Франк Хърбърт
Фани Мае (1)

Играта на думите може да породи известни надежди, които животът не може да изпълни. Това е и източникът на налудничавостта, както и на други форми на нещастие.

Рийвска поговорка

Всеки агент на БюСаб^[1] трябва да започне с изучаването на лингвистичните модели и нормите на поведение (обикновено самоналожили се) на обществото с което работи. Агентът събира информация за функционалните връзки, които произтичат от взаимозависимостите в нашата обща вселена. Тези взаимозависимости най-често първи стават жертва наречените илюзии. Общества, които се базират на пълно неведение по въпроса за оригиналните взаимозависимости, рано или късно изпадат в застой. Прекалено дълго замразени, такива общества умират.

Наръчник на БюСаб

Казваше се Фурунео. Аличино Фурунео. Припомни си това, докато влизаше в града за да осъществи трансгалактическия разговор. Винаги бе разумно да стегнеш собственото си Аз преди такъв един разговор. Той бе шейсет и седем годишен и помнеше доста случаи, когато хора бяха изгубвали самоличността си в налудничавия транс на междузвездните свръзки. Не толкова скъпата цена и отвратителното усещане, че в мозъкът ти са плъзнали червеи, колкото именно този фактор на несигурност имаше главната заслуга за ограниченият брой на желаещите да си имат работа с Таприсиот трансмитера. Но Фурунео знаеше, че не може да се довери на никого за този разговор с Извънреден Саботьор Йори Х. Маккай.

Беше 8:08 сутринта, местно време на планетата Кордиалити от системата Сфич.

— Май ще е доста трудно — промърмори Фурунео, без да се обръща конкретно към двамата щурмоваци, които бе взел със себе си, за да го охраняват.

Те дори не кимнаха. Знаеха, че той не очаква да му отговорят.

Бе все още хладно от нощния вятър, който духаше от към заснежените хребети на Били Маунтинс надолу към брега на морето. Бяха пристигнали в Дивижън Сити от планинската крепост на Фурунео с наземен мобил. Нямаха намерение да прикриват принадлежността си към Бюрото по Саботажа, но и не желаеха да привличат Вниманието върху себе си. Много от разумните имаха причини да не обичат Бюрото.

Фурунео бе наредил да оставят мобила извън градския пешеходен център и те бяха изминали остатъка от пътя пеша, като обикновени граждани.

Преди десет минути бяха влезли в приемната зала на сградата. Това бе център за възпроизводство на Таприсиоти и бе един от само двайсетината такива съществуващи в цялата Вселена — доста голяма чест за такава малка планета като Кордиалити.

Приемната зала бе не повече от петнайсет метра широка и около трийсет и пет метра дълга. Стените бяха златисто кафяви и целите покрити с малки вдлъбнатинки, като че ли някога са били от пластелин и са били замервани с малки топки по нечия странна приумица. От дясната страна срещу мястото където бе застанал Фурунео със своите щурмоваци имаше висока пейка. Тя заемаше три четвърти от дългата стена. Многото въртящи се светлинни глобуси на тавана хвърляха шарени сенки върху пейката и намиращия се върху нея Таприсиот.

Таприсиотите имаха странни форми. Приличаха на обгорени стволове от насечени дървета с прилични на смачкани фасове крайници, които се въртяха на всички възможни посоки, и тънки като игли речеви израстъци, които потрепваха дори когато не говореха. Този например, нервно си тактуваше по пейката със страничния си крак.

За трети път от както бе влязъл Фурунео попита:

— Ти ли си трансмитера?

Никакъв отговор.

Таприсиотите си бяха такива. Нямаше смисъл да се ядосва. Това нямаше да помогне. Фурунео все пак си позволи да се подразни. Проклети Таприсиоти!

Един от щурмоваците зад него прочисти гърлото си.

Какво се тутка, дявол да го вземе! помисли си Фурунео.

Откакто бяха дали заповедта за пълна мобилизация по случая Абнет, цялото Бюро бе изправено на нокти. Разговорът, който сега се готвеше да проведе, можеше да се окаже първият им истински напредък в тая заплетена история. Чувстваше жизненоважната необходимост да се свърже колкото се може по-бързо. Това може би щеше да бъде най-важният разговор, който някога бе провеждал. И при това, лично с Маккай.

Едва подало се над хребета на Били Маунтинс, оранжевото ветрило на слънцето просветваше през остъклените входни врати.

— Май доста ще го чакаме това Тапи — промърмори един от щурмоваците.

Фурунео рязко кимна. За шейсет и седем години той бе овладял до съвършенство изкуството на търпеливото изчакване, особено по време на изкачването си нагоре по стълбата до сегашното си положение на планетарен агент към Бюрото. В момента можеше да направи само едно нещо — търпеливо да изчака. Таприсиотите винаги се мотаеха и само те си знаеха защо. Нямаше обаче друго място, където би могъл да получи услугите, от които се нуждаеше в момента. Без трансмитер Таприсиот не можеше да се осъществи реално-времева връзка през междузвездното пространство.

