Сюзън Уигс
Лилията и леопарда (6)

Глава пета

Ранд си беше заминал. Вече две седмици на мястото, където се срещаха, идваше единствено самотната млада жена. Чакаше до часа на излитане на бекасините. Надяваше са да види Ранд.

През тези дни споменът за него се превърна в копнеж. А копнежът — в мания. Лиана не можеше да забрави ангелската му усмивка. Устните му, които сипеха гальовни думи и се смееха. Топлеше я незабравимата гама от чувства в любовната му песен. Тя стоеше на самотната поляна. Галеше шията, лицето, гърдите си. Тялото й плачеше за него със страст, от която я болеше. Ранд беше вкоренил дълбок, необясним копнеж у нея. Копнеж, който единствено той можеше да задоволи. Между тях съществуваше мистична, неподвластна на времето връзка. Тя съзнаваше, че дори и да не го види повече, никога нямаше да се освободи от него.

Лиана намираше обяснение за отсъствието му. Англичанинът беше напуснал Йо. Очевидно гасконецът беше последвал чужденеца. Той искаше да прекършва копия заради нея. Без да съзнава, може би правеше точно това?

Един ден тя се завърна в замъка, обгърната от дълбока, замечтана тъга. Отиде в конюшнята. На пода се мотаеха някакви позлатени юзди. Роланд, отговорникът за животните, ги вдигна.

— Съжалявам, господарке, трябваше да ги прибера до сега — измънка той и побърза да се скрие. Искаше да избегне караницата.

Но тя не каза нищо. Само му подаде поводите на своята кобила. Какво значение имаха разпилените юзди, когато собственото й сърце беше разбито?

Около нея се разнесе необичайно цвилене. Огледа се и забеляза, че помещението беше пренаселено. Уловил учудения й поглед, Роланд поясни:

— Могъщият рицар Гокур е тук. Той е най-добрият войник на Франция. Полага много грижи за конете си.

Лиана се стегна вътрешно. Тя беше очаквала Гокур. Замъкът беше готов да го посрещне. Но сега, когато вече беше тук, неподчинението срещу вуйчо й беше истинско, неотменимо. Като преглътна чувството на несигурност, Лиана се запъти към салона, за да се срещне с него.

Раул, благородният Гокур, седеше край камината с Жерве. Рицарят имаше силно, грубо лице. В погледа му се четеше странна пресметливост. Очите му бяха като речни камъни — промити от ледени команди. Като го видя, сърцето на Лиана се изпълни с лошо предчувствие.

Жерве забеляза това и се усмихна. Неочаквано Лиана беше усетила съчувствие в сина на своя съпруг. Той беше отменил забраната на баща си да не посещава оръжейната. Дори беше оставил ръководството на замъка в нейни ръце.

— Ела да поздравиш госта ни — подкани я Жерве. Погледът му се плъзна по зацапаната й роба, но там липсваше неодобрение.

Лиана се насочи към Гокур.

— Добре дошъл, Твоя Светлост!

Той пое ръката й и плъзна устни по нея.

— Госпожо!

Лиана побърза да се отдръпне.

— Благодаря ти, че дойде да ни помогнеш!

Студените му, безцветни очи се набръчкаха по краищата. Лиана се досети, че гостът се усмихва посвоему.

— Беше ми много трудно да се откъсна от задълженията си. Но се отзовах веднага, защото смелото ти действие е от полза на Франция.

Лиана инстинктивно усещаше, че не бива да му има доверие. Но беше доволна, че поне не я обвиняваше, като вуйчо й.

— Така се стекоха обстоятелствата. Нямах друг избор. Не бих могла да се омъжа за лорд Лонгууд. Това означава да предам крепостта в ръцете на английския крал.

— Съгласен съм с теб, госпожо. Боа-Лонг е точно това, от което има нужда крал Хенри. Ако успее да мине през Сома, пътят му към Париж е открит. Може и да има някои успехи във Франция, но благодарение на теб, не би могъл да продължи.

— А благодарение на тебе, Твоя Светлост, англичанинът няма да успее да превземе крепостта със сила — намеси се и Жерве.

