Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ротанов (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Сезон туманов [Белые колокола Реаны], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 38 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

СЕЗОНЪТ НА МЪГЛИТЕ. 1986. Изд. Отечество, София. Биб. Фантастика, No.40. Роман. Превод: Елена МАТЕВА [Сезон туманов Евгений Гуляковский (1980; 1982)]. Предговор: Фантастичния свят на Евгений Гуляковски — Васил РАЙКОВ — с.5–7. Художник: Васил МИОВСКИ. Печат: ДП „Д. Найденов“, Велико Търнова. Формат: 70×100/32. Печатни коли: 23.50. Тираж: 92 117 бр. Страници: 372. Цена: 0.99 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Оправяне на кавички (Мандор)
  3. — Добавяне

3

На Ротанов непрекъснато му се присънваха кошмари. Най-после се събуди, ала неприятното усещане, че някой го души, остана. Дъждовните капки барабаняха в тъмния прозорец. В стаята беше прохладно и влажно. Той се опита да си припомни какво сънува. Душеше го нещо лепкаво и вонящо, което нямаше нито форма, нито лице. После започна да пропада надолу. Мъчеше се да изплува от голямата дълбочина, да се измъкне на повърхността, и през цялото време не му достигаше въздух. Дори и сега тялото му беше покрито с лепкава пот. Обикновено когато човек пристигнеше на нова планета, му трябваха два-три дни, за да свикне с местния климат. Адаптация. Понякога се чувствуваш така обезсилен, че цяла седмица вървиш като есенна муха. И непрекъснато те измъчват кошмари. Наистина неговият сън беше прекалено реален, сякаш действително искаха да го удушат.

Стана от леглото. Цялото тяло го болеше като след продължително боледуване. Бавно отиде до прозореца. Беше онзи ранен час, когато в небето вече можеха да се видят първите отражения на настъпващата зора, забулени от монотонния дъжд. А и мъглата… Белезникавата мъгла, която изпълваше двора и бе пропълзяла досами прозореца. За миг дори му се стори, че когато се приближи, бялата пелена до решетката трепна и се отдръпна.

Само халюцинации му липсваха. „Утре ще помоля да ми донесат аптечката от кораба. Ваксинацията си е ваксинация, но аз май съвсем се разкиснах.“ Постоя до прозореца две-три минути, като вдишваше дълбоко влажния спарен въздух. Стана му по-добре. Сетне отново легна. Останалата част от нощта премина спокойно. Когато се събуди, с мъка си припомни нощните кошмари.

През прозореца нахлуваха лъчите на огромното жарещо слънце, нямаше и помен от дъжда. Дали и той, и мъглата не му се бяха присънили? Ротанов още веднъж погледна през прозореца. Долу под перваза тъмнееше ивица влажна земя, значи през нощта все пак беше валяло. Той приглади косите си, после решително почука на вратата. Оказа се, че банята е до неговата стая. Там намери комплект бръснарски принадлежности. Когато се обръсна, той се почувствува по-уверен. Почти веднага го заведоха при Берг. Този път координаторът го посрещна някак угрижен. Изглежда, не беше предразположен към дипломатически любезности, защото незабавно премина към същността на въпроса.

— Каня се да ви направя едно съвсем конкретно предложение, но са ми необходими някои сведения. Те имат, тъй да се каже, чисто теоретичен характер и аз мисля, че ще можете да ми отговорите, без да се излагате на риск.

— Ще се опитам — отвърна Ротанов, като се усмихна. Чувствуваше се отпочинал и напълно готов за новия двубой. Но Берг не прие предизвикателството. Инспекторът забеляза, че той крадешком го разглежда, сякаш го виждаше за първи път.

— Какво ще стане, ако се върнете на Земята и съобщите, че колонията на Алфа е напълно загинала? От някаква епидемия, да речем. Ще ви бъдат дадени съвършено убедителни материали и всички необходими данни. Какво ще последва? Ще бъде ли организирана нова експедиция, или Земята ще се задоволи с вашата информация и ще ни остави на спокойствие?