Странна бе тази способност на Таприсиотите, която толкова много разумни използваха без да я разбират. Жълтата преса преливаше от теории как точно се осъществява загадъчната връзка. Всичко което се знаеше за момента бе, че някоя от тези теории може и да е вярна. Възможно бе Таприсиотите наистина да действат по начин сходен на информационната връзка, която съществуваше между Пан Спечите от един инкубатор — не че и тази Връзка някой я разбираше.

Фурунео лично смяташе, че Таприсиотите изкривяват пространството подобно на пространствените врати на Кейлбаните, които се приплъзваха между измеренията. Ако това бе което тези пространствени врати правеха. Повечето от експертите отричаха тази теория, като посочваха, че такова приплъзване изисква енергия еквивалентна на произвежданата от една средно голяма звезда.

Каквото и да правеха Таприсиотите за да осъществяват тези връзки, едно нещо бе сигурно: те въздействаха върху малкия мозък на човека, или върху еквивалента му у другите разумни.

Таприсиотът на високата пейка започна да се клатушка наляво надясно.

— Май започва вече — каза Фурунео. Опита да се овладее и да подтисне безпокойството си. Това все пак беше център за възпроизводство на Таприсиоти. Ксенобиолозите се кълняха, че възпроизводството е напълно под контрол, но едвали можеше много да им се вярва. Каква каша само бяха забързали при анализирането на разумно-чувствената връзка при Пан Спечите.

— Пъча, пъча, пъча — каза Таприсиотът от пейката, като разтърси речевите си израстъци.

— Нещо не е в ред ли? — попита един от щурмоваците.

— Откъде да знам, по дяволите? — ядно го прекъсна Фурунео. Обърна се към Таприсиота и попита: — Ти ли си трансмитера?

— Пъча, пъча, пъча — отвърна Таприсиота. — Това е забележка, която аз сега ще преведа по единственият възможен начин, който може да има смисъл за теб и себеподобните ти, тези от Соларно-Земен произход. Това, което казах беше: Аз проверявам твоята искреност.

— Нима трябва да доказваш искреността си на някакъв скапан Таприсиот? — попита един от щурмоваците. — Това май…

— Никой не те е питал! — сряза го Фурунео. Тези първоначални нападки бяха нещо като поздрави за Таприсиотите. Явно този глупак не знаеше това.

Фурунео се отдели от щурмоваците, пресече залата и застана пред пейката.

— Искам да разговарям с Извънреден Саботьор Йори Х. Маккай — каза той. — Твоят робот-посрещач ме идентифицира и взе документите ми за самоличност. Ти ли си трансмитера?

— Къде е този Йори Х. Маккай? — попита Таприсиота.

— Ако знаех, лично щях да отида при него с пространствена врата — отвърна Фурунео. — Това е много важен разговор. Ти ли си трансмитера?

— Дата, час и място — каза Таприсиота. Фурунео въздъхна и се отпусна. Погледна назад към щурмоваците, кимна им да се върнат назад до вратите на залата и изчака да изпълнят указанието. Не искаше да подслушват разговора му. После се обърна и даде исканите местни координати.

— Седни на пода — каза Таприсиота.

— Благодаря на безсмъртните за това — промърмори Фурунео. Веднъж при такъв разговор трансмитерът го бе извел на един планински склон, брулен от вятър и дъжд и го бе накарал да се просне по очи преди да осъществи междузвездния контакт. Таприсиотите го наричаха „настройка на подготвителната среда“, каквото и да значеше това. Той бе докладвал случая в информационния отдел на Бюрото, където се надяваха един ден да открият тайната на Таприсиотите. Разговорът тогава му струваше няколко седмично възпаление на горните дихателни пътища.

Фурунео седна. По дяволите! Подът беше студен. Фурунео беше едър мъж, висок два метра и тежък осемдесет и четири стандартни килограма. Косата му бе черна, леко посребрена на слепоочията. Имаше голям нос и широка уста със силно издадена долна устна. Седна на дясната си страна за да облекчи лявото си бедро. Един явно лишен от чувство за хумор гражданин го бе счупил по време на една от първите му задачи в Бюрото. Раната и до сега оборваше всички лекари, които му бяха казали: „Не се притеснявай, изобщо няма да го усещаш след като го излекуваме“.

— Затвори очи — изписка Таприсиота.

Фурунео се подчини. Опита да се нагласи по-удобно на твърдият студен под, но се отказа.

— Мисли за контакта — заповяда Таприсиота.

Фурунео се замисли и образът на Йори Х. Маккай бавно започна да изплува в съзнанието му. Нисък набит мъж с разчорлена червеникава коса и физиономия на ядосана жаба.

