Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ротанов (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Сезон туманов [Белые колокола Реаны], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 37 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

СЕЗОНЪТ НА МЪГЛИТЕ. 1986. Изд. Отечество, София. Биб. Фантастика, No.40. Роман. Превод: Елена МАТЕВА [Сезон туманов Евгений Гуляковский (1980; 1982)]. Предговор: Фантастичния свят на Евгений Гуляковски — Васил РАЙКОВ — с.5–7. Художник: Васил МИОВСКИ. Печат: ДП „Д. Найденов“, Велико Търнова. Формат: 70×100/32. Печатни коли: 23.50. Тираж: 92 117 бр. Страници: 372. Цена: 0.99 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Оправяне на кавички (Мандор)
  3. — Добавяне

3

Дните се нижеха един след друг и Фил лека полека свикна с новото си състояние. Както и преди, той не се чувствуваше синглит, все още тъгуваше за другарите си, за всичко, което му принадлежеше, когато беше човек. Но и сегашният свят беше достатъчно разнообразен и интересен за него.

Всеки ден той му предлагаше по нещо непознато и постепенно тъгата по предишния живот позаглъхна. Да се приспособи и да преживее първите най-трудни дни му помогна и стаята, грижливо възстановила частица от неговия стар свят. Скоро забеляза, че все по-рядко изпитва нужда да се уедини. Много интересни неща го очакваха в многобройните зали-лаборатории, в просторния живописен парк. Новите знания, които можеше веднага да провери в лабораториите, лека-полека променяха интересите му и пораждаха у него нови мисли. Сприятели се и с неколцина синглити. Двамата с Ел, както нарече той своята червенокоса приятелка, често посещаваха залите за образна хармония. Фил се научи да не издава истинските си чувства по време на сеансите, за да не пречи на останалите да споделят помежду си радостта. Дългите разходки по морското дъно още повече го сближиха с Ел и ако можеше да бъде съвсем обективен, вероятно щеше да признае, че сегашният му живот не е по-лош от другия, който загуби завинаги. Само дето постоянно се измъчваше от мисълта, че всичко това е само почивка. Подготовка. Рано или късно от него ще направят войник, но на страната на враговете. Фил не беше забравил, че извън стените на тази прекрасна сграда се води жестока кръвопролитна война срещу доскорошните му другари.

Ако не бяха тези мисли, ако не беше страхът, че него просто го подмамват, сигурно нямаше да тъгува толкова и приспособяването му към света на синглитите щеше да протече много по-безболезнено и бързо. Но какво можеше да направи той — оставаше му само да чака и да пази в себе си спомена, остатъка от предишната омраза, та в решителния миг да не отстъпи, да не стане предател.

Човек или синглит, той щеше да се презира, ако грабне оръжие и го насочи срещу хората, които го бяха възпитали и отгледали. А щом е така, не бива да се отпуска, не бива да забравя. И той се стараеше. Най-много му тежеше неизвестността, свързана с тайнствените преобразования, които очакваха всеки синглит по време на преминаването в новия цикъл. Той подозираше, че именно тогава с него ще се случи онова, от което толкова се страхуваше. Всичко говореше, че този ден наближава. Вече не пристигаха влакове с нови групи синглити. Животът в огромния град-дом постепенно забави своя ритъм. Една сутрин той откри, че всички лаборатории в центъра са прекратили работа. По коридорите и по алеите в парка срещаше замислени, забързани към гарата синглити. А за него сякаш бяха забравили… Фил отиде на гарата и изпрати няколко влака. Никой не го покани да присъствува на това масово заминаване, никой не го накара и да остане. Те като че ли не се интересуваха от него. Вече не можеше да улови нито една тяхна мисъл. Фил си помисли, че войната може би е преминала в някаква нова фаза. Колонията е получила подкрепление, свързала се е със Земята и сега синглитите са заплашени от пълно унищожение, неговият нов свят ще бъде пометен, разрушен и той, след като вече не е човек, ще престане да бъде и синглит. Ще представлява едно същество без минало и бъдеще. Тази мисъл го накара да изтръпне и той си каза: „Ето, започна се. Те ти показаха онова, което ще загубиш. Още съвсем малко усилия и ти ще хукнеш да спасяваш новата си колиба. Не! Това няма да стане!“

Фил се обърна и с решителна крачка се отдалечи от гарата. Трябва да намери Ел, докато не е заминала, и да разбере какво е станало.

Спомни си как бягаше през гората. В края на краищата и това бе изход. Можеше да излезе при предните постове на базата. И това щеше да бъде естествен и справедлив край. Спомни си как веднъж на разсъмване, когато беше на пост, от гората излезе един синглит. Излезе и тръгна право срещу него, без да спира, без да обръща внимание на виковете му. Ослепителен пламък прекъсна неговия път. Едва сега Фил разбра колко дълъг и нелек е бил този път.

Обикновено двамата с Ел се срещаха на плажа, тя нямаше своя стая, обяснението й бе, че желанието да си сам се проявява единствено в първия цикъл. Плажът беше безлюден. Вълните връхлитаха върху пустинния бряг, покрит с мек копринен пясък. Двамата с Ел прекараха много часове тук и най-често мълчаха. Нямаха общи спомени, а тя не обичаше да говори за миналото си, впрочем, както и той. Фил забеляза, че всичко, което бе свързано с човешкия живот, беше станало своеобразно табу за синглитите. Не че бе забранено да се говори или да се мисли за него, просто беше невъзпитано, защото причиняваше на събеседника неволна болка. Едва сега той се сети, че синглитите са много по-уязвими, отколкото изглеждаха на пръв поглед, и че никакви цикли не могат да заличат напълно болката и мъката по загубеното човешко минало.

Ел работеше в биологическата лаборатория на центъра. Но заниманията си там тя не смяташе за работа. И той я разбираше, сам увлечен от опитите, които правеше тя. Вероятно за това увлечение допринесе и липсата на определено време за занимания. Нещо повече, те не бяха задължителни и така се превърнаха в своеобразна игра, в развлечение.

Всички врати бяха отворени. И преди не ги заключваха, с изключение на онези, които водеха към опасните помещения или самостоятелните стаи на новаците.

Докато Фил се разхождаше по плажа, сградата напълно опустя. Струваше му се невъзможно Ел да е заминала, без да му се обади.

Но цялата апаратура бе изключена от мрежата и покрита с калъфи, нечии грижливи ръце бяха подготвили лабораторията за продължителен престой. Сградата беше като заспала. Той още половин час обикаля из коридорите и залите, спомняйки си неволно първия ден, когато тичаше от коридор в коридор като подгонено бездомно кученце. Сега поне си имаше стая и не му оставаше нищо друго, освен да се скрие там от своя страх и самотата.

До масата седеше непознат русокос синглит и замислено въртеше в ръце стъклената статуетка. Фил се стъписа от изненада. При синглитите не беше прието да се влиза в чужда стая без разрешение. Грубото нахълтване не предвещаваше нищо добро.