Лиана го изгледа хладно. Значи той все пак беше започнал да разбира някои неща! Обърна се към Раул:

— Англичанинът е видян да напуска Йо, но се страхувам, че може да се върне!

— Присъствието на петдесет от най-добрите ми мъже, би го разубедило.

Лиана се огледа. Прислужниците сервираха вечеря по масите.

Подобно тъмни криле на граблива птица, в нея запърха страхът. Не за нея самата, а за хората, зависещи от нея. Ако Хенри започнеше да действа, колко ли от нейните ниви щяха да бъдат изгорени? Колко дълго щяха да преживеят, ако грабителите разрушат техните домове и изколят добитъка им? Дори оръдията на Чианг нямаше да успеят да задържат гнева на английския крал.

Гокур явно се беше досетил за тревожните й мисли. Потупа я окуражително по ръката.

— Изпратил съм съгледвачи из околността. Щом се появи английската войска, те веднага ще ме информират.

— Страшно съм ти задължена — продума Лиана. Искаше й се да бъде по-уверена.

Най-добрият пълководец на Франция беше дошъл, за да пази замъка й. Тогава защо неговото присъствие предизвикваше такова странно, неизразимо чувство на ужас?

Гокур вдигна бокала си.

— Няма достатъчно висока цена, на която да се продаде суверенитета на Франция, госпожо.

— В този момент съм загрижена преди всичко за опазването на Боа-Лонг!

— Не се безпокой, щом съм тук — погледът му се спря върху кръста й. — Слаба си и гъвкава, като фиданка — измърмори той, сякаш я укоряваше. — По-добре извикай своя съпруг от Париж. Трябва да се погрижите за наследник!

Лиана се засмя. Надяваше се да не проличи колко е стегнато гърлото й. Изобщо не й беше до смях.

— О, Твоя Светлост, остави това на жените!

— Не се шегувам — подчерта Гокур. — Това дете е от политическа необходимост. То ще укрепи брака, срещу който се противопоставя херцогът на Бургундия.

Жерве прочисти гърло. Изкуствената му усмивка беше доста изкривена.

— Боа-Лонг вече си има наследник — обяви той.

Гокур сви рамене.

— Във вените на Белиана тече кръвта на два от най-великите родове на Франция. Тези на херцога на Бургундия и на Емри Боеца. Ще бъде престъпление да се прекъсне тази родова линия.

Вечерта, когато Бони я подготвяше за леглото, Лиана не беше на себе си.

— Гокур постоянно говори за наследник, господарке — каза прислужницата й.

— Само подхранва злостни клюки — отсече Лиана.

— Едно дете ще бъде като благословия — продължи смело Бони. — Това ще отслаби позициите на Масе. Знаеш, че тя е безплодна.

Лиана зяпна.

— Не, не знаех. Горката Масе!

— Ако ти родиш, господарке, тя ще бъде предана бавачка — очите на Бони проблеснаха. — Но за тази цел трябва да си лягаш до мъж!

Лиана скочи на крака. Робата й се усука около нежните глезени.

— Не съм недоразвита, Бони! Лазар е в Париж. Какво мога да направя?

— Да си намериш любовник! Самата кралица Изабел ги има с дузини — Бони прекоси стаята. Приближи до леглото да оправи завивките.

Лиана изтръпна. Брат му на краля, Луи Орлеански, заплати с живота си за това, че бе в любовна връзка с Изабел. Арманяк подготвяше унищожението на вуйчо й.

— Искаш да изненадам Лазар с незаконно дете? — попита тя.

— Кой ще го нарече така? Кървавите чаршафи след първата брачна нощ бяха надлежно изследвани — прислужницата светна. — Може би вече си бременна?

— Това не е въз… — Лиана се овладя навреме. Само ако се разбереше, че бракът й не е консумиран, вуйчо й нямаше да се спре пред нищо. Той щеше да уреди анулирането му и да я принуди да се омъжи за англичанина. — Достатъчно, Бони — отсече Лиана. — Ти не бива да разговаряш така с мене!

