Сюзън Уигс
Лилията и леопарда (23)

Глава двадесет и втора

Безлунната нощ обгръщаше Лиана с тъмно наметало на потайност. Неспирното съскане на есенния дъжд прикриваше шума от стъпките й. Тя се прокрадваше през разкаляния двор към входната врата. Не се страхуваше, че стражата ще я забележи. Всички рицари празнуваха представянето си пред англичаните.

Беше облякла дрехите на момчето от конюшнята. Качулката плътно прикриваше лицето й. В едната си ръка държеше сабото, а в другата — торба с провизии. На колана си беше окачила кама и кесия със златни и сребърни монети. Лиана се беше подготвила за няколкодневен поход.

Като се подпираше на стената, за да не се подхлъзне, тя се обу. Спусна се към брега на реката. На това място беше изнудена и беше решила да предаде Ранд. Оттук възнамеряваше да предприеме поход, с който да спаси честта и живота му.

Хвърли поглед към бойниците. В тъмното небе стърчеше самотен пилон. Лиана се обърна. Ранд беше окачил на него флаг с лилии и леопард. Така провъзгласяваше себе си, като господар на крепостта. Жерве го беше откъснал.

Реката, разбушувана от дъжда, изглеждаше мътна и бездънна. Страхът разлюля отначало стомаха, а после и крайниците й. С несръчни движения тя отвърза лодката, скрита сред тръстиките. Друг страх крепеше волята й. Животът на Ранд беше в опасност. За него тя трябваше да намери сили и да се пребори с разбушуваната стихия.

Краката й затънаха в калта. Като потисна ужаса си, Лиана се прехвърли в лодката и посегна за веслата. Клатенето накара зъбите й да затракат. Тя решително стисна челюсти.

Крепостта притежаваше една „мъртва“ стена. Един участък, който не можеше да бъде наблюдаван отгоре. Ръцете й, хлъзгави от дъжда и потта, се вкопчиха във веслата. Като се молеше дъждът да задържи стражите вътре в бойниците, Лиана започна да гребе. Дланите й се покриха с мехури, но това не я притесняваше. Ужасът идваше с всяко издигане на лодката и с всяко загребване. Тези води бяха отнели живота на майка й. Но ако сега се покажеше малодушна, цената щеше да бъде заплатена от Ранд. Лиана се вкопчи в тази мисъл и се устреми да прекоси реката.

Стигнала отсрещния бряг, тя прекрачи през борда. Дишането й се беше превърнало в отсечено, неравномерно задъхване. Краката й се отпуснаха от облекчение. Лиана коленичи, за да усети твърдостта на почвата. После се насили да се овладее. Стана и се запъти към гората. Завладя я ново колебание. Не знаеше до къде бяха стигнали англичаните, след като бяха принудени да напуснат крепостта.

След около три часа, извървяла близо десет километра, Лиана се отпусна. Подгизналите й крака заплашваха да не я слушат повече. Но тя беше открила следите на английската армия. Господи, мислеше Лиана, що за човек беше Хенри? Как можеше да принуждава своите изгладнели и болни войници да вървят толкова бързо? Реката беше станала широка, дълбока и разкаляна. Не предлагаше никакъв проход. За да отвлече мислите си от тази неприятна посока, тя се концентрира върху чувството към Ранд. Имаше нужда от време. Трябваше да открие крал Хенри. Да му обясни, че Ранд е жертва на предателство. Предадоха го Жерве, англичаните, собствената му жена.

През съскането и грохота на дъжда, до нея си пробиха път мъжки гласове. Лиана спря и се заслуша. Свали качулката. Дочуваха се смехове и пръхтене на коне. Сякаш тези звуци идваха от северния бряг? Дали англичаните не бяха успели да прекосят реката?

Като повдигна отново качулката, Лиана се забърза. Забеляза някакви светлини. Скоро разпозна разпънати палатки. Бяха страшно много. Лиана изобщо не предполагаше, че англичаните може да са толкова многобройни и добре снабдени. Когато приближи, тя разпозна френски емблеми и френска реч.

