол“ за момент и се дръпна назад в ограниченото си прикритие.

— Връщам се на люка — каза джедаят на Карде. — Ще се опитам да ги хвана под кръстосан огън с Мара. Не се показвай.

— Добре.

Люк бързо се спусна по късия коридор от кабината. Успя тъкмо навреме. Щом стигна до люка, усети тропота на тежките бойни ботуши по стълбичката на „Сокол“. Вътре влизаха четирима, останалите се пръснаха под кораба, за да наблюдават, ако някой се приближеше. След още миг щяха да го видят, а миг след това — и Мара.

Мара, сега!

Откъм нейната страна блесна изстрел веднага след командата му и Люк остана с впечатлението, че Мара сама бе решила да стреля в този момент. Той включи лазерния меч, изскочи иззад ъгъла и засече щурмоваците на стълбичката тъкмо когато се обръщаха назад към заплахата. Замахна и отряза цевта на лазерната карабина на първия щурмовак, присегна се със Силата, удари го силно, блъсна го в следващия и изпрати всички безпомощно да се търкалят долу на платформата. Скочи от стълбичката, отклони изстрел от друг щурмовак и замахна с острието на меча към него. Отклони още няколко изстрела и Мара застреля нападателя. Огледа се бързо и видя, че тя вече се е справила с другите двама.

Предупредително трепкане в Силата го накара да се обърне светкавично. Групата, която беше пратил да се търкаля в дъното на стълбичката, вече бе на крака. Люк извика, за да привлече вниманието им към себе си, и размаха лазерния меч високо над главите им. Чакаше Мара да се възползва и да стреля към тях. Но тя не го направи, щурмоваците се съвзеха и започнаха да стрелят. Не му оставаше друга възможност. Лазерният меч изсвистя четири пъти и схватката приключи.

Той задъхано свали лазерния меч и изведнъж разбра защо Мара не беше стреляла. Платформата на лифта, на която се намираше „Сокол“, се спускаше уверено към долната палуба и така щурмоваците бяха останали извън зрителното поле на Мара.

— Мара! — извика той и погледна нагоре.

— Какво? — отвърна тя и се показа на ръба на шахтата. Вече имаше над пет метра между тях. — Какво прави Карде?

— Предполагам, че заминаваме — отвърна Люк. — Скачай, ще те хвана.

По лицето на Мара пробяга раздразнение, но „Сокол“ се отдалечаваше бързо и тя скочи без колебание. Люк се присегна със Силата, улови я здраво и я спусна бавно на стълбичката на „Сокол“. Тя веднага хукна нагоре и след три крачки изчезна вътре.

Люк затвори люка и влезе в пилотската кабина. Мара вече се беше разположила до Карде.

— Сядай и затягай коланите! — извика тя през рамо. Люк седна зад нея, като потисна подтика да й заповяда да стане от креслото на втория пилот. Познаваше „Сокол“ много по-добре, отколкото тя или Карде, но вероятно и двамата имаха повече опит в пилотирането на този клас кораби.

А навярно им предстоеше доста рисковано летене. През илюминатора Люк видя, че влизат не в хангара, както се беше надявал, а в широк тунел, оборудван с площадки за агравитатори.

— Какво стана с компютъра? — попита той.

— Не успях да вляза — отвърна тя. — Сега вече няма значение. Щурмоваците имаха предостатъчно време, за да повикат помощ. Освен ако не сте се сетили да заглушите предавателите им — добави тя и погледна Карде.

— Ех, Мара! — цъкна с език контрабандистът. — Разбира се, че заглушавах предавателите им. За съжаление, понеже сигурно са имали заповед да се обадят, когато заемат позиции, разполагаме с не повече от няколко минути. Може би и с по-малко.

— От тук ли се излиза? — попита озадачено Люк и огледа коридора. — Мислех, че ще слезем с лифта чак до хангара.

— Май този лифт не слиза дотам — отвърна Карде. — Явно се отклонява от шахтата за хангарите онзи осветен отвор пред нас.

— И какво ще правим след това? — попита Люк.