— Както желаеш, господарке — отговори Бони, без да се притесни ни най-малко. Потупа възглавниците. — Хайде да си лягаш. Гокур и петдесетте допълнителни гърла ще ти създадат доста работа утре.

Лиана се пъхна под завивките. Когато постави глава върху възглавницата, се разлетяха перушини.

Бони сви устни раздразнена.

— О, света Уилжефорт! — възкликна тя. — Казах на тази повлекана Едит да смени калъфките.

Лиана я потупа по ръката.

— Остави Едит на мен, Бони! — прислужницата изглеждаше ядосана. Лиана смени темата. — Коя, между другото, е света Уилжефорт?

Бони приседна на леглото и се приведе напред.

— Тя е някаква нова. Льо Клерк ми разказа за нея. Притежавала неземна хубост. Понеже имала много обожатели, помолила Господ да й помогне — Бони обгърна коленете си с ръце и се захили. — На следващата сутрин се събудила с брада!

Въпреки че се смееше, Лиана правеше болезнен паралел със собствената си дилема. Хората оценяваха красотата й, но се пазеха от нея. Тя нямаше нужда от брада. Достатъчни й бяха всевластният вуйчо, двуличният съпруг и собственият й характер. Със студеното си отношение, тя объркваше мъжете и ги държеше настрана.

Бони се запъти към вратата. После се сети за нещо и се върна. Взе една чаша от лавицата и пресуши съдържанието й.

— Не трябва да забравям тонизиращата си напитка!

— Това да не е бира? — попита Лиана.

— Не, господарке. Това е извлек от седефче и хвойна — обясни Бони изчервена. — Предпазва от зачеване.

Лиана знаеше, че това питие е горчиво като отрова.

— Толкова ли е невнимателен Роланд с тебе, Бони? — попита тя, като се намръщи.

Прислужницата сви рамене.

— Мъже! Всички са еднакви. Пръскат семето си навсякъде. Не ги е грижа къде ще пусне корен.

Тази нощ Лиана сънува сън. В него отново съпругът й не беше Лазар, а Ранд. На другата сутрин се събуди, взела важно решение.

 

 

Ранд се беше забавил в Льо Кротоа три седмици. Пролетта, подобно златна лъвица, се беше нахвърлила върху Пикарди. Той се беше запътил към Боа-Лонг. По осеяните с детелини поляни жужаха пчели. По-далеч кротко пасяха крави. Блъсна го солена миризма на блата. Ако се беше качил на кон, щеше да стигне по-бързо. Но из околността беше пълно със съгледвачи на Гокур.

Пейзажът около него беше изключително красив. На изток се полюшваха в хармония синьото на лена и аленото на мака. На запад се извисяваха варовикови скали и гори. Към вътрешността на континента се виеше Сома. Подхранваха я множество притоци. Мощните стволове на буковете и бряста се подхранваха от плодородната земя. Пред него повяваха клони сребристи тополи. Там беше крепостната порта на Боа-Лонг.

С тази земя го обвързваше френската му кръв. Английската му титла го правеше неин господар. Планът, сътворен от херцога на Бургундия, криеше тайнственост. Той беше обещал, че госпожицата щеше скоро да бъде свободна. Ранд не се съмняваше, че бракът й с Мондрагон скоро щеше да бъде анулиран. Радваше се, че основният интригант беше Жан. Ранд не обичаше нечисти сделки. Просто не можеше да ги върши.

Той се придържаше към сенките на брега. За пореден път го порази величествената гледка на замъка. Сега го гледаше не като свой бъдещ дом. Това беше крепост, която трябваше да превземе. Ранд преценяваше височините на стената. Определяше маршрута, по който трябваше да премине, за да вземе съпругата си.

Върху пергамент направи схема с парче въглен. Отбеляза местоположението на караулните кули, броя на прозорците и на зъбците върху крепостната стена.

Идеята да се промъкне в замъка и да отвлече нищо неподозиращата жена, го изпълни с отвращение. Но нямаше друг избор. Присъствието на Гокур правеше атаката невъзможна. А да се върне в Англия, без да е изпълнил задачата си? Това просто беше немислимо!