Шумната, добре екипирана армия край Сома, принадлежеше на Франция. Силите на д’Алберт и Бусико следваха като сянка англичаните. Очакваха Хенри да прекоси реката.

Зашеметена от страх, Лиана продължи своя поход. Тя откри англичаните точно след обезлюдения Абевил. За разлика от самодоволните французи, те бяха притихнали. Бяха се приютили сред останките от пожарите. Лиана се гмурна в сенките на надвисналите дървета. Дали Хенри щеше да я приеме? Да, трябваше да го направи! Като пое дълбоко дъх, младата жена излезе на калния път.

— Кой е там? — странно. Гласът й напомни за Дабри Грийн, чиято глава беше отсечена от французите. В него се чувстваше акцентът на северна Англия. От мрака изплува мъж. — Кой си ти, момче?

Лиана погледна към изкаляните си панталони и обувки. Реши да не губи време в обяснения със стражата.

— Не съм момче, а жена. Дошла съм да говоря с краля.

— Жена! Той не допуска проститутки в армията.

— И проститутка не съм — подчерта тя. — Къде е кралят?

Мъжът я сграбчи за ръката и я повлече към лагера.

— Ще се видиш с краля, ако моят командир реши това.

— А кой е той, господине?

— Негова светлост, херцогът на Йорк. Но сега той спи.

Йорк? Сърцето и се сви. Насили гласа си да бъде заповеднически.

— Тогава го събуди!

Съгледвачът я задърпа към огъня. Като се приведе под полуизгорелия сламен покрив на една колиба, той каза нещо на мъжа, застанал пред вратата. Оня влезе вътре.

— Господи — изгърмя глас отвътре, — провизиите са разпределени вече! Защо не оставяте човек да поспи?

Домъкнаха Лиана пред дебелия, изпълнен с подозрения херцог. Тя имаше нещастието да проси милост от човека, обвинил я за изгарянето на три кораба. Човекът, принуден да напусне Боа-Лонг с един убит.

— И за това си позволяваш да ме будиш? — избоботи Едуард. Той разтъркваше набръчканите си слепоочия. Примигващата светлина от фенера осветяваше червендалестото му лице.

Извикала на помощ целия си кураж, Лиана остави качулката й да падне.

— Ваша Светлост, аз съм Лиана. Баронеса Лонгууд.

Херцогът скочи на крака, като разтъркваше очите си.

— Значи така — каза насмешливо той. Погледът му се спря на колана й. — Тя има оръжие, идиот такъв — ревна към стражата. — Ще смъкна кожата ти за тази немарливост!

Пребледнял, войника забърза към нея. Лиана вече беше откачила камата си. Подаде му я.

— Не искам да наранявам никого — молеше се да не забележат поне парите й.

— Какво има в торбата — попита херцогът.

— Храна, Ваша Светлост.

— Това е добре — той остави настрана торбата. — Иска се много смелост да дойдеш тук, след като съпругът ти предаде Хенри. Той причини и смъртта на един от моите хора.

— Ваша Светлост, съпругът ми не е предал своя крал — заговори бързо Лиана. — Единственото му желание винаги е било да задържи моста за английската армия.

— Мислиш, че съм толкова глупав, да повярвам на тези приказки. Нали го видях с очите си как командва френските стрелци. Как да повярвам в неговата невинност, когато в ръцете си държах амулета, връчен му лично от крал Хенри?

— Това беше трик на Жерве Мондрагон. Той окупира крепостта по заповед на дофина Луи.

В стаята нахълта войник.

— Съгледвачите са открили проход във Войен. Ако успеем да се придвижим нагоре по реката, можем да бием французите към…

— Дръж проклетия си език зад зъбите, глупако — изрева Едуард. — Говориш прекалено много. — Сконфузен, войникът изгледа Лиана и се оттегли.

Оскъдната светлина прибави заплашителни сенки към мазното лице на Йорк.

— Ти чу всичко. Предполагам, знаеш какво означава това?

Лиана знаеше, но замълча.

— Принуден съм да те затворя.

