Сюзън Уигс
Лилията и леопарда (4)

Глава трета

Мислите й бяха заети с внезапното пристигане на вуйчо й. Сърцето й беше впримчено от прощалните думи на Ранд. Лиана прекоси моста. Застана пред крепостната стена. Дано да не ме забележи, молеше се мислено тя. Моля те, Господи, позволи ми поне да оправя външния си вид! Пъхна се под кървавочервения флаг с кръста на свети Антони. Насочи се към централната кула на крепостта. Пред краката й се мотаеха пилета. Те се разбягаха, когато се препъна и се намери на колене сред тях.

Лиана примигваше и яростно кълнеше. Прахът се разнесе и гледката се проясни. Срещу нея сърдит и безкомпромисен стоеше вуйчо й. Взираше се в нея с немигащи сини очи. Протегна ръка, за да я вдигне. Широкият му ръкав беше обточен с катеричи кожи.

— Цялата вониш на сяра!

Лиана се изчерви. Сред хората от свитата му се разнесоха смехове. Херцогът на Бургундия ги умълча с един-единствен поглед.

Сконфузена, тя посочи револвера.

— Бях навън да пострелям.

Вуйчо й изви поглед към небето и пое дълбоко дъх.

— Пет минути, Белиана! Имаш пет минути да се оправиш и да се явиш в салона. Искам да те видя като дама, а не като мъжкарана, дошла от тресавищата.

Лиана кимна покорно.

— Да, Ваша Светлост — измърмори тя и полетя към покоите си.

Точно след четири минути вече беше облечена в най-хубавата си рокля. Кралско синьото подхождаше на сребристия газ, с който беше покрила косата си. Обилното количество розова вода беше изличило и последните следи от барут по лицето й. Лиана погледна надолу. Там тежкото кадифе шумеше около пантофите й. Анонимната „хубавица“, омагьосала Ранд, вече не съществуваше. Тя копнееше да скъта образа му в сърцето си. Да се наслаждава тайно на клетвата му за любов. Но вуйчо й я очакваше.

Когато наближи салона, тя забави крачка. Вирна глава и се втурна да се противопостави на най-всесилния мъж във Франция.

За приятели и врагове той беше Жан Безстрашния. Държеше политическия пулс на кралството в стоманена примка. Безскрупулен и студен като камък, херцогът гореше от страст към интригите и тайните дела. Заради него страдаха много хора. Други умираха по негова заповед.

Щом го поздрави обаче, Лиана видя в погледа му единствено обич. Притисна се към гърдите му. Както винаги там висеше неговия талисман. Ръката, която погали косите й, беше изпълнена с нежност. Студеното, подозрително сърце на Жан все още съхраняваше малко топло местенце. Там беше поставил единствено осиротялата си племенница.

— Така е по-добре, малката ми — каза той. — Много по-добре. Ти си красива!

Лиана кимна, приела комплимента. Предпочиташе вуйчо й да беше забелязал новите установки на оръдията. Тя и Чианг бяха работили много упорито, докато ги изкусурят.

— Ела, да се постоплиш край огъня — покани го тя, като взе студената му ръка.

Но херцогът посочи задната част на салона.

— Бих искал да поговорим насаме, момиче!

Тя го заведе в своя апартамент. Изчака го да седне и кацна неспокойно в края на една табуретка.

Очите му бълваха тъмни пламъци. Гледаха я преценяващо. Когато си пое дъх, въздухът навлезе шумно през ноздрите му.

— Твоето неподчинение нямаше да ме нарани, Белиана, ако не те обичах толкова много! — гласът му беше тих.

Неочаквано в гърлото й се сви буца.

— Нямах друг изход. Крал Хенри щеше да превърне Боа-Лонг в английски бастион!

— По-добре английски бастион, отколкото френска развалина. Къде е този твой съпруг?

— Язди из имението с управителя.

