Тимъти Зан
Тъмната сила (19)

ГЛАВА 19

„Небесен път“ вече се виждаше ясно. Летеше право надолу като безформено парче скала към определеното му за кацане място. Застанал в защитната козирка на входа на тунела, Карде наблюдаваше приближаването на кораба, галеше спусъка на бластера с върха на показалеца и се опитваше да не обръща внимание на лошите предчувствия. Мара бе закъсняла с три дни да докара товарния кораб от Абрегадо — не бе кой знае какво забавяне при обичайни обстоятелства, но пътуването й едва ли можеше да се нарече обикновено. Но когато тя навлезе в орбита, с нея нямаше други кораби. „Небесен път“ подаде правилно всички пароли и се престрои за приземяване. И с изключение на некомпетентността на идиотите от въздушния контрол, на които им трябваше страшно много време, за да решат на коя площадка да я разпределят за кацане, приземяването протичаше абсолютно нормално.

Карде се усмихна уморено. През последните три дни често си беше мислил за омразата на Мара към Люк Скайуокър и се питаше дали не беше решила да изчезне от живота му също толкова тайнствено и внезапно, както се бе появила. Но сега изглеждаше, че първоначалното му впечатление от нея е било правилно. Мара Джейд не беше човек, който лесно би отдал някому верността си, но веднъж взела решение, го спазваше докрай. Ако някога избягаше от него, не би го направила с откраднат кораб, поне не от Карде.

„Небесен път“ предприе последния заход за приземяване и се завъртя с помощта на агравитаторите, за да кацне с люка към входа на тунела. Очевидно впечатленията на Карде от Хан Соло също се оправдаха. Макар да не беше толкова лековерен, че да му изпрати на Миркр калмариански звезден кръстосвач, Соло поне беше спазил обещанието си да освободи от запора „Небесен път“. Явно всичките му тревоги от последните три дни бяха напразни. Но зловещото предчувствие продължаваше да го терзае.

Със съскане на освободени отработени газове „Небесен път“ се спусна над набраздената от напрежението повърхност на площадката за кацане. Без да отделя поглед от затворения люк, Карде извади предавателя от колана и се свърза с втория наблюдател:

— Данкин? Нещо подозрително около теб?

— Не — получи незабавен отговор. — Всичко изглежда съвсем спокойно.

Карде кимна:

— Добре, не се показвай, но бъди готов да се намесиш.

Закачи предавателя на колана. Стълбичката на „Небесен път“ започна да се спуска и той стисна здраво бластера. Ако беше капан, тъкмо сега бе най-вероятно да щракне. Люкът се отвори и се показа Мара. Тя се огледа внимателно, веднага го забеляза в сянката на козирката и заслиза по стълбичката.

— Карде? — извика тя.

— Добре дошла вкъщи, Мара — каза той и пристъпи на светло. — Закъсняваш.

— Наложи се да пообиколя малко — отвърна мрачно тя и се приближи.

— Случва се — кимна той намръщено. Мара продължаваше да се оглежда тревожно, на лицето й се четеше безпокойство. — Неприятности? — попита Карде тихо.

— Не знам — прошепна тя. — Имам чувството…

Не успя да довърши изречението. Предавателят на колана на Карде внезапно изпиука, изпращя от електронното напрежение на заглушаващата вълна и замлъкна.

— Бъррзо! — извика Карде, извади бластера и се обърна към изхода.

В края на тунела се мярнаха някакви фигури. Той вдигна бластера и стреля. Във въздуха отекна яростният рев на реактивни двигатели, ударната вълна го замая и замалко не го събори. Карде погледна нагоре, ушите му пищяха. Над тях с бръснещ поглед прелетяха два имперски изтребителя и обстреляха с лазери входа на тунела. Площадката избухна в горещи парчета разтопен мрамор, като блокира всяка възможност за бягство в тази посока. Карде инстинктивно, но и напълно безсмислено стреля по изтребителите и се обърна отново към фигурите в тунела. Внезапно на горния корниз на площадката за кацане се появиха десетина щурмоваци и се спуснаха с въжета надолу.

— Залегни! — извика той на Мара, като едва чу гласа си през звънтенето в ушите.