 

 

— По дяволите, Йорк! Казах ти, че няма да допусна това — изкрещя крал Хенри. Монархът гледаше презрително към китките на Лиана. — Свали това веднага!

— Но, Ваше Величество, не можем да рискуваме да я освободим — каза Едуард. — Съпругът й е предател. А и тя чу какви са нашите планове!

Като се бореше с умората от безсънната нощ, Лиана се обърна към краля.

— Мога да оборя тези неверни твърдения.

— Ще те изслушам, госпожо.

С болезнена откровеност тя разказа за тайното посещение на дофина. За настоятелните му изисквания и заплахи. Описа по какъв начин двамата с Чианг са подлъгали Ранд и другарите му да напуснат замъка.

— След това аз сама взривих моста — привърши отчаяно тя.

Йорк подсмръкна недоверчиво. Кралят се намръщи. После се обърна към Лиана.

— Ти си взривила прохода, така ли?

Лиана кимна.

— Сама поставих зарядите. Рицарите ми запалиха фитила — тя преглътна тежко. — После пристигна пратеникът на дофина — като сведе поглед, тя продължи: — Кълна се в Господ, тогава не знаех, че заплахата относно сина ми е блъф. Не можех да допусна, че човекът, изпратен от принца е Жерве.

Изражението на Хенри видимо омекна.

— Това са чисти лъжи — измърмори Йорк. — Какво добро може да се очаква от племенницата на Жан? Без съмнение тя е закърмена с лицемерие още в люлката си.

Лиана сви юмруци. Копие да я беше проболо, щеше да я заболи по-малко, от обидата на Йорк. Херцогът на Бургундия нямаше намерение да пренебрегне обещанието си за помощ на крал Хенри.

— В историята й има логика — отбеляза монархът.

— Ти ще предпочетеш да вярваш на нея, а не на мен, братовчеде?

— Ще търся истината.

— Аз вече ти я предоставих, господарю. Дадох ти и повече от хиляда пехотинци, двеста рицари и седемстотин конни стрелци.

— И за това ти платих щедро, братовчеде — отговори Хенри.

Лицето на Едуард почервеня от гняв.

— Позволявам си да ти напомня, господарю, за неща, които не могат да бъдат купени. Като подкрепата на моите васали от север. Йоркшир е по-важен за короната от някакво малко графство в Пикарди.

— След като искам да обединя Англия и Франция, всички са важни.

Йорк мъдро си премълча.

Лиана се взря пребледняла в очите на крал Хенри. Там откри несигурността на човек, чиято жажда за слава беше безмилостно разбита от глада и болестите и уязвимостта на мъж, познал предателството. Как би могла да очаква да повярва на нея? Французойката, лоялна към крал Шарл.

Той попита, не съвсем грубо, къде се намира Ранд.

Лиана изгледа бързо Йорк. Враговете на съпруга й се множаха с всеки изминат ден.

— Не знам, господарю.

— Той е в Боа-Лонг — настоя Йорк. — Не ти ли предадох лично неговия амулет?

— Тогава защо, по дяволите, жена му сега е тук? — попита разгневен Хенри.

— Очевидно е разбрал, че ще победим. Изпратил я е да спаси кожата му с лъжите си.

— Амулетът му беше предаден от Жерве — защити се Лиана.

Приближиха се въоръжени мъже, които явно искаха да получат обратно пленницата.

— Дай ми думата си, госпожо, че няма да избягаш. Тогава ще наредя да свалят веригите от ръцете ти.

Лиана пое дълбоко дъх.

— Не мога. С белезници или не, ще защитавам честта си.

Лицето на Хенри се проясни от възхищение.

— Би могла и да ме лъжеш?

Лиана хвърли възмутен поглед към Йорк.

— Никога не съм те лъгала, господарю!

Загърмяха тромпети. Хенри изглеждаше обезсърчен.

— Ако не ми кажеш къде е Ранд, не мога да ти помогна — той я погледна съжалително. — Докато се разбере истината, съм длъжен да те задържа. Ще пътуваш в колата с провизиите и ще бъдеш охранявана.