— Познавам Лазар Мондрагон — устните на Бургунди се изкривиха от антипатия. — Преди няколко години идва при мен, да ме моли за услуги. Аз го изгоних — като галеше сребристите катеричи кожи по яката си, той добави: — Говори се, че Мондрагон е обичал безумно първата си жена. Едва преживял смъртта й. Мислиш ли, че и теб ще цени така?

— Не ми е необходимо неговото уважение, а името му!

Херцогът въздъхна.

— Иска ми се да беше направила по-добър избор, момичето ми!

— Мислех, че искаш изобщо да не се омъжвам, вуйчо.

— О, това не е вярно! — чувството за безизходност помрачи лицето му. — С този брак си се подлъгала. Изпуснала си шанса за брилянтен съюз.

Лиана се засмя насила.

— Какво искаш да кажеш, вуйчо?

— Говоря сериозно, Белиана. Пазех те за английския благородник.

Лиана отначало се изненада. После изведнъж осъзна всичко. Ето защо крал Хенри се беше намесил в живота й.

Разочарована, тя все пак осъзна, че е била пионка в ръцете на вуйчо си. Една мъничка шахматна фигурка в политическата му игра. Съюзът с Англия би го издигнал до зенита на неговата мощ. Щеше да му помогне да победи своя омразен враг — граф Бернард Арманяк, който сега манипулираше полуделия френски крал.

Отвратена от догадките си, Лиана си пое дълбоко въздух.

— Моята преданост започва и свършва с Боа-Лонг и Франция. Няма да ме подлъжат обещанията за никаква титла.

— Не трябваше да действаш, без да се посъветваш с мене, Белиана!

Тя не можеше да го погледне в очите. Вуйчо й щеше да забележи, че племенницата му няма доверие в него. Поне вече не се съмняваше, че обичта му към нея беше по-малка от страстта му към интригите.

— Вуйчо, твоето попечителство над мен приключи миналия декември. Тогава станах пълнолетна. Свободна съм да се омъжа, за когото си искам. Имам и свободата да реша, че няма да се подчиня на крал Хенри.

— Това са предателски слова, млада госпожо!

— Той не е мой господар!

— Но има право да бъде такъв. Иска земите, извоювани от неговия дядо Едуард III. Хенри ще потърси правата си и по военен път. Един съюз с него би бил много благоразумен.

Изражението на херцога беше добре познато на френските принцеси. От него те изпадаха в ужас. Но когато вдигна поглед, Лиана дори не трепна. Сребристосивите й очи издържаха погледа му. Брадичката й беше вирната упорито. Седяха и се гледаха. Накрая, макар и неохотно, херцогът й се възхити.

— Ако повече французи имаха твоята решителност и патриотизъм, Хенри не би имал претенции върху земите ни!

Той се запъти към камината. Пламъците очертаха хлътналите му страни. Внезапна нежност затрогна Лиана. Вуйчо й заемаше трудна позиция. Жан беше защитил обикновените хора от лудостта и раздорите, обхванали френския двор. Така си беше осигурил врагове сред благородниците. Пропъден от Париж и противопоставен на Арманяк, той очевидно търсеше съюз с Англия.

— Младият Хенри иска да си осигури френския престол — каза Жан. — Той е упорит. Има собствено мнение. В амбициите му няма скрупули. Не постъпва необмислено.

— Това е хубаво, Ваша Светлост. Но аз няма да отстъпя Боа-Лонг на никого! Моят Крал и моят Народ не заслужават да отстъпя пред армията на Хенри.

— Твоят народ — подигра я херцогът. — Кои са тези хора? Повечето приличат на деца, които сменят позициите си като вятъра в морето. А крал Шарл? Проклета да е побърканата му душа! Той е кукла в ръцете на Арманяк. Франция има нужда от твърда ръка. Хенри…

— … е поредният английски узурпатор — довърши вместо него Лиана.

Херцогът въздъхна.