Просна се на земята, удари болезнено лявата си ръка и взе на мушка най-близкия щурмовак. Стреля и пропусна целта с близо половин метър. В този момент си даде сметка, че имперските войници не стрелят, но преди да разбере защо, някой умело изби бластера от ръката му.

Карде се обърна и смаяно погледна Мара.

— Какво…

Тя стоеше права над него, лицето й беше изкривено до неузнаваемост от борещите се в нея чувства, устните й мърдаха, но той не долавяше никакви думи.

Но Карде не се нуждаеше от обяснения. Странно, но не изпитваше гняв към нея, че е крила толкова дълго миналото си на агент на Империята, нито пък че сега се завръщаше към истинската си същност. Усещаше само огромно разочарование, че се бе оставил да го измамят толкова лесно, и искрено съжаление, че е изгубил един страшно талантлив помощник.

Щурмовакът го изправи на крака и грубо го заблъска към кацналия до „Небесен път“ кораб. Карде се запрепъва към него и неочаквано му хрумна странна мисъл.

Той беше предаден, заловен и вероятно го очакваше смърт, но поне сега имаше частичен отговор на загадката, защо Мара толкова много искаше да убие Люк Скайуокър.

Мара стоеше пред върховния адмирал със стиснати юмруци, тялото й трепереше от гняв.

— Осем дни, Траун! — изкрещя тя и гласът й надвика различните звуци в големия хангар на „Химера“. — Ти каза осем дни. Ти ми обеща осем дни!

Траун спокойно отвърна на погледа й. В този момент Мара би го убила на място, ако можеше.

— Промених решението си — отвърна студено той. — Сетих се, че Карде може не само да откаже да ти предаде координатите на флотата „Катана“, но и дори да те изостави тук заради предположението, че би могла да сключиш споразумение с Империята.

— Пълни глупости! — извика Мара. — От самото начало си планирал само да ме използваш.

— Нали получихме това, което искахме? — отвърна равнодушно червеноокият изрод. — Само това има значение.

Дълбоко в нея нещо се пречупи. Без да обръща внимание на въоръжените щурмоваци зад гърба си, тя скочи към гърлото на Траун, изкривила пръсти като ловен сокол.

Устремът й беше прекършен почти веднага. Ногрито, личният телохранител на Траун изникна на два метра пред него, обхвана врата и гърба й и я просна на земята.

Мара сграбчи желязната ръка, стиснала гърлото й, и замахна с левия лакът към гърдите му. Ударът пропусна целта си. Тя напразно се бореше да го отблъсне. Пред очите й падна тъмна пелена. Пръстите на ногрито притискаха здраво сънната артерия и тя бързо губеше съзнание.

Разбра, че ако продължи да се съпротивява, няма да постигне нищо. Отпусна се и усети как натискът върху гърлото й отслабва. По време на кратката схватка Траун не бе помръднал и, изглежда, искрено се забавляваше.

— Крайно непрофесионално от твоя страна, Ръка на императора — цъкна с език той.

Мара погледна към него и нападна отново, този път със Силата. Върховният адмирал се намръщи леко, пръстите му се раздвижиха около врата, като че ли да отпуснат невидима примка. Мара затегна мисловната хватка и той отново прокара пръсти около яката на бялата си униформа. Изведнъж разбра и рязко извика:

— Престани! — гласът му звучеше тревожно, започваше да се ядосва. — Спри или ще се наложи Рък да те нарани.

Мара не му обърна внимание и стегна невидимата примка с всичка сила. Траун прикова поглед в нея, мускулите на шията му се раздвижиха в борба за въздух. Тя стисна зъби, очакваше всеки момент да последва заповед или жест, който да позволи на ногрито да я удуши или на щурмоваците да я застрелят.

Но върховният адмирал стоеше неподвижно и мълчеше. След по-малко от минута Мара се призна за победена и задъхано си пое въздух.

— Надявам се, че вече си наясно с възможностите на нищожната си сила — каза студено Траун, вдигнал пръсти към гърлото си. Но поне вече не изглеждаше да се забавлява. — Малък номер, който си научила от императора, а?

— Той ме научи на още много неща — изрече Мара, пренебрегвайки туптенето в слепоочията си. — Едно от тях е как да се оправям с изменници.

