Евгений Гуляковски
Сезонът на мъглите (15)

6

Ротанов знаеше, че трябва да се прицели много точно. Разстоянието не беше голямо, изискваше заряд с минимална мощност, а това намаляваше зоната на поражение. Той пое дълбоко въздух, изпусна го, спря дишането и опря лакътя на лявата си ръка, с която насочваше дулото на пулсатора, в бедрото. Дулото престана да подскача. Кръстчето на оптическия мерник се закова в средата на пътеката. Откъде ли се е взела тук тази пътека? Но въпросът го разсея и той го пропъди. Сега в мерника попаднаха горящи храсталаци, изглежда, огънят бе допълзял до тях по тлеещия от топлинния удар мъх и те неочаквано и едновременно бяха пламнали.

Ето че в горната част на мерника попаднаха стъпалата на синглита. Сега врагът ще бъде унищожен. Малко по малко се показаха краката му, после коремът, гърдите, главата… Отдавна трябваше да стреля, а ръката му сякаш замръзна на спусъка. Пред очите му все още стоеше зловещата картина на горящия храсталак и нито желанието да отмъсти, нито люсовете, нищо не можеше да го накара да стреля. Пропуска момента. Противникът го забеляза, но не трепна, не се опита да избяга, не вдигна оръжие, просто продължи по пътеката право срещу него с някаква ужасяваща обреченост, без да направи какъвто и да е опит да се спаси. С всяка негова крачка Ротанов все по-ниско отпускаше дулото на пулсатора, защото нямаше нищо по-глупаво от това да насочиш оръжие срещу един невъоръжен, дори когато той не е човек.

Синглитът спря на четири-пет крачки от него, пулсаторът се люлееше на рамото на Ротанов с дулото надолу, но това не означаваше нищо. Той имаше време да го вдигне и да стреля, ако врагът се опита неочаквано да се нахвърли. Но синглитът нямаше такова намерение, той просто стоеше и се усмихваше, и в усмивката му Ротанов с ужас откри нещо познато.

— Здравей, пилоте. Този път май ролите ни са разменени? Помниш ли склада?

За миг всичко заплува пред очите на Ротанов — нощната гора, пламтящият храсталак и тази зловеща усмивка.

— Филин, че аз за малко да те застрелям!

— Жалко, че не го направи, защото аз не съм Филин, а синглит. Бях Филин, но вече не съм. Но щом останах жив, можем ли да поговорим?

И Ротанов веднага му повярва, защото Филин не можеше да мине нощем през гората и да остане Филин, а щом е тук, друго не можеше и да бъде. Не е Филин, а синглит. И странно, но това не променяше абсолютно нищо, защото той все пак беше Филин, с неговата червеникава разчорлена брада, със зловещата усмивка, с неравните, проядени от кариес зъби… И това лице до края на живота щеше да му се привижда, ако беше натиснал спусъка.

— Е, разказвай. Разказвай къде изчезна.

Странен беше този разговор край догарящия храст.

Филин разправяше подробно, без да бърза, явно през тези дълги дни бе потискал в себе си желанието да сподели всичко и най-после бе намерил достоен слушател. Разказа му за огромния град-дом, за тъгата си, за това, как е бягал към реката и как лека-полека се е превръщал в синглит. Не пропусна да спомене и за мечтата си да отмъсти на онези, които опропастиха живота му и му отнеха приятелите, бъдещето, целта… И за това, как постепенно мечтата му е помръквала, защото в замяна те му бяха предложили други приятели, друго бъдеще, друг, чужд, но по своему прекрасен живот, които той въпреки всичко не искаше да приеме, както хората не искат да приемат подправен документ, дори когато майсторството на фалшификата превъзхожда оригинала по красота и достоверност, просто защото е фалшификат.

Той завърши своя разказ. Двамата мълчаха, загледани в догарящия храсталак. Времето сякаш бе спряло и току-що разказаното от Филин беше само една зловеща приказка, кошмарен сън без продължение. Ей сега ще се събудят, ще изгрее слънцето, мъглата ще се разсее… Ала слънцето все не изгряваше, само храстът догоря, със съскане угаснаха последните огнени очи на въгленчетата, лицата им се сляха с мрака и едва тогава Ротанов наруши мълчанието.