— Ти мислиш, че си осуетила плановете му? Така само отлагаш събитията. Но Хари, за мое успокоение, много прилича на тебе. Той има силна воля, умен е и е пълен с енергия — Жан се върна и седна на стола си. Дълго време остана замислен. После попита: — Какво знаеш за Лонгууд?

— Само онова, което мога да прочета между редовете на надутото му послание. Този Лонгууд е аутсайдер. Някакво парвеню. Титлата му е дадена едва преди месец. И той е предател, подобно баща си Марк дьо Боманоа.

— Боманоа не беше предател, Лиана. Той просто не успя да събере пари, за да се откупи от Арундел.

— Предател или не, неговия незаконороден син никога няма да получи Боа-Лонг!

Херцогът поклати глава.

— Ти си едно отчайващо, твърдоглаво дете. Постоянно се месиш в мъжките работи.

— Само в онези, които засягат мен и моя народ, вуйчо — като видя, че лицето му потъмня, тя се приближи и пое ръката му. В играта, която играеше херцогът на Бургундия залогът беше независимостта на французите. — Какво ще правиш сега? — попита тя.

— Това, което считам, че е необходимо — отговори той.

Мълчанието му я изнерви повече, от всички най-коварни думи.

 

 

За първи път в живота си Лиана усети, че не се притеснява толкова много за тържеството. При друг такъв случай щеше да накаже прислугата, че сервира сърнешкото в недотам добре полирана чиния. Острият й поглед щеше да забележи, че задушеното с мозък и плодове е поставено далеч от централната маса. Че сладкишите, с формата на френската лилия, са прегорели.

Вместо това, умът й постоянно се въртеше около проблемите, подобно пръст, около сърбеж. Жан явно беше решен да подкопае стремежа й да защити Боа-Лонг. Семейство Мондрагон се перчеха с новия си статут. Но над всичко изплуваше сладостния копнеж по Ранд. В мислите й витаеше неговото смайващо изявление. Божественият му вид държеше сърцето й в постоянен екстаз. Всичките Мондрагон не обръщаха внимание на недоволството на херцога. Веселяха се от все сърце. Лазар постоянно нареждаше да се носи още вино. Подвикваше на музикантите да пеят по-звучни песни.

Преизпълненият със задоволство Жерве вдигна чаша:

— За моята майка — каза той, като кимна свойски към Лиана. — Две години е по-млада от мен и се моля да не ме заобича сляпо.

От по-далечните маси се повлече смях.

Лиана пламна от гняв. Метна поглед към вуйчо си, седнал вдясно от нея. Само тя разбираше значението на неговото мълчание. Проклетият и наивен Жерве! Нямаше да говори така, ако съзнаваше колко е малък шанса да получи Боа-Лонг.

Неочаквано се намеси Масе. Тя оправи гарвановочерната къдрица, паднала върху рамото й. Обърна се смело към херцога.

— Твоя Светлост — каза тя, като пърхаше с мастилените си ресници. — Имаш ли нещо против Белиана да ни посвири на своята арфа? Тя се справя много добре.

Лиана се сви. Масе беше чула нейните песни на сватбеното тържество. Знаеше, че не там е нейната сила. Но вуйчо Жан се смили над нея. Поклати глава.

— Предпочитам да слушам музикантите, госпожо.

Масе се нацупи. Лазар важничеше, като се опитваше да прикрие факта, че е пиян. Плесна с ръце и призова за тишина.

— Жена ми ще свири за вас — обяви той.

Лиана местеше поглед от Лазар към херцога. Нямаше друг избор, освен да се подчини. Той сякаш искаше да покаже на Жан, че тя държи на брака си с французин. Длъжна беше да се покорява на съпруга си.

Лиана зае мястото пред централната маса. С дългите си пръсти подръпна струните на арфата. Изпълняваше любимата песен на вуйчо си.

Херцогът я наблюдаваше. Сякаш беше заинтригуван от нещо в нея, а не от самата песен. Когато свърши, той пръв изръкопляска.