В червените очи на върховния адмирал блеснаха пламъци:

— Внимавай, Джейд — каза заплашително той. — Сега аз управлявам Империята. Не отдавна покоен император, нито пък ти. Единствената измяна е отхвърлянето на моите заповеди. Готов съм да ти позволя да заемеш отново полагащото ти се място в Империята, вероятно като първи офицер на някой от тежките крайцери от флотата „Катана“. Но при следващата подобна проява предложението ми веднага ще бъде оттеглено.

— И тогава ще ме убиеш, предполагам — изръмжа Мара.

— Моята империя не би си позволила да прахосва ценни сили — отвърна върховният адмирал. — Ще бъдеш предадена на майстор Кбаот като малък подарък. И подозирам, че много скоро след това ще предпочиташ да съм заповядал да те екзекутират.

Мара го зяпна и неочаквано потрепери:

— Кой е Кбаот?

— Хорус Кбаот е един луд майстор джедай — отвърна Траун. — Той се съгласи да ни помогне в борбата срещу бунтовниците, като в замяна поиска да му даваме всеки джедай, когото намерим, за да го дресира по своите си начини. Приятелят ти Скайуокър вече е в мрежите му и се надявам скоро към него да се присъедини и сестра му Органа Соло — лицето му стана по-твърдо: — Повярвай ми, не бих искал да те пращам при тях. Мара си пое дълбоко дъх:

— Разбирам — каза тя, изговаряйки насила думите. — Бяхте пределно ясен. Това няма да се повтори.

Върховният адмирал я изгледа изпитателно и кимна:

— Извинението е прието. Пусни я, Рък. Да разбирам ли, че желаеш да се върнеш на служба в Империята?

Ногрито отпусна хватката си — според Мара твърде неохотно — и се отдръпна една крачка.

— Какво ще стане с хората на Карде? — попита тя.

— Както се споразумяхме, те са свободни да правят каквото си искат. Вече отмених всички заповеди до имперските части за тяхното издирване и задържане и в този момент капитан Пелаеон връща ловците на глави.

— А със самия Карде? Траун я изгледа изпитателно.

— Той ще остане на борда на „Химера“, докато не разкрие местоположението на „Катана“. Ако го направи с минимална загуба на време и усилия от наша страна, ще получи компенсацията от три милиона, за която се договорихме на Ендор. А ако се противи… след разпита от него може и да не е останало много, на което да изплатим парите.

Устните на Мара потрепераха. Върховният адмирал не блъфираше. Беше виждала какво може да направи от човека цялостен разпит на имперските инквизитори.

— Мога ли да поговоря с него? — попита тя.

— Защо?

— За да се опитам да го убедя да сътрудничи. Траун се усмихна леко:

— Или за да го увериш, че не си го предала?

— Той ще си остане заключен в килията — напомни Мара, като се насили гласът й да остане спокоен. — Няма никаква причина да не разбере истината.

Върховният адмирал многозначително вдигна вежди:

— Напротив. Усещането за изоставеност е един от най- полезните инструменти, с които разполагаме. Няколко дни с тази мисъл могат да го убедят да сътрудничи, без да се налага да прибягваме до по-груби мерки.

— Траун… — Мара успя навреме да преглътне новата вълна гняв.

— Справяш се — одобри върховният адмирал, впил поглед в лицето й. — Другата възможност е да го предам направо на робот инквизитор. Това ли искаш?

— Не, адмирале — отвърна тя и леко преви гръб. — Аз просто… Карде ми помогна, когато нямаше къде да отида.

— Разбирам чувствата ти — кимна Траун, лицето му отново беше станало безизразно. — Но тук те нямат място. Раздвояването на усещането за вярност е лукс, който нито един имперски офицер не може да си позволи. Особено ако иска някой ден да му бъде възложено командване на кораб.

Мара се изправи стегнато:

— Тъй вярно, сър. Няма да се случи отново.

— Надявам се — Траун погледна над рамото й и кимна. Чу се шум — щурмоваците, които я бяха довели, се оттеглиха. — Кабината на дежурния офицер е точно под контролната кула — продължи той и посочи големия прозрачен балон, който се издигаше между изтребителите на три четвърти от разстоянието до отсрещната стена на хангара. — Той ще ти даде совалка и пилот, за да се върнеш на планетата.

Това беше отпращане.

— Слушам, адмирале — кимна Мара, мина край него и тръгна към вратата, която бе посочил. Усещаше погледа му върху себе си, но след това чу приглушените му стъпки към турболифта зад вратите на десния борд.

