Сюзън Уигс
Лилията и леопарда (2)

Глава първа

Боа-Лонг сюр Сом, Пикарди, март 1414 година

 

Това беше нейната първа брачна нощ. Бризът откъм реката повяваше пламъка на газената лампа. Сенките в стаята потрепваха. До брачната стая достигаха разговорите на замаяните от вино гости. Лиана стоеше притихнала. Вслушваше се в циничните им подмятания. Постепенно всичко утихваше.

Тя придърпа фината роба около раменете си. Седна в нишата край прозореца. Започна отнесено да почуква брадичката си с пръст. Слушаше как се плискат водите на Сома в каменните зидове. Танците, фойерверките и салютите на Чианг, безкрайните тостове за младоженците бяха отминали. Но те бяха настанили триумфа в сърцето й.

Лиана приемаше сватбата като своя най-голяма победа. Не защото съпругът й беше красив или богат. Дори не защото беше открила мъжа на мечтите си. Любовта и романтиката присъстваха единствено в ексцентричните гипсови фрески, окачени по стените в салона. Лиана изобщо не се съмняваше в това.

Тръпката от триумфа все още пълзеше по вените й. Женитбата й с французина Лазар Мондрагон я защитаваше от англичанина. По заповед на крал Хенри, той беше тръгнал към Боа-Лонг. Животът й се беше променил, след като Хенри V беше хвърлил око на крепостта. Тя беше вратата на обединеното кралство към Франция.

Заповедите на узурпатора нямаха значение за нея. Когато се замисляше върху последиците от своето непокорство, не изпитваше никакъв страх. Най-важното, суверенитета на Франция, беше поставен на карта.

Пред вратата стоеше някой. Лиана скочи. После си наложи да остане спокойна. Запъти се нататък. Пред нея се клатушкаше личната й прислужница.

— О, Господи! — възкликна Лиана раздразнена. — Погледни се на какво приличаш, Бони!

Бони се усмихна криво. Хубавичкото й лице пламтеше.

— Да, погледни ме, господарке! — от устата й лъхаше дъх на вино. — Света Дево, този дявол Роланд разкъса най-хубавата ми рокля. — Бони посочи парцаливата си пазва. Оттам напираха да се изсипят гърдите й. Когато газената лампа освети Лиана, Бони разшири зачервените си очи. — Ти си се подготвила за леглото?

— Очаквах по-голяма помощ от теб тази вечер — отбеляза сухо Лиана.

Прислужничката запристъпва от крак на крак. Подът се оказа хлъзгав и тя залитна.

— Трябваше да ме повикаш!

— Сърцето ми не даде да те откъсна от… — Лиана се замисли. — Чий скут украсяваше тази вечер, Бони? А, да, на Роланд.

— Моето задължение е първо към тебе — каза Бони, като хлъцна. — Роланд трябва да чака сто години, за да ме получи — после се досети за най-същественото. — Позволи ми поне да се заема с косата ти!

Бони задърпа Лиана към табуретката. С внимателните движения на пияна жена, тя извади гребен от слонова кост. Отстрани кепето от главата на Лиана.

— Винаги съм казвала, че е докосната от ангелите — каза тя, като зарови гребена в сребристите къдрици.

— Иска ми се да я отрежа — оплака се Лиана. Гребенът беше попаднал в капан и се заплете. — Чианг почти подпали главата ми, когато проверявахме новите заряди.

— Чианг! — Бони сякаш изплю името. — Прекарваш много време с този странен китаец, господарке. Нямам му доверие.

— Прекалено се вслушваш в приказките на войниците — смъмри я Лиана. — Те завиждат на Чианг. Знаят, че оръдията му пазят по-добре крепостта от сабите им.

— Нищо не разбирам от военно дело. Но знам как да забавлявам един мъж. Тази нощ трябва да бъдеш дама, а не да дрънкаш като войник. Надявам се женските удоволствия да те отвлекат от мъжките занимания.

Докато Бони я разтриваше с благовонно масло, Лиана седеше безмълвна. Дискретен аромат на лилия обгръщаше слепоочията, шията, гърдите и коленете й. Въпреки опияненото си състояние, Бони движеше ръцете си уверено. Пръстите й нанесоха незабележим руж върху устните на господарката й.

После отстъпи назад и възкликна възхитена:

— Света Дево! — взе полираното стоманено огледало и го насочи към Лиана. — Изглеждаш като принцеса!