— Прелестно!

Лиана сви рамене.

— Благодаря, Ваша Светлост.

Той кимна.

— Ти съзнаваш своите възможности и не се страхуваш от слабостите си.

Лиана отмести арфата и се върна на мястото си. Не можа да се въздържи и прошепна на Масе:

— Трябва доста да се изпотиш, мила моя, за да ме компрометираш в очите на вуйчо ми.

Масе я изгледа критично.

— Би се усъвършенствала в изкуството, ако не прекарваше цялото си време в оръжейната.

Тази забележка бодна Лиана по-жестоко, отколкото беше склонна да си признае. Напоследък нейната женственост постоянно беше поставяна под съмнение. Лазар я беше отблъснал. Вуйчо й също я беше смъмрил. Дори Ранд, с цялата си любезност, беше против интереса й към артилерията. Масе беше невероятно красива. Беше опитна в това, с което Лиана тепърва се захващаше. Масе я беше предизвикала.

— Вместо да затоплям стола, защитавам замъка — отговори Лиана. Стараеше се гласът й да остане спокоен.

— Защитата на замъка е мъжка работа.

Лиана изгледа презрително Лазар и Жерве.

— Мъжете в Боа-Лонг са направили много малко в негова защита!

Гневни пламъци горяха в очите на двамата Мондрагон. Лиана хвърли поглед към вуйчо си. Устните му бяха плътно стиснати. С усилие потискаха усмивката.

— Добре казано — измърмори той.

— Но не мислиш ли, че една дама трябва да има женствено излъчване? — настоя Масе. — Особено, ако я приемат в двора…

Херцогът изсъска ядосан.

— Ще се упражнявам — обеща Лиана. Молеше се Масе да си спомни, че херцогът е изгонен от двореца. Глупавата жена несъзнателно беше бръкнала в стара рана. За да заглади положението, Лиана смени темата: — Ги и майка Брюло си спомнят майка ми. Тя е била вълшебница на арфата.

Погледът на Жан омекна.

— Да, сестра ми пееше много хубаво.

— Тогава има надежда и за мен. Трябва да извикаме учител от Абевил.

Херцогът поклати глава.

— Чувството, моето момиче, страстта не може да се изучи. Те идват направо от сърцето — той изгледа настойчиво Лазар, който беше открил нещо много интересно в дъното на своя бокал. — Ти притежаваш умението. Може би един ден ще дойде и истинската музика!

Тя се престори, че е съгласна. Херцогът желаеше това. Лиана много добре знаеше от къде идва вдъхновението. Освен ако… Образът на Ранд изгори съзнанието й. Реалността около нея изчезна. Тя виждаше единствено своя странстващ рицар. Споменът за нежното му докосване я изпълни с остър, тъжен копнеж. Лиана го сравни с екстаза на изкусен поет. Господи, единствено той би я вдъхновил!

 

 

— Изпей отново онази за котарака — извика Мишел, като задърпа настоятелно Ранд за ръкава. По-малките братя и сестри на момчето предявиха едновременно още десетина желания.

Ранд се засмя и поклати глава. Отмести арфата. Посегна надолу, да разроши оранжевите къдрици на малката Бел.

— По-късно, малките ми — каза той. Наведе се да предпази бебето от огнището. — Не трябва да пренебрегвам и своите хора.

В съседната кръчма Лажоа и войниците обсъждаха своите битки. Пълнеха коремите си с хляб и осолено месо от „Тоазон д’ор“. Виното беше от бъчвата, която бандитите не бяха забелязали. Някои от мъжете с изкривени усмивки и ужасен френски, се състезаваха за вниманието на момичетата.

Ранд ги беше избягвал до късно следобед. Беше изпълнен с неясни чувства и неоформени решения. Страхуваше се да издава заповеди. Срещата с Лиана го беше направила безполезен, като разнебитен лък. Един час, прекаран с нея, беше разрушил представите му за любовта. До този момент за него чувството към една жена беше мека топлота, неугасваща жарава, която тлее сама.