Да, върховният адмирал недвусмислено беше обяснил позицията си. Но резултатът беше различен от намеренията му. С предателството си той окончателно беше разбил и последната й надежда, че днешната Империя би могла да се съизмерва с онази, която Люк Скайуокър й бе отнел и унищожил. Империята, на която в миналото бе служила с гордост, вече я нямаше. Завинаги.

Откритието беше болезнено и тя плати скъпо за него. То можеше да унищожи с един удар всичко, за което беше работила толкова много през последната година. И дори да отнеме живота на Карде. Той щеше да умре, вярвайки, че тя съзнателно го е предала на Траун.

Тази мисъл прониза сърцето й като огнен нож. Смеси се с горчивия гняв към върховния адмирал, който я бе излъгал, и към самата нея, че е била толкова лековерна. Както и да го погледнеше, за цялата бъркотия виновна беше тя.

И точно тя трябваше да я оправи.

До кабинета на дежурния на палубата офицер имаше голяма арка, която водеше от хангара към работилниците и сервизните помещения. Мара крадешком погледна назад през рамо и видя Траун да влиза в един от турболифтовете, придружен от верния му ногри. Щурмоваците, които я бяха довели, отдавна бяха изчезнали, вероятно се бяха върнали в каютите си на кърмата за разбор на току- що приключилата акция. В хангара се мотаеха двайсетина-трийсетина човека, но май никой не й обръщаше някакво по-специално внимание.

Вероятно това щеше да бъде единствената й възможност. Наострила уши за вика — или за изстрела с бластер, — който би означавал, че са я забелязали, тя подмина кабината на дежурния офицер и влезе през отворените врати в помещенията за подготовка на екипажите за полет.

Веднага след арката в стената беше вграден компютърен терминал, така че да е удобен за ползване едновременно от помещенията за подготовка и от хангара. Местоположението му го правеше лесно средство за непозволен достъп и сигурно беше защитен със сложна парола. Доколкото познаваше Траун, комбинацията сигурно се сменяше на всеки час. Но съществуваше малка вероятност върховният адмирал дори да не подозира, че императорът беше заповядал да инсталират в главния компютър на всеки звезден разрушител личен код за достъп. В самото начало, когато императорът още събираше сила, а и по-късно, в разгара на бунта, кодът му служете за гаранция, че нито един капитан не би могъл да го изолира от корабите. Нито него, нито доверените му агенти.

Мара вкара тайния код за достъп и си позволи да се усмихне. Траун можеше да я мисли за придаващ си важност обикновен куриер, но тя знаеше много по-добре от него тайните на Империята.

Компютърът прие кода и тя получи пълен достъп.

Извика главната директория и се опита да потисне зловещото чувство, че може вече да е повикала щурмоваците към себе си. Тайният код беше инсталиран в системите и нямаше начин да бъде унищожен, но ако Траун подозираше за съществуването му, сигурно бе сложил капан, който да вдигне щурмоваците по тревога, ако някой се опита да го използва. В такъв случай щеше да й се наложи да покаже нещо повече от смирена вярност, за да се измъкне.

Директорията се появи на екрана. Все още не се приближаваше никой. Тя превключи на затворническия сектор и набързо прегледа списъка на арестантите. Искаше й се да има до себе си космически робот както Скайуокър, който да й помогне по-бързо да види всичко. Дори и да беше пропуснал съществуването на тайния код, Траун не би пропуснал да предупреди дежурния офицер да я очаква. Ако някой в контролната кула забележеше, че закъснява, и изпратеше да я търсят…

Ето го — списък на затворниците. Мара натисна клавиш и поиска схема на целия затворнически сектор. Погледна разписанието на дежурствата, запомни как се извършва смяната на охраната, и след това се върна на файла с последните заповеди, за да види какъв ще е курсът на „Химера“ за следващата седмица. Върховният адмирал беше казал, че ще отложи официалния разпит с няколко дни, за да остави бездействието, напрежението и собственото въображение на Карде да сломят съпротивата му. Мара се надяваше, че ще успее да се върне преди крайния срок.