Като видя образа си, Лиана се намръщи. Тънката роба се диплеше по грациозната й снага. Къдриците обгръщаха овалното й лице. Обикновено на него тя придаваше предизвикателно изражение. То трябваше да прикрие безнадеждния мечтател в нея. Тази вечер деликатните й черти изглеждаха вкаменени. Вкаменени и обезкървени.

— Как може да се мръщиш, като си толкова хубава? — попита Бони.

Лиана сви рамене. Изгледа преливащата гръд и самодоволната усмивка на своята прислужница.

— Бони, достатъчно е само да те погледне един мъж, за да завъртиш главата му. Между другото, сладникава физиономия не може да завоюва кралство. Нито да го задържи.

— Ти си щастливка, господарке. Въпреки че си вече на двадесет и една, красотата ти е непокътната. Изглеждаш къде по-млада! Вече бях започнала да мисля, че вуйчо ти, херцогът, ще те завлече насила пред олтара. Дали ще одобри Лазар?

Лиана преглътна на сухо.

— Моят вуйчо няма да бъде особено впечатлен от постъпката ми!

— Да. Той като че ли винаги е искал нещо по-добро за тебе.

Лиана беше на същото мнение. Често се беше чудила, защо не се беше опитал до сега да я омъжи. Моминството й беше прекалено хубаво, за да се тормози над този въпрос. А сега крал Хенри я беше принудил да се прости с щастливите дни.

През прозореца се дочу шум. С него се смесваше бризът. Носеше парливата миризма от фойерверките на Чианг. Бони отмести огледалото.

— По-добре да те оставя на съпруга ти. Господарке…, трябва да бъдеш покорна и търпелива с него…

Лиана се изчерви. Вдигна ръка, за да предотврати по-нататъшната тирада.

— Не се безпокой, Бони! Сигурна съм, че ще оцелея след първата си брачна нощ. Върви при своя Роланд.

Женските приказки я поболяваха. Лиана не проявяваше интерес към шушуканията на дамите. Забута Бони към вратата.

Момичето се заклатушка надолу по тясната стълба.

Господарката й се оттегли в своята дневна. Замисли се върху загадъчното действие, което щеше да заздрави брака й с Лазар Мондрагон. Спомни си за майка си, удавила се преди много години. Може би госпожа Ирен я напътстваше тази нощ? Може би искаше да я подготви да посрещне своя съпруг?

Лиана се загледа в гипсовата фреска на стената. Илюминациите осветяваха млада жена, която четеше на детето си от псалтира. Лиана отново потърси спомена за своята майка. Сякаш хладна ръка се докосваше до челото й. Може би тя и на нея е разказвала приказки? После тръсна глава. Отхвърли ненужната сантименталност. В живота й нямаше място за красиви думи и игри. Съдбата й беше предопределила да се оправя сама. Да постига всяка своя цел с пресметната логика.

Със същата безстрастност Лиана се замисли и за своята женитба. Преди три седмици беше пристигнал кралски пратеник. Той я беше известил, че трябва да се омъжи за лорд Енжеранд Лонгууд. Незабавно се беше заела да търси приемлив французин. Той не трябваше да се страхува от всесилния й вуйчо.

Лазар Мондрагон беше достатъчно впечатлен от зестрата й. Достатъчно алчен, за да пренебрегне презрението на херцога. Веднага беше дал съгласието си. Грохнал и изкуфял, свещеникът набързо беше приключил с церемонията.

Вратата се отвори със замах. Лиана сковано обърна хубавата си глава.

— Господарю мой!

В стаята влезе Лазар Мондрагон. Беше блестящ в сватбените си одежди. От качулката на кадифената си пелерина, до върха на обувките си. Пламъкът на свещта освети красивите му черти — масивен нос, квадратна брадичка и тъмни, проницателни очи. Той пое ръката на Лиана. Докосна сухи устни към нея.

Мимолетният контакт я изпълни с безпокойствие. Тя бързо го потисна и попита:

— Наред ли е всичко в салона?

— Синът ми и съпругата му покориха всички. Жерве с увлекателните си разкази, а Масе — с хубавите си песни — гласът му потрепна от бащина гордост.

Лиана изучаваше правилните му черти. Замъгленият му поглед излъчваше отегчение. Това беше поглед на непознат, когото беше срещнала едва преди две седмици. В него не се забелязваше енергичността на младоженец. Но разбира се, че няма да бъде нетърпелив, смъмри се тя мислено. Все пак Лазар беше вдовец. А и разликата във възрастта им беше двадесет и пет години. Но най-важното беше, че е французин. Останалото бяха подробности.