Вниманието му беше привлечено от конски тропот. По моста преминаваше малка група войници. Сред тях яздеше жена. Ранд се притисна до ствола на едно дърво.

Дали това не беше госпожица дьо Боа-Лонг?

Не можеше да бъде друга. Роклята й беше в кралско червено. Осанката й беше величествена. Дрехите и бижутата, изпратени й от крал Хенри, сигурно щяха да й харесат. Явно обичаше пищните тоалети.

Ранд се взираше в жената, която трябваше да стане негова съпруга. Изпитваше единствено неудобство и липса на интерес. Лицето й беше млечно бяло, устните — червени. Косата й беше гарвановочерна. Разстоянието не беше малко. Не успя да определи цвета на очите й. Красота, а не топлота, излъчваше тя. Все пак е роднина на херцога, припомни си Ранд. У нея не можеше да се търси любезност.

Жената дръпна юздите и заповяда нещо на един от войниците. Когато той не реагира, тя изкрещя, вдигна камшика и го удари през раменете. Той слезе от коня и оправи стремената й. После всички прекосиха моста и се насочиха на изток.

Ранд се взираше в тесния гръб и абаносовите къдрици на госпожицата. Почувства, че се задушава. Тази жена, със студени, красиви устни и жестоки, бели ръце, трябваше да бъде негова съпруга. Да стане майка на децата му. Стана му ясно, че задачата му ставаше по-сложна. Трябваше не само да отстоява правата на английската корона върху френското владение. Съпругата му имаше нрав, който изискваше умело опитомяване.

Разтревожен, Ранд вдигна поглед към слънцето. „Ще идвам всеки ден. В часа на полета на бекасините!“ В съзнанието му изплуваха думите на Лиана. Те го затеглиха към мястото, което знаеше, че не бива да посещава. Към полянката, където стоеше каменният кръст на свети Катбер.

 

 

Лиана отиваше на това място все по-рядко. Надеждата й, че ще срещне отново Ранд, беше започнала да избледнява. Той е странстващ рицар, повтаряше си тя. Неговият дом е там, където завърже коня си.

Но Лиана си беше поставила ужасяваща цел. Тя, както и мекото, пролетно време, я затеглиха нататък. Преследваха я думите на Бони: „Мъже! Те пилеят семето си като слама на вятър!“ Лиана беше готова да признае, че Бони е права. И Гокур беше прав. Тя трябваше да роди дете. То щеше да я предпази от опитите на вуйчо й, да анулира брака й. Щеше да лиши Жерве от възможността да получи Боа-Лонг.

Лиана се прокрадваше между дърветата и обмисляше своя план.

Ако успееше да се срещне с Ранд, той със сигурност щеше да посее семето си в утробата й. А Лазар беше прекалено горд, за да отрече бащинството.

Толкова е просто, мислеше тя. И дяволски необходимо. Лиана се чудеше дали щеше да й стигне кураж. Дали щеше да успее да предизвика Ранд?

Трябваше да го направи! Не, защото беше много смела или много опитна. Привличаше я нежността на любимата му прегръдка. Нейните молитви не се свеждаха единствено до това, да роди наследник. Лиана искаше да се люби с Ранд. Да запълни празнотата, зейнала в душата й. Да затвори раната в сърцето си. Ранд беше разбудил мечтателя в нея. Беше й дал воля да протегне ръце към любовта, от която толкова старателно беше бягала до сега.

Така беше свикнала с пустотата на полянката, че като видя силуета на Ранд, се стъписа. Приближи се, изпълнена с радост и страх. Пристъпваше тихо. Ранд беше потънал в мисли и не я чуваше.

Беше облегнал гръб в каменния кръст. Позлатената му от слънцето глава беше приведена към гърдите му. Имаше вид на гигант, приседнал, за да си почине. Косата му беше пораснала. Образуваше ореол около неизменната красота на лицето му.

Простодушната му поза и невинната му замисленост, породиха у нея чувство за вина. Нямаше право да се възползва от тяхното приятелство. Въпреки че мускулестото му тяло и великолепната му осанка я изпълваха с възбуда.