По гърба й се стичаше пот. Тя затвори главната директория. Сега идваше най-мъчното. Беше обмислила възможностите, докато вървеше през хангара, и всеки път стигаше до един и същ очевиден отговор. Невъзможно бе Карде да не е водил със себе си втори човек, който ясно беше видял пристигането на „Небесен път“ и капана на щурмоваците. Ако сега Мара се върнеше свободна от „Химера“, никога нямаше да успее да убеди хората на Карде, че не го е предала на имперските войници. Всъщност щеше да е истински късмет, ако не я убиеха веднага щом я видеха.

Но Мара не можеше да спаси Карде сама. Не можеше да очаква никаква помощ от организацията му. В цялата галактика имаше само един човек, към когото би могла да се обърне. Един-единствен човек, който вероятно се чувстваше задължен на Карде. Тя стисна зъби и помоли компютъра да й даде сегашното местоположение на майстора джедай Хорус Кбаот.

Мина страшно много време, докато компютърът откри търсената информация, и когато най-накрая тя се появи на екрана, Мара беше цялата настръхнала. Зърна името на планетата — Джомарк — и прекъсна връзката, като набързо се опита да прикрие следите от проникването в компютъра. Вече беше пресрочила времето си. Ако я заловяха тук, на компютърния терминал, нямаше да може да се измъкне и щеше да се озове затворена в някоя килия до Карде.

Едва успя. Тъкмо приключи с прикриването на следите и тръгна назад през арката, когато от хангара се зададе млад офицер с трима войници. Погледите и оръжията в ръцете им ясно говореха, че са готови за всякакви неприятности. Един от войниците я забеляза и прошепна нещо на офицера.

— Извинете — извика Мара, когато и четиримата се обърнаха към нея. — Можете ли да ми кажете къде да намеря дежурния офицер?

— Аз съм — отговори офицерът и плъзна поглед по нея. Четиримата я заобиколиха. — Вие ли сте Мара Джейд?

— Да — отвърна Мара, опитвайки се да изпише на лицето си възможно най-спокойното и невинно изражение. — Казаха ми, че сте тук някъде, но не успях да ви намеря.

— Кабинетът ми е от другата страна на стената — изръмжа офицерът, мина рязко покрай нея и се изправи пред терминала, от който тя току-що се беше отдръпнала. — Бърникали ли сте вътре? — попита той и натисна няколко клавиша.

— Не — отговори уверено Мара. — Защо?

— Няма значение. И без това няма как да научите паролата — измърмори под нос офицерът. Огледа се, сякаш търсеше някаква друга причина Мара да дойде тук. Не откри нищо и почти неохотно се обърна отново към нея:

— Заповядаха ми да ви осигуря транспорт до повърхността.

— Знам — кимна тя. — Готова съм.

Совалката излетя, зави рязко и изчезна в небето. Мара стоеше до стълбичката на „Небесен път“ и наблюдаваше как имперската совалка се скри над покрива на площадката за кацане. Във въздуха се носеше неприятната миризма на прогорена настилка от кратката схватка преди няколко часа.

— Авис? — извика тя. — Покажи се. Сигурна съм, че си тук.

— Обърни се и вдигни ръце! — гласът дойде откъм люка на кораба. — Вдигни ги високо. И не забравяй, че знам за малкия бластер на китката.

— Сега той е в ръцете на имперските войници — отвърна Мара, обърна се към него и вдигна ръце. — Не искам да се бием. Дойдох за помощ.

— Ако търсиш помощ, иди при новите си приятели горе — отговори Авис. — Или те открай време са ти били приятели?

Мара знаеше, че я предизвиква, търси възможност да освободи гнева и недоволството си в спор или битка.

— Не съм го предала, Авис — каза тя. — Бях заловена от имперската флота и успях да ги излъжа да ме пуснат. Надявах се, че така ще имаме достатъчно време, за да се измъкнем. Но не стана така.

Не ти вярвам — отвърна спокойно помощникът на Карде.

Чу се приглушен тропот от стъпки върху метал. Слизаше по стълбичката.

— Напротив — поклати глава Мара. — Нямаше да дойдеш, ако не ми вярваше.

Усети лек полъх, той се приближаваше към нея.

— Не мърдай — заповяда Авис. Посегна предпазливо към лявата й ръка и дръпна ръкава надолу. Кобурът на бластера беше празен. Той провери и другата й китка, след това внимателно прокара ръка по тялото й. — Добре, обърни се — нареди и отстъпи.