— И какво ще правим по-нататък? Защо си ме търсил?

— Виж, това и на мен не ми е съвсем ясно. Повярвах на наставника, че ти можеш нещо да промениш, да оправиш. Като че ли е възможно. Както и да е. Обещах да те заведа на поляната, там, където преминава цикълът. Да вървим.

Ротанов започна да го гризе съвестта, сякаш бе виновен, че нищо не е успял да измисли и е излъгал надеждите му, сякаш бе виновен, че е останал човек, докато Филин вече не беше и никога нямаше да бъде човек.

Ротанов събра всичките си сили, за да стане и да прекрачи в сгъстилата се мъгла след тази светла, почти нереална в тъмнината фигура, която само преди месец принадлежеше на здравия младеж на име Филин, превърнал се сега в синглит, в почти призрак, във фантом от зловеща приказка. И той, инспектор Ротанов, беше отговорен за неговата трагедия, защото не разбра навреме как стоят нещата, не взе мерки, не съумя нито да оправи, нито да вникне в положението на тази планета и ето че сега тътри крака в мрака неизвестно накъде. Мислеше си, че всеки, които се е родил, има право да остане човек до самата си смърт и никой не трябва да посяга на това право. Но все пак посегнаха. А щом е така, неговата задача като инспектор е пределно ясна — да направи веднъж завинаги това невъзможно, а не да си пълни главата със сложни проблеми. Взе това просто решение и веднага му поолекна.

Пътеката ги водеше към върха на хълма. Храсталаците се разредиха, вятърът разнасяше мъглата и затова тук беше малко по-светло. За миг-два между разкъсалите се облаци се показаха звезди. Отдолу, оттам, където доскоро седяха край горящия храст, повяваше влажен студ и не се виждаше никаква светлинка. Влагата бе угасила и последните въгленчета от пожара. Филин забави крачка, дочака Ротанов да го настигне и двамата продължиха заедно.

— Стигнахме. Тъдява е. Май нещо ми прилошава. Вие ми се свят. И ме обзема страх. Остани с мен, скоро ще започне…

Ротанов не попита нищо, само си помисли какъв ли ужас би изпитал той, щом такъв един смелчага като Филин си признава, че го е страх. И стисна по-здраво пулсатора. Под краката им проскърцваха дребните камъчета и попарената от студа трева, но все още бодлива и еластична като стоманена четка. Сега двамата вървяха бавно, мълчаливо, почти тържествено, сякаш участвуваха в някаква тайнствена церемония на тази налудничава планета. До върха, където вече се съзираше широко открито пространство, оставаха само двадесет-тридесет крачки и Ротанов почувствува, че Филин незабелязано се притисна до него, като че ли в този враждебен и студен свят той беше единствената му закрила.

— Може би за теб ще е по-добре да не отиваш по-нататък?

— Вече не мога да се върна. Краката не ме слушат, нещо ме тегли като магнит. Не искам, но не мога…

— Защо мълча досега? — той го сграбчи за рамото и се опита да го спре. Филин тъжно поклати глава.

— И това няма да помогне. Вече е късно. Отдавна сме в зоната. Какво мога да направя? Аз съм синглит и трябва да живея като синглит. Пък и нищо няма да разбереш без мен. Да вървим. И без туй закъснях. Усещам отвътре ужасен студ, сякаш вътрешностите ми са се вледенили… Ние не можем да живеем толкова дълго време без слънце.

Изведнъж Ротанов си представи, че скоро по тази пътека, може би подтискайки същия вледеняващ страх, е дошла и тя. Започна да разбира защо го помоли да не я изпраща в нейния последен път. Някъде беше прочел, че в дълбока древност е имало такъв път. Път към ешафода…

За да разбере един човек от двадесет и трети век какво означават тези думи, непременно трябва да извърви този път. Но идва краят на кошмара. Той ще направи всичко възможно повече никой да не излита този ужас.

Двамата виждаха далеч пред себе си в сивкавия бисерен полумрак. Тук нощите не бяха толкова тъмни, колкото са на Земята. И причина за това бяха едрите ниски звезди, само облаците и разпокъсаната мъглива пелена им пречеха да разгледат добре какво става на просторната стръмна поляна, разположена на върха на хълма. Храсталаците свършиха и двамата спряха.