Нещастна, окована и отчаяна, Лиана премина с английската армия през Амиен, Круи и Пикини. Когато преминаваха през гора, мъжете събираха ядки и горски плодове. Лиана се замисли за бягство. Веригите ограничаваха движенията й. Лично Йорк държеше ключовете. Охраняваше я, сякаш беше углавен престъпник. А и да можеше да се отскубне, къде би могла да отиде? Мъжът, когото мразеше и от когото се страхуваше, беше се настанил в дома й. Мъжът, когото обичаше и в когото имаше доверие, беше изгубен завинаги. Безнадеждно тя си призна, че няма друг изход. Трябваше да остане с английската войска.

Край нея яздеха няколко войника. Явно бяха от имението на Йорк и приятели на убития.

— Помирисвам уличницата на предателя — изруга един от тях.

— Да, но скоро и Лонгууд ще последва нейната съдба.

Родни, коларят, изпсува и ги прогони. Трябваше да се спазва заповедта на крал Хенри. Към нея отношението трябваше да бъде не като към багажа, свещениците или случайно попадналите при тях деца.

Успоредно с тях се движеше френската армия. Войниците подмятаха обиди през реката. Заканваха се да пленят Хенри и да триумфират с него по улиците на Париж. Съобщаваха, че изографисват специална боклукчийска кола. Тя щяла да го вози по време на парада на унижението.

Лиана не усещаше никакво родство с французите, въпреки че се подиграваха с хората, които я бяха пленили.

Всяка вечер крал Хенри обикаляше своите войници. Опитваше се да повдигне духа им. Винаги се спираше да си поприказва с Лиана.

— Изпратих свой човек в Боа-Лонг — каза й той. Тъкмо бяха спрели пред обезлюдения град Бов.

— Няма да открие Ранд там.

Кралят й поднесе пълна шепа лешници. Лиана погледна към коларя. Лицето му беше съвсем измършавяло.

— Дайте ги на Родни, Ваше Величество. Аз не съм гладна.

С поглед, кралят й показа, че я разбира. Усмихна се и даде храната на каруцаря.

— Много се различаваш от френските благородници — каза тя.

— Как така?

— Обличаш се като обикновен войник. Докато френските рицари са натруфени като пауни.

Хенри се засмя.

— Не е дошъл още моментът да имам кралски вид. Бъди сигурна, че един ден французите ще ме видят в целия ми блясък и ще ми се кланят до земята.

Неговата самоувереност я обезоръжи. Как можеше още да вярва, че парцаливата му и паднала духом армия, щеше да вземе надмощие над самодоволните, многобройни французи?

— В момента — продължи краля, — основната ми грижа е как да запазя ризницата си. Ще ръждяса от толкова много дъжд. Обстоятелствата, при които съм се родил, не ми позволяват да слугувам на празна суета. Трябва да докажа, че Хенри V е извоювал правото си да управлява — той се вгледа в нея замислен. — Какви съмнения имаш относно френските благородници?

Лиана сведе поглед към окованите си ръце.

— Никакви, когато става дума за тяхната кауза, Ваше Величество. Дразни ме тяхната арогантност — припомни си бандите, които принуждаваха англичаните да бързат. Хаотичните им набези причиняваха малки поражения. Ако бяха по-организирани, нямаше да бъде пролята толкова много кръв в Пикарди. Лиана тръсна глава да прогони мислите и продължи: — Френските благородници несъмнено подценяват твоята армия.

— Един ден ще съжаляват за това.

Тя се съгласи. Ако се караха по-малко, всички щяха да опознаят уменията и решителността на английския крал. Лиана смени темата.

— Ваше Величество, как може още да се съмнявате в предаността на моя съпруг? Не беше ли той човекът, спасил вас и братята ви от заговора в Лолард?

— Хенри Скроп също ми беше верен. Но след време се обърна срещу мен.

И беше екзекутиран за това, припомни си тя, като потръпна.

— Но той е бил подмамен с обещания за богатства, висок пост…

— Твоят съпруг — прекъсна я Хенри, неочаквано ядосан, — се поддаде на по-силно изкушение. Младият глупак те обича, госпожо. А ти си предана на френската кауза.

