Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ротанов (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Сезон туманов [Белые колокола Реаны], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 37 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

СЕЗОНЪТ НА МЪГЛИТЕ. 1986. Изд. Отечество, София. Биб. Фантастика, No.40. Роман. Превод: Елена МАТЕВА [Сезон туманов Евгений Гуляковский (1980; 1982)]. Предговор: Фантастичния свят на Евгений Гуляковски — Васил РАЙКОВ — с.5–7. Художник: Васил МИОВСКИ. Печат: ДП „Д. Найденов“, Велико Търнова. Формат: 70×100/32. Печатни коли: 23.50. Тираж: 92 117 бр. Страници: 372. Цена: 0.99 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Оправяне на кавички (Мандор)
  3. — Добавяне

6

Филин се измъкна от града подозрително лесно, но това не го зарадва, защото след такава упорита улична схватка не можеха да го пуснат така просто, което означаваше, че му готвят нещо. Досега синглитите не смееха да ги преследват извън покрайнините. Те бяха майстори на изненадите. Да вземем за пример историята с пилота — колко умело организираха засадата. Дори той с богатия си опит не я забеляза веднага и те успяха да му отрежат пътя. Почти сигурно е, че са го хванали. Сега ще трябва да го освободят. Ако се беше случило по-рано, задачата нямаше да е толкова трудна. През лятото превъзходството в уличните битки беше тяхно. Съвсем друго е сега, непосредствено преди сезона на мъглите, когато нощем не можеш и носа си да покажеш от пещерите. Филин престана да размишлява, защото беше свикнал да решава практическите задачи в процеса на работата с действие, а не със сложни разсъждения. Знаеше, че щом се добере до своите и се върне с отряда в града, ще освободят пилота. Червеникавият прахоляк под краката му се смени с гладки полупрозрачни камъни. Огрени от залязващите лъчи на слънцето, те изглеждаха красиви. Множество цветни зайчета играеха по полираната повърхност на като че ли осветените отвътре камъни. Той не обичаше това място. Камъните бяха хлъзгави и при всяка крачка отскачаха, тъй че човек трябваше да е необикновено пъргав, за да мине оттук.

Скоро щеше да се покаже четвърти пост. Камъните свършиха и той започна да се провира през храсталаците, които обграждаха поста. Такива постове опасваха целия град в радиус от десет километра и служеха като опорна база за дневните операции. Но през нощта там нямаше хора. Четвърти пост бе поставен неотдавна, два дни преди последното му отиване в града. Още не го бяха използували, а Филин предпочиташе да подбира за връщане тъкмо такива резервни постове, които не бяха известни на синглитите. Дългите години война го бяха научили да бъде предпазлив. Постът представляваше малка дървена къщурка, свряна в дебрите на гората. Там трябваше да дежурят трима. Той не помнеше всички. Лично бе назначил само старшия на групата и това беше Гей, младеж, на когото Филин тайно симпатизираше, макар и да не го показваше. Смяташе сантименталностите между мъжете не само за излишни, но и вредни за боеца. Ето че къщурката се появи сред гъсталаците и Филин вече предвкусваше удоволствието от апетитна храна, кратката почивка и искрената радост на Гей, която тъй и не можа да го научи да скрива. Време беше часовият да го забележи. Той нарочно стъпваше невнимателно и шумно чупеше клонките, за да успее часовият да го види отдалеч. Петдесет метра, четиридесет… Фил спря. Тук имаше нещо подозрително. Подробно огледа мястото около къщичката и забеляза, че близките храсталаци са напълно неподвижни, вратата е полуотворена, а пред се въргалят консервени кутии. Гей никога нямаше да ги хвърли тук. Пък и никой от останалите нямаше да го направи.

Много се набиват в очи. Филин бавно и безшумно се отпусна на тревата, потъна в нея, изчезна. Сега не можеха да го открият дори и да бяха на метър от мястото, където лежеше. Синьо-зеленото маскировачно яке, което никак не подхождаше за града, тук се сливаше напълно с растителността наоколо. Мина час. Като че ли в къщурката и около нея нямаше жива душа, ала Филин вече знаеше, че не е така. Златист торен бръмбар, едър колкото кокошка, жужеше над гъсталаците на около три метра вдясно от къщичката. Той ту кацаше, ту излиташе, описваше къси кръгове и отново кацаше. Явно, че нещо го привличаше там. Не беше трудно да си представи какво е то… Филин така стисна юмруци, че китките му побеляха, после бавно запълзя между храстите. Задмина къщурката и се насочи към мястото, където се въртеше бръмбарът, на противоположната страна. Гей лежеше по очи в тревата, прикрил глава с ръце. Както и очакваше, върху тялото му нямаше никаква раничка. Пълно изтощение, сетне шок. Те бяха измъкнали от него всичко, което доскоро беше Гей, и бе останало само това ненужно тяло… Известно време животът още е мъждукал в него. Сега то беше безжизнено, а Гей бе умрял много по-рано. Мъката и болката от загубата го накараха да забрави за опасността. Филин стреля два пъти в торния бръмбар с топлинния пистолет. Ярките припламвания можеха да бъдат забелязани отдалеч, но вече му беше все едно. Той взе на ръце тялото на Гей и влезе в къщичката. Вътре нямаше никой. Навсякъде се търкаляха разхвърляни предмети, мебелите бяха изпочупени.

