Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ротанов (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Сезон туманов [Белые колокола Реаны], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 38 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

СЕЗОНЪТ НА МЪГЛИТЕ. 1986. Изд. Отечество, София. Биб. Фантастика, No.40. Роман. Превод: Елена МАТЕВА [Сезон туманов Евгений Гуляковский (1980; 1982)]. Предговор: Фантастичния свят на Евгений Гуляковски — Васил РАЙКОВ — с.5–7. Художник: Васил МИОВСКИ. Печат: ДП „Д. Найденов“, Велико Търнова. Формат: 70×100/32. Печатни коли: 23.50. Тираж: 92 117 бр. Страници: 372. Цена: 0.99 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Оправяне на кавички (Мандор)
  3. — Добавяне

2

Ротанов забеляза люса секунда-две преди да се хвърли върху него. Вероятно времето щеше да му стигне да вдигне пулсатора и да натисне спусъка. Но нещо го възпря. Люсът приличаше на огромно кълбо плътна пара. Сякаш някой бе нахлупил голяма снежна шапка на върха на дървото. Но ето че кълбото гъста мъгла трепна и потече към Ротанов. Потиснал болезненото си чувство за опасност, той зачака. Има ли имунитет? Сега ще разбере…

Най-после люсът скочи върху него. Все едно че отгоре му се стовари снежна лавина. Нещо лепкаво, плътно и вонящо се метна върху раменете му, обгърна го с непроницаема пелена и почти веднага изчезна — той видя стремителното бягство на люса, проточил гъвкавото си тяло в дълга въртелива тръба, която вече се губеше в клоните на далечните дървета. „Значи аз не ви харесвам. Нямам необходимите вкусови качества.“ Ами ако това не е имунитет? По-точно не е просто имунитет, а е нещо друго, много по-важно? Ами ако люсът е безсилен при нападение на здрав човек? В такъв случай докторът ще излезе прав. Тогава за всички нещастия на колонистите, за тази война и за нереалното общество на синглитите е виновна една и съща трагична случайност — наследствените изменения след хибернизацията. Излиза, че не всички колонисти са съвсем здрави. От гледна точка на люса… Но това бяха само предположения, догадки, всичко отново трябваше да се провери. Липсваха му факти. Именно за тях отиваше сега.

Люсовете не повториха нападението до самия град. Когато навлезе в покрайнините, Ротанов премести пулсатора на гърдите си и освободи предпазителя. След взривяването на ролера не искаше отново да го изненадат, пък и този път не отиваше в града като парламентьор. Той разбираше, че всички мостове вече са изгорени, че след смъртта на тринадесетте колонисти, чийто живот синглитите обещаха да запазят, той не може да преговаря с тях, макар че сега едва ли знаеше как ще постъпи занапред.

В западната част на града се извисяваше комплекс от еднакви осеметажни блокове, каквито всъщност можеха да се видят във всички колонии. Строяха ги роботи по типов проект от силикобетон. Тези сгради не притежаваха кой знае какви архитектурни достойнства, но нуждата от жилища на новопокорените планети налагаше да се жертвува красотата заради удобствата и бързината на строителството. Сега със счупените стъкла и избитите рамки, с грозните дупки по стените сградите имаха мрачен, почти враждебен вид. Като че ли градът се беше опълчил срещу хората, които го бяха изоставили, и бе затаил обидата за нанесените рани.