— Трудно е да се каже… За известно време, разбира се, ще ви оставят на мира. Но защо решихте, че аз ще се съглася на подобна лъжа?

— По този въпрос ще говорим по-късно. Нека първо да разгледаме втория вариант. От вас ни вест, ни кост. Нали може и да не се върнете. Нещастен случай на планетата или повреда в двигателя. Неизправност в компютъра… Всичко се случва, нали?

— Прегледахте ли кораба?

— Това е задължително след всяко кацане. Такива са старите правила и ние не смятаме за нужно да ги променяме. Да не би да имате нещо против?

Наистина беше така. Общоприето правило на всяка колония беше да се преглеждат новопристигналите кораби, да се провежда технически и медицински контрол на тях и той зададе въпроса по-скоро за да разбере какво знаят.

— Не, нямам нищо против. Продължете. Слушам ви внимателно.

— Естествено е да се предположи, че ако не се върнете, ще бъде изпратена втора експедиция. След колко време ще стане това? — Мисля, че няма много да се забавят. — Ами ако и втората експедиция не се върне, тогава какво ще предприемат?

— Най-вероятно е да изпратят ескадра специално въоръжени кораби, с които вече нищо не можете да направите.

— Тъй си и мислех. Опитайте се да ме разберете. Сега ви молим само за едно — не се намесвайте, оставете ни на мира поне за известно време. Повярвайте ми, най-добре е да приемете моето предложение и да се върнете. — В гласа на Берг прозвуча искрена мъка. Сякаш разбираше цялата безполезност на разговора и беше предвидил всичко, което ще последва. Кой знае защо, Ротанов не се съмняваше в неговата искреност. Навярно заради тази мъка.

— За кого е най-добре?

— Какво? — не разбра Берг.

— За кого ще бъде най-добре да ви оставят на мира? За вас лично? Или за всички колонисти? За кого?

— Преди всичко за земните жители.

— Виж ти… Те могат и сами да се погрижат за себе си.

— Преди всичко за земните жители — настойчиво повтори Берг. — После за нас. Повече не мога да ви кажа и вие, разбира се, няма да ми повярвате. Сега ще се юрнете да проучвате, ще се мъчите да изтръгнете истината, да инспектирате. Блестящо ще изпълните задачата си и ще мине доста време, докато разберете, че съм бил прав. Но тогава ще бъде късно. По всяка вероятност няма да ви позволят да съберете никакви сведения.

— Защо не опитате още един вариант?

— Какъв?

— Да повярвате в моята доброжелателност, да ми позволите сам да се ориентирам във всичко и да реша как да постъпя, но не със завързани очи, както ми предлагате, а като се запозная с всички фактори. Тогава може би ще приема вашето предложение.

— Вероятно точно така щях да постъпя. Всъщност вчера имах такова намерение. Но оттогава някои неща се промениха. Убеден съм, че дори да получите всички данни, все едно няма да можете правилно да ги разберете. Сигурен съм в това, което казвам.

— През цялото време говорим със заобикалки. Според мен нашият разговор отдавна е загубил всякакъв смисъл.

— Е, добре… Не ви задържам.

— Нали бих могъл да се съглася и привидно. От вас искам само един компютър.

— Известно ми е. Но не го направихте и на мен ми е мъчно, че не успяхме да се споразумеем. Онова, което ще последва, ще бъде еднакво трагично за всички. За вас, за нас, за всички хора. Няма да ви задържам и вие ще излезете оттук, ако имате късмет. Това вече няма да зависи от мен. Но дори и да ви провърви…

— Ще ми провърви.

— Още по-лошо, защото тогава ще направите всичко, за да ускорите идването на следващата експедиция, и това ще бъде основната грешка. Чисто и просто катастрофа. Към вас имам една последна молба — помъчете се да не избързвате с изводите.

— Ще се опитам. — Ротанов стана и известно време се ослушва. Някъде много далеч, най-вероятно извън сградата и даже извън двора, може би в покрайнините на града, проехтя страшен и мощен грохот, който леко разлюля стените. Той спря така внезапно, както и започна, после сякаш някакъв великан плесна с ръце над града и от стените се посипа мазилка.