Чувствата към момичето от гората бяха разровили стара рана. Бяха разгорили всепоглъщащ пожар. Усещаше се уязвим. Сякаш врагът беше отнел ризницата му и той стоеше гол, като глупак!

Излезе навън и се взря в опустелия град. Само от някои комини се виеше дим. Сред розовите отблясъци на ранната привечер, една жена излезе на двора. Викаше децата си за вечеря. Откъм далечните полета се влачеха изморени мъже с брадви и коси. Селището беше започнало да лекува раните, нанесени му от разбойниците. Една жена махна на Ранд. Той разбра, че сега те не се страхуваха от него. Вече му имаха доверие. Събитията се развиваха отлично. Ако госпожица дьо Боа-Лонг откажеше да му се подчини, той можеше да се укрепи в града.

Откъм конюшнята се дочу приглушена ругатня. Погледът му беше привлечен от едро добиче.

— Господи, Джак! Откъде намери това?

Джак Кейд вдигна поглед. Беше седнал и доеше една крава.

— Малките на Лажоа имат нужда от мляко — отговори той. Животното се раздвижи. Едва не разля ведрото. — Стой мирна, кучко! Купих я в Арк с парите на Хари. Направих така, че всички да разберат за благоволението на английския крал — Джак се облегна на хълбока на кравата. Започна да разказва за събитията през деня.

— Годфри и Невил уловиха един елен. Донесоха го на Лажоа. Робърт… Отец Батсфорд отиде на лов. Жил, Питър и Дарби откриха следите на бандитите. Проследиха ги на юг. Но крадците отдавна са избягали. Разпределили са плячката и са се разпръснали.

Ранд се намръщи.

— Искаше ми се да върнем дарохранителницата на църквата. Тя означава много за хората.

Погледът на Джак се затопли от любов.

— Винаги се опитваш да покориш сърцата им, нали, приятелю?

Ранд се усмихна. Дали не се заблуждаваше, като мислеше, че рицарството ще постигне такъв успех?

— А ти — както винаги скептичен, нали?

Джак сви рамене.

— Поведи ги към хубавото, господарю! Техните сърца ще те последват. Днес работих като луд. А ти? Имаше ли късмет?

Ранд преглътна. Загледа се в праха, който танцуваше сред слънчевите лъчи. Ритмичните плясъци откъм Джак подсилваха тишината. Ординарецът приключи със заниманието си и стана.

— Е?

— Ами срещнах… едно момиче!

Млякото се разплиска във ведрото. Ранд разбра, че гласът му беше издал чувствата, скътани в сърцето му. Но беше вече късно.

— Дали стрелата на Амур си е намерила нова жертва? Добре дошъл сред нормалните хора, господарю!

— Казва се Лиана — продължи Ранд. — Живее в Боа-Лонг.

— Още по-добре — възкликна Джак, като въртеше сено между пръстите си. — Със сигурност това е знак отгоре. Момичето е изпратено да замести твоята Джъстин. Честно, господарю, животът не е толкова лош с жена в ръцете!

Ранд поклати глава.

— Бракът е свещено нещо. Не искам да съсипвам честта на Лиана.

Джак се разсмя.

— Това са рицарски измишльотини, приятелю. Задължението ти към господарката е само политическо споразумение. Не е нужно да блестиш като злато в нейната съкровищница.

Ранд се обърна.

— Златото затова е злато, а не желязо. То не ръждясва.

Джак постави наръч сено пред кравата и вдигна ведрото. Излязоха от конюшнята.

— А пък аз съм хвърлил око на момичето, което помага на Лажоа — каза Джак. — Тя има две от…

— Джак! — предупреди го Ранд.

— … за които бих умрял!

— Забранил съм да се посяга на чужди жени!

— Само на тези, които не желаят — поправи го Джак. — Но няма значение. Кога отиваш в Боа-Лонг?