— Аз искам единствено мир, Ваше Величество. Не ме интересува от къде идва той. От леопарда или от лилията. Но ще браня честта на своя съпруг до последния си дъх.

— А пък аз ще накажа предателя, ако наистина се докаже, че е такъв!

 

 

Равномерният ход на английската армия беше осуетен. През дърветата до тях достигнаха подвиквания на френски.

— Вражески рицари — извика един войник. — Задават се откъм гарнизона в Корби.

Родни спря своя впряг. Като придърпваше веригите, Лиана се изправи на пръсти и проточи врат. Взираше се в моста. До нея се мъчеше да забележи нещо младият Джони, синът на Джон Корнуол.

— Най-сетне — задъха се момчето, — французите показаха цвета си — над блестящите щитове, се развяваха знамена в синьо и златно. — Страхливци — крещеше детето. — Обърна се към Лиана. — Как да го кажа на френски, госпожо?

— Просто стой и гледай. Може и да се научиш на нещо.

Джони я изгледа едновременно с респект и възхищение. Подпря брадичка на талигата и утихна.

Стрелците се подредиха и отпуснаха тетивата. Стрелите прелетяха над главите на приближаващите французи. Лиана усети, че се страхува. Страховете й бяха за англичаните, за съпруга и сина й. Ужасяваше се, че французите може да вземат надмощие. Тя щеше да се озове сред врагове.

Един от стрелците, отчаяно се опитваше да се отбранява, но беше смачкан под копитата на огромен кон. Все повече коне се врязваха сред редиците на английските войници.

— Господи — възкликна Лиана, — те трябва да се възползват от тяхната тромавост.

Джони я изгледа озадачен.

— Какво искаш да кажеш?

— Вуйчо ми Жан използва тактиката на султан Байард при Никополис. Той подрежда най-отпред войници с колове. Те посрещат конниците първи. — Лиана се притисна към дъното на двуколката. Чудеше се защо се тревожи толкова за живота на английския стрелец. Животът на всеки, не само на Ранд и Емри, беше нещо ценно.

— Свършено е с нас — отбеляза отчаян Джони.

Сред французите, нахлуващи през реката, се забеляза раздвижване. Лиана смаяна видя, как един от тях падна, пронизан от стрела. Други двама се пльоснаха край него в калта. Объркана, тя затърси източника на стрелбата. Английските стрелци не можеха да уцелят на такова голямо разстояние.

— Света Дево — задъха се Родни, — французите атакуват своите в гръб — в далечната гора се забеляза раздвижване.

Падна четвърти. Обстрелвани от цяло ято стрели, сънародниците му отстъпиха към своето укрепление. В края на битката няколко французи останаха в плен.

Лиана се намръщи.

— Но кой…

Над крясъците и цвиленето на конете, се разнесе звучен смях. В него имаше нещо страшно познато. Лиана се отпусна назад. Плачеше от радост и облекчение едновременно.

— Джак — възкликна тя. — Това е той!

Джони и Родни я гледаха озадачени. Почти нищо не разбраха, защото тя говореше на родния си език.

Когато се овладя, Лиана реши да говори с крал Хенри. Той трябваше да знае, че Ранд и хората му бяха отблъснали френската атака. Но тази вечер я посети Йорк, а не Хенри. Несъмнено Едуард я считаше за своя лична пленница. Явно щеше да поиска откуп от Жан, когато стигнат до Кале. Стана й ясно, че Ранд е в безопасност, докато е в неизвестност. Поне докато се докаже неговата невинност.

Двамата взаимно не си обръщаха внимание. Джони, заслепен от величието на херцога, започна да му разказва за стратегията на султан Байард. Йорк демонстративно пренебрегваше героизма на херцога на Бургундия в битката при Никополис. Той подчертаваше огромния принос на бащата на краля. Хенри Болинброк също се беше бил срещу турците.

Крал Хенри не дойде и на следващата вечер. Явно беше прекалено ангажиран да инструктира своите стрелци. Йорк се възползва, за да представи идеята за войниците с колове, като своя.