Лиана наля вино в бокал и му го подаде.

— Благодаря, Белиана — прозвуча безлично гласът му.

— Моля те, Лазар! Всички ме наричат Лиана.

— Разбира се, Лиана.

Тя се усмихна и напълни друга чаша. Вдигна я.

— Да пием за отърваването на Боа-Лонг от англичаните!

Лазар се намръщи. Спокойното му лице сякаш погрозня.

— Това е единственото, което искаш. Нали, Лиана?

В тона му имаше много горчивина. Лиана се приближи към него. Постави длан върху ръката му.

— Никога не съм се преструвала, че има и друго.

Той се обърна.

— Бях купен доста евтино!

— И двамата бяхме хора, нуждаещи се от помощ. Това, че женитбата реши проблемите ни, не е повод да се срамуваме. Тук можем да бъдем щастливи, Лазар. Обединени срещу английския крал.

Тя вдигна глава. Погледът й обгърна обожаваните поля на околността. Реката и тревата бяха посребрени от луната.

Той отпи от виното.

— Всеки момент ще пристигне Лонгууд. Ще потърси обещаната му съпруга. Какво ще правим, когато открие, че вече си омъжена?

— Ха! Ще завърти страхливата си опашка и ще се върне обратно.

— А ако ни предизвика?

— Вероятно е възрастен и хилав. Не ме е страх от него.

— Ти не се страхуваш от нищо, Лиана! — това беше по-скоро обвинение, отколкото почтителна забележка.

Боже, та той изобщо не я познаваше! Много скоро някой слуга с разпуснат език щеше да му разкаже за ужаса, който изпитваше от водата. За нощните кошмари, които я преследваха още от дете.

— Страхувам се от някои неща. Но този барон Лонгууд не ме безпокои ни най-малко — с неудоволствие си спомни цветистото му послание. То лъхаше на лилии. Беше подпечатано с герб, който изобразяваше разгневен леопард. — Всъщност, очаквам с нетърпение да го отпратя. Мислех си, дали няма да е добре да го поздравя с едно от новите оръдия на Чианг? Онова, което върти дулата си и…

— Всичко за теб е само игра, нали? — избухна Лазар. Очите му бълваха пламъци. — Навлякохме си гнева на двама от най-мощните мъже сред християните. А ти ми говориш за фойерверки?

Въпреки че беше смаяна от реакцията на Лазар, Лиана прехапа устни и се въздържа.

— Тогава да говорим за нещо друго. Все пак ни предстои първа брачна нощ, приятелю!

— Не съм забравил — измърмори той. Доля си още вино.

На Лиана й стана смешно. Каква ирония на съдбата! Не беше ли по-нормално булката да е нервна? Вместо това женихът беше объркан и разколебан.

— Ние свързахме съдбите си пред Господа — каза тя. — Сега трябва да закрепим клетвата си. — Като потисна безпокойството си, тя се доближи до балдахина на тежкото легло. Свали робата си. Гола, Лиана се хлъзна между хладните чаршафи. Облегна се на масивната табла.

Лазар пристъпи към нея. Дръпна завесите. Измърмори някаква ругатня и после каза:

— Ти си много красива! Време е да разбереш някои неща, Лиана. Аз ще бъда твой съпруг само на книга!

Забележката не звучеше като комплимент. Като изруга отново, той придърпа завивките плътно до брадичката й.

Това неочаквано отблъскване я ужили направо в сърцето. По него имаше множество рани от нерадостното й детство. Десет години беше живяла без баща. Седемнадесет — без майка. Беше се надявала съпругът й да ги излекува.

— Но аз си мислех… От кого се страхуваш? От краля или от вуйчо ми?

— Не. Моето решение няма нищо общо с тях.

— Тогава каква е причината?

— Лиана, престани да се измъчваш с въпроси. Вината не е твоя — погледът на Лазар последва извивките на покритото й тяло. — Ти си прелестна. Косата ти е мека като коприна. Кожата ти е нежна като кадифе. Ако бях поет, щях да напиша сонет във възхвала на красивите ти, сребристи очи.

Комплиментът я скова и обърка. Лазар постави суха ръка върху страната й.