— Крал Хенри държи да се спази протокола. Трябва да се изпрати официално послание и дарове за младоженката. Батсфорд трябва да направи трикратно обявяване на имената в църквата.

— Все още не бързаш. Прислужницата ще бъде доволна от това — Джак се ухили и влезе в странноприемницата.

Привлечен от лилавите отблясъци на настъпващата нощ, Ранд пое към скалите над океана. Подвикваше славей, дъждосвирец му отговаряше. Жалните трели докоснаха болезнено наранената му душа.

Ранд се взираше в разбиващите се вълни. Премисляше случайната среща, повела сърцето му в неочаквана посока.

Лиана! Името й, изречено срещу морския бриз, имаше вкус на медовина. В съзнанието му изплува образът й. Светлите коси проблясваха в сребристо, усмивката беше неуверена. В големите й очи се беше настанила болка, която той не можеше да разбере. Просто усещаше, че е там. Тя предизвикваше толкова силни чувства, че беше агония да мисли за нея.

Имаше само една жена, за която трябваше да мисли. Господарката на Боа-Лонг.

Ситуацията беше убийствена. Да гледа малката фигурка на Лиана, да слуша звънкия й смях! Това щеше да бъде изтезание за него!

Наложи си да мисли за по-практични неща. Херцогът на Бургундия беше в замъка, но свитата му не беше голяма. Очевидно не възнамеряваше да остане дълго. Сигурно е дошъл да прецени обстановката, помисли си Ранд.

Но дори и взел твърдо решение, Ранд знаеше, че ще се завърне при кръста на Катбер. Щеше да се срещне с Лиана! Трябваше да я разубеди да се занимава с опасни и непредсказуеми оръжия. Но трябваше да бъде честен пред себе си. За револверите или не, той щеше да я търси. Утре, всеки ден, докато я срещне отново!

* * *

— Заминал е — каза Лиана, като влезе в оръжейната. — Лазар е заминал!

— Да не си въобразяваш, че вуйчо ти щеше да му позволи да остане? — попита Чианг.

Тъмните му очи бяха насочени към кипящата смес върху огъня. През нея пропълзя топлата тръпка на облекчението. Лиана не й обърна внимание и каза:

— Вуйчо няма право да го изпраща в Париж!

— Липсата на права никога не е пречила на Жан Безстрашния.

— Защо беше необходимо да изпраща Лазар да демонстрира вярност към крал Шарл?

Чианг сви рамене.

— Без съмнение, за да го държи далеч от леглото ти.

Лиана беше шокирана от иронията в това подозрение. Лазар сам беше взел решение да избягва тази част от техните взаимоотношения. Сега, след като го нямаше, тя не можеше да го постави между себе си и английския лорд.

— Херцогът замина ли?

— Да. Каза, че бърза по лична работа — отговори Лиана навъсена. — Той няма право да постъпва така!

Тя изучаваше лицето на Чианг. Възхищаваше се на умението му да се концентрира изцяло върху работата си. Очите му, екзотично дръпнати в края си, сякаш бяха събрали мъдростта на вековете. Суровото му, величествено изражение й напомняше за източните императори.

— Знаеш, че той притежава силата да осъществява всичките си планове. Подай ми онзи сифон, господарке!

Лиана му подаде медната тръба.

— Точно това ме безпокои във вуйчо Жан. Той отказа да върне обратно английския лорд. Не би рискувал да си навлече гнева на крал Хенри.

Чианг внимателно измъкна пречистената смес от казана.

— Мислиш ли, че англичанинът ще потърси правата си със сила?

— Не знам, но трябва да сме готови.

Лиана се присви и седна на пода. Наблюдаваше работата на Чианг. Късите му, кафеникави пръсти отделяха люспи и парченца с деликатността на хирург. Прониза я привързаност, уважение и съжаление.