Огледа се безпомощно — нямаше къде да постави Гей. От масата нищо не бе останало. Най-после го положи на пода и дълго стоя край него. Рано или късно и той щеше да лежи точно така и добре ще бъде, ако някой от другарите му успее да се прости с него. Рядко намираха телата на загиналите в борбата, чийто край не се виждаше.

Филин малко по малко започна да се отърсва от непреодолимата мъка, защото мислите му през цялото време неволно се вкопчваха в нещо важно, за което той нямаше право да забравя…

Постът, разбира се, си е пост. За него никой не знаеше, почти никой. Случайно ли са го открили? Не. Изключено е. За да изненадат поста, трябва да знаят къде да го търсят, необходими са им точни сведения кога там има хора, защото да правят засада в самия пост е безполезно и опасно. Там се пазеха мини, капани, уреди за откриване и те го знаеха… Освен всичко друго,за да заловят хората живи, а те винаги целяха точно това, защото за тия проклети паяци убитите в схватките нямаха никаква цена. Тъй че, за да ги хванат живи, е трябвало да знаят местата, където са поставени постовете. А местоположението им освен на него и на наряда бе известно само на двама души. Напоследък техните предни постове даваха много повече жертви. Зачестиха случаите на засади и капани именно там, където щяха да преминат хора. Много зачестиха. По този въпрос ще помисли после. Когато погребе Гей и догони онези, кои то са били тук преди едно денонощие. Едва ли са отишли далеч. За подобна операция вероятно са помъкнали със себе си много нещо.

Налага се да бъде двойно по-внимателен, базата на всяка цена трябва да получи известието за пилота. Знаеше, че няма право да рискува, но не можеше да се промени, нямаше да намери покой, докато убийците на Гей се разхождаха из тази гора. Обиколи три пъти къщичката и най-после откри следа. Не са се пазили много-много. Изглежда, вече съвсем не се страхуваха. Значи са знаели, че през близката седмица никой няма да дойде тук. Той сам избра този пост в последния момент, преди да се върне. Проправената през храсталаците пътечка отиваше на юг, но той без затруднение вървеше по следата дори тогава, кога то пътечката изчезваше.

Настигна отряда на синглитите малко преди залез слънце. Нямаше време за губене. Дванадесет прегърбени фигури с тежки раници се провираха през гъсталака. Чуваха се от двеста метра. Предните носеха тежко реактивно оръдие и куба на електронния търсач. Трябваше да ги ликвидира наведнъж, с един удар, защото оцелеят ли, докато се мръкне, лошо му се пишеше. Той извади излъчвателя, нагласи предпазителя на делението за максимална мощност и изпрати по тях в гръб широк до краен предел лъч. Но малко закъсня. Онзи, който вървеше отпред с търсача, нададе предупредителен вик. И преди Филин да смогне да премести излъчвателя на необходимия ъгъл, шестима или седмина от тях вече бяха залегнали в тревата. Той повали четирима, но лъчът не до стигна до онези на земята — пречеха мокрите гъсти храсталаци.

Нищо не можеше да направи. Трябваше да се оттегли. А сега те щяха да го заобиколят в гръб.

В търсача вероятно имаше касета с образец от неговата миризма. Те знаеха кой ги е нападнал и можеха да следят всички негови маневри. Положението ставаше извънредно опасно за него. Приличаше на двубой между зрящи и слепец. Те можеха да контролират всяка негова крачка на разстояние от сто метра, а в бързо спускащия се мрак той губеше последната възможност да се ориентира и беше принуден да прекрати преследването, да свърне към базата — вече нямаше време, всеки миг щяха да се появят люсовете. Слезе в тясна падина, която преминаваше в дълбоко дере, и хукна по него, като се мъчеше да се отърве от преследвачите си. Но дерето свърши и преди да се изкачи на върха, спря и се ослуша. Вдясно от него, откъм края на склона, се чуваше някакво шумолене. Значи са се досетили, изпреварили са го и той загуби още една точка в този двубой, може би последната…

Сега ще трябва да се катери, изложен на техните изстрели, и ако се помае още макар и секунда, те ще го заловят точно тук. Той се юрна нагоре по левия склон. „Само да се измъкна веднъж от това проклето дере, преди да започнат да стрелят!“ Но не успя. Първият изстрел го настигна на два-три метра, преди да се добере до горе. Снарядът на реактивното оръдие попадна малко по-ниско и взривната вълна го изхвърли почти на върха. За щастие не за губи съзнание. С един скок се измъкна от дерето и веднага залегна на земята.