Ротанов искаше да събере повече данни за нощния живот на синглитите, да запълни празнините в наблюденията, а също така да изясни всичко възможно за устройството на тяхното семейство, ако такова изобщо съществува. Според докладите на научния отдел с настъпването на сезона на мъглите синглитите прекратяваха активната си дейност. Той от опит знаеше колко често грешат онези, които пишат подобни доклади, и беше готов за всякаква изненада. Първите жилища изглеждаха така, сякаш бяха напуснати преди много години. Вероятно никой не влизаше в тях. Огромният град беше като мъртъв. Никъде не се виждаше светлинка, не се чуваше никакъв звук. Мъглата, изпълнила улиците и покрила старите къщи с пласт лепкав влажен памук, беше превърнала целия град в театрален декор. Сред ловците се говореше, че с настъпването на сезона на мъглите синглитите се оттеглят в гората. Защо? Никой не знаеше. Напрежението постепенно спадна. Ротанов вече не се страхуваше, че го дебнат зад всеки ъгъл. Близо до центъра бяха съсредоточени административните и производствените квартали на града. Някъде тук се намираше и резиденцията на координатора. Той се лута близо час, докато намери търсената улица. Сградата беше също така пуста, както и целият град. Изглежда, приказките на ловците щяха да излязат верни. Сега на всяка цена трябва да разбере защо и къде отиват синглитите. Но това по-късно, първо трябва внимателно да разузнае града. Четири часа Ротанов обикаля из стаите, на чиито прозорци имаше стоманени решетки, а стените им бяха дебели цял метър. Чудеше се кой може да е построил това мрачно здание — хората или синглитите. Но тъй или инак тук намери онова, което търсеше. Мястото, което доскоро е било обитавано от синглитите. Отначало Ротанов беше изключително предпазлив, страхуваше се от някаква клопка, капан или засада, но синглитите очевидно бяха сигурни, че по това време люсовете са най-сигурната охрана, и не се тревожеха много-много за своето оставено имущество. А то беше голямо и най-разнообразно. Скоро той разбра, че безобидният наглед кабинет на Берг всъщност представлява център за управление на много сложен комплекс със скрита в стените апаратура. За съжаление електрониката този път не го интересуваше. Жилищни стаи просто нямаше. „Та хилядите синглити не могат да прекарват свободното си време по улиците! Или могат?“ Ротанов се надяваше, че като проникне през нощта в неохранявания град, все нещо ще може да разбере. Но май се обърка още повече. Въпросите се трупаха, а той не намираше отговор на нито един от тях.

А сега накъде? Как да намери пътя или поне приблизителната посока, в която са заминали синглитите? Къде да ги търси?

 

 

Филин влезе в сградата през един от многобройните входове. Никой не му попречи, никой не го запита какво търси тук. Правият тесен коридор водеше към централната част. Отляво и отдясно множество еднакви врати без нито един надпис по тях. Учреждение ли беше това или общежитие? Вътрешността на остъкленото с почти прозрачен покрив здание беше разделена с преградни стени и врати. Какво ли имаше зад тях? Дали да влезе? Защо не, щом никой не му забранява, нека да надникне поне в тази стая. Огромно помещение. Нещо подобно на оранжерия — малки и големи растения, части от растения и като че ли всичко това растеше направо на пода или върху широки пластмасови маси. От клончетата излизаха тънки проводници, а на стъблата бяха прикрепени датчици. Вътре беше влажно и задушно. Под тавана бучеше климатична инсталация.

Някъде в дъното на стаята се движеха няколко души в светлосини престилки от синтетична материя. Те не обърнаха никакво внимание на Фил. „Тук няма нищо интересно, може би е оранжерия. Нищо не подсказва какво е предназначението на сградата, може да бъде както жилищен комплекс, така и завод, институт или оранжерия.“

В съседното помещение в огромнн аквариуми плуваха местни чудовища. В големия централен басейн Фил видя кедвот, чието месо се смяташе от колонистите за лакомство. По многобройните жици, спуснати в басейна, по неизброимите циферблати и екрани, поставени на масите и по окачените по стените уреди той се досети къде е попаднал. „Център… Научноизследователски център на планетата. Тъкмо за такъв център мечтаеше докторът. Само мечтаеше. Хората не можеха да си позволят такова нещо. Но защо, нали са започнали от равни позиции? И отговорът дойде от само себе си — само са започнали, после хората от година на година са намалявали, а броят на синглитите се е увеличавал…“

— Знаеш ли защо кедвотът се храни само със светлосини скариди? С какво те са по-добри от розовите? — попита го един от изследователите.

— Не знам! — навъсено промърмори Фил и се обърна, за да излезе. Съвсем случайно знаеше защо е така, беше чул от доктора, че кръвта на светлосините скариди съдържала повече мед, който е необходим на кедвота за изграждането на защитни бодли. И още не бе успял да го помисли, когато гласът, който току-що му зададе въпроса, произнесе лаконичното „благодаря“.