Чианг живееше в Боа-Лонг още от времето на нейното детство, но беше обвеян в загадъчност. Беше пристигнал с мистериозен кораб, пътуващ от изток. След корабокрушение, той единствен се беше озовал жив на нормандския бряг. Съдбата и мисията на морския съд той не беше разкрил никога.

Суеверните френски селяни искаха да го линчуват. Единствено сър дьо Боа-Лонг се беше застъпил за необичайния мъж, за което, с безграничните си познания по отбрана и артилерия, Чианг му се беше отплатил стократно.

Много от хората в крепостта го познаваха от години. Това не им пречеше да гледат на него, като на нещо странно. Някои шушукаха, че бил магьосник. Войниците милостиво му бяха отделили един ъгъл от оръжейната. Никога не пропускаха да се прекръстят, когато минаваха оттам.

Чианг я изтръгна от мислите й.

— А ти готова ли си, господарке?

Лиана отпусна глава. През последните два дена много се беше молила. С тревога беше взела отговорното решение.

— Да — промълви тя.

Чианг остави настрана щипците и ситата си и се обърна към нея с цялото си внимание.

— Разкажи ми!

Лиана потупа брадичката си с пръст.

— Изпратих послание до сър Гокур в Руан. Помолих го да изпрати петдесет войника.

— Посъветва ли се с Лазар за това?

— Разбира се, че не! Той не разбира нищо от дипломация и политика. Но това вече няма значение. И без това го няма.

Чианг не беше изненадан от нейното неподчинение. Но в погледа му се четеше неодобрение. С молбата си до Гокур, тя беше предала вуйчо си. Гокур не беше на страната на Арманяк, но поддържаше враговете на херцога.

— Сгреших ли, Чианг? — попита тя отчаяна.

Той сви рамене. Гъстата му, тъмна коса, поглъщаше сините отблясъци от огнището.

— Ти винаги си била непокорна. Но, все пак, си племенница на Жан. Херцогът също би постъпил така. Запомни тази мисъл: „Силата идва при онзи, който е достатъчно смел, за да я приеме!“

Окуражена от неговите думи, Лиана му се усмихна ослепително.

— Много добре. Ще изпробваме ли големия топ?

Оръжието беше ново. За по-бърза стрелба имаше три патронника.

Чианг отмести поглед.

— Точно това възнамерявам да направя. Но сам!

— Какво?

— Съпругът ти ми забрани да работя с теб.

Лиана скочи на крака.

— Този глупак! Как смее да определя какво мога и какво не трябва да правя?

— Длъжна си да се подчиняваш на съпруга си. Или на сина му, в негово отсъствие. Жерве вече ме уведоми, че ще спазва указанията на баща си.

— Ще видим това — измърмори Лиана.

Излетя от оръжейната и тръгна да търси Жерве. Искаше да му каже точно какво мисли за забраните на баща му.

В салона се бяха събрали жените и предяха. По пода се търкаляха множество кълбета фина вълна. Разговорите вървяха в такт с потракването на чекръците. Край камината се беше отпуснала Едит. Тя лениво дъвчеше сладкиш.

— Какво правиш, Едит? — попита Лиана. Стараеше се да не издаде раздразнението си. — Защо не помагаш в преденето?

Момичето изтри устни с ръкава си.

— Лазар ме освободи — отговори тя. Усмихна се самодоволно.

Лиана зяпна. Тракането на дървените колела спря. Стаята замря в изчаквателна тишина. Лазар я беше освободил, за да задоволява мъжката си похот. Всеки разбираше това. Лиана успя да прикрие гнева и удивлението си. Заповяда на жените да продължат работата си. После се захвана с мързеливата прислужница.

Едит довърши сладкиша и облиза пръстите си. Подобно на гореща супа, истината заля Лиана.

— Разбирам — каза тя. Гърлото й беше стегнато от усилията, които полагаше, за да се контролира. — Чудя се, Едит, знаеш ли къде е Лазар?

— Може би е при соколите — отговори момичето. — Той обича да ги дресира, не знаеш ли това?