— Ти имаш лице на мадона. Тялото ти е като на богиня. Всеки мъж би отместил планина, за да те притежава — Лазар отдръпна ръката си и се изсмя дрезгаво. — Всеки мъж… Освен мен. Разюзданите госпожици долу биха дали всичко, за да притежават неутолимата сласт, която излъчваш.

Лиана потръпна.

— Лазар, не разбирам?

Той се надвеси над нея.

— Бракът ни е единствено необходимо съглашение. От връзката ни не трябва да има деца.

— Но на Боа-Лонг му е необходим наследник — възрази тихо тя. А и душата й отчаяно жадуваше за дете.

— Боа-Лонг има наследник — отговори Лазар. — Това е синът ми, Жерве.

Сякаш ледени пръсти сграбчиха сърцето й.

— Не може да постъпиш така с мен, — простена тя. Сграбчи чаршафите и седна ядосана. — Замъкът е построен от дедите ми. Отбраняван е от баща ми. Няма да позволя синът ти да узурпира…

— Нямаш друг изход, Лиана. — Лазар се усмихна. — Ти мислеше, че ще надхитриш крал Хенри. Но пропусна нещо много съществено. Аз не съм пионка в ръцете ти. Имам собствено мнение. А и синът ми заслужава повече от това, което мога да му предложа. Със смъртта на съпругата ми, животът ми угасна. Единственият смисъл в него е Жерве.

— Вуйчо ми ще уреди анулирането му! Ти и твоят алчен син няма да получите нито сантиметър от моите земи!

Лазар поклати глава.

— Ако ме изгониш, никой няма да застане на пътя на англичанина. Той е тръгнал да се жени за теб. Сигурен съм, че вуйчо ти, херцогът на Бургундия, е бил заплашен вече от крал Хенри. Той може и да те застави да се омъжиш за избраника. Между другото, ти нямаш основание да искаш разтрогване на брака. Венчахме се пред Господ и цяла Франция.

— Но ти самият заяви, че това е непорочен съюз?

— Така и ще бъде! — с отмерено движение Лазар измъкна кама. Изплашена от блясъка на насоченото оръжие Лиана скочи на крака. Загърна се плътно със завивката. Лазар се изхили. — Не се безпокой, съпруго моя. Няма да прибавя и убийство към прегрешенията си — все още усмихнат, той бодна дланта си. Няколко рубинени капки оцветиха чаршафа.

Лиана прехапа устни. Тя така и не разбра от къде идваше кръвта, когато ти отнемат девствеността. Съдено й било това да остане загадка.

— Ето — каза той, като прибра кинжала. — Това е твоята клетва пред мен. Вече съм твой господар.

Лиана се загърна още по-плътно.

— Ти злоупотреби с доверието ми!

Той кимна.

— Точно както и ти. Изморен съм, Лиана. Ще прекарам нощта на дивана в гардеробната. Така никой няма да се усъмни. След няколко дена ще се преместя в моята стая.

— Ще се боря, Лазар! Няма да позволя Жерве да завладее Боа-Лонг!

Лазар я изгледа мрачно и напусна стаята. Бризът откъм реката погали пламъка. Лиана се добра обратно до леглото. Стараеше се да не докосва петната. Легна си, но не можеше да заспи. Що за човек беше Лазар Мондрагон, та не желаеше да се възползва от брачната си нощ? Това все пак беше и нейната първа възможност да разбере какви са взаимоотношенията между съпруг и съпруга.

През отворения прозорец проникваха лунни лъчи. Те нанасяха сребърни тонове върху пасторалната сцена върху стената. Зад жената и нейните деца се забелязваше внушителен рицар. Той беше коленичил пред неземна хубавица. В погледа му имаше истинско мистично опиянение.

Всичко е резултат на въображението на художника, каза си ядосана Лиана. Обърна се с гръб към стената.

Идеализирана представа за любовта. Лиана не успяваше да се пребори с разочарованието си. Тя беше прикривала години наред под бронята на отчуждението странния мечтател у себе си. Беше се надявала да открие съзвучие у Лазар. Вместо това над нея надвисна тягостната перспектива на безчувствен и безплоден брак. Не! Обзе я неочаквана решителност. Лазар се заблуждаваше, че тя ще предаде замъка без борба! Изхлузи брачната халка от пръста си.

— Все още съм госпожица дьо Боа-Лонг — прошепна тя.

 

 

Кратката, почти неразбираема служба на свещеника, не беше нещо ново. Лиана беше доволна, че не й губеха времето. Забърза към салона. По пътя побутна мързеливия пес, легнал пред вратата. Спря минаващата прислужница.