— Какво е това?

Берг повдигна рамене:

— Ще трябва сам да се запознаете с всичко. Уверявам ви, че няма да ви е лесно.

Ротанов стисна зъби, стана и излезе. Около минута Берг замислено гледа след него, сетне се обърна към изскърцалата зад гърба му вътрешна врата. Влезе висок, стегнат човек, чиято възраст, както впрочем и възрастта на Берг, беше трудно да се, определи дори приблизително. Върху младоликото му, без нито една бръчица лице проблясваха. малки, дълбоко хлътнали очи.

— Е?

— Положението е много лошо, Лан. Трябваше да го пусна.

— Няма къде да отиде, нека се поразходи.

— Не, ти не разбираш… Той… Знаеш ли, той не се поддава на въздействие.

— Как така?! Пускал си го, без да се е поддал на въздействието?!

— Опитах се, но безрезултатно.

— Това е невъзможно!

— Излиза, че е възможно… Той унищожи един от датчиците, но все пак ние контролирахме всички цикли. Може да има имунитет. Не мога да си обясня причината.

— Предполагам, че знаеш какви са последствията?

— Да… Няма да можем да го използуваме. Помъчих се да го убедя да ни сътрудничи.

— Но това е смешно!

— Така е, прав си. Много скоро този човек ще ни създаде сериозни главоболия.

— Ще видим. Можем чисто и просто да го премахнем. — Той забърза към вратата, но го спря умореният глас на Берг.

— Не върши глупости, Лан. Един инспектор от Земята не може да изчезне безследно. Спомни си за двигателя на кораба му. Страхувам се, че неговото ликвидиране само ще ускори следващото посещение.

— Възможно е. Но нямаме избор. Надявам се, че ти е ясно какво ще стане, ако се измъкне от нас и намери онези.

— В края на краищата какво означава един човек!

— Ти сам каза, че не се поддава на въздействие! Какво ще стане, ако научи?… И после следващият кораб може да кацне при тях… Не, Берг, налага се да го премахнем.

 

 

Навън духаше сух вятър. Ротанов стоеше, облегнат на стената на сградата, от която току-що излезе. Дворът се простираше пред него като огромно голо дефиле, трябваше да положи усилие, за да отлепи гърба си от стената и да го пресече. Още не можеше да си обясни защо Берг го пусна толкова лесно и затова не бързаше. Спомни си вчерашната среща, която доста поизмени плановете му, а и скритите заплахи не бяха малко. Може би избърза. Трябваше още да проточи, да продължи дипломатическата игра, да събере нова информация, а той сякаш си търсеше белята, изостри положението, даде им в ръцете излишни козове. Какво стана с него? Защо загуби самообладание в кабинета на Берг и престана да се съобразява с обстоятелствата? Каква сила го вдигна от стола и го поведе към вратата?

Изведнъж си спомни ръцете на Берг. Беше ги сложил върху бюрото като два безполезни предмета, не помръдваха, все едно че не бяха негови. Май по показалеца на дясната му ръка запълзя някакво бръмбарче, ала той не помръдна пръста си, не трепна, не се опита да прогони нахалното насекомо. В държането му имаше нещо, което за секунда го накара да загуби обичайната си разсъдливост и хладнокръвие. И досега не можеше да преодолее усещането за погнуса и за неизпитван никога преди това ужас, от който го побиваха студени тръпки. Най-неприятното беше, че не можеше да си обясни какво става.

Най-сетне отлепи гръб от стената и бавно тръгна през двора. Направи го с голямо усилие и едва когато се изравни с вратата, разбра каква е работата. Зад него ненадейно нещо изплющя и отгоре му се посипаха парченца от тухла. Сърцето му се сви от уплаха и преди да разбере коя е причината за случилото се, той стремително се хвърли напред, после сви встрани към масивния тунел на входа. Вторият изстрел вдигна облаче прах на мястото, където току-що стоеше.