Като оставяше подире си дълъг димен шлейф, над главата му просвистя снаряд и се заби в дърветата някъде встрани. Вече не можеха да го стигнат. Ще трябва първо да преодолеят дерето и те естествено не са толкова глупави, за да се навират под неговите изстрели. Значи ще го заобиколят.

Той прецени, че разполага с още четири-пет минути и разкопча якето си. Дясната му ръка от китката до лакътя беше моравочервена. Едва сега почувствува болката от удара. Филин порови в своята вехта торба, извади от дъното и парцалче, в което бе вързал коренче от красана, смеси сухия прах с шепа вода от манерката и старателно намаза натъртеното място. Болката понамаля. Лекарството подействува мигновено, без него не тръгваше на път нито един ловец.

Сега трябваше да измисли нещо, да потърси изход за минутите, които му оставаха. Не го ли стори, продължи ли да действува слепешката, скоро ще го убият, ако не синглитите, то люсовете… Времето му е малко, там е работата. Късно ги нападна, преди да залезе слънцето…

Пък и този търсач с неговата миризма… Няма да се измъкне от тях, не ще успее да се скрие, ще трябва да приеме последния бой. Не току-тъй предчувствуваше, че ще се случи нещо лошо, когато толкова лесно се измъкна от града. Те са имали касетата и кой знае откъде са научили за неговите намерения. Ликвидираният пост беше добра примамка. Май този път влезе в капана.

Не можа да му помогне дори големият опит.

Филин предпазливо се надигна, огледа се, за да разбере от коя страна ще дойдат. Ръката вече не го болеше, затова пък чувствуваше слабост. Ушите му бучаха, гадеше му се, контузията напомняше за себе си. Сигурно бученето му попречи да чуе шума зад гърба си. И когато от храстите върху него се хвърли първият от тях, вече бе късно. Той го отхвърли, освободи се, но останали те бяха тук, бяха пристигнали по-рано, отколкото очакваше, и сега към него от всички страни враждебно бяха насочени късите дула на лъчевите пушки. Вече нямаше какво да губи. Единственото, което му оставаше, бе да ги предизвика да стрелят, за да не попадне жив в ръцете им като Гей. Филин отскочи встрани, падна и се изтърколи в гъсталаците, очаквайки всеки миг последния парещ изстрел. Но никой не стреля, сметката му излезе крива. Метнаха отгоре му мрежа и после завързаха краищата й. „Всичко са предвидили. Като че отиват на лов за животни.“ Веднъж-дваж се опита да се освободи, ала видя пред лицето си здравото влакно на мрежата, което не можеше да разкъса дори оксижен, краката му отмаляха и той затвори очи: „Край. Не отидох много далеч от теб, Гей. Ето че дойде и моят ред.“ Всяка вечер откъм гората плъзваха гъсти облаци мъгла. Засега се появяваха само нощем, но по-късно, когато щеше да се повиши влажността на въздуха и да спадне температурата, за да се възцари шестмесечната зимна нощ, те щяха да станат пълни господари на планетата. А сега, когато сезонът на мъглите още не бе встъпил в своите права, им стигаха и нощите.

 

 

Пластовете мъгла ту се стелеха по земята, ту се сливаха един с друг. Отдалеч приличаха на огромна гладка амеба, протегнала на всички страни пипалата на своите лъжливи крачка. Познатата миризма отдавна не даваше покой. Тя идваше някъде оттук, съвсем отблизо. От цепнатините на самотно извисяващата се в края на гората скала се процеждаше човешка миризма. Амебата обгърна с тялото си цялата скала. Тя търсеше най-малката пролука и най-после я намери. Входната врата не се затваряше съвсем плътно. Но хората бяха взели допълнителни предпазни мерки. В коридора нежното парообразно тяло се натъкна на безжалостен поток неутрони, които мигновено унищожиха милиардите живи частици, проникнали в пещерата. Амебата се сгърчи от нетърпимата болка, за секунди тялото й загуби устойчивост, разнищи се на отделни, пръснати на различни посоки парцали, но ето че сякаш по някаква негласна заповед те едновременно се заковаха. Бавно и като че ли неохотно парцалите запълзяха обратно, вляха се в общата маса, обхванала скалата. Близо три часа мъглата остана неподвижна и сега с нищо не напомняше живо същество. Необичайно беше само разположението на плътната й част, която покриваше равномерно цялата скала от подножието до върха. Във вътрешността на канарата в малка пещера от двадесетина квадратни метра, отвоювани от каменната твърд, спяха натъркаляни един до друг деветнадесет-двадесет души. Двамата дежурни, седнали до масата пред входа срещу разпределителния щит на неутронния генератор, веднага забелязаха промяната в мощността, но не видяха в това нищо необикновено. Нападението се повтаряше всяка нощ. Но докато генераторът действуваше нормално, беше невъзможно да се проникне отвън. Дежурните бяха длъжни да следят неговата работа. Те добре знаеха, че след неуспешния опит да се промъкне, противникът ще чака до сутринта, Преди, когато разполагаха с излишна енергия, хората си позволяваха да атакуват в отговор на нападението. Но сега бяха принудени да изчакат настъпването на утрото, когато слънцето ще прогони люсовете обратно в дупките им.