— Тук вони на кръчма, Едит. Донеси малко дафинови клонки да се освежи въздуха.

Прислужницата се засуети. Лиана се приближи до камината. Там слугата почистваше решетката. Ги, икономът, се беше надвесил над него. Огромен, той рошеше косите на момчето и се смееше за нещо. Когато видяха Лиана, потънаха в гробно мълчание.

Тя си помисли дали поне веднъж ще споделят с нея радостта си? Но Лиана излъчваше студенина, която идеше да подчертае авторитета й. Студенина, която едва ли предразполагаше към близост.

— Осигурени ли са продукти за кухнята — попита тя Ги.

— Да. Получихме прясно говеждо и току-що уловени змиорки. След снощния пир виното е намаляло, но ще стигне.

— Конюшните изчистени ли са?

Последва кимване.

— Къде са Жерве и съпругата му?

Докато произнасяше името на доведения си син езикът й се втвърди. Дали той знаеше за плановете на баща си, се питаше тя.

Лицето на Ги остана безизразно.

— Измъкнаха се от леглата си преди около час, господарке.

Това е добре, помисли тя. Значи Жерве не възнамеряваше да се намесва в управлението на замъка.

— А… съпругът ми? — заекна тя.

— Язди из имението с управителя, господарке.

Това трябваше да се очаква, помисли тя мрачно. Без съмнение инспектираше новото си владение. Лиана потисна чувството си на отчаяние. Обърна се да проследи Едит. Прислужничката струпваше дафиновите листа на едно място.

— О, Боже! — възмути се Лиана. — Трябва да се разпръснат. Ето така. — Тя изтръгна наръча от ръцете на момичето и разхвърля листата.

После се облегна на рамката на вратата и отново се замисли за майка си. Говореше се, че госпожа Ирен не е била хубава. Но красивият й съпруг я обожавал. Била сръчна домакиня. Ги, който беше достатъчно възрастен, за да я помни, много я уважаваше. Той често казваше, че Ирен успявала да предаде своята благост и на хората от замъка. Лиана съзнаваше, че не притежава такъв чар. Неотклонно държеше всеки на разстояние. Нейната съвършеност будеше възхищение. Плашеше онези, които се опитваха да не изпълняват задълженията си. Все още никой, дори Чианг, не беше разбрал, че под хладната й надменност се крие самотна душа. Тя не знаеше как да спечели симпатията на околните.

Лиана реши да поязди. Тя прекоси моста над Сома. После спря и обърна взор назад към замъка. Безмълвната непристъпност на каменния зид и белосаните кули я успокоиха. Само преди месец нейни врагове бяха сушата и студа, които заплашваха реколтата й. Сега имаше врагове и зад крепостните стени. Трябваше да открие разрешение на дилемата. И тя се закле да го стори. Никога нямаше да допусне нейният дом да попадне в ръцете на сина на Лазар. Нямаше да позволи и на леопарда да измести златната лилия, която гордо се вееше над крепостния зид на Боа-Лонг.

Лиана пришпори коня към гората. Хармонията на пейзажа около нея й действаше успокоително.

Лиана спря, когато стигна до обрулените от ветровете скали. Под тях бучеше нормандското море. Ужасът й от водата се примесваше с възхищение. Загледа се в пелената от бели пръски, които се блъскаха под нея. Зад гърба й се извисяваше тъмносива цепнатина. Там двамата с Чианг копаеха сяра за зарядите.

Вчера сутринта, по време на сватбената литургия, Лиана отправяше молитви към Дева Мария. Тогава мечтаеше за децата, които щеше да й дари Лазар. Децата, които щяха да осъществят мечтите, закътани дълбоко в душата й.

„Нашият съюз ще бъде непорочен!“ Тези думи звъняха подобно погребален звън в мозъка й. Лиана никога не се беше чувствала толкова самотна. Зарови лице в дланите си. Ръкавите й попиваха горещите, горчиви сълзи.

Докато ридаеше, на хоризонта се появи кораб. Когато вдигна поглед, той се бе изправил неочаквано пред нея. Платната бяха изрисувани с причудливи дракони. Над корпуса му тъканта пръхтеше като пъстропера птица. От мачтата се развяваше знаме с разгневен леопард.

Този звяр й беше познат от писмото на Лонгууд и печата на крал Хенри. Сърцето й подхвръкна към гърлото.

Английският лорд пристигаше!