Контактът започна с хилядите пипалца на преливащото осъзнаване. В собственото си съзнание Фурунео се превърна в червен поток, изтръгнат от струните на сребърна лира. Тялото му се отдалечи и надвисна. Съзнанието му се отърколи над някакъв странен пейзаж. Небето бе един безкраен кръг, а хоризонта бавно се извърна. Почувства как звездите се потопиха в самота.

„Какво става, по дяволите!“

Мисълта експлоадира в тялото на Фурунео. Не можеше да го избегне. Веднага разбра. Повикваните почти винаги се дразнеха от връзката. Те не можеха да я откажат или избегнат, независимо от това какво правеха в момента, но можеха да накарат този, който ги търси да почувства раздразнението им.

„Винаги става така, да го вземат мътните!“ Маккай вече бе напълно потопен във вътрешното си съзнание и малкият му мозък бе възпламенен от далечния контакт.

Фурунео се приготви да изчака псувните. Когато най-после те постепенно заглъхнаха, той се представи и каза:

— Съжалявам за неудобството, което може би съм причинил, но от Спешния отдел не можаха да ми кажат къде мога да ви намеря. Знаете, че не бих поискал да се свържа с вас по този начин, ако не беше толкова важно.

Съвсем стандартно въведение.

— Откъде, по дяволите, да знам дали е толкова важно? — настоя Маккай. — Стига си дърдорил, казвай какво има!

Това бе доста необичаен изблик на гняв, дори за непредсказуемия Маккай.

— Да не съм прекъснал нещо важно? — осмели се да попита Фурунео.

— Тъкмо съм застанал пред теле-съда и получавам развод! — отвърна Маккай. — Представи си само как се забавляват всички тук като ме гледат да си бръщолевя сам на себе си в някакъв налудничав транс. Давай по същество!

— Един Кейлбански хидробол акостира снощи на брега, точно под Дивижън Сити, тук на Кордиалити. — каза Фурунео. — Като се имат предвид всички смъртни случаи и случаите на полудяване, както и пълната мобилизация, обявена от Бюрото, реших, че е най-добре веднага де се свържа с теб. Ти все още работиш по случая, нали?

— Майтап ли си правиш? — запита го Маккай. Типичен бюрократ, помисли си Фурунео, припомняйки си максимата на Бюрото. Той не изказа мнението си на глас, но Маккай несъмнено долови оттенъка на мисълта му.

— Е? — настоя Маккай.

Да го сплаши ли се опитваше Маккай? Фурунео се замисли. Как можеше главната функция на Бюрото — да забавя действията на правителството — да се проявява и в толкова лични неща, като този разговор? Основно задължение на агентите бе да дразнят и тормозят правителството, защото по този начин си проличаваха нестабилните, темпераментни членове на кабинета, на които липсваха необходимото самообладание и умение да мислят трезво, подложени на психически стрес. Но защо трябваше Маккай да се придържа към тези си задължения в един частен разговор, при това с колега агент?

Някои от тези мисли явно бяха изтекли през трансмитера, защото Маккай реагира на тях, дарявайки Фурунео с една презрителна душевна гримаса.

— Къде се отнесе пък сега? — запита той.

Фурунео потръпна и възвърна чувството си за самоличност. Уф, беше на косъм. За малко да загуби собственото си Аз! Единствено завоалираното предупреждение в думите на Маккай го бе накарало да се стегне и му бе позволило да се върне към действителността. Фурунео се зачуди дали няма някакво друго обяснение за грубата реакция на Маккай. Прекъсването на развода не се броеше. Ако слуховете бяха верни, грозноватият дребен агент се бе женил повече от петдесет пъти.

— Все още ли те интересува хидробола? — контрира въпроса Фурунео.

— Има ли в него Кейлбан?

— Предполагам.

— Нима не си проверил? — Въпросът бе произнесен с тон, от който се подразбираше, че на Фурунео му е била поверена изключително отговорна задача, а той се е провалил поради вродената си глупост.

Вече напълно нащрек пред някаква недоизказана надвиснала опасност, Фурунео отвърна:

— Постъпих така, както ми бе заповядано.

— Заповядано! — изсумтя презрително Маккай.

— Това трябва ли да ме ядоса? — попита Фурунео.

— Ще дойда там веднага щом се освободя. Най-много след осем стандартни часа — каза Маккай. — Междувременно ти заповядвам да държиш хидробола под постоянно наблюдение. Тези, които ще дежурят, трябва да бъдат натъпкани с яростин. Това е единствената им защита.

— Постоянно наблюдение — отвърна Фурунео.

— Ако се появи Кейлбан, ти трябва да го задържиш с всички възможни средства.

— Да го задържа… Кейлбан?

— Завържи някакъв разговор, помоли го за съдействие, каквото и да е — каза Маккай. Интонацията му добави, че е доста нелепо един агент на Бюрото да пита как трябва да обърква нечии планове.

— Осем часа — каза Фурунео.

— И не забравяй яростина.