Бяха стигнали досами поляната. За миг Ротанов забрави за Филин, поразен от открилата се пред погледа му гледка. Цялата поляна беше осеяна с някакви неизвестни предмети, които излъчваха слаба синкава светлина. Бяха толкова много, че поляната приличаше на нощно небе, покрито от край до край със странни, студени звезди. Най-близките предмети бяха почти в краката му и когато се вгледа в тях, той разбра какво представляват. Макар и мъждива, трептяща, светлината беше достатъчна, за да се видят тревата и овлажнелите клонки на гъсталака.

Заоблените извити страни на предметите, сякаш изваяни от непознат скулптор, бяха усукани по един чудноват начин, като се съединяваха една с друга в изтънялата си част. Дори при едно по-внимателно вглеждане трудно можеше да се отгатне формата на предмета.

Колко ли ги има тук? Хиляди? Десетки хиляди? Кой и защо ги беше донесъл на тази поляна? Ротанов трепна и рязко се обърна назад, защото някъде до него стана нещо. На мястото, където току-що стоеше Филин, се кълбеше плътен безформен мъглив облак. Постепенно той се разля, промени формата си, изтегли се нагоре като гъбообразен стълб, после се откъсна от земята и някак бавно, неохотно се устреми нагоре.

До основата на стълба Ротанов забеляза още един светещ предмет. Можеше да се закълне, че преди минута го нямаше там. Вдигна глава нагоре, като се опита да проследи посоката на мъгливия шлейф, в които се превърна Филин само преди миг. Ниско над поляната висеше плътен облак. Мъглявината се вмъкна в него, сякаш всмукана от облака, чу се тихо примляскване.

Облакът едва забележимо се люлееше. По него от край до край преминаваха светлинни вълни, слабо трептене на границата на видимостта ги съпровождашс в зелено, розово и светлосиньо.

Вълните следваха една след друга и безшумно изчезваха, осветени по краищата от рояк искрици. Картината може би беше красива. Ала той почувствува някаква странна апатия, тъй като всичко, което ставаше, беше толкова чуждо и нечовешко, че бе изгубило оня първобитен ужас, който го съпроводи до поляната. Вече не изпитваше нито гняв, пито страх, а само горчивина и лека тъга, които обземат човек винаги, когато попадне на гробище, защото тази гнилоч, пръсната из поляната, напомняше гробище.

„Ето че най-после се добрах до гнилото сърце на тая проклета планета“ — каза си той, но не изпита нито радост, нито удовлетворение. Усети някаква странна двойственост, все едно че в него се беше събудил нов, непознат човек и той някак насмешливо и тъжно наблюдаваше сега предишния Ротанов, които дойде на поляната, стиснал оръжието, готов да отмъщава, да съди и да изпълни присъдата, без да има никакво право нито на едното, нито на другото, само защото онова, което видя, излизаше извън рамките на обичайните човешки представи за морал и логика.

Той не можеше да насочи огнения смерч към тези кристали, в които, подобно на спорите, се пазеха зародиши на живота. Всичко, което е било и ще бъде Филин, тя, Берг и десетки други същества, способни да се огорчават, радват, страдат… В пламъка щеше да настъпи само краят.

Не, той им подари този странен втори живот и нямаше право да им го отнема. Обърна се и бавно затътра крака обратно. При всяка крачка пулсаторът болезнено го удряше по рамото. Спря се и ядосано пъхна в раницата безполезното, безсмислено тук оръжие.

Поляната се разстилаше пред него притихнала и необикновена и въпреки всичко повече приличаше на нощно небе, отколкото на гробище. „Нищо не сме ви сторили… Защо тогава?“ — тихо попита той и като не получи отговор, реши да продължи нататък, но изведнъж се закова. Отговорът се криеше някъде тук, съвсем близо. Ето че всичко се подреждаше, всички онези сведения и факти, които се въртяха в главата му до този момент като някаква каша, застанаха на мястото си.

„Има такъв комар… Преди да снесе яйцето си, той трябва да се напие с човешка кръв“ — беше му казал инженерът, но той не му повярва.