Той трепна, все не можеше да свикне, че всяка негова мисъл става достояние на околните. „Ето по какъв начин научават всичко за нас. Всичко, което им е нужно — помисли си той, когато затваряше вратата след себе си. — И нищо чудно, че с всяка изминала година хората все повече отстъпват своите позиции. Та тук са събрани всички наши знания, всички военни тайни. Не е необходимо пленникът да бъде разпитван, само го предразположи към себе си, поговори внимателно с него, определи му наставник, обясни му, че за него няма обратен път — и той е готов. Ако по-късно го попитат нещо, той и да не иска да отговори, никой няма да настоява, защото рано или късно случайно ще си помисли за него и то веднага ще стане известно на врага…“ Фил мъчително се ровеше в паметта си, напрягаше се да си спомни дали не го беше питал някой за разположението на постовете пред базата, или по кое време минава обходът, за запасите от оръжие. Не можа да се сети, но за всеки случай бързо прогони тези мисли, не знаеше каква изненада можеше да му поднесе собственият му мозък.

Трябваше по-бързо да прехвърли вниманието си на нещо друго. Фил тръгна по коридора и мина покрай няколко врати. Изведнъж главата му забуча, прилоша му, имаше чувството, че дълго време бе прекарал в задушно помещение и сега не му достигаше въздух, но той знаеше, че причината е друга и че въздух не му е нужен. Отразяваше му се напрежението от последните дни, мозъкът му трудно се справяше с голямото натоварване. Докога щеше да върви по този безкраен коридор? Ето някакво отклонение, врата… Огромна зала, чиито размери са почти като на футболно игрище. В средата грамадно съоръжение от стъкло, стомана и пластмаса. Водопади от тръби се спускаха към това стоманено чудовище. Проходи, чиито стени бяха покрити със скали и екрани на непознати уреди, се събираха в центъра на залата. Стоманени гори от платформи се издигаха на няколко стажа и сред целия този хаос пъплеха дребни фигурки в оранжеви престилки. Мислите и фразите, които си разменяха, кънтяха в главата му, смесваха се, като заличаваха останките от смисъла на онова, което виждаше. Бълнуване, някаква лудница.

Нова зала. Тишина, спокойствие, дълги редици нажежени гърла на пещи. Умори се… Дяволски се умори. Тялото на синглита не познава физическо изтощение. Умората заседна в главата му и гризеше и глождеше мозъка му като плъх. Дори кучето си има своя колиба, дори роботът… А той няма…

Нова зала. Колонади от блестящи кълба. Въздухът е изпълнен с озон, играят стрелките на уредите, прескачат електрически искри — играят, скачат като неспокойните мисли в главата му. Нужно му е толкова малко, само няколко метра пространство. Легло, за да зарови глава във възглавницата, врата, за да я заключи. Четири стени, за да остане сам. Дълъг коридор и отново врата. Отвори я и се стъписа, сякаш се блъсна в преграда. Най обикновена стая с картина на стената и саксия на масата, от която ветрилообразно беше разперило зелени листа растение, чиито семена бяха донесени от Земята преди стотици години. Познатото желязно легло с възглавница, в която човек може да завре глава…

За миг той застана неподвижно, опитвайки се да разбере нещо важно, някаква мисъл. Та това не беше просто стая — познати му бяха не само картината и този креват, но и още нещо, толкова скъпо и близко като зелените листенца в саксията. И изведнъж той видя на полицата стъклена статуетка на момиче. Втора такава нямаше и не можеше да има на тази планета. Взе я в ръце, затопли я в дланите си, погледна във вътрешността и, където бавно се появяваха златисти искри. Това беше неговата стая. Широкият прозорец, заел цялата стена, без рамки и решетки, свободно пропускаше слънчевата светлина, но не пропускаше чужди погледи. В пещерата, където живееше, нямаше прозорци и пластмасови светлосини стени. Но все едно, тази стая му принадлежеше, чакаше го. С въздишка на дълбоко облекчение той се отпусна на леглото. Без да разтваря длани, приближи до лицето си малката статуетка, която означаваше толкова много за него, затвори очи и се помъчи да вникне в странната мисъл, изплувала от глъбините на съзнанието му. В сградата имаше стотици коридори, хиляди зали и милиони стаи — по какъв начин безпогрешно, без да се лута, той намери именно тази стая, предназначена за него, сега, когато най-много се нуждаеше от нея? Кой беше този невидим слуга или господар, който нито за миг не го оставяше на мира? Неговият наставник ли? „Ей, обади се, чуваш ли? Обади се. Предавам се. От тебе не мога да се скрия, не мога да избягам, защото ти си част от мен…“ Гласът мълчеше.

 

 

Ротанов се луташе в лабиринта от улици, без да обръща внимание на купищата разкъртен бетон и гниещи боклуци. Свърна зад един ъгъл и видя леко наклонена стена на жилищен блок.