Значи тъй… Какво пък, сега поне всичко застана на мястото си и позициите им се изясниха. Оставаше неясно само едно — защо се бавиха толкова дълго? Трябваше да стрелят много по-рано, когато пресичаше двора, а още по-просто беше изобщо да не го пуснат да излезе. Явно са имали разногласия и не са стигнали до единодушно мнение. Не са знаели как да постъпят, паникьосали са се. Той ще се възползува от това. И щом още от първите крачки на тази планета има врагове, тогава ще се намерят и приятели. Само да успее да се измъкне оттук… Доста време не предприемат нищо, но ако навън са поставени постове, спукана му е работата. Вероятно му оставаше да направи само няколко крачки и те щяха да постигнат своето. Изстрелът би могъл да проечи от всеки ъгъл. А защо изстрел а не енергиен разряд или огнената зеница на лазер? Не е ли все едно?

Слънцето както и преди висеше над хоризонта. Сякаш не беше помръднало от мястото си от мига, в който Ротанов се събуди. „Дълго утро… То ще си остане същото и после, след изстрела, а аз тъй и не успях нищо да науча, да предотвратя. И на Олег ще му бъде по-трудно, ако не съумея да се измъкна от този двор.“

Зад него блесна ослепителен лъч и като издраска тухлената зидария, наоколо неприятно изсвистяха парчета от нея. Край — не биваше да остава повече тук. Ротанов се сви, преди да се спусне напред, и в този миг срещу него откъм улицата изтича някакъв човек с плътно прилепнала до тялото дреха в миши цвят. Той явно не разбираше нищо, защото объркано гледаше Ротанов и нерешително измъкваше от калъфа на колана си предмет във формата на паралелепипед, но го правеше толкова неуверено, сякаш не знаеше как да си служи с него. Ротанов го удари през ръката, човекът се препъна, изпусна оръжието и блестящото квадратче падна в краката на инспектора. Той веднага го грабна и побегна към входа. Над главата му отново изсвистя изстрел, в лицето му удариха дребни камъчета.

По изстрела разбра, че онези не се шегуват и играта е станала сериозна. Те твърде дълго умуваха и му дадоха възможност да се добере до входа, но това нищо не означаваше, ако навън са поставили постове. За миг погледна паралелепипеда, който стискаше в ръка. Беше топлинен пистолет стар образец. Някога в училище ги учеха да си служат с музейно оръжие и както изглежда, не беше напразно. Пистолетът притежаваше значителна мощност, но зарядът щеше да стигне само за няколко изстрела. Ще трябва да бъде пестелив.

Той внимателно надникна от входа. Тясната пуста улица се изкачваше по нисък хълм. Мръсните ниски степи на постройките, на които нямаше пито един прозорец, чезнеха в далечината. Никакво транспортно средство, нито един пешеходец. Не можеше да се скрие тук. Глупаво положение, дори не знаеше срещу кого ще бъде принуден да стреля след секунда. Каквито и да са, той няма право да убива, даже ако се наложи да брани живота си — значи трябва да се скрие на всяка цена. Не да се бие, а да се скрие. Само че къде? Долният край на улицата опираше в кална канавка с висок каменен парапет. Отначало му се стори, че няма да може да премине, но като се вгледа по-внимателно, разбра, че ако успее да стигне до кръстовището, има шанс да се спаси.

