Евгений Гуляковски
Сезонът на мъглите (13)

4

Ротанов сякаш плуваше в мътно безбрежно море. Когато напусна града, още се надяваше, търсеше нещо. Какво? Вече не знаеше. Макар че ако напрегнеше паметта си, щеше да си спомни, че доскоро имаше съвсем определена цел — да настигне синглитите, които бяха напуснали града, да намери мястото, където отиваха, водени от някаква неизвестна, тайнствена причина… Но от час на час целта ставаше все по-неясна, сякаш мъглата, която го заобикаляше, проникваше в главата му, пречеше му да мисли и го объркваше. Нали Ротанов искаше да открие не само мястото… Не само отговора на загадката на тази планета. Той търсеше жената, по-точно синглитката. Той изпълни последната й молба, позволи й да си отиде, завинаги да изчезне в белезникавото блато и заплати твърде скъпо.

Обрече се да върви по един път без начало и край. И сега цял живот щеше да броди все така, залутан в мъглата, без да знае накъде и защо.

Умората вече се обаждаше. Той все по-често се спъваше, отдавна бе загубил представа за времето и пространството. Понякога му се струваше, че откак се помни все се влачи в тази еднообразна сива каша и ще върви още дълги години, без каквато и да е надежда да стигне до края.

За миг му се стори, че в мъглата изгря познатото му земно слънце. Ярките му лъчи разкъсаха студените пипала на мъглата, облъхна го топъл вятър, който издуха лепкавата мръсотия от лицето му, а отблясъците от горящите дървета осветиха склона на хълма, по който вървеше. Съзнанието му отново възвърна предишната си спокойна яснота, мислите му се подредиха.

Всичко се опрости и избистри. Той беше инспектор. Имаше инструкции, в тях можеше да намери отговор и на най-сложните въпроси. Прост и ясен отговор. С някаква част от съзнанието си долавяше, че с него не всичко е наред. Прокалено дълго вървя, много се умори. Нападенията на люсовете сигурно бяха оставили някаква следа.

Ротанов извади манерката с вода, но не успя да отпие и глътка. От склона към него се спускаше дребна фигура, която отдалеч напомняше на човек. По походката веднага разбра, че е синглит. Дали да се скрие? Или да тръгне след него? Да опита да го заговори? Сега му се струваше много трудно да вземе решение.

Дулото на пулсатора описа къса дъга, насочвайки се към пътеката, по която вървеше синглитът. Сега трябва да го изчака още двадесетина крачки, докато излезе на открито, и да натисне спусъка.