Оградата му бе позната… Той трепна, защото вече беше виждал фасадата на тази къща и неведнъж си бе спомнял за нея. Толкова лесно беше да изтича по стълбите до втория етаж, да намери вратата с номер шест. И спря пред нея, безсилен да натисне дръжката, защото знаеше, че там няма никой. Но какво му костваше да провери…

Изкорубената врата по никакъв начин не искаше да се отвори. Най-после, след като вдигна цял облак прах, тя отстъпи пред усилията му. Пурпурните отблясъци на слънцето едва-едва се промъкваха през счупените мръсни стъкла и обагряха стените в невероятен кървавочервен цвят. Ето я познатата му стая — мръсотия, всевъзможни боклуци, изпочупени мебели. Дори мястото, където се срещнаха за първи път, не заслужаваше да си спомня за него, да не говорим за останалото. И най-неочаквано до слуха му достигна шум от стъпки. Те прокънтяха в празното жилище и Ротанов свали от рамото си пулсатора. Две-три секунди изминаха в пълна тишина и отново същият шум — някой вървеше по коридора към кухнята. Побиха го тръпки. Твърде изненадващи бяха тези стъпки в изоставения град, в празното жилище, много му се искаше да ги чуе, но в същото време…

Тя застана на прага и небрежно се подпря на вратата — беше в същата тъмна рокля. Той стоеше, стиснал в ръце своя идиотски пулсатор, и не знаеше какво да каже.

— Много се забави, Ротанов. Вече си мислех, че няма да те дочакам. Нашите отдавна заминаха, а аз все те чаках… Исках да се сбогувам с теб.

— Как си разбрала? — Той се запъна, не можеше да преглътне заседналата в гърлото му предателска буца.

— Ами разбрах… Аз знам много неща за теб. Дори мога да надничам в сънищата ти.

Ротанов остави пулсатора и бавно, като хипнотизиран, пристъпи към дивана, където някога, не толкова отдавна, тя бдя над неговия сън. Хвана се за главата, сякаш искаше да спре напиращата болка, която се усилваше непрекъснато и имаше чувството, че някой упорито дълбае в черепа му.

Няколко минути тя го гледа мълчаливо. После се приближи и седна до него на известно разстояние, може би се досещаше, че случайното докосване ще му бъде неприятно.

— Ето как стана всичко, Ротанов. Ако анализираме цялата тази история с помощта на вашата човешка логика, тя просто е нереална. Защото преди аз не съм съществувала.

Личеше, че й е трудно да говори, тя едва изговаряше думите, като че отронваше стоманени топчета.

— Много е сложно да го разбереш, а още по-сложно е да ти го обясня. Онази девойка… Нали тя не беше такава преди срещата с люса, тогава тя все още не се беше преобразила в мен.

— Ти помниш ли я?

— Нищо не мога да забравя. Понякога това е толкова мъчително и ненужно, но е така. Преди време аз бях онази девойка, после станах такава, каквато ме виждаш сега, вече не съм онова момиче. А най-важното… Най-важното за теб — неочаквано уточни тя, — че няма да остана дълго и такава, каквато ме знаеш…

— Какво искаш да кажеш?

— Времето свърши, Ротанов. Приключва цикълът, ще последва нов, а в него мен вече няма да ме има. Няма да бъда такава, каквато ме виждаш сега. Ще остане само споменът. Всичко, което е било и което си ми казвал, всичко, което съм мислила за теб, ще се запази, няма да изчезне. При нас нищо не се губи, ценното се събира и принадлежи на всички… По време на смяната на циклите то отива в общата памет и от нея след това се възраждат други личности. Тъй че аз няма да те видя повече, ето защо исках да те дочакам, за да не ме търсиш и никого да не обвиняваш… Защото знам, че ти мислиш за мен понякога… Знам дори, че ме търсиш в съня си, но не ме намираш такава, каквато съм… Не бива, Ротанов, всичко това е безсмислено, чудовищно. Не знам как да ти го кажа, за да те убедя, но искам, когато си отида, у теб да не остане нито мъка, нито гняв, защото никой не е виновен, че се случи така, че ние се срещнахме и се обикнахме. Макар че това е невъзможно. А при тяхната първа среща тя беше едно обречено момиче със студено безкръвно тяло на манекен.

Тя беше жестока посланица на неговите врагове, сухите и безпощадни думи не му оставиха никаква надежда. А излиза, че е могла да бъде и друга, такава, каквато беше днес — просто една влюбена жена.