Отдавна не беше тичал така. Вятърът свистеше в ушите му. Непрекъснато променяше посоката, за да не стане мишена на поредния изстрел. Те позакъсняха със стрелбата, иначе лошо му се пишеше. И все пак няколко секунди не му стигнаха, за да дотърчи до ъгъла. Явно онези стреляха не само с топлинни пистолети, защото над покривите на къщите нещо силно изгърмя, изхвърли облак отровен дим и сега от всички страни като оси зажужаха парчета от тухли. Трябваше да се просне по очи на земята. За щастие между него и преследвачите се изпречи бетонна естакада, която преминаваше на около пет метра над улицата. Той я забеляза веднага щом легна, и начаса намисли какво да прави. В долния край на улицата вече се мяркаха тъмните фигури на преследвачите. Те притичваха предпазливо до оградите, страхуваха се той да не стреля и не бързаха много. Когато между тях и естакадата останаха само няколко метра, Ротанов прати два изстрела и я разкъса с топлинен лъч от двете страни. Още във въздуха естакадата се разцепи на няколко части и рухна със страшен грохот преграждайки улицата с камара от бетонни блокове. Всичко наоколо се забули в прах и дим. Сега разполагаше с достатъчно време, за да свие зад ъгъла. Едва ли щяха да забележат накъде е кривнал. Той не мислеше дълго да бяга по празната улица. Беше решил незабелязано да свърне зад ъгъла, да се прехвърли през някоя ограда и да потърси скривалище в някоя къща. Ако има късмет и не попадне на жилищен дом, може би ще успее да спечели половин или един час, докато те методично претърсват улицата от двете страни, а през това време той ще обмисли какво да предприеме по-нататък.

Оградата беше ниска, не се виждаше бодлива тел или други опасни хитрости. Ротанов скочи в задръстения от ръждиво желязо двор, облегна се на стената и няколко секунди стоя неподвижно, поемайки жадно въздух. Като си почина малко, тръгна покрай постройката, която стигаше почти до оградата. Едноетажната продълговата сграда сякаш нямаше край. Откъм улицата се чуваха викове и тропот на крака. Но тук, в двора, засега беше тихо. Сякаш най-сетне му провървя. Постройката явно не беше обитаема. По-скоро служеше за склад или работилница и като че ли в нея нямаше жива душа. Окончателно се убеди в предположението си, когато видя катинара на широката двойна врата. Това последно препятствие му се стори непреодолимо. Ако стърчи на открито, веднага ще го открият, а пак да прескочи оградата е опасно. Трябва да разбие катинара. Той нетърпеливо затършува наоколо — прехвърляше овъглени парчета дърво и счупени тухли, за да открие подходящо парче желязо. Някой беше разрушил всичко, за да построи после тази тъжна постройка без прозорци, с катинар на вратата.

Не намери нищо, което можеше да му свърши работа, и едва тогава се сети за топлинния пистолет. Не искаше да оставя следи, но нямаше друг изход, всеки миг можеха да го открият. Ротанов мушна дулото на пистолета в катинара и го насочи нагоре тъй, че да не закачи покрива, сетне се обърна и натисна спусъка. Вместо пукот се чу продължително съскане. Изглежда, беше изразходвал прекалено много енергия за естакадата. Все пак дъгата на катинара се нажежи до бяло, омекна и се изви, той я подхвана отдолу с парче арматурно желязо и разчупи метала.

Щом затвори вратата зад гърба си, Ротанов се озова на тъмно. Не чуваше нищо освен пресекливото си дишане. Постепенно очите му свикнаха с полумрака и той видя, че през вентилационните отвори на покрива прониква достатъчно светлина. Широк коридор тръгваше от вратата към вътрешността на помещението. От двете му страни до тавана имаше редица рафтове, безразборно запълнени с купища кутии и бъчви. Още на улицата успя да забележи, че кварталът е застроен с еднотипни бараки, може би целият район беше предназначен за складове. Засега той беше в безопасност. Миришеше на мухъл и на нещо непознато, на някаква подправка, която приличаше на канела. Помисли си, че няма да е зле, ако намери в кутиите храна или оръжие. Концентратите могат да се съхраняват и без хладилник. Жалко, че още от самото начало не се запаси с храна. Ала съвсем скоро остро щеше да почувствува липсата на вода. Ротанов преглътна няколко пъти, като се мъчеше да преодолее сухотата в гърлото си.