 

 

— Кой ден сме днес? — попита Ранд. Взираше се в Батсфорд през мъглата на ранното утро.

Свещеникът се прозя, разкърши плещи и се намръщи към подгизналите си ботуши.

— Петък, 25 октомври. Денят на свети Криспин.

Ранд въздъхна и стана от своето одеяло. Чувстваше се страшно изморен. Гъсто преплетените клони на върбите осигуряваха някаква закрила от непрестанния дъжд. Плътта му, постоянно обгърната с влажни дрехи, беше започнала да се сбръчква.

Той събуди и останалите мъже. Застанаха в кръг под дърветата. Докато поглъщаха оскъдната закуска, Ранд ги изгледа със симпатия и съжаление.

Когато умората, отчаянието и страха заплашваха да отслабят волята на хората му, Батсфорд ги беше ободрявал. Където смирените, богоугодни слова на свещеника не постигаха своето, се намесваше Джак. Саймън, въпреки че беше още дете, се грижеше за ризницата на Ранд, като за скъпоценност. Дилън, Пиърс, Питър, Невил, Годфри и Жил винаги бяха един до друг. Сякаш, ако се разделяха, врагът щеше да ги победи. Загадъчният и мълчалив Чианг също се беше приобщил към братството. Среднощните му изстрели бяха укротили много пияни французи.

Независимо какво беше предизвикало предателството на Лиана, то ги беше превърнало в престъпници. Ранд нямаше да ги обвини, ако побегнеха към Харфльор. Оттам можеха да вземат кораб за родината си, която не бяха виждали почти две години.

Но въпреки това продължаваха да бъдат с него. Яздеха упорито през гори и блата. Правеха каквото могат, за да тормозят френската армия. Подобно тромава сянка, те следваха силите, призвани да спрат похода на крал Хенри.

— Нашите са на километър, източно оттук — каза Ранд тихо. — Днес явно ще се развихри голяма битка.

Десет чифта очи впиха поглед в него.

— Най-сетне — възкликна Джак.

Ранд вдигна една пръчка.

— Тук е Мезонсел — каза той, като забоде върха й в калната земя. Името на този град загорча на езика му. Там щеше да загуби сина, жена си, живота си. — Не северозапад лежи Агинкур. Селището на изток е Трамкур — знаците върху земята нарастваха. — Долината е тук, заобиколена отвсякъде с гора. През нея минава пътя за Кале.

— Идеално бойно поле — отбеляза Джак.

— Да, но за кого? — попита Дилън. — Тридесет хиляди отбрани френски войници, срещу пет хиляди зле нахранени англичани.

— Аз ще се бия на страната на Хенри — заяви Ранд — Вие сте свободни да направите своя избор.

— Още ли не си разбрал? — възмути се Джак. — Изхабих най-малко сто стрели, докато си играех на котка и мишка с проклетите французи. Мислиш ли, че сега бих могъл да си отида, господарю?

Останалите го подкрепиха оживено.

— Но как ще се присъединим към битката? — попита Саймън. — Когато Пиърс се бе промъкнал в английския лагер, разбрал колко копнее Йорк за кръвта ти. Едуард обвинява теб за загубата на Боа-Лонг.

Вече две седмици Ранд се бореше отчаяно с нарастващата обида. Пиърс беше разбрал също, че Хенри е изпратил шпионин в крепостта. Той още не беше се завърнал. Може би кралят никога нямаше да разбере, че Жерве Мондрагон беше изиграл авангарда.

А колкото до Лиана… Той стисна още по-силно пръчката. Чианг се кълнеше, че е постъпила така от страх за живота на детето. Може и да бяха благородни подбудите й, но все пак тя беше предала своя съпруг. Тя можеше да се посъветва с него. Трябваше да бъде сигурна, че той щеше да намери начин да се спасят и крепостта, и Емри. Но беше предпочела да действа на своя глава. Беше пренебрегнала неговите способности.

Ранд заби кола в калта.

— Когато започне битката, ще се присъединим към нашите отляво. Какво по-голямо доказателство за нашата вярност към английската корона?