„Вие сте абсолютно нормален, абсолютно“ — рече му докторът, когато му направи пълно изследване след първата среща с люса. И се оказа, че той единствен в колонията не беше пострадал от контакта с него.

„Люсовете не проявяват зла воля — обясни му тогава докторът, — те представляват само една молекулярна суспенсия, рояк мушици с твърде елементарна програма на поведение.“ И това беше важно. Откъде се е взела тази програма, която кара люсовете да нападат хора, именно хора. Наистина не всички, тъй като на някои от тях нападението не причинява вреда, затова пък на други… „Хибернизацията отслабва наследствеността, а всички ние сме потомци на осакатените при полета хора.“ „С други думи, люсът не може да навреди на здрав човек, тъй ли?“ — попита той тогава, но не получи отговор. Сега знаеше съвсем точно, че е така. И още…

Навремето, след като проучи всички материали, с които разполагаше, той стигна до извода, че обществото на синглитите е като раков тумор, които може да се развива само за сметка на хората. Сега знаеше още един важен факт. Те не могат да се размножават самостоятелно и се развиват само за сметка на хората, но не на всички. Не на всички, а само на болните! Дори ако са болни само от тяхна гледна точка, това е без значение, защото в края на краищата болните хора се превръщат в здрави синглити. Главата му се замая от тези мисли. Стигна до края на поляната и спря, седна на земята. Наоколо цареше мъртва тишина, а от пъстроцветното блещукане над главата му неговите мисли се подреждаха, сякаш облакът му помагаше да разсъждава. Изведнъж го озари едно толкова важно предположение, че той тутакси забрави за всичко друго.

Нещо беше нарушено в генетичния код на колонистите, нещо, което от гледна точка на люсовете ги правеше подходящи да бъдат нападани. Дали това не бе причината за тяхната трагедия? Ако е така, получава се много странна, но напълно логична верига, твърде странна и твърде логична, за да бъде само случайно стечение на обстоятелствата. Люсовете избягват здравите и нападат болните… Или старите? Превръщат ги в синглити. В здрави млади синглити.

Нали при синглитите няма старци. Ами ако предположим, че това не е случайно? „Не могат да бъдат случайни толкова много съвпадения! Ами да! Хайде по-смело! — въодушеви се той. — Да допуснем, че ренитите са програмирали люсовете така, че те могат да запазят като личност един стар или умиращ човек, могат да му дадат нов дълъг живот. Живот, които се различава от човешкия, но е интересен, изпълнен е с творчество, търсене, борба, изкуство, любов, с усещането, че живееш! Нима съществува човек, които може да се откаже от това?!“

Колко ли живеят синглитите, може би стотици години? Голям дар, ето какво намери във вътрешността на този раков тумор, в самата му сърцевина. Ето какво се криеше зад всички мръсни наслойки, зад грешките и трагичните случайности, зад нелепото стечение на обстоятелствата, неразбирането и страха…

Но и люсовете не губят нищо. За сметка на човека те придобиват индивидуалност, стават личности, а на човека даряват втори живот. Добра симбиоза… Особено ако се поправят всички грешки, ако се премахне неразбирането и контактът на човека с люсовете стане абсолютно доброволен. А че ще има много доброволци, в това той не се съмняваше. И то беше като че ли най-важното. Основното нещо на този проблем. Ротанов стана и още веднъж огледа поляната. Сега светлинките в студената трева вече не му приличаха на гнилоч, а по-скоро на светулки.

Пламъчета на живота, безкраен като нощното небе. „Ако искаш, ще те почакам“ — каза му тя на сбогуване. Ще минат още четиридесет или петдесет години. Той ще се умори от далечните космически пътища, ще грохне, ще го нападнат болести, ще го налегне старостта. И тогава, кой знае, може би ще му се прииска да започне всичко отначало? През всичките тия дълги години някой ще го чака на тази планета. Времето няма власт над човешката същност, над добрината, над любовта. Сега, когато затвори кръга, той разбра, че пътят, които някога го отведе от далечната Реана през бездната на пространството и времето, се върна в своята изначална точка. През белезникавата мараня на мъглата Ротанов видя образа на жена, родена на тази планета преди хилядолетия. Жена, която независимо от всичко той намери отново тук и отново я загуби. Пътят на живота беше безкраен. Той бе в началото на нов кръг.