„Дори не успях да се напия с вода.“ Но откъде можеше да знае, че тази сутрин събитията ще се развият толкова бързо? Няма как, през нощта ще трябва да се промъкне до канавката, която забеляза в другия край на улицата. Там сигурно ще поставят постове, а той няма с какво да се защищава, тъй че няма да е зле да потърси бъчва с квас или каса с бира. Занимаваха го съвсем прозаични мисли за насъщните му проблеми. И в това нямаше нищо чудно. Засега избягваше да гадае какво се е случило на планетата, откъде са се появили тези хора, които не приличаха съвсем на хора… Достоверната информация, която имаше, беше оскъдна, а ако се впуснеше в различни предположения, те нямаше да имат край и после, когато събереше достатъчно данни, щеше да му бъде по-трудно да се справи с тях. По-добре да мисли за бирата… Впрочем бъчвите вероятно бяха пълни с някаква течност. Не беше изключено помещението да е продоволствен склад. Точно пред него на пода се виждаше контейнер със странна многостранна форма. Сякаш някой беше излял от пластмаса фигура за урок по геометрия с диаметър около един метър. „Решено, с него ще започна.“

Противно на очакванията му, контейнерът се оказа лек. Ротанов без усилие го помести и го обърна. Никъде не се виждаше цепнатина или дори следа от вратичка. Пластмасата отекна глухо, когато почука — беше прекалено твърда. „Трябва да потърся по-проста опаковка“ — помисли си той и реши да отвори най-близкия дървен сандък, който го привличаше с размерите си. Повдигна капака със същото парче арматурно желязо. Той отскочи веднага, сякаш беше чакал да го отворят. Но вътре нямаше нищо интересно. Тежки блокове блестящ метал. Титан или волфрам. Ротанов се прехвърли към редицата огромни, подобни на сандъци бъчви. От отвора, който проби, бавно, като че ли неохотно потече струя лепкава смолиста течност. От нея идваше познатата миризма на канела, която той подуши веднага, щом влезе. Изглежда, беше сок от някакво местно растение. Не биваше да пие, преди да го е изследвал, и той с нежелание продължи нататък.

Ротанов работеше вече десет часа, без да почине. За това време успя да провери само една малка част от склада. Много усилия положи, за да отвори здраво скованите сандъци, но в тях не намери нищо полезно. Собственик на склада можеше да бъде всеки. Минерални и суровинни ресурси на планетата, подготвени за изпращане и за дълго съхранение. Тук липсваха технически изделия или селскостопански продукти. Явно не му провървя. В края на краищата продукцията трябваше да се подреди по видове и ако наистина излезе така…

Изведнъж се сети за странния пластмасов контейнер, който видя в началото. Под необичайната опаковка може би се криеше нещо интересно. Но той беше твърде лек и вероятно беше празен. Ротанов се огледа, в далечния ъгъл на отделна полица съзря още един такъв контейнер. Приближи се до него, като се чудеше с какво да отвори неподатливата пластмаса, и вече се канеше да протегне ръка, но тозчас застина на мястото си.

В тъмното, зад ръба на призмата проблесна някаква светлинка. Нещо едва забележимо и тъничко като паяжина. Ала тук нямаше паяжини. Тонове прах и нито един паяк. По-добре да зареже контейнера. Но ако тази светлинка е сигнализация, значи вътре има нещо важно, което се нуждае от охрана, и ако той иска да научи какво е скрито, трябва да отвори именно този контейнер. Ротанов вече не мислеше за студена бира, макар че гърлото му беше съвсем пресъхнало. Струваше си да рискува, за да разбере какво според тях заслужава да бъде пазено така.