Привършиха със закуската. Отчето предложи всички да се помолят и да се изповядат. Ранд призна своите грехове. Грехове, предизвикани от гордост или от глупост.

Батсфорд размаха молитвената си броеница раздразнено.

— Господарю, твоите грехове ме отегчават. Нали доказа, че си безупречен и в Анжу. Носиш титлата си достойно.

Ранд поклати глава.

— Тогава защо допуснах да бъда изигран от жена? Защо позволих моят крал да ме мисли за предател?

— Това са грешки на влюбен мъж.

Ранд сви рамене.

— Сега това вече няма значение. До вечерта може и да не сме живи.

— Това е много оптимистично заключение — отбеляза сухо свещеникът. — Хайде, господарю. Трябва да се въоръжаваме и да потегляме.

Докато стрелците наточваха и мажеха стрелите си с восък, Чианг приготвяше заряди за огромния си пистолет. Саймън донесе ризницата. Докато нагласяваше цялото снаряжение, Джак се мотаеше наоколо. Ухилен, той си играеше с острата си кама. Целеше се в близкото дърво. Острието улучваше целта със завидна точност.

— Добре си поработил над себе си — отбеляза Ранд.

— Да. Отнеха пръстите, но не и уменията ми.

Ранд се намръщи. Трудно понасяше тежестта върху тялото си. Джак се засмя.

— За да получиш слава, трябва да се примириш с неудобствата. Напомни ми никога да не ставам рицар.

— Всичко трябва да бъде на мястото си — защити се Саймън.

— Надявам се господарят ни да е пораснал — пошегува се Джак. Тръгна да вземе камата си.

Няколко часа по-късно, предвождани от Ранд, всички тръгнаха напред. Насочиха се към триъгълната долина, която предварително им беше описана.

Отначало Ранд виждаше единствено далечната гора. После започнаха да проблясват метални повърхности. Ясно се различиха три огромни колони, добре въоръжени французи.

— Господи, имай милост — възкликна Джак. — Това е гора от метал.

Френската армия се разпростираше докъдето очите можеха да видят. Всичко беше обагрено в очарователни цветове. Красиви и опасни, като френската му съпруга.

Конна кавалерия, пехотинци и стрелци бяха настанени около опасната артилерия. Ранд се чудеше дали някои от оръдията не бяха заредени от Лиана.

Какво ли правеше сега? Дали не се наслаждаваше на своята победа? Дали щеше да плени пратеника на Хенри, за да не може той да научи истината? Горчивината от тази мисъл подсили желанието му за бой.

Някакво метално стържене привлече вниманието му. До него стоеше Чианг. В ръцете си държеше куршуми и барут. Лицето му беше тъжно.

— Май и двамата мислим за Лиана? — попита Ранд.

Чианг кимна.

— Служил си й почти през целия си живот. Сега се биеш на страната на нейните врагове.

Чианг се огледа тъжно наоколо.

— Господарю, кръвта вода не става — промълви тихо той.

— Какво говориш? — Ранд беше като ударен по главата.

Китаецът впи пръсти в оръжието си.

— Ако не го правя за своя баща, Хенри Болинброк, то за своя брат Хенри V.

Ранд почти залитна от вълнение.

— Ти си син на Болинброк?

Чианг кимна.

— Когато се е бил срещу турците, той е преспал с една китайка. Тя му е родила син.

— Господи, значи за това си помагал на Болинброк да отнеме короната от Ричард II?

— Да. Мисля, че е време да разбереш истината, господарю — стиснал здраво оръжието си, Чианг се отдалечи. Ранд гледаше смаян след брата на крал Хенри.

Дилън разпредели и последните стрели. Малките длани на уелсеца трепереха.

— Господарю, дали победата наистина е толкова непостижима? — попита нервно Саймън.

— Не, Саймън. Французите са забравили уроците от Креси и Поатие. Те се подчиняват на отживели бойни схеми. Разчитат на тежкото въоръжение и подценяват уменията на стрелците. На всичкото отгоре са избрали погрешна позиция. Дърветата отсреща ги прикриват. Така нашата мишена става още по-тясна и леснодостъпна.