Лиана оповести присъствието си, като въздъхна за поздрав.

Ранд подскочи и извади кинжала си. Тя отскочи назад. Като я позна, лицето му грейна от неподправена радост, а оръжието изчезна обратно в канията.

— Изплаши ме, хубавице! — усмивката му галеше сърцето й, подобно слънчев лъч, цвете.

Лиана се изчерви.

— Не исках това!

— Ти винаги ме стряскаш, сладката ми — каза той. Гласът му преливаше от копнеж.

Гърлото й се сви. Тревистозелените му очи бяха толкова красиви! Лицето му беше по-одухотворено и завладяващо от онова в съня й.

Неочаквано Ранд я прегърна.

— О, Господи, Лиана! Толкова ми липсваше! — той я притисна към себе си. Ръцете му се заровиха в косата й. Много скоро плитките й се предадоха.

От него лъхаше на море и слънце. Лиана се почувства така, сякаш се беше завърнала у дома.

— Къде беше, Ранд?

— Никъде! Без теб съм за никъде! — той повдигна брадичката й. Започна бавно да приближава устни към нейните.

Трепереща, тя се притисна до него. Попиваше всяка чувствена тръпка, предизвикана от целувката му. Дланите й галеха силните му гърди. Пръстите й се заровиха в златистите му коси. Устните й се разтвориха за кадифената нежност на езика му. Той я прегръщаше силно. Мъжката му страст я изпълваше с неповторима сладост.

Лиана се отдаде на чувството си. Притисна се по-силно. Ранд отдръпна устните си. Очите му блестяха. В тях се четеше вътрешна борба. Тя разкъсваше сърцето й и я изпълваше с въпроси.

— Защо се забави толкова много? — попита тя.

Ранд погали лицето й.

— Защото не трябва да се срещаме повече, Лиана! Аз не мога да ти предложа нищо!

— Защо говориш така? Как може да подценяваш приятелството, с което ме даряваш?

Той се опита да се освободи от нея. Лиана се облегна на раменете му, повдигна се на пръсти и впи устни в неговите. После отстъпи назад. Тръсна глава. Искаше косите й да прикрият пламъка, разгорял се по страните й. Взираше се в него през къдриците. Чудеше се дали го впечатлява смелостта й. Със сигурност вече беше разочарован от увлечението й по артилерията. Без съмнение е успяла да разруши мнението на странстващия рицар за жените.

Той откри лицето й. Лиана успокоена видя, че в усмивката му имаше единствено любов.

— Може би е така, защото искам да бъдем повече от приятели — прошепна той.

В гърдите й се надигна надежда.

— Идвах тук почти всеки ден — призна тя.

Той пое ръката й. Притисна устни към пулса на китката й.

— Да изпробваш револвери? — в гласа му имаше закачка.

Лиана поклати глава.

— Търсех теб. Ти знаеш това, Ранд! И се питах къде си! — той не отговори. Лиана вдигна вежди предизвикателно. — Без съмнение по много секретни рицарски дела? Но аз открих тайната!

Ранд утихна. Изглежда дори престана да диша.

— Лиана…

— Не се безпокой — успокои го тя, като се усмихна нежно. — Няма да ти се разсърдя, щом си преследвал англичанина от Йо.

Той примига.

— Преследвал съм…

— Да! Чухме, че богохулникът е отплавал надалеч — в погледа й танцуваше възбуда. — Би ли се с него, Ранд? Успя ли да отстраниш човека, дошъл да покори Боа-Лонг?

— Англичанинът замина… по собствено желание. Кръв не беше пролята.

— Дали не е побягнал към Англия, като последния страхливец?

— Не знам, Лиана. Просто не знам — гласът му звучеше разтревожен и едновременно тъжен.

Лиана докосна ръкава му.

— Ти не носиш цветове, гасконецо мой. От кои си? Кой защитаваш? Арманяк или херцогът на Бургундия?

— Бих могъл да те попитам същото и за твоята господарка. Тя носи кръвта на херцога на Бургундия, но я защитават привърженици на Арманяк.

Очите й се разшириха.