Едва след като половин час работи къртовски и с голямо внимание, разбра колко е сложна алармената система на контейнера. Помогнаха му познанията по корабна електроника. И макар че не познаваше общата схема и дори не се опита да разгадае устройството на управляващия блок, в края на краищата успя да разгадае и да изключи основния възел на сигнализацията, снабден с многобройни датчици за топлинно и механично въздействие. Системата беше добре замаскирана и го спаси само фактът, че дълго време никой не се беше погрижил за нея. Една изгнила дъска в стената се беше пропукала и през цепнатината се виждаше тънък като паяжина проводник. Може би за първи път Ротанов спечели точка в опасната игра, в която го въвлякоха. Той внимателно прокара ръка по стената на контейнера. Видя му се, че всичко е наред. Ами ако е пропуснал да изключи някой датчик… Не трябваше да мисли за това, защото нямаше намерение да отстъпва. Извади топлинния пистолет и го подхвърли в дланта си, сякаш за да провери тежестта му. После го допря до страничната стена и натисна спусъка. След няколко секунди стана ясно, че в пистолета все още има достатъчно енергия, за да нагрее пластмасата. Само че, кой знае защо, дори нагорещена до бяло, тя не искаше да се разтопи. За щастие той повреди механизма на ключалката, отвътре нещо издрънча и тежкият капак неочаквано изскочи навън, като го удари болезнено по ръката. Ротанов разтриваше контузеното място и замислено оглеждаше контейнера. Не му харесваше, че капакът е доста дебел. „Близо двадесет сантиметра и толкова здрав… Прилича ми на радиационна защита. Само това липсваше…“ Той протегна ръка и бързо я прокара над капака. При силно излъчване трябваше да почувствува топлина, но не усети нищо. Това не биваше да го успокоява, защото всичко зависеше от характера на излъчването. Накрая му омръзна да се върти около контейнера. Вече не се съмняваше, че ще се забърка в някоя неприятна история, и реши по-скоро да свърши с него. Захвърли безполезния вече пистолет, от които беше изразходван целият запас от енергия, и пъхна ръката си до рамото в контейнера. Не откри нищо. Впрочем не, на дъното имаше няколко кръгли хлъзгави предмета. Опита се да вземе един от тях, но веднага го пусна, защото му се стори, че някъде съвсем близо до него високо се засмя дете. Дори потрепера, толкова нелепо и неуместно прозвуча този детски смях в празния и мръсен склад. Можеше да се закълне, че не е имало никакъв звук, чуваше смеха като че ли вътре в себе си, в главата си, и то съвсем ясно. Така се случва при халюцинации, но той добре знаеше, че нервите му са в ред. Внимателно, сантиметър по сантиметър. Ротанов отново приближи ръка до неизвестния предмет. Отначало усети само леко убождане като от ток, сетне ръката го заболя и когато се докосна до повърхността на предмета, вече не я чувствуваше. Всичко заплува пред очите му.

Много неясно, с едва забележими контури върху стените на помещението се появяваше някаква картина.

Затвори очи, за да не се разсейва, и картината стана по-ясна. Стая… Голяма стая, залята от слънчева светлина, отворен прозорец… На с застанало детенце, което държи в ръце пластмасова играчка. А при прозореца нещо се полюшва, нещо познато, май мръсни парнали… Дим от пожар? Остатъци от пердета? Картината беше неподвижна. Нищо не се променяше. Вече чувствуваше, че рамото му изтръпна. Повече не биваше да рискува. Стиснал зъби, с точно премерено движение той сграбчи тайнствения предмет и веднага го измъкна от контейнера. По форма напомняше извит на осмица тор, приблизително двадесет сантиметра в диаметър. Беше прозрачен и доста тежък. Вътрешността му преливаше в различни цветове. С нежен, студен пламък. В унисон с неговите трептящи преливания на Ротанов му ставаше ту топло, ту студено, чувствата му се изостриха до крайност. Това беше една необуздана смесица от радост, безпричинен смях, неизразима безгранична тъга, силен възбуждащ, страх, главата му кънтеше и ехтеше, все едно че гърмяха древни негърски там-тами, струваше му се, че още миг и няма да издържи чудовищното напрежение, а ръката му здраво се беше вкопчила в този дяволски предмет и не искаше да се разтвори. И най-неочаквано, сякаш минаваха през усилвател, в съзнанието му се врязаха думите: „Ей, ти! Хвърли това!“ Ръката му се разтвори от само себе си и предметът падна на дъното на контейнера. Олюлявайки се, като че ли току-що се беше измъкнал от лавина, Ротанов бавно се обърна. Срещу него в дъното на коридора се бе изправил висок, отдавна небръснат човек в окъсан комбинезон, с тежък, блестящ от смазката пистолет в ръка.