— Стрелите ни са улучвали и още по-малка цел от тази — похвали се Пиърс.

Ухилен, Джак се удари по гърдите.

— Колкото е по-тясна целта, толкова е по-дълбока раната. Да вървим да избием тези превзети копелета!

Някакво раздвижване отдясно привлече погледа на Ранд. На няколкостотин метра разстояние, на отдалечения край на хребета, се събираше английската войска. Ранд знаеше, че успехът на мисията му зависи от тяхната анонимност. Даде знак хората му да се прикрият под провисналите клони.

Кралят застана пред смешно малката си армия. Въпреки че главата му беше без шлем, носеше пълно бойно снаряжение. Върху гърдите му личеше емблема. На нея бяха избродирани леопард и лилии. Войниците му се строиха в четири редици зад гърба му. Хенри стоеше в центъра, Йорк — отдясно. Лорд Кемойс държеше левия фланг.

Англичаните нямаха резерви. Нямаше кой да им помага, освен Ранд и неговите последователи. Един незаконороден принц, един свещеник, един сакат, едно дете. И всичките изплашени.

Зад строя, в рядката гора на Мезонсел, стояха колите. На тях беше снаряжението и ранените. Никой не ги пазеше. Хенри не можеше да си позволи да отдели хора за истинска стража.

Хенри беше възседнал коня си. Осанката му наистина беше кралска. Над главата му се развяваше флагът на свети Георги. Хенри вдигна ръка.

В долината отпред някои от французите бяха седнали на земята. Ядяха и пиеха, сякаш не им предстоеше битка. Други се бутаха за предна позиция. Ревностно стремящи се към слава, те продължаваха да се карат. Тази шумна картина ярко контрастираше на мълчаливата английска команда. Ранд се зачуди дали Жерве също беше тук. После отхвърли тази мисъл. Мондрагон вероятно се спотайваше някъде. Щеше да се появи, след като премине опасността.

Хенри постави шлема си. Венец от рубини, сапфири и перли възвеличаваха неговия ранг. Заговори. Ранд не чуваше думите, но можеше да се досети какви можеха да бъдат те. Стрелците стиснаха арбалетите си по-здраво. Конниците изправиха гърбове гордо. Сякаш по божествен знак между облаците се показа слънцето и освети бойното поле.

Крал Хенри пръв започна битката.

— Знамето напред! В името на Исус, Мария и свети Георги!

Напред потеглиха тежко три потънали в метал дивизии. Срещу тях притичаха стрелци, насочили напред остри колове.

— Какво, по дяволите, правят? — попита Дилън.

Ранд се усмихна криво и отговори:

— Подреждат преграда.

Джак закима мъдро.

— Конете имат повече мозък от хората. Те ще се разбягат от остриетата.

— Или ще се набодат на тях — отбеляза Ранд.

Кралят, Йорк и Кемойс слязоха от конете си. Тръгнаха напред с вдигнати мечове.

Подведени от гледката на мизерната армия пред себе си, френски конници галопираха от всички страни. Изливаха се, подобно бурна река от метал, към стеснението между дърветата.

— Време е — каза Ранд.

— Господ да бъде с нас — благослови Батсфорд.

— Смърт за проклетите французи — изкрещя Джак.

Понесоха се в галоп към левия фланг. Без отличителни знаци, те лесно се внедриха сред редиците. Докато яздеше, Ранд панически обмисляше положението. Беше сигурен, че ги очаква смърт. Обгърнаха го спомени. Замисли се за сина си. Почувства как малкото му юмруче притиска пръста му. Спомни си Боа-Лонг, отнет му от женско предателство. Но дори и сега не бяха избледнели блестящите дни и нощи, осветени от неговата любов към Лиана. Някак предаността й към Франция притъпяваше жилото на предателството й. Тя му беше изменила, но докато я беше любил, докато беше създал живот с нея, той беше станал по-добър. Да, той се втурна към гроба, запазил любовта си към Лиана!