Двамата дежурни се спогледаха и се наместиха по-удобно пред пултовете. Мракът едва се бе спуснал, до заранта оставаха най-малко шестнадесет часа, а това лепкаво нищожество, което се беше разляло по повърхността на скалата, щеше да виси цяла нощ и през всички следващи, безкрайно дълго и търпеливо, повтаряйки един подир друг своите безполезни на пръв поглед опити, но само на пръв поглед, защото рано или късно все нещо щеше да се случи. Току-виж изключил някой генераторен блок или закъснее дежурният, а може и енергията в акумулиращите устройства да се окаже недостатъчна…

— Дали да не събудим инженера? Много упорита беше днешната атака, няма да е зле да й дадем да разбере на тази гадина.

— Все едно, той няма да позволи.

— Всъщност защо пристигна?

— Дявол го знае… Не ми е докладвал, но подочух, че ще се връщаме в основната база.

— Тази година синглитите доста рано ще затворят пътищата.

— Какво го интересуват синглитите, той си има свои планове. На него не му е жал нито за своите, нито за чуждите.

— Да… Тоя човек съвсем се озвери. Веднъж да си дойде Филин, той няма да позволи да ни обиждат.

Сигналната лампа върху щита ярко светна и не угасна, което означаваше, че генераторът тегли цялата енергия от акумулиращите устройства и после я превръща в мощно излъчване. Обикновено беше достатъчно само мигновено убождане, но този път, без да премигне, лампата светна отново. Без съмнение отвън ставаше нещо необикновено. Без да се уговарят, двамата скочиха от местата си, включиха сирената и се спуснаха към изхода. Тесният коридор свиваше почти под прав ъгъл, след завоя в тъмния отвор на пещерата към изхода бяха насочени разширените краища на резервните излъчватели. Стените на пещерата още не бяха изстинали от топлинния удар и светеха в мрака с вишнева светлина. Тясното разклонение от централния коридор завършваше с малка кабина. Тук се намираше апаратурата за външно наблюдение. Нарочно я бяха изнесли по-надалеч. Кабелите на локаторните антени и тръбите на перископите намаляваха естествената защита на скалата, тук опасността от пробив беше особено голяма и затова веднага след завоя беше разположен трети, резервен ред излъчватели, който в случай на пробив трябваше да се включи автоматично и да им отреже пътя за връщане. Но сега те не мислеха за това. Двамата се хвърлиха към уредите. На екраните на локаторите имаше смущения, което означаваше, че люсът напълно екранира с тялото си антената. На върха на скалата бяха инсталирани оптически перископ, прожектор и допълнителен излъчвател. Трябваше да използуват цялата апаратура и едва след минута, когато пространството около перископа се изчисти, за почнаха да различават контурите на околните предмети. Не успяха да включат прожектора, но вече не беше необходимо, защото ослепително изригване в подножието на канарата разсече нощта. Пламъкът лумна нагоре като широк синкав протуберанс и в разрастващата се светлина пред очите им се откри невиждана досега гледка. От тъмната гора излезе човек. Той вървеше бавно, прегърбен от тежестта на тялото, което носеше на ръце. В първия миг го взеха за синглит. Но синглитите не излизаха нощем. Впрочем и хората също…

Атаката започна от само себе си, стихийно. Никой не чакаше заповед. Хората сякаш се възнаграждаваха за дългите нощи на бездействие. От входа до подножието на скалата се разля огнена река, проправена в мъглата от топлинни те излъчватели. Тази нощ не жалеха енергията. Пътечката, която прекосяваше терасата на скалата и водеше към пещерата, така се нажежи, че се наложи да я охлаждат с вода. От входа до подножието прокараха енергийна сводеста защита. Петнадесетина минути след взрива на последната граната Ротанов видя около себе си неясни, забулени в облаци от пара силуети на хора. От всички страни към него се протягаха ръце, искаха да му помогнат да преодолее последните метри до защитния коридор.