— Ще видим дали това дистанционно командва и другия лифт — отвърна контрабандистът и вдигна електронния бележник, който Люк бе взел от техника. — Много не ми се вярва. Дори само за сигурност те би трябвало да…

— Погледнете! — извика Мара и посочи надолу по тунела.

Далеч пред тях се движеше още една платформа на лифта към осветения отвор, който Карде им беше посочил преди малко. Ако това наистина бе изходът към хангара и ако платформата на лифта сиреше там, щеше да блокира пътя им и…

Очевидно Карде бе съобразил същото. Изведнъж Люк беше притиснат здраво в креслото, тъй като „Сокол“ подскочи рязко напред, изостави платформата и светкавично се насочи към дъното на тунела като попарен тонтон. Заклати се силно напред-назад, завъртя се в опасна близост до стените на коридора и от съприкосновението на полетата на агравитаторите изскочиха искри. Той стисна зъби, наблюдаваше как платформата пред тях постепенно запълва отвора, в устата си усещаше горчивия вкус на безпомощността, който го беше изпълвал в ямата на Ренкъра под тронната зала на Джаба Мошеника. Както и тогава, Силата беше с него. но той не виждаше начин да използва мощта си. „Сокол“ се спусна към приближаващата се платформа и Люк се приготви за неизбежния сблъсък.

Но сблъсък не последва. Чу се остро скърцане на метал в метал и те се промушиха през отвора. Спуснаха се право надолу в големия хангар, като при завъртането пометоха вертикалните релси на лифта. После Карде овладя кораба и го изправи хоризонтално. Точно пред тях бе широкият отвор на хангара. Зад него чернееше космосът.

„Сокол“ се стрелна над кацналите кораби и десетина изстрела от бластер одраскаха корпуса. Войниците стреляха по рефлекс, без да се прицелват, и повечето изстрели не улучиха. Само един мина близо до пилотската кабина. „Сокол“ се гмурна през отвора на хангара и изскочи навън, потрепери при смяната в налягането и се устреми към планетата под тях.

Люк видя как от предните хангари излетя ято изтребители.

— Хайде, Мара — каза той и откопча коланите си. — Нали умееш да се оправяш с лазерното оръдие?

— Не, тя ми е нужна тук — обади се Карде. Беше спуснал „Сокол“ под звездния разрушител и сега се насочваше към левия борд. — Ти се заеми с отбраната. Качи се при горното оръдие, надявам се, ще успея да подредя нещата така, че да атакуват предимно от тази страна.

Младият джедай дори не можеше да си представи как ще го направи, но нямаше време за въпроси. „Сокол“ се тресеше от лазерните попадения и той от опит знаеше, че защитните полета на кораба няма да издържат дълго. Изскочи от пилотската кабина и бързо се качи при оръдието. Закопча предпазните колани, включи оръдието и погледна навън. Изведнъж разбра какво беше имал предвид Карде. „Сокол“ беше минал край левия борд на „Химера“, беше завил към кърмата и сега се устремяваше към дълбокия космос, като се движеше точно над реактивната струя от огромните подсветлинни двигатели на звездния разрушител. Според Люк бяха твърде близо до нея, но отдолу със сигурност за известно време нямаше да може да ги изненада имперски изтребител. Предавателят избръмча.

— Скайуокър — обади се Карде. — Тук са. Готов ли си?

— Напълно — увери го Люк.

Нагласи пръстите си на спусъците, изчисти съзнанието си и се остави Силата да го води. Битката беше ожесточена, но кратка и по някакъв начин му напомняше за бягството на „Сокол“ от първата „Студена звезда“ преди толкова време. Тогава Лея бе осъзнала, че твърде лесно ги бяха оставили да избягат, и докато изтребителите ожесточено се хвърляха срещу тях, стреляха и избухваха в пламъци, Люк тревожно се питаше дали и този път Империята не е замислила нещо също толкова ужасно.

Изведнъж небето пред тях проблесна с пъстротата на хиперпространството. Бяха свободни. Люк си пое дълбоко дъх и изключи оръдието.

— Добър полет — каза той в предавателя.

— Благодаря — отвърна сухо Карде. — Май сме в безопасност, макар че има някаква повреда в системата за преобразуване на енергия на десния борд. Мара отиде да я провери.