Ротанов жадно впиваше очи в нея, мъчеше се да я запомни за цял живот и изведнъж му се стори, че вече е виждал това лице. Не, не когато нахълта в тази стая. По-рано, много по-рано. Ако се удължеше разрезът на очите й и се вдигнеха косите и, върху които някога блестеше сребърна диадема… Не може да бъде! Всичко се обърка в главата му, забули се в мъгла. Сега му беше ясно само едно — че тя ще си отиде. Завинаги ще си отиде от неговия живот. Отново ще я изпусне, и то завинаги. Само защото тя измъкна на бял свят от скритите дълбини на неговото съзнание онези мисли, които той се страхуваше да признае на самия себе си. Ротанов разбра колко му е необходима тази жена, разбра, че ако към цялата му мъка се прибави и тази загуба, той просто няма да издържи, ще рухне.

Пулсаторът се въргаляше в ъгъла, в полумрака зловещо пробляскваше неговото оксидирано стоманено дуло и Ротанов си помисли, че вероятно инженерът е бил близо до неговото сегашно състояние, когато преди седмица отиде в града, за да не се върне вече. Той поне се е надявал, че ще може да отмъсти за смъртта на близките си, а тя се погрижи да не му остане дори тази горчива възможност… Нали бе истина, че момичето, което загина от люсовете, не беше тя.

Следователно Ротанов не можеше дори да отмъсти за смъртта му, напротив, само благодарение на гибел се образува студеният облак мъгла, който се уплътни и донесе неясен спомен за съвсем друга жена, живяла на планетата преди хиляди години. Ето откъде идваше тази странна прилика с гордата ренитка. Колко глупаво се получава, но няма зла умисъл. Какъв кошмар… Не се случват такива безизходни положения. И може би единственият изход е да се унищожи всичко, целият този нереален свят, и то веднага… Изглеждаше толкова просто да грабне в ръце тежката грапава ръкохватка и да удави в пламъците своята тъга и мъка…

— Време е да вървя…

— Няма да те пусна!

Ротанов протегна ръка и намери нейните ледени пръсти. За първи път докосването до нея не предизвика у него нито отвращение, нито страх. Чувствуваше само дълбоко отчаяние. Той здраво стисна ръката й и я притегли към себе си. Но студената, мека, почти безволева длан незабележимо, без никакво усилие се измъкна от ръката му. После тя стана и с бавна, неуверена походка тръгна към вратата. Спря на прага.

— Не е чак толкова безнадеждно — тихо каза тя. — Ние живеем много дълго, аз мога да почакам…

— Но нали няма да те има!

— Това зависи от мен. Бих могла отново да стана същата, да възстановя всичко така, както е сега, да бъда такава, каквато ме виждаш и помниш…

— Какво общо има тук моята памет? Обясни ми най-после! — почти изкрещя той.

— Добре, ще се опитам. Ако в нашето общество дойде нов човек, неговата памет ще бъде използувана и взета под внимание. В следващия цикъл ти можеш да се срещнеш с мен… Ние нямаме устойчива индивидуалност и постоянна външност, както е при хората. И тъкмо това ни дава възможност да се срещнем. Когато си замина оттук, аз ще науча каква ме виждаш и помниш и ще поискам да стана точно такава. Ние много се променяме по време на прехода. Твоята памет и воля един вид ще се смесят с моята памет и воля и ще се появят две нови същества, допълващи се едно друго, напълно хармонични, ти и аз… Не като предишните, а може би по-добри. Нещо ще бъде поправено, нещо ще бъде коригирано в следващия цикъл. Нашата индивидуалност, чертите на характера — всичко ще зависи от нас самите и за да бъдат те променени, няма да са необходими такива гигантски усилия, както е при хората. Затова и двойките при синглитите никога не се разделят, стотици години те се усъвършенствуват, изменят се, израстват заедно — от цикъл на цикъл. Ако искаш, ще те почакам.

— Ето какво си имала предвид… Не, това е невъзможно. Но дори и да исках, люсовете бягат от мен. Пък и аз никога не бих се съгласил… Та аз съм човек и даже заради теб… Не!

Тя кимна с глава, замълча.

— Имам една молба към теб. Не тръгвай след мен.

Вратата леко изскърца. Тишината се стовари върху него като лавина, само кръвта пулсираше в слепоочията му.