— Как си разбрал за Гокур?

— Присъствието му в Боа-Лонг не е тайна.

Тя го изгледа свирепо.

— Може би шпионираш за Жан? Или за английския крал?

Ранд се захили.

— Представи си, че е така?

— Тогава ще открадна кинжала ти и ще го използвам срещу теб! — в очите му отново нахлу тъга. Тя пое дланта му и я притисна към лицето си. — Разкажи ми за себе си, Ранд! Искам да те опозная.

— Ако можех, толкова много неща бих споделил с тебе!

— Имаш ли семейство?

Изражението му омекна.

— Ако може да се нарече така групата, която ме придружава?

— Твоите хора? — Лиана започна да оглежда наоколо.

— Моите другари. Но ти няма да ги откриеш тук.

— Разкажи ми за тях, Ранд!

— Те са обикновени хора. Имат майки, любими. С изключение на свещеника, разбира се.

Тя се усмихна.

— Някак ти отива да си правиш постоянно компания със свещеник!

Той се засмя.

— Нямаше да мислиш така, ако познаваше точно този. На него му приляга повече да ловува из гората, вместо да изповядва в църквата. Често провежда службата с кални ботуши и сокол на ръката.

— А останалите?

Ранд внезапно се затвори в себе си.

— Мисля, че е по-добре и двамата да премълчим някои неща.

Тя се повдигна на пръсти и го целуна. Искаше да отвлече вниманието му от себе си. Не беше честно да го разпитва, а тя самата да е потънала в тайни. Тя не можеше да му разкрие, че е господарката на Боа-Лонг, че е омъжена, че си е навлякла гнева на Жан Безстрашния и на английския крал. Тази полянка беше тяхна лична територия. На нея те трябваше да забравят, че и двамата са част от нечий план.

— Времената са несигурни — каза тя. — Няма да те измъчвам с повече въпроси.

Около тях ливадите бяха обсипани с пролетни цветя. Не устояха на техния призив. Разхождаха се, а Ранд късаше жълти теменужки, сини минзухари и парички, току-що измъкнали се от пъпките си. Лиана предпочиташе да разговарят. Богатият му, мелодичен глас разкриваше идеи, привлекателни и красиви, като цветята в ръцете му. Разказваше й невероятни приказки за непобедими великани и за хубавици, изпаднали в беда.

Спряха на малко възвишение сред полето. Ранд й подаде цветята. Лиана поклати глава.

— Какво да правя с тях?

— Вдъхни аромата им. Сигурен съм, че ще ти достави удоволствие.

Тя се усмихна.

— Удоволствие? Що за израз? — измъкна един стрък от букета. — Това помага срещу грип.

— Ти злоупотребяваш с доверието ми, хубавице. Непременно ли всичко трябва да се използва. Защо си такава?

— Друг начин за възприемане на света ми е непонятен — тя се вгледа в една теменужка. После обърна поглед към изложението от цветове наоколо. — Всички ми изглеждат еднакви.

Той пое брадичката й с една ръка. Погали устните й с цветовете.

— Позволи ми да те науча, Лиана!

Ранд приседна и разпръсна цветята. Ароматът им скоро привлече пеперудите.

Лиана отстъпи назад с присвито гърло. Той беше толкова красив и естествен! Самоувереността и очарователното му нехайство позволяваха да се радва и на най-обикновените неща. Лиана беше впечатлена, но знаеше, че не може да сподели чувствата му. Тя сковано приседна до него. Между тях пърхаха пеперуди.

— Моето тъжно момиче — каза той нежно. — Защо си толкова загрижена?

— Иска ми се да приличам на тебе, Ранд. Толкова си… благороден!

— Благороден? Господи, та ти ме лишаваш от моята мъжественост!

— Но това е вярно! Умееш да се радваш на красивото край себе си и… — гласът й притрепери. Тя се намръщи. — Не съм много добре с пищните изрази. Не умея да изразявам чувствата си.

— Опитай, Лиана!