Тя се подчини. Авис стоеше на по-малко от метър от нея, лицето му беше напрегнато, бластерът бе насочен към стомаха й.

— Помисли, Авис — започна Мара. — Ако бях предала Карде, защо ще се връщам тук? И то сама.

— Може би искаш да вземеш нещо от „Небесен път“ — отвърна грубо той. — Или пък е номер, за да се опиташ да хванеш и останалите.

Мара се стегна и тихо каза:

— Ако настина го вярваш, стреляй! Не мога да спася Карде без помощта ти.

За един дълъг миг Авис я гледаше мълчаливо. Мара не откъсваше поглед от лицето му, опитваше се да не обръща внимание на побелелите кокалчета на ръката, стиснала дръжката.

— Ясно ти е, че другите няма да ти помогнат — каза най- накрая. — Половината мислят, че си манипулирала Карде от първата минута, когато се присъедини към нас. Повечето от останалите вярват, че си човек, който променя верността си два пъти в годината.

Мара се намръщи:

— Навремето беше така — призна тя. — Но вече не е.

— Можеш ли да го докажеш по някакъв начин?

— Да, като измъкна Карде — отвърна тя. — Виж, нямам време за приказки. Ще ми помогнеш ли, или ще стреляш?

Авис се поколеба и почти неохотно свали бластера.

— Вероятно с това подписвам смъртната си присъда — изръмжа той. — Какво искаш?

— Първо, кораб — отвърна Мара и тежко издиша. Не си беше дала сметка, че през цялото време бе сдържала дъха си. — Нещо по-малко и по-бързо от „Небесен път“. Един от трите реактивни изтребителя, които докарахме от Вейгран, ще свърши чудесна работа. Ще ми трябва и един от йосаламирите, които носехме на борда на „Волният Карде“. За предпочитане на преносима хранителна рамка.

Той я изгледа недоверчиво:

— За какво ти е йосаламирът?

— Трябва да си поговоря с един джедай — отвърна кратко тя. — Искам гаранция, че ще ме изслуша.

Авис сви рамене:

— Не искам да знам никакви подробности. Нещо друго? Мара поклати глава:

— Това е всичко.

Той изненадано присви очи.

— Всичко ли?!

— Всичко. За колко време можеш да го доставиш? Помощникът на Карде замислено сви устни.

— Да кажем, за един час. Знаеш ли къде е голямото блато? На петдесетина километра северно от града…

Мара кимна:

— Близо до северния му край има мочурливо островче.

— Точно така. Ела там с „Небесен път“ и ще се разменим — той вдигна поглед към надвисналия над него кораб и продължи: — Ако смяташ, че ще е безопасно да го местиш.

— Засега не би трябвало да има никакви проблеми — отвърна тя. — Траун ми каза, че е отменил заповедите за издирване и задържане за останалите от групата. Но най- добре ще е да изчезнете веднага след като аз потегля. Когато — стига да успея — измъкна Карде, адмиралът отново ще хвърли по дирите ви флотата. Преди да потеглиш, направи цялостен преглед на „Небесен път“. Почти съм сигурна, че на него има устройство за проследяване, иначе просто не виждам как Траун успя да ни приклещи по този начин — устната й леко потрепери, но тя продължи спокойно: — И доколкото го познавам, вероятно е пуснал някого по следите ми. Ще трябва да се отърва от него, преди да напусна планетата.

— За това мога да ти помогна — каза мрачно Авис. — Нали, така или иначе, ще се махаме от тук.

— Да — Мара замълча, опитваше се да се сети дали има още нещо. — Май това е всичко. Да тръгваме.

— Добре — Авис се поколеба и каза сериозно: — Все още не знам на чия страна си, Мара. Но ако си на нашата… късмет.

Тя кимна, на гърлото й беше заседнала тежка буца.

— Благодаря.

Два часа по-късно Мара седеше в пилотското кресло в кабината на реактивния изтребител. Отправи се към дълбокия космос, а в главата й нахлу странно и неприятно усещане за нещо вече видяно. Точно с такъв кораб само преди няколко седмици беше излетяла над гората в Миркр в преследване на избягалия затворник. Сега като в някакво изкривено повторение на историята тя отново преследваше Люк Скайуокър. Само че не за да го убие, нито пък да го залови. Този път искаше да го помоли за помощ.