Не, Лиана не знаеше. Лазар не беше споделял с нея нищо. А и тя не го беше питала. Не я интересуваше. Беше получила името му и това й стигаше.

Но въпреки всичко, това демонстративно дебелоочие ужили нейната гордост. С огромно задоволство тя каза:

— Лазар не е в Боа-Лонг, Едит. Замина за Париж.

Прислужницата опули очи. Лиана продължи:

— Лазар те е освободил от преденето? Много добре, няма да предеш. Вместо това ще шиеш. Свещеникът има нужда от нов стихар.

Едит се възмути.

— Но аз съм толкова несръчна с иглата!

— Да се прави благодеяние за църквата е полезно за душата — подчерта Лиана и напусна салона.

Докато се изкачваше нагоре по стълбите, тя се опитваше да формулира подходящата реч. Трябваше да унищожи Жерве. Когато спря пред вратата, възмущението й вече не знаеше граници. Вдигна юмрук, за да почука. Отвътре се дочу звук, който я възпря. Стон! Сякаш измъчваха някого! Господи, дали Жерве не биеше жена си? Но последва смях и толкова цинична забележка, че Лиана почти не разбра значението й. С пламнали страни тя полетя обратно.

Гневът й се подклаждаше от необичайното чувство за безсилие. Засрамена от сълзите, напиращи в очите й, тя се втурна към конюшнята. Заповяда да оседлаят кобилата й. Отдалечи се от замъка с гневен галоп.

Докато вуйчо й беше в крепостта, тя два пъти беше успяла да посети кръста на Катбер. И двата пъти полянката беше пуста. Не, не съвсем. Първият път върху каменния кръст беше открила едно кокиче. Восъчната му белота беше още свежа. Вторият път беше намерила изумрудено перо от бекасин. Лиана съхраняваше цветето и перото в джоба на престилката си. Често пръстите й докосваха доказателството, че Ранд е идвал и я е търсил. Доказателство, че той не е бил просто сън, плод на обремененото й съзнание. Доказателство, че един мъж беше я намерил женствена и достойна за обич.

Но този път нямаше да й бъде достатъчен само знак. Чувстваше се предадена и объркана. Имаше нужда от Ранд — от неговата великодушна сила, от нежната му усмивка, от кадифената мекота на гласа му. Имаше нужда да се вгледа в познатите дълбини на зелените му очи.

Той беше там!

Сърцето й подскочи.

Лиана спря кобилата. Скочи на земята и я привърза близо до Чарбу.

Поколеба се, после започна бавно да се приближава към него. Ранд седеше, кръстосал крака. Около него бризът повяваше клонки и треви. През лиственицата се прокрадна един слънчев лъч. Той подсили златистото на косите му. В ръцете си държеше арфа. Пръстите на едната му ръка лениво танцуваха по струните й. Като пристъпи по-близо, тя видя, че в другата му ръка се гушеше малко зайче.

Очите му не я изпускаха. Накрая той заговори на животното.

— Разделям се с тебе, миличко! — постави малкото създание на земята. С пръст го подтикна да заскача надалеч. Остави лирата настрана и стана.

Лиана стоеше, като вкаменена. Подобно криле на чучулига, в нея потръпваше удивително чувство. Ранд приличаше на божество в градината на мечтите. Внезапно тя се изплаши да влезе в неговия свят. Двуличието на Лазар и интригантството на вуйчо й я бяха омърсили. Тя нямаше място тук.

Но онова беше Белиана, припомни й един вътрешен глас. За Ранд тя бе Лиана — смела и неопетнена в своята анонимност.

Нежността и добротата на неговото докосване разтопиха ледената й обвивка. Появи се една сълза, затоплена от неговата отзивчивост. Залута се из ресниците и после се хлъзна надолу. Той проследи пътя й с палец. Улови втората с устните си. След това широката му гръд пресрещна горещия прилив, който последва.