— Дълбоко в мен има тъмнина, празнота. Добра съм с оръдията. Познавам зарядите, но никой не ме е учил как да… — тя преглътна тежко. — Ти казваш, че съм хубава. Как да ти повярвам? Нямам усещането за красота в сърцето си. Никой не ме е учил на това!

Ранд си пое дълбоко дъх. Ръцете му потрепериха. Той изплете венец и го постави на косите й. После я прегърна силно. Сабото й се изхлузи и тя остана да седи боса.

Главата и раменете й бяха обсипани с цветя. Сърцето й туптеше с ново усещане. Съзря пламъка на желанието в очите му. Неподправеното му възхищение я накара за първи път да се почувства красива, да осъзнае собствената си вина.

Ранд сякаш разбрал чувствата й я погали.

— Разбра ли вече, хубавице? Трудно би се намерила някоя, която да мери красотата си с твоята!

Разтреперана, тя затвори очи. Бавно разтвори ръце, сякаш да обгърне пространството около себе си. Ранд я беше обсипал с аромата на пролетни цветя. Това върна тържеството на съня й. Отвори очи и го погледна.

Мислите й се вихреха. Така трябваше да стане! Тя го искаше сега! Но не само заради детето, което би й дал. Той трябваше да задоволи повика на току-що разбуденото й сърце. Да даде воля на копнежа, който стягаше силното му тяло и изумрудените му очи.

Ръцете му бяха стегнати в юмруци. Сякаш се страхуваше да я докосне.

Как да му каже? Не можеше просто да изтърси предложението си: „Извинявай, не мога да овладея страстта си към тебе, а и дете ми е необходимо. Така че, би ли се любил с мен?“

Завладяна от срама, тя усещаше езика си дебел и тромав. Въртяха се думи, които не беше и помисляла, че може да изрече пред мъж. Стискаше между пръстите си една жълта теменуга и се чудеше как да започне.

— Ранд… Мислех си за… нещо.

Той наведе глава. Усмивката му стана топла.

— Би ли искала да ми разкажеш, хубавице?

— Да, да! Разбираш ли, мисля, че е време да сме честни за някои неща!

В погледа му проблесна заинтересованост.

— Какви неща?

Лиана пое дълбоко дъх.

— Ами за… моето чувство към теб. Ох, не знам как да се изразя! Разбирам, че и ти имаш някои желания, Ранд. Усещам го в начина, по който ме целуваш и прегръщаш — лицето й пламна. — Без съмнение ти имаш повече опит с жените… — с всяка дума тя се объркваше все повече.

— Надценяваш ме — отговори той.

Лиана примига объркана.

— Сигурно си бил с жена през последните седмици?

Ранд потисна смеха си.

— Защо не ме попиташ?

Тя не би могла да формулира такъв въпрос.

— Ти си свободен да постъпваш, както искаш. Но се чудех, Ранд. Дали не виждаш някаква възможност да дадем воля на чувствата си? — Лиана наведе глава. — Дали не усещаш някакво влечение… към мен? Това е…

— Лиана — прекъсна я той. — Аз те обичам!

Тя вдигна поглед.

— Вече си ми го казвал. Дали не се заблуждаваш?

Ранд отмести къдрица от слепоочието й.

— Не се съмнявам в това, хубавице!

Горещи, тежки емоции се стовариха върху нея. Защо тези думи означаваха толкова много за нея? Тя имаше нужда единствено от неговото семе. Но в душата й се вихреше агония, която нямаше нищо общо с добиването на наследник. И тя беше породена от този чудесен, златокос мъж, седнал срещу нея.

Връхлетяха я и съмнения. Тя беше омъжена жена. С Ранд не можеше да си позволи нищо, освен откраднати срещи. А така отчаяно го желаеше…

Ранд я изгледа настойчиво. Устните му се извиха в нежна усмивка. На нея се доверяваше Лиана!

Вътрешната й борба вече беше се изгубила някъде. Започна да се чуди дали чувството у нея беше любов.

— Добре — каза тя. — Значи се договорихме, нали?

Усмивката му стана по-широка.

— Какво се договорихме?

Лиана си наложи да го изгледа невинно.

— Ами това, което се опитвам да ти обясня. Сега ще се любим, нали?