— Ще минем и без нея — успокои го Люк. — Хан е опасал кораба с толкова жици, че „Сокол“ може да лети и без половината си системи. Къде отиваме?

— В Корускант — отвърна контрабандистът. — Да те оставим там и да изпълня обещанието си.

Люк се напрегна да си спомни.

— Това, дето имаше предвид, когато каза, че Новата република ще спечели много от освобождаването ти?

— Точно така — потвърди Карде. — Доколкото си спомням, причината Соло да се появи на Миркр бе, че се нуждаете от транспортни кораби. Прав ли съм?

— Напълно — съгласи се Люк. — Да не си скътал няколко?

— Не точно, но няма да е трудно да се вземат. Според теб какво би казала Новата република за около двеста тежки крайцера отпреди Войните на клонингите?

Люк смаяно отвори уста. Беше израснал на Татуин и не беше на „ти“ с историята, но чак толкова…

— Не искаш да кажеш, че… Тъмната сила?

— Слез долу и ще го обсъдим — каза Карде. — А, не бих го споменавал още на Мара.

— Идвам веднага.

Люк прекъсна връзката, закачи шлемофона на куката и слезе. За първи път не обърна внимание на рязката смяна в гравитацията, когато зави рязко по стълбата.

„Хилядолетен сокол“, който превъзхождаше по маневреност и бойна сила преследващите го изтребители, бързо се отдалечаваше от „Химера“ и след секунди изчезна в дълбокия космос. Пелаеон седеше в креслото си и безпомощно наблюдаваше със здраво стиснати юмруци.

Главният компютър още не беше изцяло включен и сложните оръдия на „Химера“ и прехващащите лъчи не можеха да направят нищо срещу малкия, бърз и вече набрал голяма преднина кораб. Мълчеше, защото нито една ругатня от богатия му репертоар не бе подходяща за огромния провал.

„Сокол“ проблесна с лъжливо усещане за движение и изчезна. Капитанът се приготви за най-лошото.

Но то не дойде.

— Заповядайте на изтребителите да се върнат по местата си, капитане — обади се Траун. В гласа му не се долавяше и помен от напрежение или гняв. — Отменете тревогата и предайте на хората от контрола над системите отново да включат главния компютър. А, и разтоварването на доставките може да продължи.

— Слушам, сър — отвърна Пелаеон и погледна крадешком върховния адмирал. Нима не разбираше какво точно се беше случило?

Траун го погледна и червените му очи проблеснаха.

— Загубихме един рунд, капитане — каза той. — Нищо повече.

— С цялото ми уважение, адмирале, мисля, че не сте прав — изръмжа Пелаеон. — Вече няма никакво съмнение, че Карде ще даде флотата „Катана“ на бунтовниците.

— Да. но няма да я даде ей така — отвърна Траун. — Карде никога не е давал нищо даром. Ще се попазари, дори ще постави условия, които бунтовниците ще намерят за неприемливи. Преговорите ще отнемат седмици, особено в сегашната политическа атмосфера на подозрителност на Корускант, която създадохме с толкова труд. А на нас ни трябва съвсем малко време.

Капитанът поклати глава:

— Надявате се, че оня крадец на кораби Фериер ще успее да намери доставчика на корелианската група, преди Карде и бунтовниците да изгладят противоречията си, така ли?

— Тук няма място за предположения отвърна спокойно Траун. В момента Фериер е по следите на Соло и е изчислил накъде се е насочил. И благодарение на чудесната работа на разузнаването при събирането на информация за миналото на Карде знам абсолютно точно кого ще срещне там — върховният адмирал погледна навън към завръщащите се изтребители. — Заповядайте на навигаторите да изчислят курс към системата на Пантоломин. капитане — каза той замислено. — Заминаваме веднага щом разтоварят снабдителските совалки.

— Тъй вярно, сър — отвърна Пелаеон, предаде заповедта на навигатора и набързо пресметна наум за колко време „Хилядолетен сокол“ ще стигне до Корускант и за колко време „Химера“ ще стигне до Пантоломин…

— Да каза Траун като че ли в отговор на мислите му. — Надбягването започна.